Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (34)

4

Каретата, която бях наела в Лондон, бе теглена от четири здрави коня, които вече бях сменяла на няколко пъти по време на пътуването си, което беше към своя край, понеже се надявах към обяд да пристигна в Маури Хаус. Вдишвах с пълни гърди освежителния въздух, примесен с миризмата на йод и зеленина, която ми се стори, че разпознавам инстинктивно. Дивата величественост на гледките, които се редуваха край нас, откакто бяхме стигнали Корнуел, ме омайваше.

Бях облечена в сапфиреносиня рокля, преднамерено скъпа и елегантна, но без излишен блясък. Исках да покажа на чичо си, че има срещу себе си жена, която сама си е господарка и разполага с достатъчно средства, за да се грижи добре за себе си. Така че не би могъл да ме изплаши, както е плашел преди четвърт век майка ми, плахата гувернантка, на която й стигал един от неговите ледени погледи, за да се разтрепери.

Не знаех обаче нито какво ще му кажа, нито какво ще направя. Знаех само, че трябва да го видя и да му съобщя, че всичко, което се е случило някога, ми е известно. Ето защо заключих къщата в Лондон, оставих да се погрижат за парите ми, а в трите сандъка на покрива на колата бяха наслагани всичките ми дрехи.

Дали щях да си тръгна след няколко дни, или щях да остана в Корнуел, като откупя от чичо си част от наследството си, което нито желаех, нито ми беше нужно? Така или иначе, бях се сбогувала за дълго с Марселон, Банкрофт и Шепърд. На Дейви бях пратила едно дълго писмо, което ми коства много усилия и в което му пишех това, което бях решила много преди разговора си с Джонсън. Казвах му, че му желая горещо всичко най-хубаво и че ще се радвам да останем приятели. Не се и съмнявах, че щом болката от това писмо попреминеше, Дейви щеше да се съгласи, че така е по-добре и за двама ни.

Колко се бях удивила, като научих от писмото на майка ми, че наистина съм го познавала в щастливите си детски години в Личфийлд и че той е обещавал да се ожени за мен, щом порасна! А също и Сам Джонсън, на чиято несръчност и срамежливост съм се присмивала заедно с другите деца.

Докато погледът ми обгръщаше пейзажа, мислех за това паметно писмо, на чието написване мама бе посветила последните си сили. Каква ли щеше да бъде съдбата ми, ако бе успяла да го довърши и да го пусне две-три седмици по-рано? Ако преподобният Уилямс бе дошъл само няколко дни преди това? Колко плаках, докато четох! Сякаш някоя фея бе махнала с вълшебната си пръчица и ми бе върнала паметта! В съзнанието ми изплува Личфийлд с катедралата си, градините и езерото с патиците, на които обичах да хвърлям хляб. През първите ни години в Лондон нямах представа каква борба води майка ми за нашето оцеляване. Едва по-късно, в Сейнт Джайлс, си бях дала сметка колко е труден животът ни. Сега знаех всичко и най-важното, знаех коя съм.

Преди да напусна Лондон, се бях отбила при преподобния Джордън в елегантния му кабинет и той ми говори цели часове, разказвайки ми всичко, което знае за моя баща, за майка ми, за огромната сива сграда с прозорци като решетки, където се бе разиграла трагедията. Умен, сърдечен и искрено отдаден на делото си, въпреки своя наконтен вид, Джордън ме бе насърчил да потърся корените си с това пътуване. Бе добавил обаче, че ще сторя добре, ако прогоня от сърцето си всяко чувство за мъст, тъй като за тези години чичо ми бил предостатъчно наказан. Дори трябвало да изпитвам жал към този човек, който със смъртта на баща ми изгубил едничкото същество на този свят, което обичал.

Най-после пред очите ми проблесна морето, стоманеносивите му вълни се блъскаха яростно в скалите по брега. Прелитаха чайки и току се стрелваха към водата, надавайки остри крясъци, които се извисяваха над монотонния шум на прибоя, накъсан от плясъка върху камъните. Мирисът на йод и водорасли бе станал още по-силен, почти упойващ, замайващо свеж след миризмите на големия град.

Пътят възви и се отдалечи от брега и след няколко минути пред погледа ми изникнаха дълбоки ями със скелета и подпори от прогнило дърво, из които не се виждаше жива душа. Близката фабрика изглеждаше също така безлюдна, на мястото на прозорците и вратите й зееха дупки, виждаха се изпочупени стъкла и изядени от ръждата комини, (бедните постройки бяха в същото плачевно състояние и това потвърди предположенията ми: фабриката на Маури отдавна беше престанала да работи. От какво ли се препитаваха местните хорица?

Кочияшът спря пред странноприемницата. Останах в колата. Бедно облечени жени с изопнати от глад лица ме оглеждаха любопитно, а може би и враждебно. Какво търсех така разкошно нагиздена и с всички тези сандъци върху каретата в това затънтено селце? Отдъхнах си, когато кочияшът се върна и отново потеглихме.

На миля-две от селото подминахме четирима войници, яхнали яки врани коне. Снажни, свирепи, облечени в червените си куртки и изопнати бели панталони, те засилваха впечатлението, че този край съвсем не е настроен приятелски. Ала и аз не бях дошла да търся приятели.

След като отново покриволичи край острите скали по крайбрежието, заливани от вълните, пътят се вряза в сушата и скоро зърнах високата сграда на Маури Хаус, точно такава, каквато майка ми я бе описала. Дори изглеждаше още по-зловеща, тъй като забелязах, че повечето прозорци бяха с изпочупени стъкла, а покривът силно се нуждаеше от ремонт. Мястото изглеждаше запустяло. Дали не бях се разкарвала напразно дотук? Когато колата спря пред входната врата, усетих, че гърлото ми е пресъхнало.

Не се виждаше никой. Огромната сива къща сякаш бе надвиснала заплашително над мен и искаше да ме смаже. „Смелост, Миранда, рекох си аз, сега не му е времето да се разтреперваш!“

— Изчакайте тук, не зная колко ще се забавя — наредих на кочияша аз и тръгнах нагоре по стъпалата.

Похлопах на тежката дъбова врата, почаках и пак похлопах. Усещах, че ме обзема някаква нервност. Какво щях да му кажа? Какво щях да направя? Защо изобщо бях дошла? Похлопах още веднъж, този път по-нетърпеливо. Всъщност, може би тайно щях да изпитам облекчение, ако нямаше никой. Ала се чу скърцане от тежко метално резе и вратата се отвори.

Висок снажен мъж, наближаващ четиридесетте, стоеше на вратата и се взираше смаяно в мен с кафявите си очи. Кестенявата му рошава коса падаше на кичури върху ниското му чело и въпреки острите си черти, би изглеждал почти хубав, ако носът му не беше чупен поне два пъти. Имаше вид на боксьор в оставка. Върху грубата си риза от бяло платно и кафявите си панталони бе навлякъл престилка от черна кожа. Миришеше на чесън и паркетин, а по едната от бузите му беше полепнал прах. Той ме погледна с подозрение.

— Да?

— Искам да се видя с лорд Маури.

— Да. Защо?

— Изобщо не е ваша работа, дявол го взел!

Той се навъси и стисна юмруци. Нима възнамеряваше да ме удари? Ала по устните му пробягна усмивка.

— Май не идвате за пари.

— Е, ще съберете ли кураж да съобщите на лорд Маури за мен или ще трябва да се кача сама да свърша това?

Той ме пусна да вляза и видях, че наистина се усмихваше. Преддверието също беше полурухнало. Явно всяка по-ценна мебел или вещ отдавна беше изчезнала оттам. Това, което бе останало, говореше за отчайваща бедност.

— За кого да съобщя? — попита мъжът.

— Предпочитам да не казвам. Нека бъде изненада.

— О, че ще бъде изненада, ще бъде. И да не свиете среброто!

Сдържах една цветиста реплика, а той излезе, без да бърза много-много. Чух тежките му стъпки да се отдалечават по стълбите.

Запустяла фабрика, полусрутена къща — какво ли всъщност бе останало от богатото наследство на рода Маури и в какво ли състояние щях да намеря самия лорд? Някой слизаше надолу по стълбището, но този път стъпките бяха леки и пъргави. Обърнах се и видях на прага на салона прекрасен млад мъж, макар и облечен в протъркани дрехи. Щом ме видя, той се закова на място и възкликна:

— Господи! Нед беше прав! Вие сте самата прелест!

— А вие… Вие трябва да сте Дъглас — отвърнах едва чуто аз.

Той се усмихна и ме поздрави сърдечно. Висок, много слаб, с искрящи сиви очи и паднала на челото руса коса, с мъжествени и правилни черти на лицето, той би приличал на ангел, ако не беше палавата му усмивка. Гледах го, неспособна да промълвя и дума, обхваната от непознато чувство. Моят брат. Вече възрастен и съвсем невъзмутим, въпреки че го оглеждах с нескрито любопитство. Той също се взираше в мен, вдигнал вежди в почуда.

— Дойдох… Дойдох да се срещна с лорд Робърт Маури — промълвих накрая аз.

— Боя се, че сте закъснели.

— Закъсняла ли съм?

— Чичо ми почина преди пет години.

— И… И вие живеете съвсем сам?

— Е, къщата е обитавана от доста призраци, но Нед е тук, за да ме брани от тях.

— Да… Разбирам — избъбрих неловко аз и си помислих, че сигурно изглеждам доста глупаво.

Потреперих и внезапно ми се доплака. Не можех да събера смелост, за да му кажа коя съм. Той се приближи към мен и продължи да ме оглежда настойчиво, смръщил вежди, с присвити очи. Понечи да каже нещо, но спря. Без да ме моли, свалих шапката си и вдигнах лице към него.

— Не… Не е възможно!

— Дъглас…

— Не е възможно! — извика той, после ме хвана за ръка и бързо ме задърпа нагоре по стълбите.

Оставих го да ме води, без да протестирам, макар че пръстите му се впиваха в китката ми. Най-накрая той отвори някаква врата и ме бутна в една просторна стая. От прозореца й се виждаше паркът, полето и в далечината, едва забележимо сред клоните на полегналите под напора на вятъра дървета — морето.

Тогава той ме пусна и се втурна да рови из някакви чекмеджета. Познах детската стая, обрисувана от майка ми, с голямата маса, полиците с книги, глобуса. По стените висяха живописни детски цапаници — явно рисунките, които бе правил за нея.

— Знаех си, че е някъде тук! — извика той тържествуващо. — Толкова грижливо го бях скътал, че не би могло да се изгуби!

И той размаха парче твърда хартия и духна праха, който се бе наслоил отгоре. Погледна го нежно и ми го подаде. На листа се виждаше прекрасно оцветена дребна фигурка на жена с тъжни сиви очи и ръждивокафява коса, облечена в синя рокля. Човек би помислил, че съм аз, толкова силна беше приликата.

— Тя е… Ужасно си приличате. Ала вашата коса е по-червеникава… Но вие… Сякаш сте близначки.

— Това е майка ми — отвърнах кротко аз.

— Онора е била ваша…

Кимнах.

— Миранда — промълвих аз.

— Откъде знаете, че я наричах…

— Така се казвам и аз.

Дъглас положи обратно листа в чекмеджето и го затвори, после отново дълго се взира в мен. Миналото сякаш се върна и двамата виждахме в мислите си палавото и обичливо момченце и сериозната млада жена, неговата гувернантка.

— Вие сте моя сестра — каза той.

Нямах сили да проговоря, затова само кимнах с глава.

— Аз… В деня, когато я нямаше толкова дълго… Виждате ли, толкова я обичах, че като не я видях да се връща… Когато накрая се прибра, ме завари тук, сам, зает да разглеждам картинката си. Тогава… Онора ми каза, че има изненада за мен. По-късно, след вечеря, ми обясни, че ще заминем някъде много далеч — тя, татко и аз. А после… — Той млъкна, а очите му бяха пълни с тъга.

Аз продължих:

— После избухнала жестока препирня между баща ви и чичо ви. Случило се нещастие. Той… Перилата поддали и той паднал и се убил. Този следобед те ходили в селото с майка ми и преподобният Уилям ги венчал. Това предизвикало свадата. Майка ми вече била бременна с мен, когато…

На свой ред замълчах. Дъглас взе ръцете ми и ги стисна до болка.

— Толкова пъти съм се питал какво точно е станало. Загубих баща си, а след това и Онора, и винаги съм си мислил, че има нещо… нещо, което не зная. Чичо ми никога не проговори за това. Бе забранил на слугите да произнасят името на Онора. И през всички тези години дори не съм подозирал това, което научавам сега — че имам сестра.

Изправени един срещу друг, ние се гледахме и връзката помежду ни вече ни теглеше един към друг. Изведнъж Дъглас ме дръпна към себе си и ме прегърна така, че без малко да ми строши костите, без да си дава сметка за силата си и с цялата поривистост на обичливото си сърце. Отдръпнах се, негодувайки и викнах, че това, дето ми е брат, не му дава право да ме премазва така. Добавих, че още едва се познаваме.

Това, че съм толкова буйна по природа, колкото и той, го очарова и той ме помъкна надолу със същата палава невъздържаност, с която ме бе повел към детската стая. Смяташе да накара Нед да ни направи чай, а ние да поседнем и да си разкажем всичко един за друг. Разбира се, щяла съм да остана там и Дъглас се извини за неуютната обстановка. Къщата вече се рушала. Аз отвърнах, че колата ми още чака отвън и мога да отседна в странноприемницата. Той обаче не искаше и да чуе за това, бутна ме да седна на канапето и изхвръкна от стаята. Чух го да дава нареждания с весел глас. Други гласове му отговориха и разбрах, че пренасят багажа ми в преддверието. След това Дъглас се върна и ми съобщи, че всичко е готово и можем да поговорим на спокойствие. Всъщност бях толкова замаяна и щастлива, че с удоволствие се подчиних.

— Никога не съм виждал някой да пътува с толкова много багаж. Отпратих кочияша. Изглежда, вече сте му платили. Трябва да призная, че това е добре.

— Май ще се наложи да поостана тук.

— Ама разбира се!

— Бих могла да помисля и за други неща. Бих могла…

— Е, нека не започваме да се караме отсега, поне не преди да сме пили чай.

Той се усмихваше, безгрижно облегнат на камината, като слаб, но мъжествен елф. Беше твърде очарователен, за да мога да му се сърдя.

— Нед ще ни донесе чая, а после ще се качи да ви приготви стаята.

— Но… нима тук няма друга прислуга?

Брат ми поклати глава и изтри следа от прах по бузата си. По отношение на облеклото му имаше какво да се желае, но той наистина беше смущаващо красив. Въпреки че беше направо мършав. Питах се дали си дояжда.

— Нед ми остана верен, въпреки всички изпитания, а трябва да кажа, че те не бяха малко. Всъщност той ме отгледа. Беше наш слуга и когато госпожа Роусън се омъжи за своя ковач и ни напусна, беше единственият, който знаеше как да се оправя с деца… Ала вие не знаете коя е госпожа Роусън.

Знаех, но предпочитах да не го прекъсвам.

— Така или иначе, след като тя си замина, той започна да се грижи за мен. Научи ме да ловя риба, да се боксирам — макар и любител, едно време е бил шампион на Корнуел, затова му е такъв носът. Естествено, имах и учители, а къщата беше пълна с прислуга, но Нед беше този, който ме пердашеше, когато правех бели и който бдеше над мен, когато съм болен. Чичо ми му вдигна заплатата и ме повери на него. Той самият не се занимаваше много-много с мен. Не го интересувах особено.

Дъглас разказваше спокойно и щом Нед донесе чая, се отпусна в едно кресло, тапицирано с жълта коприна, и заяви, че иска да научи всичко за мен. Учуди се, че не съм се опитала по-рано да му се обадя.

— Зная за вас едва от две седмици — отвърнах аз. — Научих… случайно.

— Разкажете ми всичко.

Така и направих, като полагах усилия да говоря спокойно. Той ме слушаше — ту очарован, ту ужасен — и рядко ме прекъсваше. Когато му заговорих за живота си с Кам Гордън, той дори не трепна и се въздържа от всякакъв коментар. После стигнах до това как съм започнала да пиша: първите ми разкази, а след това и „Херцогиня Ани“; накрая му разказах за срещата си с преподобния Джордън на приема у лейди Джулия, за откритието и за писмото на майка ми.

— Тогава разбрах, че трябва да дойда тук. Не знаех точно защо, но трябваше. Мислех да се срещна с чичо си, дори очаквах тази среща…

Спрях, неспособна да се владея повече. Хубавите кафяви очи на Дъглас гледаха замислено, явно разказът ми го бе развълнувал. В жизнерадостния млад мъж срещу мен още се криеше онова чувствително малко момче, за което говореше майка ми.

— Каква невероятна история! — каза той меко, поклащайки глава.

— Да, май е така.

— Всъщност, и двамата сме жертви. Ако бях край вас, нищо от това нямаше да ви се случи, щях да ви защитавам. А ако вие бяхте останали тук, щях да си имам и още някой, освен Нед. Нямаше да се чувствам толкова самотен и изоставен.

Дъглас отново замълча, обзет от тъга и негодувание, ала също така и от изумление от неочакваната поява на сестрата, за която дори не бе подозирал, че съществува. Откъснах го от мислите му, като го запитах дали иска да направя още чай. Моят беше съвсем изстинал, както и неговият. Той обаче не беше сигурен дали има повече.

— Трябва да пратя Нед до селото, за да се опита да измоли от бакалина още малко на кредит. Ако не е съгласен, Нед знае как да го склони, като го стисне за дъното на панталона.

— Нед ми изглежда доста оправен човек.

— О, така е! Не зная как бих се оправял без него.

— Вие май не сте много богат?

— Това е направо меко казано. В последните си години чичо ми вложи парите си в неудачни сделки. Бе загубил всякакъв интерес към фабриката и накрая я затвори. Когато почина, се оказах собственик единствено на изоставената фабрика и на Маури Хаус. Виждате в какво състояние се намира къщата. Всичко, което можеше да се продаде — старинни мебели, картини, сребърни прибори и килими — изчезна полека-лека. Това е тъжна и дълга история, ще ви я разкажа по-късно. А сега ще ви заведа до стаята, за да си отдъхнете малко.

— Бих искала също така да се поосвежа.

— Помислил съм и за това. Елате.

Стаята, която ми бе определил брат ми, се намираше на третия етаж. Тя беше единствената, освен неговата, която все още можеше да се обитава — с пердета и тапицерии от бледожълт брокат, оскъдна мебелировка от светъл дъб и добре излъскан паркет, миришещ на восък, лимон и камфор. Усещаше се, че отдавна не е използвана.

— Държим я готова, ако внезапно дойдат гости. Гладна ли сте?

— Не, никак.

— Добре. Ще кажа на Нед, че няма да обядваме; пък и по това време обикновено не ям. Зад този параван ще намерите кана с вода и всичко необходимо. Аз ще бъда долу, ако имате нужда от нещо, само ни повикайте и ние с Нед ще дотърчим начаса. — Той се усмихна и изскочи от стаята.

След два часа, отпочинала, поосвежена и преоблечена, слязох долу, но никъде не намерих брат си. Тогава тръгнах да поразгледам къщата, минавайки през огромни стаи, изпразнени от всякакво обзавеждане, потънали в прах и паяжини. Ала си ги представях такива, каквито са били по времето, когато майка ми е отдавала всичките си грижи на палавия малък Дъглас, а сърцето си — на баща му.

Стигнах до една по-малка стая и се досетих, че това трябва да беше кабинетът на чичо ми. Над камината бяха наредени груби мостри от продукцията на фабриката. Върху етажерките все така стояха простите сини чаши с чинийки и паници, после идваха по-изисканите модели, от по-фин порцелан, украсени с розово-оранжеви цветя и златни плетеници. Листове хартия покриваха бюрото, на което лорд Маури бе правил сметките си, а в един ъгъл бяха захвърлени чифт кални ботуши, огризка от ябълка и изсъхнали кори от сирене, но не видях нито прах, нито паяжини.

— Успяхте ли да си починете добре?

Подскочих — не бях чула Дъглас да се приближава. Бе влязъл откъм съседната стая и вратата още стоеше отворена. Усмихна се, извини се, че ме е стреснал и похвали роклята от бежов муселин с цветчета в кафяво и розово, която бях облякла. После ме хвана за ръка и ме поведе да ми покаже това, с което бе се занимавал, докато аз се отдавах на фантазиите си. Върху бюрото му имаше куп скици — едни рисувани с молив, други с въглен, някои оцветени в различни багри. Освен тях се виждаха кутия с акварели и чаша мръсна вода, а две мокри четки ронеха капки вода по пода. Дъглас взе единия още неизсъхнал лист и ми го показа.

Акварелът изобразяваше чиния, най-красивата, която бях виждала досега. Гирлянди от бледосини цветя и зелени листенца се виеха върху розово поле, обрамчено със златна нишка, а отделни изпаднали цветчета бяха осеяли бялото дъно на съдината. Взирах се колкото възхитено, толкова и изумено — рисунката беше прекрасна, дело на истински майстор.

— Ваша ли е?

— Ами да! Измислих още чаши и чинийки към тях, чинии за десерт и подноси със същата украса. Имам скици и на други мотиви, но този ми е любимият. Също така нахвърлих и някои нови модели за порцеланови съдове. Разбира се, не толкова изящни като този, но далеч по-добри от неизменната синя продукция от времето на чичо Робърт.

Той ми показа няколко скици на различни части от сервиз и удивлението ми нямаше граници. В тях личаха толкова находчивост по отношение на детайлите, толкова елегантност и многообразие — салатиери, супници с похлупак, кафеници и купички — че извиках от възторг.

— Вие пишете книги, а аз рисувам порцелан. Това е моето увлечение.

— Вие сте невероятно талантлив.

— Винаги съм се интересувал от работата във фабриката, още от малък. Чичо ми напразно се опитваше да ме държи настрана. Когато не можеше да ме види, ходех при работниците, научих всичко за занаята им и вместо да постъпя в Оксфорд, заминах за Франция, където прекарах четири години като чирак на най-големите майстори.

— Защо пък във Франция?

— Манифактурата във Венсен произвежда най-хубавия порцелан в света, по-добър дори от майсенския или дрезденския. Мадам Дьо Помпадур е луда по порцелана и смята да премести ателието в Севър, едно селце близо до нейното имение Белвю, за да може лично да наблюдава производството. Там бяха създадени нови цветове — розово „Помпадур“, кралскосиньо, „зелена ябълка“. Както и нови, изключително оригинални форми: чучури като човка, дантелени краища и порцеланови плетеници, подобни на сребърен филигран… Нещата, които научих там…

Дъглас замълча и въздъхна дълбоко. После някак примирено засъбира листовете по бюрото си и ги строи в прегледна купчина.

— Мечтаех да направя същото и тук, в по-малък мащаб, разбира се. Защо англичаните да не могат да се мерят с французите, мислех си. Надявах се, щом поема нещата в свои ръце, да направя множество промени. На моята възраст и баща ми е правил проекти за обновление и модернизация, с помощта на които да направи труда на работниците както по-безопасен, така и по-лек. Намерих пожълтялата му папка в най-крайното чекмедже на бюрото на чичо.

— Останало е само мечта — отбелязах замислено аз.

— Аз обаче възнамерявам да осъществя замисъла си. Така ще отдам заслужена почест и на неговите добри намерения… Ала тогава, когато се върнах от Франция, чичо Робърт бе оставил производството да западне. Той все още бе погълнат от работата си, но я вършеше машинално, без желание и вече се бе отдал на пагубни спекулации. Тъй като всичко вървеше от зле по-зле, накрая той затвори фабриката и всичките ни хора останаха без работа…

По изражението му разбрах, че Дъглас изпитваше към ближния си същото съчувствие като Джефри Маури. Той въздъхна още веднъж и внезапно заяви, че вече се задушавал в тази стая; предложи ми да се поразходим. Умирах от желание да видя прословутите руини и той с удоволствие ме поведе натам. На тръгване прекосихме голямото хале в задната част на къщата, където цели поколения се бяха упражнявали в езда, когато времето не позволявало да се излиза. Приличаше на огромна леденостудена пещера, пропита с мирис на влага. По тавана сигурно имаше накацали прилепи. Въпреки че вече помръкваше, слънцето, което ни посрещна навън, ми се стори още по-ослепително.

Попитах Дъглас какво се е случило, след като са затворили фабриката и той отвърна, че няколко месеца след това чичо му починал.

— Той… Имах чувството, че след смъртта на татко той просто креташе някак си. Беше безкрайно нещастен човек и всъщност напълно побъркан.

Щом излязохме от парка, видяхме руините. Те се извисяваха пред нас в цялото си диво великолепие и пълзяха по хълмовете, където се бе намирал лагерът на римляните. Крачехме из меката пръст и от морето повяваше лек бриз, който играеше в полите ми и разпиляваше къдрици по челото ми.

— Не бяха ни останали никакви средства. Само фабриката, къщата и пари, колкото за храна. За да мога да се справя с положението, започнах да разпродавам картините, мебелите, часовниците от масивно злато, всичко, което би ми донесло някоя и друга лира. Продължавах да вярвам, че някой ден отново ще отворя фабриката. Получих няколко предложения да я продам — тук глината е превъзходна, най-добрата в Англия. Разни производители на порцелан идваха и оглеждаха — смятаха да разширят дейността си и искаха да преценят на място възможностите тук. Направиха ми много съблазнителни предложения, но…

— Вие отказахте.

— Да, но може би ще се наложи да приема. В последните няколко години с Нед успявахме да се справяме някак си, но си давам ясна сметка, че това не може да продължава вечно. Още повече, че сега трябва да мисля и за вас.

Докато той говореше, бяхме стигнали до голяма плоска скала. Седнах върху нея и разстлах роклята си около мен. Дъглас остана прав и се загледа замислено в развалините, които сега оставаха под нас, и в Маури Хаус в далечината, прилична оттук на кукленска къщичка. А аз си мислех за пикника на родителите ми, описан от мама, и за малкия Дъглас, тръгнал да търси цветни камъчета. Тогава баща ми говорил за проектите си за фабриката.

Изпитвах странно спокойствие, седнала тук до брат си. Вече се разбирахме прекрасно, сякаш никога не се бяхме разделяли и не бяхме живели години наред, без дори да знаем един за друг.

— Всичко ти е било отнето насила, Миранда — каза той, обръщайки към мен хубавото си сериозно лице. — Чувствам се длъжен да поправя това и още не зная как, но ще го сторя. От сега нататък аз ще се грижа за теб.

— Свикнала съм да се оправям и сама — отвърнах аз.

— Възможно е, но сега си имаш мен — заяви той.

Бях трогната, но и тайно развеселена. Бях му казала, че пиша, но без да споменавам какъв успех са пожънали книгите ми. Този обаятелен момък, който се чудеше всеки път какво да сложи на трапезата си, дори не подозираше, че сестрата, която му се стоварваше на главата, беше богата и щеше да се замогне още повече след излизането на последния си роман.

Дъглас ми подаде ръка и ми помогна да стана. Беше време да се прибираме. Нед сигурно ни беше приготвил вечеря, а аз не отрекох, че вече съм гладна.

— Няма да се връщаш в Лондон. Няма да те пусна. Ще останеш тук заедно с мен. Все ще си намеря някаква работа. Ако се наложи, ще продам и фабриката, но така или иначе, вече аз ще се грижа за теб.

— Дъглас, искам да ти кажа нещо…

— Не приемам възражения. Аз решавам. Затова са по-големите братя. От тук нататък ще бъдем заедно, Миранда. И на двамата не ни е било леко, а може и по-зле да стане, но все някак ще се справим.

Не казах нищо, нямаше смисъл. Той искаше да остана и аз оставах. Не заговорихме повече, докато вървяхме бавно към къщи. Дъглас ме водеше сред камънаците и усещах, че се сближаваме все повече. И аз имах своите проекти, в главата ми вече назряваше една идея. Утре, още веднага след събуждане, щях да пиша на Банкрофт.