Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (26)

6

— Накрая ще ме разорите! — въздъхна господин Шепърд, след като закрепи очилата на носа си и ми написа чек за двадесет лири за двата разказа, които му бях донесла.

„Джобове“ представляваше това, което бях разказала на Банкрофт по време на вечерята. „Цената на греха“ беше за краткия живот на едно девойче, изхвърлено на улицата на девет години, съсипано на четиринадесет от болести и пиене, което слага край на злощастната си участ по единствения възможен начин — като се хвърля в Темза. Тия мрачни разкази, отблясъци от времето, прекарано в Сейнт Джайлс, рисуваха типажи, зад които се криеха хиляди живи хора, които, сврени из дупките на Лондон, се бореха за оцеляването си. Както при „Рижавата“, думите идваха сами, лееха се от перото ми и всеки от разказите бе написан само за един следобед.

Когато му намекнах, че мога да потърся и друго издателство, ако неговото не може да си позволи подобен разход, господин Шепърд нададе вик и отиде лично да ми донесе парите. Усмихнах се, като видях как изскочи от кабинета. След огромния успех на „Рижавата“ не би рискувал да ме загуби за нищо на света. Наложило се бе да издаде три допълнителни тиража на този брой на „Бард“ и цялата литературна общност в Лондон се питаше кой ли се крие зад загадъчното М. Д. Неколцина посредствени автори бяха намекнали, че са те. Шепърд обаче отказваше всякакви обяснения.

Най-смешното е, че бяха приписали разказите ми дори на Самюъл Джонсън, но той възмутено бе опровергал слуха, въпреки че ги бе оценил като забележителни и достойни за най-добрите дни на Дефо. Бе добавил, че авторът им толкова добре познава живота, че сигурно е поне четиридесетгодишен. Съчувствието, с което е обрисувана съдбата на героите, го карало да смята, че става въпрос за свещеник, което би обяснило и анонимността. Джонсън бе заявил, че ще се радва да се запознае с М. Д. и да го покани на вечеря. Питах се какво ли би направил, ако похлопам на вратата му и кажа, че приемам поканата. Сигурно би получил удар.

По-голямата част от тези сведения идваха от Шепърд, други от госпожа Удън, на която не се сдържах и разкрих тайната си. Аз самата обаче бях толкова заета да преписвам и да се грижа за домакинството, че нямах време да се порадвам от успеха си. От време на време измъквах броя на „Бард“ от тайното му скривалище и го разлиствах с все същото опиянение. Любувах се на хубавия печат и на гравюрата на Хогарт, специално поръчана за илюстрация към моя текст. Ала всичко това нямаше нищо общо с Миранда от Грийнбрайър корт.

„Така е по-добре, казвах си аз с горчивина. Един писател е предостатъчен за този дом.“ На другия ден след вечерята Кам се бе заел вдъхновено с новия си роман, „Гостът от Япония“, и оттогава работеше като луд. Не зная защо, но си бе наумил да го довърши до края на юли и за три седмици бе написал триста страници. Те бяха пълни с насилие и страст и ми се сториха по-увлекателни от всичко, което бе написал досега. Имаше толкова екзотични подробности и описания на дивите местни нрави, че не оставаше капка съмнение — читателите на Родерик Кейн щяха да бъдат на седмото небе. Никой друг герой на Кам не бе преследвал отмъщението си с толкова ярост, както Джеръми Хамънд. Той ту посичаше враговете си със самурайския си меч, ту ги разпъваше върху заострени като копия бамбукови пръчки.

Понякога, след като беше писал две денонощия без почивка, Кам ставаше крайно раздразнителен и избухваше и по най-дребния повод, запращайки към стената всичко, което му попаднеше под ръка. Няма нужда да казвам, че между готвенето, пазаруването, чистенето и преписването на готовите страници, едва ми оставаше време за всекидневните уроци при госпожа Удън. Това, че бях успяла да напиша двата си разказа, беше истинско чудо.

Вече ставах, когато господин Шепърд се върна с парите. Подаде ми ги с мъченически вид и още повече се опечали, когато те изчезнаха в кожената ми кесия. Ала страните му се обагриха в алено, когато ме видя да мушвам кесията в деколтето си.

— Това не е ли малко странно място за съхраняване на пари? — попита той.

— Възможно е, но пък е сигурно. Никой не може да ги вземе, без да бръкне в пазвата ми, а трябва да е дяволски нагъл, за да ме опипва по гърдите на улицата. Не съм ли права?

— Ами да, струва ми се — отвърна той и се изчерви още по-силно.

— Познавам всичките им номера! Както знаете, аз самата съм била джебчийка! Ето защо не мисля, че мога да се разхождам спокойно с кесия в джоба. Все едно сама да им я предложа!

— Вие сте удивителна млада жена, Миранда!

— Не виждам какво удивително намирате в това, да се погрижа да не ме оберат. Би било дяволски… глупаво, ако годините в Сейнт Джайлс не са ме научили на нищо.

— Бих казал, че са ви научили на много неща — каза той и се измъкна иззад бюрото си, като потропваше с пръсти по ръкописа, който му бях дала. — Тези разкази са възхитителни. Надявам се, че ще напишете още, и то възможно по-скоро.

— Вече ми се въртят в главата още два, но ми трябва време, за да ги дообмисля, преди да ги изложа на хартия.

— Да ги изложите на хартия? — повтори той усмихнато. — Речникът ви става все по-богат.

— Опитвам се да заучавам по пет нови думи всеки ден. Двете с госпожа Удън избираме някоя дума и аз трябва да съчиня десет изречения, в които да я употребя, пет писмено и пет устно. Смея да твърдя, че съвсем не е лесно, но след това вече съм усвоила думата завинаги.

— И кога смятате, че ще можете да изложите на хартия новите си разкази?

— Не бих могла да кажа. Обмислях „Джобове“ цели седмици, преди да седна и да го напиша. „Цената“ ми хрумна една сутрин, веднага се оформи в главата ми и беше готов още на другия ден, веднага щом успях да се видя свободна за малко. Преписването на романите на Кам ми отнема ужасно много време.

— Кажете ми — поде нерешително Шепърд, — дали не би било по-добре да се върнем към старата система?

— Старата система ли?

— Да, да наемем отново човек, който да преписва ръкописите му. Разбира се, за наша сметка. Така ще разполагате с доста свободно време, за да пишете. Ще можете да публикувате два пъти повече.

— Но…

— Вие сте на път да станете много известен автор, Миранда. Мисля, че дори не си давате сметка колко сте талантлива. Представлявате онова рядко явление, което се нарича „роден писател“. Имате природна дарба, и то дарба, която едва започва да се развива. Мисля, че един ден, и то скоро, ще станете по-ценна за нас дори от Кам.

— О, не, Кам е писател, а аз… Аз просто пописвам.

— Кам е много добър романист. Той знае какво искат читателите и им го дава. Освен това го прави дяволски добре. Ала в замяна на това вие влагате в прозата си цялото си сърце, цялата си душа. Вие…

— Ласкаете ме, тъй като очаквате от мен още много разкази — прекъснах го насмешливо аз, но всъщност думите му ми причиняваха мъка и не исках да го слушам повече. — Ще продължа да преписвам за Кам, господин Шепърд. Той… той не би останал доволен от подобна промяна, и то в момент, когато полага толкова усилия.

— Вие много го обичате, нали, мила моя?

— О, да! Така мисля.

— Надявам се да не страдате много.

— Какво… Какво искате да кажете?

Шепърд се поколеба за миг, после поклати глава и с усмивка, която не успя да ме заблуди ни най-малко, ми отвърна, че го е казал просто така. После ми съобщи, че смята да помести „Джобове“ в следващото издание на „Бард“, а „Цената на греха“ — в по-следващото. Щеше да поръча на Хогарт да направи гравюри по всеки от разказите.

— Между другото, приготвил съм ви подарък! — каза той.

Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади от там дебел картон, върху който висеше лист копринена хартия, покриващ оригиналната гравюра към „Рижавата“: Бети на излизане от кръчмата, стиснала с една ръка няколко бутилки джин, а с другата хванала малкия Джоуи. Кръчмарят я гледаше иззад стъклото на прозореца как се отдалечава, а на земята пред кръчмата се въргаляше пияна старица с бутилка в ръка. В Сейнт Джайлс бях наблюдавала хиляди пъти тази сцена, а художникът бе успял да я предаде изключително живо, с целия й ужас и мъка.

Изобщо не бях чувала за Хогарт, преди разказът ми да излезе в „Бард“, но госпожа Удън се зае да запълни тази празнина, подчертавайки, че ми е оказана голяма чест. Макар и доста оспорван, Хогарт бил много известен художник и серията гравюри, наречена „Кариерата на един бохем“, която завършил през 1735 година, предизвикала сензация с яростната си критика на английското общество. В своя „Модерен брак“ пък, от същата година, Хогарт осмивал нравите на аристокрацията. От известно време се посветил главно на портретите и Марселон сподели, че от всички свои портрети Гарик най-много харесвал неговия, направен две години по-рано, през 1745, на който Хогарт го изобразил в ролята на Ричард III. Макар че всички го отбягвали заради грубостта и самохвалството му, тя лично смяташе, че е велик художник.

Смутих се и не знаех как да благодаря на Шепърд за този изключителен подарък. Та това беше Хогарт!

— Той наистина е много известен, но главно с лошите си страни. Познаваме се от години и трябва да ви кажа, че е надарен с далеч повече въображение от мнозинството наши автори. Знае, че много харесвам нещата, които му поръчвам и които той нарича „упражнения за пръстите“, макар да ми иска чудовищни суми за тях.

— Но… тази гравюра трябва да е невероятно скъпа!

— О, без съмнение ще стане един ден. Бих искал да е ваша — каза той, потупвайки ме по ръката.

Какъв странен човек, помислих си. Изглежда толкова невзрачен и срамежлив, а е един от най-деловите и могъщи умове на Флийт Стрийт. Пазари се с мен за двадесет лири, а в следващия момент ми подарява безценната гравюра на бележит художник.

Докато ме изпращаше, Шепърд ми напомни, че се надява тяхното издателство да публикува цялото ми творчество, включително и романа, който със сигурност ще напиша, преди да измине и година. Ала аз предпочитах да оставя писането на романи на Кам — лорд Джон и лейди Синтия ме бяха излекували завинаги от подобни намерения.

— Ще видим, ще видим — каза Шепърд.

И дума не можеше да става да покажа на Кам гравюрата на Хогарт. Щях да я скрия в писалището си, където той никога не бъркаше, при оня брой на „Бард“ и черновите на всичките ми разкази. Аз — притежателка на такова произведение на изкуството и на двадесет лири, и то спечелени с честен труд! Съдбата наистина обичаше да поднася изненади. Отгоре на това се познавах с прочутия Самюъл Джонсън, Дейвид Гарик искаше да ме прави актриса, живеех с бележития Родерик Кейн — за нещастие гледан с лошо око в литературните кръгове — а Томас Шепърд се надяваше да издаде мой роман!

Всъщност аз не бях докрай искрена с него — с лорд Джон и лейди Синтия се мъчих, преди да напиша разказите си, сюжетът ми не беше добре подбран и нямах никаква представа за нещата, които описвах. Ала идеята за роман, в който да се разказва за момиче, отраснало в Сейнт Джайлс, чиято заплетена съдба несъмнено щеше да е отражение на моята, ми беше хрумвала вече. Щях да го нарека „Херцогиня Ани“ и героят ми щеше да е художник, а не писател… Не, беше прекалено амбициозно. Освен това не разполагах с никакво свободно време, а щеше да ми трябва доста повече, отколкото за късите ми разкази.

Така бях потънала в мислите си, че едва не попаднах под колелата на една тежко натоварена каруца. Кочияшът изруга и ми размаха юмрук. Реакцията ми само доказа, че дрипавата хлапачка от Сейнт Джайлс още живееше дълбоко в мен.

Точно в този миг се сблъсках с някаква жена, облечена във виолетова коприна. Тя се олюля и едва не падна, а аз изпуснах безценната си гравюра. „Дявол да го вземе!“, възкликнах аз, като неволно закрих с ръка деколтето си, където държах кесията. Бях готова да я ударя, ако посегне натам. Това, че някой се бе докарал във виолетова коприна, не значеше, че може да му се има доверие!

Тя вдигна гравюрата и аз ядосано я дръпнах от ръцете й. Тогава я познах. Качулката на наметалото й се бе смъкнала и разкриваше прекрасните й черни къдрици със синкав блясък като крило на гарван. Лека руменина покриваше нежното й като магнолия лице, а красивите й сини очи бяха пълни с мъка. Отблизо лейди Арабела Дънстън беше още по-красива, просто невероятна.

— Струва ми се, че вината беше моя — каза тя с дълбок мелодичен глас. — Бях… бях се замислила и не гледах къде вървя.

— О, не, аз съм виновна — възразих аз. — Блъснах се във вас и едва не ви съборих.

Лейди Арабела се усмихна любезно и намести качулката си, чийто виолетов цвят се отрази в очите й. Разглеждах дългите й извити мигли, клепачите й, нежно оцветени в бледомораво; долових изпълнената с тъга прелест на погледа и движенията й. Как можеше жена като нея да бъде любовница на отблъскващия Къмбърланд?

— Сигурна ли сте, че сте добре? — промълви тя с алтовия си глас. — Изглеждате като вцепенена.

— Не, не, всичко е наред, но… Бих искала да се извиня за това, което казах. Понякога просто се изпускам.

— Не, не се извинявайте. Много пъти съм чувала тези думи, макар и не с това любопитно произношение. Надявам се, че рисунката ви не е повредена?

Повдигнах листа копринена хартия и въздъхнах с облекчение: моят Хогарт беше невредим. Когато отново погледнах към нея, лейди Арабела отвърна очи. За миг изпитах чувството, че ме е разглеждала внимателно и че знае коя съм. Невъзможно, абсурдно дори, казах си аз. След минута мълчание тя се усмихна, сбогува се и продължи по пътя си. Видях я да се отправя към една от онези невзрачни карети, които причакваха клиенти по улиците. Щом се качи, прикрила лице с качулката си, колата бързо потегли.

Останах да гледам озадачено след нея. Бях само на няколко метра от Грийнбрайър корт. Какво ли правеше на Флийт Стрийт в този час на деня и защо се бе увила така в това топло време? И защо ли любовницата на херцог Къмбърланд пътуваше в наета кола? Държеше се така, сякаш не искаше да бъде разпозната. Дали тук не се криеше някой мъж, някаква любовна история? Дори не помислях да я съдя, по-скоро я съжалявах, че самотна и разорена е попаднала в лапите на подобна личност и е станала жертва на похотта му. Само като си го представех, потръпвах от ужас и погнуса.

Кам беше все още в стаята си и аз набързо скрих моя Хогарт в писалището си, както и спечелените пари. В най-скоро време щях да ги предам на Банкрофт. Сега трябваше да приготвя нещо за ядене на Кам, който дори не беше обядвал. Намерих го да стои прав до прозореца с кръстосани на гърдите ръце, замислен и уморен на вид. Погледна към мен с твърд поглед и безстрастно лице и аз усетих, че е някъде далеч от мен, недосегаем.

— Какво става, нещо не е ли наред? — попитах меко аз.

Той обаче поклати глава отрицателно и взе в ръце изписаните през деня листове — цяла голяма купчина. Зае се да ги преброи, но явно мислеше за друго и когато отново вдигна глава и ме видя, сякаш се учуди, че съм още там.

— Да те питам за вечерята, Кам, има едно парче говежди пастет, което мога да ти притопля, или да изтичам…

— Няма да вечерям тук, Миранда.

— Излизаш ли?

— Докато те нямаше, мина Банкрофт. Имаме среща в клуба, ще хапнем и ще прекараме вечерта заедно. Не знам кога ще се върна.

— Разбирам…

— Преди да изляза, ще довърша тази глава. Ще оставя листовете върху писалището ти. Ще ги препишеш, когато изляза.

Той ми говореше с хладен и равнодушен тон, явно искаше да бъде оставен сам. Побледнях и се завъртях на токовете си. Това, че имаше много грижи, съвсем не му даваше право да се държи с мен като с чумава. Когато слезе, четях, седнала на дивана в салона. Беше облякъл най-хубавите си дрехи, но лицето му беше изопнато и нервно, с огромни сенки под очите. Погледна ме бегло, остави листовете на писалището ми и излезе, без да каже дума. Просто очарователно!

Преписах всичко, лист след лист, и когато свърших, беше минало полунощ и свещите догаряха в смълчаната къща.

Легнах си и прекарах безкрайни часове, вслушвайки се във всеки шум в очакване да се върне. Най-накрая заспах изтощена и се стреснах едва от тежестта на тялото му върху моето. Беше обгърнал с ръка раменете ми, главата му бе сгушена във вдлъбнатината на шията ми, а тъмният му перчем ме гъделичкаше по лицето. Беше разхвърлял дрехите си из цялата стая. Навън се разсъмваше.

Загукаха гълъби, после часовникът на някаква камбанария отброи десет удара. Не трябваше да карам госпожа Удън да ме чака. Протегнах се и се опитах да се измъкна от прегръдката на Кам, но той измърмори сънено и ме притисна още по-силно. Отблъснах го и тогава той се събуди, мърморейки, натисна ме да лежа и се качи върху мен, премазвайки ме с тежестта си, и аз почувствах как се събужда коравата му и топла мъжественост. Ядосах се и яростно се възпротивих, ала неговата сила и решителност ме накара да отстъпя. Той проникна в мен толкова устремно и мощно, че аз забравих за всичко друго извън това сладостно мъчение и насладата, която се надигаше у мен при всеки от поривистите му тласъци.

В следващите две-три седмици той често излизаше с Банкрофт и въпреки че ужасно ми липсваше, не се оплаках нито веднъж. Трябваше да обсъдят къде да вложат парите от „Гостът от Япония“. Вечер се срещаха, за да разговарят надълго и нашироко. Първо вечеряха в клуба, а после отиваха да се позабавляват. Кам имаше нужда от това — работеше като луд и му оставаха само три глави, за да довърши книгата.

Ала на мен ми се щеше поне веднъж Банкрофт да дойде у нас, за да му дам тайничко моите двадесет лири, които също да вложи на сметка. Започвах да губя търпение и затова един ден, след като бяха излизали с Кам вечерта, реших лично да отида при него в банката. Щом приключих към три часа с преписването, се преоблякох и се качих да кажа на Кам, че излизам на покупки. Той измърмори нещо и ми махна нетърпеливо да вървя.

През 1734 година Английската банка се бе преместила от Гросър’с Хол в една нова сграда на Треднийдъл Стрийт, построено на мястото на старата къща на сър Джон Хублън, един от първите директори на банката.

Уверено пристъпих вътре, но смелостта ми скоро се изпари: имаше толкова маси, бюра и наведени над големите си книги чиновници, че просто не знаех към кого да се обърна. Най-накрая към мен се приближи висок млад мъж в тъмен костюм, изгледа ме подозрително и ме запита какво желая. Казах му коя съм и заявих, че искам да се срещна незабавно с почитаемия Ричард Банкрофт. Той се усмихна снизходително и ми обясни, че това е невъзможно, ако нямам уговорена среща. Като видях как си придава важности пред мен, която носех в пазвата си цели двадесет лири, кръвта ми кипна. Поясних високомерно, че това не ми е необходимо и че ще е най-добре да си размърда задника начаса.

Той пребледня, изгледа ме ужасено и се понесе нанякъде като подгонен заек. Зачаках го, пристъпяйки нервно от крак на крак, но дойде да ме потърси едно друго момче, което ме поведе през дълга зала, накрая почука на една врата и ме въведе. Бяхме в кабинета на Банкрофт. Момчето го попита:

— Искате ли да остана до вратата в случай, че тя реши да буйства?

— Ще ви повикам, ако се наложи — отвърна с усмивка Банкрофт.

— Все пак внимавайте, изглежда ми опасна — настоя момъкът.

Банкрофт се разсмя и високият юначага затвори вратата зад себе си. Беше облечен в тънка риза от бял лен и бе запретнал ръкави, а жакетът на масленозеления му костюм висеше преметнато през облегалката на стола и приличаше по-скоро на красив копринен шал. Бюрото му бе отрупано с книжа, регистри и документи с много официален вид. Седнал в този прекрасен кабинет с прозорци към градината, Банкрофт вдъхваше чувство на уважение и доверие.

— Какво, за бога, сте казали на Танър? Той е убеден до смърт, че сте луда и отказа да дойде да ви повика, твърдейки, че това е работа по-скоро за дежурния от охраната.

— Този глупак не ми разрешаваше да се видя с вас. Тогава му рекох да си поразмърда задника. Стори ми се, че ще припадне.

— Учудвам се, че не го е направил! Ала днес ми изглеждате особено лъчезарна, госпожице Джеймс. На какво дължа това неочаквано, но толкова приятно посещение?

— Защо съм тук ли? Ами по делови въпрос.

— Така ли?

Наведох се напред, измъкнах измежду гърдите си кожената кесийка и му подадох парите. Той изглежда се учуди не по-малко от Шепърд от тайното ми скривалище и проследи с поглед празната кесия, докато я връщах на мястото й. Явно се впечатли, че му нося нови двадесет лири, за да ги вложи. Написа ми разписка и я подписа със сериозен вид.

— Как се чувствате тази сутрин? — попитах го аз.

— Ами може да се каже, че не съм спирал да работя. Днес беше доста оживено на Чендж Али; трябваше да бъда там в девет, за да уредя една покупка. Цената на захарта се повиши внезапно. Купих няколко дяла от захарни плантации.

— А Кам не може да се събуди цяла сутрин.

— Щастливец, и аз бих искал да мога.

— Трябва да не ви е било лесно да станете толкова рано след снощните изпълнения. Към колко се прибрахте — три, три и половина?

— Мила моя, бях в леглото още в единадесет часа. Аз съм добродетелен човек, пълна скука!

— Не… Не бяхте ли с Кам?

— Не съм го виждал от седмици — каза той, грижливо оправяйки връзката си пред огледалото.

Призля ми. Банкрофт отметна коси назад и така нагизден и сияещ, ми каза:

— Мисля, че за днес поработих достатъчно. И щом ще ставате една от най-редовните ми клиентки, смятам, че мога да ви предложа поне чаша чай. Естествено, и петифури, и сандвичи с кресон… Зле ли ви е, Миранда?

Отрекох, но той ме накара да седна и да изпия чашка коняк. Когато цветът на лицето ми се върна, настоя да ме откара до нас с колата си. Не можах да откажа, макар че предпочитах да остана сама, за да размисля. Банкрофт ме отрупа с грижи и говореше приглушено, сякаш бях на смъртно легло. Когато ми хвана ръката и я потупа ласкаво и успокоително, не издържах и му заявих, че ако продължава така, ще пропее сопрано. Той се разсмя и ми пусна ръката. Щом каретата спря до пресечката ни, едва успях да го убедя да не ме изпраща до вкъщи.

Вече не се чувствах потресена, наранена или разочарована. Сега ме изпълваше хладна ярост и непоклатима решителност. Кам ме бе излъгал. Бе ме лъгал през цялото време. Сега беше още по-тясно свързан с бунтовниците. Той самият беше бунтовник, винаги е бил. Това щеше да му докара само беди. Беше ме излъгал и за пътуването си до Шотландия. „Случайната“ му среща в кръчмата е била уговорена. От месеци насам, още от Кълъдън, непрестанно е плетял заговори. Усетът ми подсказваше, че наближава нещо голямо. Ето защо толкова бързаше да довърши книгата си. Като че можеше да се пребори с Къмбърланд! Какво безумие! Кам Гордън беше полудял и аз трябваше по един или друг начин да го спася от зловещата участ, към която се бе втурнал слепешком.