Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (32)

2

Бренди посрещна мадам Валантин с радостен лай. Тя му се усмихна, но се въздържа от повече нежности. Пепе хъркаше изтегнат на дивана, а Сардж се зае да ръфа парчето дантела, което тя му даде. Трябваше да се държи любезно с любимите кучета на Марселон, която й водеше толкова клиентки и също като мен й плащаше пребогато.

— Каква красота — възкликна моята приятелка, когато знаменитата модистка ми помогна да облека великолепната рокля от кадифе с цвят на пчелен мед, поръбена отдолу и по деколтето с кожа от черна лисица.

Висока, слаба и с прекрасна руса, вече прошарена коса, самата мадам Валантин ходеше облечена само в черно, без никакви накити, освен едни възхитителни обеци с изумруди. Решителна, делова, пресметлива и ужасна снобка, тази изключителна жена се бе заела да си проправи път и да заеме челно място в света на модата и явно нямаше никакво намерение да се остави да й го отнемат. Беше най-добрата шивачка в Англия, а сигурно превъзхождаше и мнозина от френските си колеги, ето защо не се срамуваше да иска в замяна съответстващо възнаграждение.

Марси продължи да хвали невиждания цвят на кадифето и мадам обясни, че херцогиня Хардфорт й предложила да й плати двойно за тоалет от този плат, но тя отвърнала, че вече е запазен и че едва ли ще подхожда на тена й. Клетата херцогиня, която вече наближаваше седемдесетте, упорстваше да се облича като девойка и беше истински подвиг да я разубедиш да се направи смешна. Говорейки, Валантин ме оглеждаше критично и накрая заключи:

— Стои ви отлично, Миранда. Или почти отлично. Обикновено не обичам да ви слагам дълги ръкави, но този път напълно ви подхождат. Нещо обаче липсва — каза тя. — Странно, но като че ли има нужда от още малко кожа… Ще сложа и на китките. Нали, госпожа Удън?

Госпожа Удън кимна, оглеждайки ме възхитено. Що се отнася до нея, макар и да бе понапълняла в последните три години, тя все така не се разделяше с високата си напудрена перука, украсена днес с панделки от черно кадифе, а синята й рокля от раирана тафта прошумоляваше около нея. Сподели, че и тя ще трябва да си ушие няколко нови рокли.

— Напоследък излизам доста често. И можете ли да отгатнете с кого?

— С Томас Шепърд. Беше у нас на вечеря миналата седмица и ми каза.

— Така ли? И какво друго каза?

— Че сте забележителна жена. Струва ми се, че е влюбен във вас, Марси.

— Наистина ли? Той е истинско съкровище, мила моя, толкова е стеснителен, внимателен, мил, пък и толкова богат! Вярно е, че е доста дребен — до него аз се чувствам направо огромна! Ала трябва да ви призная, че много го обичам. Носи ми шоколадови бонбони, изпраща прекрасни букети в гримьорната ми и се държи толкова любезно, а не като оня ужасен майор Барнаби!

— Томас е чудесен човек. Но и заклет стар ерген — допълних аз.

— Не за дълго, мила моя. Имам други планове за него. Човек като него не трябва да живее в самота, а пък и на мен вече взе да ми дотяга от това. Вярно е, че имам работата си и тя наистина ми носи много радост. Не зная какво ще правя без всичко това — аплодисментите, смеха на публиката, възхищението й, което сякаш ме залива на сцената. Ала една жена има нужда от още нещо, мила.

— Мислите ли?

— Скоро и вие ще го разберете, ако вече не сте го усетили. Чудесно е да пишеш книги, но…

— Не започвайте отново, Марси.

— Дейви е луд по вас и като гледам как онази ужасна австрийска танцьорка се опитва да го докопа… Държи се така, сякаш е нейна собственост, сигурно си въобразява, че вече й принадлежи! А той е готов тутакси да й покаже вратата, ако вие само му…

— Скъпа, безкрайно ви обичам, но понякога вашата мания да сватосвате хората направо ме уморява!

— Искам само да сте щастлива, Миранда!

— Но аз съм щастлива!

— Вие сте просто доволна от живота си, мила моя, има голяма разлика!

Валантин се върна и ме накара да навлека една друга рокля, този път от лионска коприна. Говорело се, че самата мадам Помпадур измислила десена — бежово на тънки розови и оранжеви райета, между които се редяха цветчета в розово, кафяво и ръждивочервено. Беше с къс, бухнал на рамото ръкав и дълбоко сърцевидно деколте.

Щом се завъртях, набраните поли на роклята литнаха около мен с леко шумолене.

Госпожа Удън извика, че дъхът й спирал от толкова красота.

— Няма съмнение, Валантин, това е вашият шедьовър. Смятате ли, че и аз ще мога да нося рокля в този модел?

— Вие си имате собствен стил — отвърна шивачката.

— Уви, така е и аз най-добре го зная. Дълги ръкави, дантелени яки — трябва да се крият ръцете и шията. Ах, ако можех отново да стана на двадесет! Или дори на петдесет! Времето тече.

— Само да дооправя тук-там, Миранда! Трябва да се вземе още малко на талията и да се отпусне подгъвът отзад. След два дни и двете рокли ще бъдат готови. Ще ви ги доставим в къщи.

— Какво ще правите с тези великолепни тоалети? — въздъхна Марси. — Ще ги окачите до другите в гардероба си и никой никога няма да ги види. Още е рано, трябва да съм в театъра чак към седем, защо не дойдете да пием чай на Грийнбрайър корт? Както обикновено, има от моя кейк, а малката, която работи при мен, прави чудесни сандвичи с краставица и кресон.

— Не… Не ми се идва, Марси.

— Хубава работа, не ви се идва! Няма да познаете къщата — навсякъде резбовано светло дърво, тъмносини килими, огледала с позлатени рамки и какви полилеи, мила моя! Пердетата са в розово и сиво райе, както и тапицерията на мебелите. Открих един прекрасен мебелист, Томас Чипъндейл, който от няколко години има ателие на Лонг Ейкър. Ще видите, той ще предизвика фурор. Мебелите му са с изчистена и крайно елегантна линия! Трябва да дойдете, Миранда! — извика тя недоволно. Явно не разбираше защо бях отказала.

Не можех да отида в уличката и да погледна сивата къща с крушата отпред, без да потъна в спомени. Едва бях успяла да надживея мъката, която без малко не ме уби в първите месеци след заминаването на Кам, и не исках отново да слагам пръст в раната.

Ето защо отидохме на чай у нас. На подноса, който Мили донесе, имаше резенчета шунка и език за кучетата. Марселон викна, че твърде много съм ги глезела. Всъщност, те си бяха доста разглезени още когато ги видях за пръв път. Приятелката ми ме запита как върви писането. Отвърнах, че съм завършила „Момичетата на Бети“ още преди седмица и сега си почивам.

— Томас казва, че е още по-хубав от „Херцогиня Ани“ и сигурно ще има невиждан успех — заяви тя.

За разлика от Марси, която се наслаждаваше с опиянение на славата, която й донесе последната й роля, аз изпитвах ужас при мисълта отново да се намеря обсадена от жадни за откровения журналисти, художници, които желаят да ме рисуват и читатели, искащи автограф.

— Никога няма да проумея това, Миранда. При цялата си известност, при този топъл прием от страна на критиката и богатството, което спечелихте сама, да се затваряте вкъщи! Трябва най-после да скъсате с него!

— Не зная за какво говорите.

— Прекрасно знаете за кого говоря — каза строго тя, оставяйки чашата си на масичката. — Говоря за Кам Гордън. Зная, че не искате да се споменава пред вас името му, но вече е време да погледнете истината в очите.

— Добре, давайте — и каква е истината?

— Истината е, че пропилявате живота си заради човек, който, на първо място, никога не ви е заслужавал. Отнасяше се отвратително с вас, скандално ви експлоатираше и беше вечно груб, капризен и избухлив. Никога не ви оцени по достойнство. Искаше само да сте му подръка, за да му слугувате и да му доставяте удоволствие, а…

— Престанете, Марселон!

— А накрая, когато дори му спасихте живота, той ви обвини за това и ви изостави, без да му мигне окото.

— Трябваше веднага да напусне страната. Той…

— Разбира се, но можеше да ви вземе със себе си. Между другото, радвам се, че не го направи, но ако ви обичаше, никога нямаше да…

— Не искам да говорим за това!

— Пет пари не давам дали искате или не. Никога не се опита да ви се обади, да ви пише…

— Той е бунтовник. За главата му има награда. И дума не може да става да стъпи в Англия.

— И въпреки това го е правил неведнъж.

— Какво? Какво говорите? — прошепнах аз.

— Но вие не искате да говорим за това… Пък и си изпих чая и е време да тръгвам.

Тя говореше с престорено нехайство. После обаче отново взе чашата си и ме загледа, видимо доволна от себе си. С удоволствие бих й нахлупила чайника на главата, задето ме измъчва така, но запазих спокойствие и се заех да режа парченца език, а трите кучета се струпаха около мен. Изобщо не поглеждах към господарката им.

— Обадил се е на Банкрофт — каза тя.

— Така ли? — отвърнах равнодушно аз.

— Оня ден обядвах с Дик и той ми разказа всичко. За изминалите три години е получил няколко писма от него. Гордън се подписвал с измислено име в случай, че пощата на Дик се проверява.

Щом свърших да храня кучетата, станах, отидох до прозореца, дръпнах завесата и се загледах в огряната от залеза ливада отвън. Давах си вид на разсеяна, но не изпусках и думичка от онова, което казваше Марселон. Отдавна можех сама да попитам Банкрофт, но гордостта ме спираше.

— Във Франция принц Чарлс поддържа малка свита от пламенни привърженици. За французите обаче, всички те са като трън в петата и на драго сърце биха се отървали от тях. Ала тъй като са го приели с разтворени обятия, се налага да търпят присъствието му. Изглежда, че принц Чарли Хубави е кралят на неудачниците. Нито умен, нито смел, той напълно се разминава с героичния образ, измислен от сънародниците му. Бил колкото подъл и страхлив, толкова нагъл и претенциозен. Гордън и Роби Брус решили да не си губят повече времето с този…

Марселон спря за миг и чух, че си налива чай. Паунът на лорд Маркъм крачеше величествено сред тревата. Марси продължи:

— Върнали се тук след по-малко от три месеца, после продължили към американските колонии. С фалшиви имена, разбира се. По същото време и лейди Арабела Дънстън заминала за Рим. Изглежда, че срещнала някакъв италиански благородник — млад, богат и красив отгоре на това — за когото се омъжила. Сега живеела в дворец, заобиколен от градини с фонтани и била любимката на римското висше общество. На Гордън и на младия Роби не им потръгнало толкова във Вирджиния. Скоро останали без пукната пара, затова Брус се хванал да чиракува при един ковач, а Гордън накрая станал надзирател в тютюнева плантация.

Тя спря, за да се скара на Бренди, който ръфаше една възглавничка от канапето, после продължи уморено:

— Дали си сметка, че нищо няма да постигнат без пари и преди година Гордън се върнал във Франция. Там се свързал с някакви типове, които се занимавали с нещо изключително доходно, но много опасно.

Тук тя театрално замлъкна и зачака да кажа нещо. Минаха няколко секунди и накрая се обърнах нетърпеливо. Тя се усмихна и каза:

— Стори ми се, че не ви е интересно.

— Е, с какво?

— С контрабанда, мила! Прехвърлянето става по крайбрежието на Корнуел: там нощем, по тъмно, стоварват докараните от Франция стоки. За бандата им се носят зловещи слухове, казват, че лесно вадели нож. Истински пирати! Естествено, местните хорица са толкова бедни, че им помагат; ала гъмжало от агенти, които се опитвали да ги заловят и да сложат край на мръсния им занаят, който лишава хазната от немалка част от приходите й. Цяла армия кралски войници патрулирали по крайбрежието. Мнозина от контрабандистите били намерени с прерязани гърла.

Не отвърнах нищо. Марселон стана и оправи полите си.

— Гордън сигурно вече е понатрупал пари от това и скоро ще има достатъчно, за да иде в Америка и да заживее нашироко — ако междувременно не го заловят или убият, разбира се. Винаги съм знаела, че има душа на престъпник, с всичкото това насилие в романите му! За щастие, вие вече нямате нищо общо с него, Миранда.

— А какво мисли Дик за това?

— О, ами просто е ужасен, разбира се! Казва, че Гордън трябва да е полудял, но не може да направи нищо. Дори не може да се свърже с него, понеже не знае къде да го намери. Получава писма горе-долу през три месеца.

— Аха.

— Реших, че трябва да знаете, мила моя. Надявам се, че не съм ви разстроила.

— Ни най-малко. Не, благодаря ви, че ми казахте, Марси.

— Забравете го, мила моя — отвърна меко тя.

„Вече от три години се опитвам да го направя“, помислих си аз и стиснах юмруци. След това я изпратих до колата и обещах да помисля върху думите й. Ала те бяха отворили раната в душата ми и отново изпитвах старата болка. Значи, той рискуваше живота си всеки път, когато стъпеше на английска земя, на онова мрачно крайбрежие, пълно с войници на краля. Щеше да се погуби… Безумец! Всичко, което бе успял да направи, беше да стане бандит! Сякаш не можеше да си намери по-почтено занятие! Не, бе предпочел да живее като някой от ужасните герои на романите си. Ако пишеше с такава лекота, то беше, защото дълбоко в себе си изпитваше наслада от кървавите им дела, затова ги описваше с такива противни подробности.

Да, Марси имаше право. Бях млада, животът ми беше пред мен, трябваше да се отърся от това и да поема в друга посока.

Ето защо на сутринта се обадих на лейди Джулия Коупланд и казах, че ще отида на приема, който тя даваше в чест на някакъв свещеник, глава на църковното настоятелство в Саутуорк. От месеци отклонявах поканите, които ми отправяше тази дама, жадна да привлече в салона си най-големите знаменитости на деня. Сигурно щях да прекарам ужасно, но щеше да ми се отрази добре да се срещна с повече хора.

Също така, когато в неделя дойде Дейвид Гарик и ми предложи да се поразходим из парка и да обядваме заедно, се съгласих и отидох да облека прекрасната си нова рокля от бежов сатен с цветчета и райе в розово и оранжево. Погледът, с който ме обгърна Гарик, щом се появих, вече готова, ме убеди, че тоалетът ми беше истинско постижение на шивашкото изкуство. След като дълго ме оглежда, Дейвид поклати тъжно глава.

— Нещо не е наред ли? — разтревожих се аз.

— Изпитвам ужасни угризения.

— Угризения ли?!

— Да, за това, че се държах толкова почтено. Ако наистина бях бохемът, за който ме смятат, отдавна да съм ви обладал насила. Красотата ви ме влудява, но се владея.

— От коя пиеса е това?

— Говоря искрено, Миранда!

— Едва ли някога ви се е случвало да говорите искрено, Дейвид Гарик! Сигурно сте използвали същите думи стотици пъти.

— Обикновено това има успех. Ала вие сте студена и безсърдечна жена, госпожице Джеймс. Стотици хубави момичета са готови без колебание да се хвърлят на врата ми, искайки само да преспят с мен, а аз трябваше да се влюбя в единствената целомъдрена жена в цял Лондон!

— Горкичкият!

— Безсърдечна, напълно безсърдечна, такава сте вие. Дори не можете да си представите колко страдам, задето ме отхвърляте!

— О, не се и съмнявам, че самочувствието ви е дълбоко наранено! По-честолюбив сте от цяла дузина мъже, взети заедно.

— Аз страдам — отвърна просто той и изглеждаше искрен.

Усмихнах му се и не след дълго лицето му също се озари от прекрасната му усмивка. Гарик стисна ръцете ми и ме поведе към разкошната си каляска, тапицирана с кожа в тютюнев цвят. На капрата седеше кочияш във великолепна кафяво-златиста ливрея, а пред нея потропваха яки руански коне — с червеникав косъм на бели петна, с черни опашки и гриви. Времето беше чудесно. По-красив от всякога, пълен с остроумие и живот, Гарик излъчваше онзи неповторим магнетизъм, който го бе превърнал в идола на английския театър.

— Гледат ни — отбеляза той, щом поехме под сенките на брястовете край Мол.

— Вие сте много известен. Хората винаги ви гледат.

— Те гледат вас, не мен. Вие сте прочута красавица.

— Не вярвайте на всичко, което пишат вестниците, Дейви.

— Представляваме забележителна двойка — знаменит актьор и скандална писателка. Всички си мислят, че сме любовници. Само ако знаеха истината! Дейвид Гарик да поддържа платонична връзка с такава очарователна жена… Това би разбило на пух и прах всички легенди за мъжествения ми чар.

Усмихнах се отново и той ми отвърна. Имах чувството, че цялото висше общество се е събрало този ден край Мол — придворни, благородни дами, изискани господа и знаменитости, всеки от тях нагизден в най-хубавите си дрехи. Представляваха грандиозна гледка. Преди години тук зърнах за първи път лейди Арабела Дънстън… Сега аз бях една от тези, по които се заглеждаха.

Попитах Дейвид какво значи за него славата му.

— Нищо — отвърна ми той. — От една страна съществува пленителният Дейвид Гарик, който трябва да се съобразява с ролята си и да не разочарова хората. Но той няма нищо общо с истинския Дейви. Дейви работи много, здраво се поти, носи прокъсани дрехи и се чуди защо толкова се шуми около него. Сериозен е, често дори тъжен, но се опитва да го прикрива, доколкото може.

— Струва ми се, че него бих могла и да го обикна.

— Тогава е време да ви го покажа.

Колата спря. Дейви ми подаде ръка и ме поведе навътре из парка, далеч от тълпата. Слънцето заливаше със светлина изумруденозелените поляни, а в езерцата плуваха лебеди и крякаха патици. Наоколо играеха деца, гражданите похапваха на тревата, а тук-там се бяха изтегнали на групички работници, дошли да се повеселят с приятели. Атмосферата беше по-свободна и по-весела, отколкото на улицата.

— Ще отида да купя наденички и бира, а ако сте много, много послушна, ще получите за десерт лимонов сладолед. Предупреждавам ви, че обедът няма да бъде разточителен.

— Обожавам наденички, но ще се откажа от бирата.

— Не я намирате за достатъчно добра за вас ли? Може би очаквахте шампанско, като разглезените благородни дами? Аз пък направо го ненавиждам. Вкусовете ми са доста прости, аз съм труженик, разбирате ли, превивам гръб също като някой докер, рибар или дребен чиновник и за съжаление, често съм без пукнат грош.

— С удоволствие бих ви поканила на обяд — подкачих го аз.

— Може да съм беден, но си имам достойнство. Благодаря ви, скъпа, но аз черпя. Искате ли и фунийка пържени картофки?

— Да, моля ви.

Дейви купи лакомствата и се настанихме да похапнем под една върба на брега на езерцето. В съседство имаше само няколко патици. Дейвид ми подаде наденичката и картофките, седна до мен и отпи глътка бира.

— Ах, какво блаженство! Нима има по-добър начин да прекараш почивния си ден? Далеч от всякакви почитатели! Как ви се струва наденичката?

— Прекрасна е, с много горчица.

Чувствах се великолепно — доволна и отпусната. Бяхме твърде добре облечени за това място, но така беше още по-забавно. Щом свършихме с яденето, избърсах пръсти в тревата, а Дейви се изтегна по гръб, вперил очи в нежните клонки на върбата над себе си, наслаждавайки се на този миг.

— Простите радости са най-хубави — отбеляза безгрижно той.

— И аз мисля така.

— С тези копринени и кадифени дрехи сигурно изглеждаме отстрани като благородниците от селските идилии на Вато.

— Може би трябва да ви изплета венец от цветя.

— А аз — да вперя блеснал от желание поглед в прелестите ви и да се усмихвам похотливо.

— Вато винаги е бил малко предизвикателен.

— Картините му са просто изискана порнография. Всъщност, аз често се заглеждам в прелестите ви.

— Нима?

— Топя се от любов по вас, и то още откакто ви видях първия път у Марси — красива, загадъчна и безмълвна.

— Вие сте непоправим женкар, разглезен от всички онези хубавици, които ви слушат с охота и вярват на всяка дума. Списъкът на победите ви би изпълнил цели томове. Аз обаче смятам да си остана единствената жена, непокорена от Дейвид Гарик. Затова и ме харесвате.

Той ме погледна недоволно. Така както се бе облегнал на лакът, изтегнат на тревата, прекрасно облечен, досущ приличаше на красив паша. Гледах го с много нежност и искрено възхищение. Дали един ден нямаше да изпитам към него и други чувства? Разбира се, не бях безразлична към мъжествения му чар, ала отказвах да го приемам по този начин.

— Нима наистина ви е толкова противна мисълта да спите с мен?

— Противна ли? Не, разбира се! Не се и съмнявам, че притежавате всички качества на любовник, които хората ви приписват, но…

Спрях нерешително и се загледах в тревистия бряг и в провесилата клонки над него върба. Дейвид се надигна, обви с ръце коленете си и довърши вместо мен:

— Но вие все още обичате Гордън.

— Не е това, Дейви. Аз просто… просто не съм създадена за кратки, повърхностни връзки. Сигурно са пленителни, пълни с наслада и радост, но… Но аз предпочитам да си останем просто приятели.

— Значи смятате, че ви предлагам кратка, повърхностна връзка?

— А не е ли така?

— Предполагам, че в началото е било точно така — призна той, след като помълча. — Вие бяхте просто красива млада жена, която срещах от време на време, и която бих искал да добавя към списъка, за който говорехте преди малко. Вие ме възбуждахте, интригувахте, бяхте предизвикателство за мене, но после…

Той замълча на свой ред.

— Но после?

— Не ме бива много за такива признания. Аз съм просто един беден актьор и без сценарий, откъдето да взема думи, без режисьор, който да ми каже как да ги изрека, се чувствам доста несръчен и глупав.

— Преувеличавате.

— Е, добре. Щом ви поопознах по-отблизо, открих колко сте умна и силна. Започнах да ви се възхищавам. Желанието да ви притежавам се превърна в много по-силно чувство. Вие държите много на вашата независимост. Е, аз също държа много на моята и досега не съм си позволявал да се увличам много. Сбъркал ли съм?

— Мисля, че не.

— Започнах да ви уважавам и то дотолкова, че ми се струва немислимо да подходя към вас с обичайните трикове на прелъстител. Понеже, хубавице моя, не се и съмнявам, че наистина бих успял да ви прелъстя! Вие не сте от стомана, а аз умея да бъда безкрайно убедителен!

— Това и съм чувала за вас.

— Аз… Аз остарявам, Миранда — каза мрачно той.

— Зная. Фигурата ви е започнала да се поотпуска.

Той не обърна внимание на закачката ми и продължи:

— Възползвах се докрай от свободата си, Миранда. Беше ми забавно да ухажвам жените и да ги съблазнявам с лекота, тъй както се къса цвете. Ала сега вече искам по-подреден живот. Край на младежките лудории! Ще ми се да се посветя на една-единствена жена.

— Нима?

— Момъкът, за който ви споменах преди, който се блъска и се поти над работата си, който дълбоко в себе си е сериозен и често тъжен — именно той стои сега пред вас.

Печалните му очи ме гледаха с мрачна тържественост и аз видях пред себе си един нов Дейви — сърдечен, умен, вече зрял, жадуващ да води установен живот и готов за семейство.

— Малцина ме познават като такъв и се боя, че съм доста скучен.

— Аз обаче така ви харесвам повече и много, много ви обичам.

— Наистина ли?

— Да, Дейви, но…

— Обичам ви, Миранда! Искам да станете моя жена. Не, не ми отговаряйте веднага! Помислете си. Разсъдете. Гарик е негодник, досаден ласкател, който не ви заслужава, но другият… Другият би направил всичко по силите си, за да сте най-щастливата жена в Лондон.

Чувствах се развълнувана и поласкана. Когато му го признах, той само въздъхна. Приличаше на момче, което злият учител е изгонил от клас. После се изправи на крака и ми подаде ръка, за да стана.

— Това беше най-трудният монолог в живота ми — призна ми той. — Надявам се, че все пак се справих. Великият Гарик, смутен и заекващ като невръстен юноша! Колко биха се радвали неприятелите ми, ако можеха да ме видят в този момент!

— Доста добре се справихте и без сценарий.

— Може би няколко репетиции нямаше да са излишни. Струва ми се, че ви бях обещал сладолед. Искате ли?

— С най-голямо удоволствие.

— Аз лично бих предпочел нещо по-силно, но ще мина и без него.

Излязохме изпод върбата и скоро отново се намерихме заобиколени от хора, които също като нас се радваха на слънчевия неделен следобед. Дейвид стъпваше леко, внимателен и закачлив както винаги. В душата ми се надигна вълна от нежност. Лъчезарен, красив, добър и щедър, той представляваше всичко, което една жена би могла да желае. Щеше да е истинска лудост да го отблъсна, и все пак… Трябваше да размисля добре. Поне толкова можех да направя.