Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (8)

8

Как бих могла да опиша последвалите седмици? И досега се чудя дали е възможно такова щастие. Бях се пробудила за живота, с изострена чувствителност към всичко, светът приличаше на очарователен сън. Само смътно и неясно си спомнях живота си преди Джефри. Единствено сегашното имаше значение и реалност.

Край него изпитвах безгранично щастие. Сама или с Дъглас в детската стая, или пък в приказки с госпожа Роусън остро усещах неговото присъствие. Задълбочена в уроците или увлечена в бъбрене, аз не позволявах нищо да ме отклони от радостта, която ме изпълваше. Сърцето ми ликуваше: „Джефри е в библиотеката, в кабинета на брат си, Джефри минава през селото на кон, Джефри ще се върне след два часа…“.

Често ми се случваше да спирам посред урока, за да погледна с усмивка към прозореца. Знаех, че когато мисля за Джефри, очите ми блестят с особен блясък и всеки път Дъглас вдигаше глава към мен и ме гледаше с любопитство. Ако детето виждаше само проява на обичайните странности на възрастните, то госпожа Роусън веднага бе разбрала какво се бе случило при посещението на руините. Тя обаче запази дискретно мълчание. Задоволяваше се само с доволни усмивки от време на време и с някое намигване в знак на разбиране.

Джефри все така идваше да ни види в детската стая, но вече по-рядко, а и оставаше за по-кратко време. Рядко ни съпровождаше в нашите разходки. Във всеки случай отдаваше почти цялото си внимание на Дъглас, а на мен засвидетелстваше строгата любезност и уважение, подобаващи на гувернантката на сина му. За да угоди на лорд Робърт, той прекарваше все повече време във фабриката — най-малко три пъти седмично, а двамата се събираха в кабинета му. Джефри проверяваше рентабилността и поставяше интелигентни въпроси. Това го караше да се чувства ужасно, но беше необходимо.

— Нужно ми е време, Онора — казваше ми той. — Трябва да си измисля някакъв план. Не искам да му причинявам безпричинна мъка. Очевидно накрая ще разбере, но…

— Разбирам, Джефри.

— За момента той не трябва да има и най-малко съмнение.

— Разбирам — повтарях аз. — Така трябва да бъде.

— Няма да е за дълго, обещавам ти.

 

 

Няколко пъти той ходи до Грейстоун Манър в най-хубавите си дрехи, за да посети Лусинда Карингтън. Макар и да знаех, че тези посещения са за отвличане на вниманието, не страдах по-малко от това, че ревността ми беше напълно неоснователна. Лорд Робърт не бе по-очарован от мен от тези прояви на интерес към „една малка глупачка без капка мозък“, която Джефри галантно защитаваше.

Убеден по този начин, че не представлявам опасност, лорд Робърт изглежда ме бе забравил. В редките случаи, когато се срещахме, той ме удостояваше със сух поздрав и ме гледаше като някаква мебел, която случайно може да се движи, сякаш неприятният разговор в неговия кабинет никога не бе се състоял. Брат му се беше противопоставил на моето уволнение, но явно без да се интересува особено от мен. Лорд Робърт имаше друга грижа сега — да въведе Джефри в семейния бизнес, да го задържи в Маури Хаус, далеч от ноктите на Лусинда Карингтън.

Но лорд Робърт не знаеше истината.

Не знаеше нищо за нашите срещи късно през нощта, когато всички спяха. Ако денем Джефри проявяваше към мен най-обикновена учтивост, то нощем в онази стаичка в необитаемото крило на замъка се превръщаше в страстен и мъжествен любовник. Той ме любеше с ярост и с нежност. С тялото си поглъщаше всяка частица от моето. Галеше ме, шептейки най-нежните думи, а очите му преливаха от любов в светлината на единствената свещ. Бос, той идваше загърнат само в широк халат от тежка кафява коприна, а аз носех бялата си ленена нощница. Срещахме се след полунощ, прокрадвайки се по мрежа от коридори, и щом стигахме в стаята, той ме притискаше до себе си с такава сила, че можеше да ми строши костите. И двамата тръпнехме в очакване на онази радост, която си дарявахме. Това се повтаряше нощ след нощ, а дните минаваха само в очакване на нощта.

Знаех, че светът ме възприема като жена, лишена от морал, че поведението ми не отговаря на възпитанието и религиозните ми убеждения, но нищо нямаше значение в сравнение с любовта, която изпитвах към Джефри Маури. Тази силна страст огряваше душата ми и макар да си давах сметка, че неговото чувство, силно колкото моето, можеше да свърши, че той можеше да ме изостави, за да се ожени за някоя жена като Лусинда Карингтън, не исках да мисля за това. Все още ми бе останал достатъчно разум, за да си давам сметка за мъките и бедите, които можеше да ми донесе бъдещето, но за мен имаше значение само настоящето.

 

 

Така изминаха седмици в невероятно щастие, а с тях се сменяха и сезоните. Времето стана по-хладно, мрачни облаци покриха небето. Излезе вятър, който фучеше из околната пустош и вдигаше грамадни вълни, които бясно се разбиваха в подножието на крайбрежните скали. Струваше ми се, че студът навън засилва вътрешната ми топлина и увеличава тайната радост, която изпълваше сърцето ми.

Така една сутрин, докато седях с Дъглас в детската стая и се стараех да му втълпя няколко географски понятия, се усетих леко отпаднала и неразположена. Отдадох го на това, че бях спала малко през изминалата нощ и на пушената херинга, която имах неблагоразумието да изям на закуска. Дъглас никак не се интересуваше от картата, опъната на масата, и много държеше да разбере дали канибалите наистина ядат англичани. Колкото до лъвовете, за тях беше сигурно, че го правят с удоволствие. Детето внезапно спря да описва този пир и ме загледа с уплашени очи. Хълцах и се опитвах да преодолея гаденето, което се надигаше у мен. Явно лицето ми бе загубило цвят. Облегнах се на масата. Сигурно иначе щях да падна, краката ми се огъваха под собствената ми тежест.

Причерня ми пред очите и когато отново ги отворих, видях изплашения поглед на бедното момченце, което ми предлагаше да потърси госпожа Роусън.

— Не, не няма нужда. Всичко ще се оправи след миг. Просто трябва да глътна малко въздух. Стойте тук, Дъглас, и оцветявайте картата. Ще обиколя градината и ще се върна.

Детето настояваше да дойде с мен, но аз отказах и се надигнах с неуверена стъпка. Дъглас ме последва, като ме уверяваше, че свежият въздух и на него ще му се отрази добри. Погалих русите му коси и с усмивка успях да го успокоя и да го върна към заниманията му. Когато стигнах във вестибюла обаче, трябваше да се облегна на стената. Краката ми бяха все така слаби. Челото ми се бе покрило със студена пот, а сърцето ми биеше учестено. Обзета от паника, се запитах откога, отдадена изцяло на любовта си, не бях обръщала внимание на менструалния си цикъл.

Събрах сили и излязох навън без палто, без да усещам студа. Бавно обходих моравата. Стигнах до заключението, че най-малко от шест седмици очаквам дете от Джефри.

Спрях край една лозница, в чиито листа шумолеше вятърът. Притиснах ръце до корема си, за да предпазя живота, който растеше вътре, и се замислих за това как прекрасният ми сън свърши. Това дете, родено от нашата любов, щеше да бъде в очите на света само едно копеле, плод на недостойна и незаконна връзка. Щяха да го сочат с пръст и то цял живот щеше да носи клеймото на греха. Джефри, в желанието си да се държи достойно, щеше да разкрие тайната ни и да разруши живота си. След което лорд Робърт, разбира се, щеше да се ожесточи срещу него. Обществото, към което той принадлежеше, щеше да му се присмее и да му затръшне вратите си. Не можех да позволя нещата да стигнат до там.

Видях госпожа Роусън да бърза към мен с развети от вятъра поли и коси, със загрижен израз и очи, пълни с тревога. Гледах я как се приближава и всичко ми беше като в мъгла. Оставих се да ме прегърне.

— Всичко ще се оправи, миличка, всичко ще се оправи.

Въпреки моите протести, тя ме успокояваше, че това не е краят на света, че трябва да се приберем, че съм замръзнала. Щом ме видяла през прозореца, добрата жена разбрала всичко, още повече, когато Дъги обезумял дотичал да й каже, че съм болна.

— Трябва да се върна в детската стая.

— Мери е с Дъглас, миличка. Тя ще му даде сладкиши и мляко и ще го наглежда, докато оцветява. Не се безпокойте за него.

— Нося отговорност. Лорд Робърт…

— Лорд Робърт и мастър Джефри са във фабриката и ще останат там до края на деня. Никой няма да ви обвини, че сте изоставили задълженията си. Хайде, вървете, стига препирни!

Тя ме улови за ръката и я стисна нежно. Върнах се с нея, потънала в някакво вцепенение, в което чувах сякаш отдалеч нейните окуражителни думи. Гаденето беше отминало, сърцебиенето също. Госпожа Роусън ме сложи да седна на дивана в своя удобен малък салон и излезе от стаята, за да се върне след няколко минути с един поднос:

— А сега, ето чаша хубав чай, миличка. След чаша хубав чай човек винаги се чувства по-добре. Облегнете се удобно. Дайте аз да подредя възглавничките… ето така! А сега ще запаля огъня. Ще пийнем чай, а после всичко ще ви изглежда по-различно.

Подчиних се. Наистина се затоплих и съзнанието ми се избистри. После гърлото ми се сви и започнах силно да треперя. Госпожа Роусън се приближи и улови конвулсивно стиснатите ми ръце. Щом сълзите рукнаха от очите ми и започнах да хлипам, тя ме притисна до себе си. След няколко минути успях отново да се овладея и да изтрия очите си с кърпичката, която тя ми подаде. Взех още една чаша чай, но тя издрънча върху чинийката, когато я връщах на мястото й.

— Извинете ме… държа се ужасно… но аз…

— Разбирам всичко, миличка. Наплачете се добре. Ще ви олекне.

— Обичам го, госпожа Роусън.

— Но разбира се, момичето ми, той също ви обича. Разбрах го веднага. Знам всичко. Кой мислите, че сменяше чаршафите в онази стаичка? Кой мислите, че подреждаше всичко и слагаше нови свещи?

— Ни… никога не съм се замисляла.

— Както и мастър Джефри. Влюбените не се задълбочават в такива подробности. Аз съм сигурна, че бих мислила за тези неща! Бог ми е свидетел, че доста често съм се крила по разни стаи по мое време!

— Струва ми се, че…

— Вие сте бременна, миличка. Не е трудно да се отгатне. Познавам симптомите. Мастър Джефри е истински ангел и бих ходила по горещи въглени заради него, но също така бих му извила врата, задето не е взел предпазни мерки. В крайна сметка, станалото станало.

— Не мога да родя това дете — казах спокойно.

— Струва ми се, че нямате голям избор, миличка.

— Той ме обича, но… знам, че не може да се ожени за мен. Аз съм гувернантка, а той — аристократ. Това… това ще съсипе живота му, а не искам да му причинявам мъка.

— Във всеки случай, ще плъзнат клюки. Признавам, че няма много шансове да се ожени за вас, но мастър Джефри ще се постарае да изпълни дълга си. Такъв си е той.

— Но…

— Не сте нито първата девойка, забременяла от аристократ, нито ще бъдете последната. Мнозина изоставят момичето и си измиват ръцете, но мастър Джефри не е от тях. Той ще намери място, където никой няма да ви познава, и ще получите необходимите грижи. Ще ви осигури достатъчно пари и за вас, и за детето…

— Той не трябва да знае — протестирах аз.

— Напротив, трябва.

— Но… има друго разрешение. Чувала съм да говорят за жени, които… жени, които се возят в коли, които много друсат или други вземат горещи вани, или пък пият някакви прахове. Знам също, че има разни знахарки, които… които всъщност не са знахарки, но знаят как…

— Говорите глупости, миличка — прекъсна ме икономката. — Объркана сте, това е нормално, но говорите каквото ви хрумне. Всички тези неща са опасни, ужасно опасни.

— Ще трябва да ми помогнете, госпожа Роусън.

— Но разбира се, че ще ви помогна, миличка. То се знае!

— Не искам той да научи… Не искам да се тревожи.

— Разбирам ви и виждам, че наистина го обичате. Обичате го, както обичат в книгите. Аз никога не съм обичала така. Приемам нещата по-леко.

— Познавате ли някоя от тези знахарки, госпожо Роусън?

— Има една Грени Куксън, която живее на другия край на селото в нещо като колиба. Казват, че била магьосница, но аз не знам нищо. Прекарва си времето в сушене на билки и приготвяне на отвари. Има и котка. Изглежда, че някои момичета прибягват до нейната помощ.

— Можете ли да се свържете с нея заради мен?

Тя замълча замислено, свила вежди и събрала червените си устни в колеблива гримаса, после въздъхна и стана без въодушевление. Аз също се изправих. Вече не бях толкова слаба, нито така уплашена, но изпитвах ужасно напрежение.

— По-добре ли се чувствате? — запита ме тя, все така разтревожена.

— Да, струва ми се. Трябва да намеря Дъглас.

— Възвърнахте си цвета — призна тя и топло ме потупа по ръката. — Успокойте се, върнете се в детската стая и не си го слагайте на сърце. Всичко ще се нареди.

— Ще… ще ми помогнете ли?

— Ще направя каквото мога, миличка. Обещавам ви.

Тя ме притисна до сърцето си. Отвърнах на прегръдката й, сдържайки сълзите си. После тя тръсна глава, пусна ме с усмивка и ми посочи вратата. Излязох, все така развълнувана, но по-уверена. Не знаех какво ми предстои, но в едно бях сигурна: Джефри нямаше да страда. Твърде много го обичах, за да допусна заради мен да разбие бъдещето си.