Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (37)

7

Ритнах го силно в глезена и той извика от неочакваната болка. Освободих ръката си и го ударих с юмрук. Това го накара да политне назад. Последвалите светкавици осветиха лицето му, сгърчено от яростните ми удари. Хванах го за косата и задърпах с все сила. Той извика отново и едва тогава реши да ми отвърне: хвана ръцете ми и ги изви. Пуснах косата му. После той мина зад мен, улови ме през кръста и така ме притисна към себе си, че едва не се задуших. Вдигнах крак и го стоварих върху ходилото му. Той отново изрева от болка.

— Да не си се побъркала, проклета глупачко такава! Аз съм!

Отново скочих върху крака му и той ме пусна. Обърнах се рязко и го зашлевих по-силно и от Рамзи. Ужасен, Кам Гордън се отдръпна, накуцвайки. В този миг светкавица разцепи още едно дърво. Разнесе се оглушителен трясък и грейна оранжево зарево.

— Мръсен кучи син! — викнах аз. — Проклет ненормалник! Нямаш ум колкото една гъска! Цялата околност гъмжи от войници, поне двайсетина от тях душат около къщата!

— Да, зная, видях ги.

— Върви по дяволите, Кам Гордън!

— Все си си същата, Миранда. Мислех, че си се променила. Опасявах се, че вече си се превърнала в хладна и елегантна дама, каквато толкова мечтаеше да станеш.

— Аз съм аристократка, глупак такъв.

— О! Сигурно се шегуваш.

— Ще те убия, бога ми, ще те убия!

— Господи! Ти наистина си много злопаметна! Стига! Казах, стига! Разбрах.

И тогава, какъв срам, аз се разридах. Сълзите се стичаха по бузите ми, разтърсвах се и хълцах. Кам се приближи и сложи ръка на рамото ми. Отново го зашлевих. Тогава той ме притисна към себе си и, свряла глава в рамото му, аз продължих да ридая. Той ме залюля нежно и щом усетих до себе си здравото му тяло след цялото това безкрайно чакане, от щастие заплаках още по-силно. Досега бях ни жива, ни мъртва; сега възкръсвах внезапно. Вдигнах глава за миг и се вгледах в скъпото ми лице.

— По-добре ли си?

— Целият си вир-вода, косата ти е залепнала, а дрехите ти са направо подгизнали… И си наистина луд, Кам. Кълна се, че не лъжа.

— Вярвам ти.

— Рамзи знае, че си някъде наоколо. Смята, че… Сигурен е, че поддържаме връзка и мисли, че заради теб съм дошла в Корнуел. Той…

— Нека сега не мислим за Рамзи.

— Как разбра, че съм тук?

— Научих едва преди две седмици. Смятах да дойда да те потърся в Лондон, но докато бях във Франция, ми попадна един английски вестник и реших да предприема едно последно пътуване дотук с контрабандистите.

— Трябва веднага да си вървиш.

— В тази буря?

— В тази буря.

— Цялата проклета околност гъмжи от войници, поне двайсетина от тях душат около къщата.

— Я не ми се подигравай, глупак такъв!

— Виждам, че вече си по-добре.

Изправих рамене и отмахнах от лицето си мокрите си коси, за да възвърна поне част от изгубеното си достойнство. След вцепенението, в което бях преживяла тези три години и половина, сега се усещах напълно и тържествуващо жива, а също така и горда от това. Отлично го осъзнавах, но не исках Кам да го разбере. На светлината на неуморно проблясващите светкавици го погледнах студено:

— Защо си дошъл?

— Мисля, че знаеш.

— Нуждаеш се от пари. Нуждаеш се от помощ.

— Нуждая се от теб.

— По дяволите, ако се хвана на това! Ти ме заряза преди три години и ми разби сърцето, мръсник такъв! Ще ти дам пари и ще ти помогна, доколкото мога, да се измъкнеш. Ще го направя заради миналото, няма нужда да ми разказваш небивалици. Не си задължен да…

— Наистина ли не можем да поговорим за това другаде? Както сама отбеляза, целият съм вир-вода, умирам от глад и умора и цялото тяло ме боли от нежните ти приветствия.

— Не очаквай и капка съчувствие от мен, малоумник такъв!

— Но това е вярно, Миранда. Ако не ми дадеш да хапна нещо, направо ще припадна. От два дни не съм слагал троха в устата си. Как мислиш, дали не би могла да спреш за малко да ми четеш конско и да ми донесеш нещо за ядене?

Бурята бе започнала да утихва и в мрака вече се различаваха очертанията; видях, че Кам трепери.

— Май нямам избор. Ще се погрижа за теб. Никой не знае, че си тук, затова ще те заведа в стаята си.

— Изключително мило от твоя страна.

— Ще мина и без сарказмите ти, Кам Гордън. И си мери думите. Разбра ли?

— Разбрах.

— Защо ти трябваше да разбиваш проклетата врата? Тук направо е станало наводнение от дъжда!

— Не съм я разбивал — възпротиви се той. — Само насилих резето, после трябва да не съм я затворил добре.

— Затвори я. Не може да я оставим да зее така.

— Нямам сили, пък и още повече ще се намокря.

— Трябва наистина да си полудял, ако си мислиш, че аз ще ида да се намокря вместо теб и да похабя хубавата си рокля.

— Добре де! — отсече той и се запъти към вратата; успя да я затвори, но целият подгизна.

Като се връщаше, се подхлъзна и едва не падна. Изруга високо. Улових го за ръка и го поведох в полумрака. Той крачеше зад мен, олюлявайки се. Няколко лампи по стълбището пръскаха светлина, скрити на завет зад абажурите, и раздвижваха сенките по стените.

Бутнах го в стаята си, където ме чакаше запален свещник и в камината се червенееше жарава. Кувертюрата на леглото беше отметната. Обзе ме някаква светла радост. Кам обаче съвсем не ми изглеждаше разчувстван, само трепереше от студ. Ризата му бе залепнала за тялото, а от обувките му се стичаше вода. Хвърлих няколко цепеници в огъня и го разпалих.

— Приближи се до камината и си свали дрехите, аз ще отида да ти потърся други в стаята на брат ми.

— Храна — прошепна той.

— Ще ти донеса. Ти направи каквото ти казах.

— Господи, колко властна си станала! Ако не бях полумъртъв от глад, щях да те…

— Млъквай! Изпий това — добавих аз, като му налях чаша бренди и му я подадох.

— Нима, освен че си станала властна, и си се пропила? — попита ме той с инквизиторски тон.

Не отговорих. Запалих свещта на един малък сребърен свещник и като го взех в ръка, се отправих към стаята на брат ми, която беше в другия край на коридора. Все още валеше, но бурята беше престанала. Грабнах първата дреха, която ми попадна — някакъв разкошен домашен халат от тъмносин брокат. Щеше да свърши работа.

Бях обзета от буйна радост, имах чувството, че край мене се лее небесна музика. По кожата ми пробягваха тръпки, сякаш бях изпила бутилка отлично шампанско. Той беше тук! Чакаше в стаята ми! Просто не можех да повярвам. Беше безмозъчен глупак и ми идеше да му извия врата, задето така безразсъдно рискуваше кожата си, но… Изведнъж се заковах на място. Някой се качваше по стълбите. По стената растеше петното светлина от лампата му и стъпките му все повече се приближаваха.

Щом стигна на етажа и ме видя, Нед се поклони невъзмутимо, сякаш не забелязваше преметнатия през ръката ми халат, нито свещта, която носех, а най-малко смутения ми вид.

— Всичко наред ли е, лейди Миранда?

— Всичко е… Всичко е наред, Нед… Брат ми ме помоли да му подгъна халата и тъй като не можах да заспя заради тази буря… Реших да го свърша сега. Вие… Вие още ли не спите?

Той поклати глава.

— Ужасна буря. Реших, че няма да е зле да поогледам наоколо, преди да си легна. Тук няма нищо тревожно, нали?

— Не, не, абсолютно нищо — отвърнах аз разтреперано.

— Имате ли нужда от нещо?

— Ами… Всъщност, Нед, ужасно съм гладна. Ядох много малко на вечеря. Дали не бихте ми донесли нещо за ядене?

— Разбира се.

— Наистина съм изгладняла, Нед. Донесете повечко храна.

Той кимна и тръгна надолу по стълбите. Не се чувствах особено самоуверена, но поне въпроса с храната беше уреден. Когато се върнах в стаята си, го намерих застанал пред камината — висок, слаб, с бронзово от пламъците тяло и напълно гол. Дрехите му бяха метнати на решетката и от тях излизаше пара. Беше изул край огъня калните си ботуши, бе изсушил и сресал косата си и тя сияеше смолисточерна на светлината на огъня. Без да кажа и дума, му подадох халата и той се загърна в него.

— А храна?

— Сега ще дойде и проклетата ти храна!

— Виждам, че характерът ти не се е оправил. Можеш да се правиш колкото си искаш на аристократка и да се гиздиш в скъпи рокли, но дълбоко в себе си си оставаш малката хулиганка от улицата. Достатъчно е човек да те чуе как говориш!

— Върви по дяволите!

— Вече от три години и половина съм там.

— Какво би трябвало да значи това?

— Би трябвало да знаеш.

Беше още по-слаб и отпреди и изпъкналите кости на лицето му придаваха сурова красота. Докато го гледах, загърнат в прекрасния копринен халат, който прошумоля, щом Кам вдигна ръка, за да отметне непокорния кичур коса от челото си, гърлото ми се сви и се разтреперих, изпитвайки някакво почти болезнено чувство.

— Все пак оцеля — отбеляза той.

— Вярно е.

— Сега си дори по-хубава, отколкото те помнех. Никога не съм те виждал в подобна рокля. Брат ти ли ти я купи?

— Аз си я купих. Представи си, аз съм ужасно богата.

— Четох във вестниците за успехите ти. Четях всеки английски вестник, който ми попадаше. Човек би си помислил, че пишат само за М. Д. Прочетох и „Херцогиня Ани“. Един познат от Бретан си я бе купил и ми я даде. За прототип на Норман Лойд очевидно си използвала мен и не бих казал, че си особено мила. Той е отявлен негодник.

— Също като оригинала.

— А и какъв страхотен глупак! Да изостави така горката Ани, единственото хубаво нещо в живота си! Книгата ти бие право в целта. Успя да ме засегне доста дълбоко и болезнено.

— Не се учудвам.

— Това, което още повече ме засегна, беше, че аз никога няма да напиша нещо и наполовина толкова хубаво. В сравнение с нея моите кървави мелодрами изглеждат още по-посредствени. Успехът, славата и състоянието, които ти донесоха твоите книги, ме дразнеха ужасно и осъзнах, че съм съвсем същият глупак като твоя Норман Лойд — жалък негодник, който не заслужава нещо толкова изключително и неповторимо като Ан.

— Нед всеки момент ще дойде с подноса, по-добре ще е да изляза да го пресрещна. Предпочитам да не те вижда тук — отвърнах хладно аз.

— Смущавам ли те с откровенията си?

— Пет пари не давам за твоите откровения. Ти си един жалък негодник, Кам Гордън, и искам само едно: да те нахраня и да те отпратя оттук колкото може по-скоро.

О, не, не биваше да се оставям да ме омае! В никакъв случай! Трябваше да остана хладна и недостъпна, да скрия обзелите ме чувства и слабостта, която изпитвах всеки път, щом очите ми се спираха върху него. Тази линия на поведение трябваше да следвам и много да внимавам да не се отклоня и за миг.

Поех от ръцете на Нед подноса, покрит с ленена кърпа, и го отпратих, като му благодарих с разтреперан глас. Щом влязох в стаята, Кам на свой ред грабна подноса и се върна край камината. Докато сядаше, халатът му се поразтвори и разголи гърдите и краката му. Той повдигна кърпата.

— Мммм, студено пиле, резени шунка и печено, хляб, масло, сирене… Каничка горещ чай. А какво е това? Прилича на кайсиев сладкиш, наръсен с пудра захар. Истинско угощение!

И той се нахвърли на храната с вълчи апетит. Аз вече не съществувах за него. Аз обаче не можех да се сдържам да не го гледам, крачейки нервно из стаята. На гаснещата светлина на свещите и с ромона на дъжда навън, тази сцена ми изглеждаше толкова недействителна, че повече приличаше на блян.

Кам се зае и с второто парче пиле, след като любезно ми предложи и на мен. Отказах сухо. Тогава той ме попита не искам ли чаша чай. Дори не си дадох труд да отговоря. Отидох до прозореца и се вгледах в нощния мрак. Вече не валеше и небето се бе прояснило. Какво да правя? Все пак не можех да го изгоня, толкова слаб и уморен и с всички онези войници около къщата! Благодарение на бурята бе успял да се промъкне край тях, сега обаче щеше да му е далеч по-трудно. Дали да не го настаня в някоя от стаите за гости? А утре щяхме да помислим. Ала как да го накарам да напусне тази уютна стая, сгряна от пламъците на огъня и с оправено легло, което сякаш мамеше…

Внезапно си спомних за едно друго легло и за стройното стегнато тяло до моето, за устните върху моите, за тежестта му… За тази кожа, издаваща остър и омаен мирис на мъж, за вихъра от усещания и за насладата, в която потъвах накрая. Прехапах устни и се опитах да прогоня тези мисли от съзнанието си. Завесата, която бях хванала, се раздра с остър звук и аз подскочих сепнато.

— Ужасно си нервна — отбеляза Кам, наблюдавайки ме внимателно над чашата си с чай.

За да избягам от този поглед, отидох до леглото и рязко придърпах кувертюрата над възглавниците.

— Това намек ли е? — попита той.

— Свърши ли с яденето?

— Да, засега, но мисля след малко да продължа.

Той допи чая си и завъртя чашата в ръцете си, докосвайки нежно крехкия син порцелан, после се усмихна загадъчно и я остави върху подноса. Коланът на халата му се бе разхлабил и меката тъкан на дрехата се стелеше около тялото му. Почувствах се толкова напрегната, че ми идеше да изкрещя.

— Защо дойде тук, Кам? Защо?

— За теб, Миранда.

— След толкова време? И смяташ, че ще ти повярвам?

Кам се изправи бавно и без да ми отговори, се зае да оправи халата си и да го върже отново. Когато накрая отново вдигна очи към мен, беше спокоен и самоуверен и каза безстрастно:

— Най-голямата ми грешка бе, че те напуснах. Много скоро си дадох сметка за това и се проклех. Бях си избрал най-незавидната участ: бунтовник, търсен от полицията, останал почти без пукната пара…

— Можеше и да не е така. Нямаше нужда да оставяш на Банкрофт всички онези пари, за да ги вложи на мое име. Можех спокойно да…

— И така ми е достатъчно трудно, Миранда. Ще ти бъда много задължен, ако не ме прекъсваш.

— Няма нужда да ми казваш каквото и да било. Всичко, което искам, е да те видя как си тръгваш оттук.

— Обвинявах те за всичко, което се случи онази нощ, бях убеден, че ако не ме беше упоила, ако бях отишъл с другите, бих могъл… — Той спря за момент, възкресявайки спомените си, после отново продължи все така безучастно: — Още първите седмици, прекарани в двора на принц Чарлс, ме убедиха какви глупаци сме били. Осъзнах, че ако не беше ти, щях да изгубя живота си хей така, за нищо, за една погрешна кауза. С две думи, дойде ми умът.

Запазих ледено мълчание, вперила безстрастен поглед някъде встрани.

— Липсваше ми. Исках да си до мен. Животът ми беше празен и пуст без теб и накрая признах пред себе си, че те обичам. Бях бесен, ненавиждах те за това, че преобърна цялото ми съществуване. Заминах за Америка с надеждата да те забравя, но напразно. Тогава разбрах, че трябва да се върна и да направя нещо, за да те заслужа отново.

— Затова стана контрабандист — подметнах кисело аз.

— Америка е прекрасна страна, но за да успееш там, за да си създадеш наистина положение, трябва да разполагаш с пари. Върнах се във Франция и затърсих начин да ги спечеля. Установих, че най-бързият начин да забогатея, е контрабандата с Англия. Наистина понатрупах крупна сума и я вложих в една филаделфийска банка.

Кам крачеше напред-назад из стаята, която вече тънеше в полумрак, тъй като още една от свещите догоря и угасна. Сега светеха само три. Сърцето ми биеше лудо. Ръцете ми сякаш висяха отмалели, коленете ми също се подгъваха. Имах чувството, че ако постоя още малко така, накрая ще изгубя съзнание.

— Първо смятах да закупя плантация за тютюн, но преди няколко месеца срещнах един човек от Филаделфия — собственик е на някакъв вестник, но иска да го продаде. Предложих му да го откупя.

— Ти… Ти смяташ да издаваш вестник?

— Това ще ми подхожда повече, отколкото да отглеждам тютюн. Америка е млада страна, пълна с устрем, никой не го е грижа кой си и откъде идваш. Хората са крайно независими и започват да се дразнят от английското господство. Това е прекрасна страна, Миранда, и не спира да се развива. Искам да замина за там, далеч от Англия, и ми се ще да си с мен.

— Вече си имам свой собствен живот, Кам.

— Напълно го осъзнавам.

— Имам дом, брат и… и професия, с която искам да продължа да се занимавам. Смятам да напиша още много книги. Аз…

— Знаеш ли, в Америка също могат да четат.

— Ужасно си упорит, нима си представяш, че ще захвърля всичко, което съм постигнала и ще хукна да гоня вятъра? Трябва да си полудял! Заряза ме и едва не умрях от мъка. Аз те обичах, глупак такъв, а ти…

— И още ме обичаш.

— Мразя те!

— Лъжеш, Миранда — каза той и ме хвана за раменете.

Опитах да се отскубна, но пръстите му ме стиснаха така здраво, че ми премаля. Искаше ми се да го зашлевя, да му причиня болка, но се усещах толкова слаба… Кам ме погледна право в очите хладно и решително.

— Вече събрах нужната сума. Направих заявка, че ще откупя вестника. Мислех да дойда да те потърся в Лондон, но случайно научих, че си в Корнуел. Тогава реших да тръгна с контрабандистите за последен път, тъй като те акостират на двадесетина мили оттук…

— Като рискува проклетия си живот!

— Напълно съзнавах какъв риск поемам.

— И се втурна право в устата на лъва! Ти наистина си голям глупак, Кам Гордън!

— Възможно е, но по една случайност те обичам, Миранда. Ето, казах го, и Бог е свидетел, че ми е адски трудно, но повтарям: обичам те.

— Дяволски много време ти трябваше!

Той гневно изруга. Очите му припламнаха и ноздрите му се разшириха. Отдръпнах се, ликувайки.

— За бога, Миранда! Рискувах живота си заради теб, попаднах в клопка и се отървах като по чудо! Цели два дни съм скитал, умирайки от глад! Крих се в една смрадлива и влажна пещера и в бурята едва успях да се промъкна през обръча войници. А сега, когато най-после успях да се добера дотук и ти изливам сърцето си, ти се превземаш! Върви по дяволите!

— Не съм те молила да правиш всичко това!

— И продължаваш, ужасна кучко! Трябва наистина да съм луд!

— Колко пъти да ти го повтарям!

Тук обаче май вече попрекалих. Обхванат от ярост, Кам се нахвърли върху мен и за миг се уплаших, че ще ме удуши. Ала той впи устни в моите и ме притисна към себе си толкова силно, че без малко да ме премаже. Опитах обичайните си похвати, за да се изтръгна от прегръдката му и да го отблъсна, но той ме държеше толкова здраво, че скоро се отказах. Пък и устните му, които напуснаха моите само за да полазят по шията ми и да се впият във вдлъбнатината на рамото ми, а после да продължат по разголените ми от деколтето гърди, събудиха в мен забравени чувства… Оставих се на това блаженство, което не бях изпитвала толкова дълго… После на свой ред се притиснах към него. Погалих го по врата и прокарах пръсти през гъстите му коси — тъмни, копринено меки…

Моят шотландец, моят див шотландец! Отново го държах в обятията си, и този път не беше сън: чувствах твърдото му и топло тяло до моето, усещах парещите му устни, които сякаш прогаряха кожата ми. Радост изпълваше всяка частица от тялото ми и само той можеше да я събуди у мен. Олюлях се и едва не се строполих на земята, когато ме пусна. Кам ме прихвана през раменете и ме обърна обратно, после се зае с копчетата на роклята ми на гърба. Нетърпението правеше пръстите му несръчни. Най-после успя да се справи и роклята ми се свлече в краката ми, обгръщайки ги с копринения си кръг, сред който стоях полугола, само в дантелената си риза с богато надиплена фуста. Той ме обърна отново към себе си и покри тялото ми с целувки.

Желаех го толкова силно, че чак ме болеше. Той рязко отмахна тънките презрамки на корсажа ми и освободи гърдите ми. Потръпнах, докато той разкъсваше тънката дреха и коленичи, за да я смъкне от мен. Стоях пред него гола и тръпнеща. Ръцете му пролазиха нагоре по тялото ми, ту галейки, ту притискайки настойчиво, докато устните му ми причиняваха все по-нетърпима сладост. Сграбчих го за косите и го накарах да се изправи. Тогава той ме взе на ръце и ме отнесе до кревата, където ме положи да легна. После, разтърсвайки рамене, се освободи от халата си и се нахвърли върху мен и в мен. Извиках и сплетох крака зад гърба му. Пружините заскърцаха, дюшекът хлътваше и се надигаше в ритъма на вкопчените ни тела, които се изтърколиха на пода сред купчината коприна.

По-късно, много по-късно, седнал пред камината, където разпалените отново пламъци кротко пропукваха, Кам лакомо довършваше сладкиша с кайсии, докато аз се опитвах да пооправя бъркотията в стаята, облечена в ленената си бяла нощница.

— Раздра ми ризата — отбелязах аз.

— Ти си богата жена, ще си купиш друга — отвърна провлачено той.

— Виждам, че си изял всичко.

— Аха. Сега бил изпил и чаша чай. Тук има още, но е студен.

— Да не би да очакваш да сляза долу и да ти направя нов?

— Не мисля, че това би те убило.

— Вече не съм ви слугиня, господин Гордън. Сега на мен ми прислужват.

— Боже, боже! Кой би повярвал? Прибирам някаква мърлява и прегладняла крадла от улицата и изведнъж се оказва, че кръвта й е по-синя от моята!

— Много по-синя, глупак такъв!

Седнах пред тоалетката и заразресвах червеникавите си къдрици. Малко по малко започвах да преценявам по-трезво нещата след вихъра от усещания, който ме бе оставил задъхана, изнемощяла и заситена. Кам ме погледна замислено и, кимвайки към леглото, каза:

— Това ми липсваше.

— Минаха три години и половина, Кам! Не ми казвай, че не е имало и други.

— Не съм казал такова нещо. Но никоя не може да се сравни с теб.

— Колко бяха?

— Една или две.

— Лъжеш, негоднико!

— Добре тогава, пет или шест. Ужасно се отегчавах с тях. Ти ме накара да не харесвам никоя друга, коварно създание!

Огледалото връщаше образа ми — наистина изглеждах прекрасно. Въздъхнах и се зачудих как ще се отърва от него. Трябваше да бъда твърда, дори много твърда… Ала откъде да взема толкова твърдост?

— А ти? Трябва мнозина да са те ухажвали, след като издаде книгата си: млада, красива, богата, известна… Предполагам, че мъжете са се тълпели около теб.

— Вярно е.

— Особено оня глупак Гарик.

— Особено Дейви. Искаше да се омъжа за него.

— Проклет мазник! Съжалявам, че не го убих, докато имах възможност.

— Не е имало друг мъж в живота ми, Кам. Не мога да се отдам, ако не изпитвам дълбоки чувства.

— И аз те накарах да не харесваш никой друг — каза той, като се приближи и сложи ръце на голите ми рамене. — Заминаваш с мен за Америка.

— Не, Кам.

— Вече купих билета за кораба „Ла дофин“. Той тръгва от Шербур след две седмици, Миранда.

— Взел си мечтите си за действителност.

Пръстите му леко се притиснаха към шията ми. В огледалото зърнах как очите му се изпълват с толкова нежност, колкото никога не бях виждала в тях. Нима наистина се е променил, запитах се аз. Ръцете му, които ме галеха нагоре-надолу по гърба, събуждаха отново страстта ми.

— Няма да тръгна без теб, Миранда.

— Ще се наложи, Кам. Изградих си нов свят и си го харесвам. Няма да… — Затворих очи и се напрегнах да събера всичките си сили. — Няма да пожертвам всичко заради някаква лудост.

Надвесен над мен, Кам заговори тихо, обещавайки ми никога повече да не ме наранява и повтаряйки ми, че ме обича и че аз го обичам, което за жалост си беше самата истина. Във Филаделфия под името Джеймс Инграм щял да заживее почтено, а вестникът му щял да стане най-добрият в града. Смятал да пише редакторски статии и да публикува разкази.

— А ти ще бъдеш красивата госпожа Джеймс Инграм, мечта за всички мъже във Филаделфия.

Дори не си дадох труд да отговоря. Кам никога нямаше да се промени, щеше завинаги да си остане бунтовник, луда глава. Там отново щеше да се заплете в заговори и да си навлече неприятности. Не можех да му позволя отново да ми разбие сърцето.

— Моля те, омъжи се за мен, Миранда — продума той.

— Никога няма да се получи нещо, Кам.

— Май трябва да бъда по-убедителен — прошепна ми той и ме придърпа към леглото.

— Скоро ще се съмне — възразих едва чуто аз. — Ти… Ти трябва да се облечеш и…

Той леко ме бутна върху леглото и свали халата си.

— Обичам те и ти ме обичаш. За мен не съществува друга жена на този свят и за теб няма друг мъж, освен мен. Мисля, че бяхме единодушни в това. Искаш ли да ти го докажа още веднъж?

— Не, не, Кам…

Той духна свещите и седна до мен, като ме прегърна и прокара устни по челото ми, шепнейки:

— Хайде, още веднъж…

— Това няма да промени нищо…

— Още веднъж, Миранда.