Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (3)

3

Свободна да избирам методите си, аз му бях едновременно бавачка, компаньонка, учителка и приятелка, и ние се разбирахме чудесно. Опитът от Бат ми влезе в работа. Бяха ме научили да събуждам интереса у едно дете, да стимулирам любопитството му и да налагам здрава, но дискретна дисциплина, която го кара да се подчинява, без да го дразни. Поведението му се подобри почти веднага и за по-малко от седмица прогоних от речника му всички вулгарни изрази и подобрих дикцията, която колкото и да беше чаровна, не подхождаше на един бъдещ аристократ. Отговарях му, само когато се изразяваше правилно, а мълчанието е сурово наказание за едно дете, което обича да разговаря.

Занималнята се намираше пред нашите спални: дълга стая с малко мебели, която беше заляна от слънчева светлина и с изглед към гората. А там някъде, в замъглената далечина, беше синкавозеленото море, което се виждаше тук-там между групичките дървета. В шкафа имаше хартия, боички и ножици, а по лавиците — десетки книги, принадлежали на поколения Маури. Увлечени в приказки, ние с Дъг прекарвахме часове наред в правене на цветни фигурки за миниатюрния театър, който сглобихме от един картон и му нарисувахме декори. Разигравахме из него малките герои, докато аз разказвах историята за Оберон и Титания или за палавия Пък. С огромен ентусиазъм Дъг настояваше непрекъснато да повтаряме сцената с магарешката глава.

Тъй като беше забележително интелигентен за възрастта си, не чаках дълго, за да го науча на азбуката. За няколко дни Дъглас можеше да я рецитира без запъване, а за по-малко от месец можеше да казва буква по буква думи като котка, куче, Дъглас, Онора и Маури. Всеки ден добавяхме нови думи към неговия репертоар. Цифрите го въодушевяваха по-слабо. Броеше до двадесет, но му беше трудно да схване, че две и две прави четири. Най-много обичаше да му чета приказки и да му разказвам за мелниците, за сабото и за лалетата, когато му показвах къде на глобуса се намира Холандия.

Излизахме и навън. Когато по прозорците не плющеше дъжд и не тътнеше буря, понякога молех готвача да ни приготви кошница, и двамата с Дъг закусвахме на края на скалата под открито небе, където чайките описваха кръгове като късчета хартия, носени от вятъра. Мочурищата се простираха на запад, страховити, тук-таме покрити с кафеникава растителност, криещи страшни бездни. Достигаха чак до хълмовете, където някога римските легиони са лагерували. Селото пък се намираше на север със своите глинени находища и облаците черен дим, който изпускаха пещите на ужасната фабрика.

Рядко виждах лорд Робърт. Той излизаше рано и прекарваше цял ден, тормозейки работниците да произвеждат повече и повече. Веднъж го чух как се кара на един слуга със студен и сух глас, който беше много по-ужасяващ и от изблиците на гняв. Заради една неволно счупена ваза можеше да изгони слугиня. Изискваше от прислугата си такова съвършенство в работата, което внушаваше истински страх.

Само не и у госпожа Роусън. Тя съзнателно избягваше свирепия му поглед и острите му забележки. Изпълняваше задачите си колкото с настроение, толкова и безупречно и никой не можеше да каже, че не е истинско съкровище. Презираше Паркс, секретаря, кръстосваше шпага вече повече от десет години с Бересфорд, но към мен се беше привързала и най обичаше да се настани до мен за дълъг разговор, докато Дъг спеше, а ние можехме да дадем воля на душите си.

От нейните приказки, често доста клюкарски, научих много за фамилията Маури.

Тя ми довери, че лорд Боби никога не се е интересувал особено от жени, даже в ранна младост. Подобно на младите провинциални аристократи, които „се хвърляли на някоя селска девойка или си вземали проститутка всеки път, когато ги обземе меракът“, и от него се очаквало да сее копелета наоколо. Нищо чудно, че лейди Бета била нещастна! И как да я съдим, че си го е търсила другаде?

— Много се стара в началото да му хареса, трябва да призная. Обличаше се разкошно, вдигаше си косите в страхотни прически, смееше се и бърбореше весело, за да го забавлява, а пък той, той я гледаше със суровия си и неодобрителен поглед, а после изобщо не й обръщаше внимание. Тя се чувстваше излишна. В известен смисъл беше точно така. Той се интересуваше само от брат си.

— Но това трябва да е било ужасно за нея.

— Е, да, миличка. Вярно, че тя беше палава и повърхностна, но не беше лоша жена. Знаех, че ходи при онзи млад денди, който живееше у Хадън, но не мога да я виня. Жената си има потребности, тя също. Ще го разберете някой ден, скъпа, вярвайте ми. Колкото и чиста и невинна да сте, на страстта отвътре малко й трябва, за да избликне. — Госпожа Роусън отпи глътка порто, оправи буклите си и продължи: — Той нито веднъж не влезе в стаята й, докато беше болна. Беше ходила с онзи хубостник из пустошта. Излизаше нощем, скришом. Този ден се появи буря и ето ти, тя се върна мокра до кости. Когато я отнесоха на гробищата, той не пророни и една сълза. Хората говореха, че си е получила заслуженото. Всички знаеха, нали разбирате. Тук нищо не остава скрито. А хората са по-склонни да обвиняват, отколкото да проявят съчувствие и разбиране.

Ако госпожа Роусън не одобряваше особено лорд Робърт, то тя направо обожаваше брат му, който се различавал от него като деня от нощта. След смъртта на жена си, лейди Агата, той станал още по-благ отпреди. Тъжният му вид го правел още по-неустоим за жените. Всички добри партии наоколо си мечтаели само как да го уловят, за да утешават дните му на вдовец. Меланхоличният му поглед, фините му черти и снажната фигура го правели да прилича на принца от приказките. Сигурно е кривнал веднъж-дваж, „иначе мъжът става нервен“, но не тичал по жени. Една вечер в „Червения лъв“ чула да шушукат името му, а една от слугините, „оная Маги, която пощръклява понякога“, казала, че дори би си платила да се потъркаля с него в сламата.

Госпожа Роусън с удоволствие започваше тези разговори. Останала на три пъти вдовица, тя обичаше да се търкаля в сламата и се смяташе за експерт по темата. Научих с учудване, че имало такива, които още я имали за апетитна, като например Джим Рандал, ковачът, според когото тя била достатъчно стара, за да знае всичко, и достатъчно мека, че да ти е удобно. А той бил ситен като бик и при това не изглеждал зле. Тя запретна поли и ми показа червената си фуста, която този мъж, луд по нея и направо ненаситен, й купил на панаира.

Това безпътство никак не ме учудваше, а госпожа Роусън ми напомняше за оная жена от Бат, за която разказва Чосър^[1].

После отново се върнахме към мастър Джефри, чието дълго отсъствие вече наближаваше края си, тя се съгласи с мен, че той много липсва на сина си.

— Мислите ли, че ще се ожени отново? — попитах аз.

— Все пак не трябва да погубва живота си както досега. Разбира се, че ще се ожени и колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще отведе жена си и малкия Дъги оттук, за да започнат свой живот.

— Не мисля, че брат му ще се зарадва.

— Никак няма да му хареса, но не ще може нищо да направи. Мастър Джефри няма много хубави спомени от Маури Хаус и затова именно се застоява толкова малко тук. От много време вече той се е освободил от брат си, но лорд Боби още не го разбира.

Изведнъж Маури Хаус започна да ми изглежда като мрачно място, пълно с трагедии и тайни страсти: лейди Бети и нейните отчаяни прелюбодейства, лорд Робърт, обладан от странната и нездрава страст към своя брат, Джефри Маури и ужасната му скръб. Бил ли е някой щастлив тук? Нима тази сграда обричаше на зла съдба всички, които живееха между стените й? Глупости, казах си, престани да се влудяваш… Защото, дори да е така, ти си само гувернантка в пробен период, и всичко това не те засяга…

Много скоро щях да разбера колко се бях лъгала.

 

 

След два дни, на връщане от дълга разходка до скалите, двамата с Дъг тичахме по ливадата. Бакърените ми къдрици се вееха около главата ми, муселиновата ми пола също се развяваше. Внезапно забелязах лорд Робърт, изправен на прага.

Спрях с ръка на сърцето. Дъглас ме задмина с победния вик на индианците, за които му бях говорила. Той се обърна да провери дали не го настигам и като не видя чичо си, връхлетя право в краката му. Онзи го хвана за рамото и със суров вид му каза нещо, което отдалеч не можах да разбера. Продължих напред с достойнство, въпреки че сърцето ми се сви от притеснение.

— Победих, победих — викаше детето.

— Качи се в детската стая, Дъглас, трябва да поговоря с госпожица Джеймс — нареди лорд Робърт.

— Добре, сър. До скоро, Онора.

Приближих бавно, мъчейки се да прикрия страха си. Бях сигурна, че ще ми връчи уволнението под претекст, че зле съм се справила с работата си, защото една прилична гувернантка не тича с развени коси и не допуска сближаване. Тя би трябвало да се облича строго, да се държи сурово с детето и никога да не излиза от границите на общоприетото. Лордът обаче не изрече и дума, докато ме разглеждаше с видимо неодобрителен поглед. Роклята, която носех, най-пъстрата от гардероба ми, беше на три години и очевидно ме стягаше в талията. А що се отнася до деколтето, някога скромно, сега бе станало твърде отворено поради наедрялата ми гръд. Усетих как се изчервявам.

— Желаете да говорите с мен? — попитах спокойно.

Той кимна, без да каже дума, с ледена физиономия.

Очите му, по-мрачни от обикновено, правеха лицето му с остри черти да изглежда още по-бледо. Черните му дрехи, безупречни, въпреки че бе прекарал целия ден навън, подчертаваха неговата мършавост и горделивото му лице, лишено от чувства.

— Страхувате се, че ще ви мъмря, нали? — каза той сухо.

— Не виждам причина да го правите.

— Нима?

— Ни най-малко. Децата трябва да тичат и да викат, лорд Робърт. Това е в природата им.

— Изглежда вие окуражавате Дъг в това.

— За вашия племенник е добре да се отпусне и да се позабавлява, след като е стоял затворен с часове в детската стая.

— Затворен ли е стоял?

— Точно така.

— Изглежда, че разбирате от деца, госпожице Джеймс.

— Има ли нещо, в което да ме обвинявате, милорд?

По-добре беше циреят да се пукне и то веднага. Не исках да му позволя да ме притеснява и да си играе с мен. Въпреки антипатията му към мен и несъгласието му с някои методи, не можеше да ме обвини, че не изпълнявам задълженията си.

— Смятах, че сте прекалено млада. Противно на моето очакване обаче, свършихте чудесна работа с племенника ми — каза лорд Маури с особен тон, като не преставаше да ме гледа критично.

После спря в очакване на реакция от моя страна, но аз не реагирах.

— Вчера дълго разговарях с него. Не само езикът му е напълно променен, но и маниерите. Разпитвах го доста задълбочено и го намерих доста добре осведомен по най-различни теми. Цели пет минути ми разказва за мелниците в Холандия. — Това беше една от любимите теми на Дъг. — Знае също и целия сюжет на „Сън в лятна нощ“ и започна да реве като магаре в сцената с Пък и магарешката глава. Образованието му ми се струва рядко еклектично.

Макар да редеше хвалебствени слова, той не преставаше да ме гледа, сякаш бях нищожество, недостойно за неговото внимание. Може би пък ми се подиграваше?

— Брат ми се връща в края на седмицата — продължи Маури. — Вярвам, че ще се зарадва на напредъка на сина си. Когато заминаваше, малкият Дъглас беше един недисциплиниран дивак.

— Предварително се радвам, че ще се запозная с него.

— Боя се, госпожице Джеймс, че няма да имате тази привилегия.

— Моля?

— Ще ви дам много добри препоръки. Както и заплатата за цяла година. Не искам да бъда несправедлив към вас.

Побледнях и ми се стори, че земята се разтваря под краката ми. Той ме гледаше втренчено със свиреп блясък в очите.

— Значи съм уволнена? Може ли да ви попитам защо?

— Постигнахте доста добри резултати, госпожице Джеймс, но намирам методите ви за прекалено свободни. Дъглас трябва да се държи по-изкъсо. Трябва му някой, който да му внушава много по-голям респект.

Не отговорих нищо. И защо ли? Не знаех на какво дължа неодобрението или антипатията му. Младостта ми ли беше виновна? Долавях смътно, че има още нещо. Представлявах за него някаква заплаха, но не разбирах каква точно. Не исках да му доставя удоволствие, като започна да протестирам.

— Ще приготвя парите и препоръчителното писмо още утре — каза той след малко.

— Добре.

— Позволих си да наема един дилижанс, който ще ви откара директно в Бат. Ще пътувате за моя сметка. Така няма да се наложи да харчите от заплатата си.

— Ще си приготвя багажа.

Лорд Робърт се махна и аз влязох в просторния коридор, слабо осветен, постлан с плочи и отгоре с рогозки, който се простираше по протежение на цялата задна част на къщата. Гол и неуютен, той първоначално бе служил за упражнения на конете при лошо време. Машинално се изкачих по малкото стълбище за прислугата.

Седнал на масата в детската стая, Дъглас разглеждаше героите от „Бурята“, които бях нарисувала за него върху картон, за да ги оцвети и изреже. Той много държеше да „поставим“ пиесата в нашия мъничък театър.

— А! Ето ви и вас! — извика той радостно, посрещайки ме с широка усмивка.

— Дъглас… има… има нещо, което трябва…

Поколебах се. Как да му съобщя? Откъде да взема тази смелост? Той беше толкова зависим от мен сега. Беше почти толкова привързан към мен, колкото и аз към него. Моето заминаване щеше да го разстрои. Щеше да си помисли, че съм го изоставила. Как да му обясня, какво да му кажа?

— Хайде да ги оцветим, Онора — настоя той. — После ще ги изрежа, а утре ще направим представление. Аз шъ бъда Калебан.

— Калибан! И „ще“, а не „шъ“. Произнасяйте добре всички думи.

Дъг въздъхна тежко, после отново се усмихна и взе цветните моливи. Седнах до него и се постарах да правя онова, което той очакваше от мен, възможно най-добре. Детето бъбреше весело, като ми показваше какви цветове да използвам за чорапите на Просперо, туниката на Ариел, кожата на Калибан. Накрая ми подаде фигурката на Миранда:

— Роклята й трябва да бъде синя като вашата, а косите й червени. Ще бъде хубава, нали? Почти толкова хубава, колкото сте вие, Онора.

— Дъглас…

— Хубаво име е това — Миранда, почти толкова хубаво, колкото Онора, а може би и по-хубаво. Ако имах сестра, щях да искам да се казва Миранда. Ето. Сега й направете розови бузи и сиви очи като вашите. И като моите също.

Привърших оцветяването и взех ножиците, за да изрежа фигурката.

— Тя е точно като вас — установи той, когато му подадох картонената кукла и той я загледа замислено.

Станах и обходих с поглед голямата стая, пълна със светлина, в която бяхме прекарали толкова щастливи часове. За първи път в живота си имах чувството, че като се занимавам с това дете, правя нещо полезно и това ме изпълваше с щастие.

— Тя ми е любимка — подхвана пак Дъглас. — Знаете ли? Цял живот ще я пазя, за да си спомням за вас, обещавам ви.

— Вече е време за вечеря. Трябва да си измиете ръцете — казах му аз.

— Ще изиграем ли пиесата утре? Аз, не забравяйте, искам да бъда Кале… Калибан… Онора, обичам ви.

Той се втурна към мен и обгърна краката ми с ръце, а аз не можах да запазя равновесие. Проверих дали се е измил и му казах, че няма да вечерям с него, защото не съм гладна. Той не ме попита нищо.

Когато се върнах в стаята си, не поръчах да ми донесат куфара, както трябваше да направя, и даже се отказах да си събера багажа. Предпочетох да седна в малкия салон и да се отдам на мъката си. Чух навън шум от конски копита, но не му обърнах внимание. Мракът нахлу в стаята и запалих лампа. Чудех се защо не видях Дъглас да се качва. Още преди половин час трябваше да е свършил с вечерята.

Може би чичо му ми спестяваше мъката да съобщя на детето, че заминавам. Щях ли да го видя отчаяно и обляно в сълзи? Чух стъпки по стълбището, но не леки и пъргави, а тежки като на възрастен човек. Сигурно някой прислужник идваше да ми донесе съобщение, помислих си, когато те се задържаха на площадката. Извърнах глава.

На прага на вратата стоеше най-красивият мъж, когото някога бях виждала. Джефри Маури се беше завърнал по-рано от очакваното.