Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (39)

9

Всичко се разви така, както го бяхме замислили. На брега Нед качил Кам на корабчето и почакал да види как то изчезва зад хоризонта.

На другата вечер се върна и Тим, и с най-големи подробности ни разказа как се лутали хората на Рамзи и колко жестоко разочарован останал той самият, опасявайки се, че този провал може да му коства дори главата. С огромна наслада си представих срещата между разтреперания капитан и вбесения кръвожаден Къмбърланд.

След единадесет дни от пристанището на Шербур щеше да отплава „Ла дофин“, отнасяйки господин Джеймс Инграм към бъдещето му на издател и собственик на филаделфийски вестник. Бунтовникът Кам Гордън вече не съществуваше, освен в разбитото ми от мъка сърце.

Вървях бавно по брега, докато в пясъка замираха вълните на укротеното море, едва-едва по-тъмно от лазура, и си повтарях, че той сигурно ще бъде чудесен журналист с присъщата си пламенност и страстност. Бунтовник по природа, в една страна, където бунтарството беше на почит, той неминуемо щеше да намери публика и да си извоюва име.

Що се отнася до мен, аз щях да започна нов роман, после още един и… В работата си щях да намеря спасение. Щях да си остана стопанката на Маури Хаус и да дочакам старини в спокойствие и самота. Вълненията бяха минало. Родена Маури, бях истинска аристократка, но Херцогиня Ранди, отраснала по улиците на Сейнт Джайлс, живееше завинаги в мен. Както и М. Д., която толкова се трепеше, за да развие дарбата си, да учи и да постигне набелязаната цел. Ако баща ми не бе умрял, ако чичо ми се бе държал почтено с майка ми, може би щях да свикна по-лесно с живота, който ми предстоеше. Нямаше да срещна и да обикна Кам Гордън, който си бе отишъл завинаги, оставяйки ме с мъртва душа…

В далечината се извисяваха руините и ми напомняха за деня, в който майка ми бе станала жена в прегръдките на Джефри Маури. За нея никога не бе имало друг мъж; животът не й бе дал втори шанс.

— Миранда! Къде ли не те търсих! — викна брат ми и се завтече насреща ми, щом се показах иззад завоя.

— Отидох да се поразходя. Защо не си във фабриката?

— Тръгнах си по-рано. Искам да ти покажа нещо.

Раздразнението му бързо отстъпи място на радостно нетърпение. Невероятно, но той ми се стори много по-млад от мен и внезапно изпитах огромна нежност към този хубав и засмян младеж.

— Искам да ти покажа нещо.

— Вече ми каза!

— Можеше да проявиш поне малко интерес!

— Но аз съм ужасно заинтригувана, Дъглас!

— От три дни само се скиташ тъжна и мълчалива, дори не се препираш с мен. Тревожа се за теб, Миранда.

— Няма защо.

— Не съм чак толкова тъп, за колкото ме мислиш. За какво са братята, ако не можеш да поговориш с тях, да потърсиш утеха или съвет…

— Каза, че искаш да ми покажеш нещо.

— Знаеш ли, това трябва да се отпразнува. Трябва да отворим шампанско. Ала най-напред да ти го покажа. Търсих те из цялата къща, чак накрая попаднах на Поли, която ми каза, че още не си се върнала от разходка.

И Дъглас отвори с театрален жест голямата кожена кутия, която размахваше в ръка, докато тичаше към мен. Вътре се намираше чинията, чиято рисунка с акварел бях видяла първия ден. Съдът беше грижливо прикрепен към мека подложка от бежово кадифе. Приличаше на чудна скъпоценност и грееше в целия блясък на съвършената си красота.

— Е? — запита Дъглас, тъй като бях онемяла от възхищение.

— О, Дъглас! Тя е дори по-красива, отколкото си я представях!

Това беше самата истина. Подчертано от златиста ивица, новооткритото розово сияеше с още по-топъл блясък, а рисунъкът на гирляндите и пръснатите по дъното цветчета беше изключително изящен.

— Донесох само тази чиния, но целият сервиз е вече готов — първият ни пълен сервиз!

— Ти ще се прочуеш, Дъглас!

— Добра работа свършихме. Но ти също ще се прочуеш покрай това, Миранда; би трябвало да кажа — още повече.

— И как така?

— Нали знаеш, че не бях измислил име на този сервиз. Вече реших: ще се казва „Лейди Миранда“. Ако не беше ти, никога нямаше да го има!

От вълнение очите ми овлажняха, ала поклатих глава. Не, не можех да приема такава чест. Тя се полагаше на жената, която преди много години бе дошла в Маури Хаус и бе обградила Дъглас с внимание и топли грижи, а на баща му бе отдала сърцето си.

Развълнуван на свой ред, Дъглас обърна глава, за да проследи погледа ми, вперен в далечния хълм, и може би си припомни оня ден, когато младата гувернантка и нейният петгодишен ученик оцветявали фигурка от картон, която приличала на нея като родна сестра.

— Права си, ще се нарича „Онора“ — каза той, като ми стисна ръката. — Искам да ти кажа и още нещо — добави той, след като помълча.

— Май отгатвам.

— Отнася се за Линда.

— Май отгатвам.

— По дяволите! Миранда, това е важно и ще ти бъда задължен, ако не ми се подиграваш. Нещо се случи между нас онази вечер, когато имаше буря. Както знаеш, наложи се да пренощувам в Морисън плейс и… Ами, с две думи, извърших голяма глупост.

— Нима?

— Баща й отиде да си легне много рано. Бяхме говорили за Шекспир и за още един, някой си Марлоу, и той бе изпил две чаши порто. С облекчение видях, че клюма. После, от едно на друго, двамата с Линда се оказахме сами в салона край камината. Навън се лееше истински порой. Атмосферата беше задушевна и романтична, а Линда носеше розова рокля, която разкриваше раменете и шията й. Стори ми се толкова прекрасна, че се държах като истински глупак.

— Какво направи?

— Нахвърлих се върху нея, прегърнах я и я целунах необуздано. За първи път я целувах. И преди ми се е искало, разбира се, но се сдържах. Линда не е от момичетата, които можеш да сграбчиш и да нацелуваш.

— И аз така си мисля.

За негово огромно учудване, тя не само че отвърнала на целувката, но и го запитала защо се е бавил така дяволски много, докато се реши.

Насърчен, той се осмелил да опита и друго, но получил такъв шамар, че му изскочили искри от очите.

— Браво на нея! — викнах аз.

— И тогава, какъвто съм си глупак, я помолих да се омъжи за мен. Тя се съгласи. Но после като останах сам в стаята за гости, осъзнах в каква каша съм се забъркал. Господи! Само съм я целунал, а тя вече очаква да се оженя за нея!

Позволих си една тънка усмивка — Дъглас приличаше досущ на разплакано хлапе. Той обаче много ми се обиди. Все пак накрая се успокои и дори призна, че може би по-скоро трябва да се радва, че е станало така. Мъжете определено трудно се съгласяваха на брак.

А аз, нима аз самата не се бях държала като глупачка? Ако майка ми не бе имала втори шанс, то аз пък чисто и просто го бях отхвърлила. Както Дъглас призна, че не вижда как може да изживее живота си без Линда, така и аз трудно си представях, че никога повече няма да бъда с Кам, колкото и бурно да бе съжителството ни. Някаква екзалтация се надигаше в душата ми. Брат ми ме изгледа с любопитство.

— Нещо не е наред ли, Миранда?

— Напротив, всичко се нарежда… Дори чудесно… Но пропуснах… Каква проклета глупачка съм аз, надута, изпълнена с прекалена мъдрост и благоразумие!

В кафявите очи на Дъглас, вперени в мен, вече не се четеше тревога, а само учудване. Той ми предложи да се прибираме.

— Да! Нямам и минута за губене!

— Нали не се развълнува толкова от това, което ти казах за Линда? Разбира се, тя ще бъде стопанката на този дом, но съвсем няма да те измести. Ти винаги ще бъдеш у дома си в Маури Хаус, Миранда! Линда толкова те обича, а и ти я обичаш…

Поклатих глава нетърпеливо, но с усмивка. Трябваше да си събера багажа. Също така исках да остана един ден в Лондон, за да се видя с Марси и Томас и да уредя нещата си с помощта на Банкрофт. Вече не чувах какво ми говори Дъглас. Мислех само за едно: да замина. Сега вече знаех коя съм — жената на Кам Гордън. Той беше мъжът на живота ми. В този живот нямаше да има много спокойствие и сигурност, но щеше да ми донесе много радост, особено ако се погрижех да взема най-доброто от него.

— … ще бъдеш почетният член на нашето семейство, Линда ми го каза…

— Аз няма да бъда тук, Дъглас.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Напускам Маури Хаус. Тръгвам утре сутрин. Тук повече нямам работа, Дъглас. И щом Линда ще бъде до теб, вече нищо не ме задържа. Тя е точно човекът, който ти трябва и ще бъде чудесна стопанка на Маури Хаус, за разлика от мен.

— Ти да не полудя?

— О, не. Дори напротив. Нямам много време, Дъглас; трябва да опаковам всичко и…

— Това е заради твоя проклет шотландец, нали?

Кимнах с глава и забързах към къщата. Дъглас се втурна след мен, опитвайки се да ме задържи.

— Нали не се заблуждаваш, че не съм разбрал за идването му тук онази нощ? Не съм чак толкова наивен, колкото си мислиш, скъпа ми сестро! Всички тези войници у нас, най-хубавият ми костюм изчезнал, Нед, скитащ незнайно къде целия ден — все пак мога да събера две и две. Не казах нищо, защото реших, че колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре, но ако си въобразяваш, че ще те оставя да провалиш живота си заради един…

— Аз го обичам, Дъглас, и той ме обича. Искаше да замина с него, а аз, глупачката, го отпратих…

— Но, мили боже! Този тип е един проклет…

— Той заминава за Америка, корабът му потегля от Шербур след единадесет дни. Трябва да се отбия в Лондон, за да приведа в ред нещата си и…

— Не ми казвай, че заминаваш с него за Америка!

— Не можеш да ме спреш, Дъглас.

Най-накрая той се съгласи да ме придружи до Лондон, а после и до Шербур, за да се запознае с оня тип и да му каже, че…

Тъй като ми беше пуснал ръката, аз отново забързах към къщи, а той подтичваше зад мен и ми крещеше:

— Ще ти кажа и още нещо. Дори ти да не дойдеш на сватбата ми, аз със сигурност ще бъда на твоята! И ако този негодник си мисли, че ще те оставя да тръгнеш с него за Америка, без да се е оженил за теб, не е познал! Ако трябва, ще дойда въоръжен, но…

Вече не чувах нищо, вътре в мен звучеше музика — душата ми пееше от щастие. Крачех към къщи с развени от вятъра коси и поли, а брат ми все така тичаше и крещеше зад мен. Изкачих на един дъх стъпалата пред прага и се втурнах забързана и нетърпелива напред към своето бъдеще.