Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (25)

5

Никога през живота си не бях виждала по-красива дреха от тази тъмносиня копринена рокля. Купих си я благодарение на щедростта на Кам, който искаше да отбележи по този начин завършването на романа си. Госпожа Удън ме бе завела при една позната моделиерка, която я уши специално за мен, а плата купихме от един известен търговец на сценични костюми. Всичко това ми излезе толкова на сметка, че шапката, с която допълних тоалета си, струваше по-скъпо от него. Дори ми останаха пари.

Въпреки горещото одобрение на приятелката ми, все още се чувствах неловко да изложа на показ толкова много от гладката си и нежна плът — роклята не само беше без ръкави, но и деколтето й се врязваше толкова надълбоко, че скриваше само нищожна част от гръдта ми.

Настоях и Кам да си купи нов костюм и докато аз се любувах на себе си в голямото огледало на първия етаж, той се обличаше горе в стаята си. Банкрофт трябваше да ни вземе и да отидем на разходка в парка като цялото висше общество. Отдавна мечтаех за това. След това Банкрофт ни бе поканил да хапнем в една от най-хубавите кръчми в града. За мен това беше истинско събитие, никога досега не бяхме излизали заедно с Кам. Тъй като умирах от желание да му се покажа в целия си блясък, ми хрумна да му предложа чаша вино, преди да е дошъл Банкрофт.

Господин Шепърд бе сдържал обещанието си и ни бе изпратил цяла каса френско вино, от което за две седмици бяхме изпили само две-три бутилки. Беше превъзходно.

В последно време Кам обикаляше като луд книжарници и вехтошарски магазинчета, понеже бе попаднал случайно на някаква книга, озаглавена „Пътешествие из Япония или любопитни истории за една странна и дива страна“ и беше във възторг от нея; сега се опитваше да открие още литература на тази тема. Мен изобщо не ме забелязваше, освен ако не беше обзет от някой от обичайните си пориви на страст — тогава наистина много се интересуваше от мен.

Влязох в стаята му и го намерих застанал пред огледалото да се опитва безуспешно да се справи с вратовръзката си. Беше бесен, но красив като бог с чудесния си нов костюм. Загледах го с любов. С тази жилетка от кремава коприна на сапфиреносини райета, с кафявия си кадифен костюм, който подчертаваше широките му плещи, висок, строен и гъвкав като пантера, той излъчваше мъжествена хубост и онова смътно усещане за свирепост, което бях забелязала у него още първия път в Тайбърн. Ала въпреки всичките си усилия не успяваше да се справи с вратовръзката и се наложи да се намеся аз. Вероятно още мислеше за проклетата си Япония, понеже колкото и да се въртях около него, развявайки меката коприна на полите си, той сякаш изобщо не ме забелязваше. Когато най-накрая погледът му падна на голите ми рамене и врязаното деколте, което почти нищо не скриваше от гърдите ми, последва само обичайната му ласкателна за мен реакция. Щом посегна да ме притегли към себе си, не можах да потисна смеха си.

— Какво ти е толкова смешно?

— Ти самият.

— Чувствам се като манекен в тия гиздила. Дяволски неудобни са. И панталонът не ми стои добре.

— Преди малко ти стоеше.

— Знаеш ли какво ми се иска да направя?

— Изобщо не си го помисляй, Банкрофт ще пристигне всеки момент.

— По дяволите!

Оставих го да дооправя упоритата си вратовръзка и излязох. Бях доволна. Моят намръщен шотландец! Може и да не беше силен в комплиментите, но беше красив и винаги готов да премине към действия с обичайната си пламенност. Ако не беше Банкрофт, тутакси щеше да ми засвидетелства най-приятните за една жена почитания.

Когато въведох Банкрофт в салона, той дълго ме оглежда възхитено.

— Направо не вярвам на очите си. Нима това е онази дрипава и мръсна хлапачка, която се опита да ме обере? Вие сте просто ослепителна, най-красивото създание, което някога съм виждал!

— Много ви благодаря, господине!

— Велики небеса! И как хубаво говори! Къде отидоха онова грачене и оня речник, от които ми се изправяха косите?

— Вземах уроци, пък и никога не съм говорила чак толкова ужасно. Освен това не е възпитано един джентълмен да напомня на дама за нейните предишни несъвършенства.

— О, моля ви за прошка, милейди! Сигурно съм непоправим грубиян, но вярвайте ми, това не ми пречи да бъда най-пламенният ви обожател.

— Вървете по дяволите, Банкрофт!

Той се ухили до уши и седна — висок, рус и жизнерадостен, облечен в прекрасен костюм от везан брокат и кадифе с цвят на лешник, с бяло дантелено жабо. Смъмрих го, че не се е обаждал от толкова време.

— Уви, кръстосвах страната в търсене на инвестиции, опитвайки се да направя богати хората, които склонят да ми поверят парите си.

— Както винаги скромен, както чувам — обади се от вратата Кам.

— Я, та ти изглеждаш като истински денди днес!

— Чувствам се смешен. Шивачът много държеше да избера тази кройка и този цвят. Заслужава да го оставят вързан върху мравуняк.

Поднесох им от отличното вино на господин Шепърд, жест на благодарност от един издател към изпълнителния му автор, и Банкрофт се учуди на изключителната работоспособност на Кам в последно време. Намекна, че сигурно и аз имам пръст в това. Кам отмина с мълчание забележката му и заговори за новото си увлечение — Япония. Каза, че в следващия роман на Родерик Кейн действието ще се развива там. Смяташе да го започне в най-скоро време, тъй като джобовете ни се бяха поизпразнили.

— Книгата на тоя тип, който е прекарал седем години там, гъмжи от живописни подробности. Японците са особено изобретателни в мъченията. Кръвта ти ще се смрази, ако разбереш какви неща умеят да правят с бамбуков прът, а мистиката на самурайските воини е…

Мърморейки, Банкрофт се примири, че ще трябва да изслуша цяла лекция на тази тема, а през това време аз се качих да си сложа ръкавиците и шапката, те — от фина дантела на цветя, а тя — широкопола, от черно кадифе, с голяма пандела от син сатен от едната страна и падащи надолу синьо-бели пера от другата.

— … След като прекарва двадесет години в Япония, моят англичанин-самурай се връща в страната, за да си получи обратно наследството. За отмъщението си използва различните бойни техники, които е научил там. Един антиквар ми обеща да ми намери истинска самурайска сабя. Разбираш ли, искам всичко да е напълно правдоподобно. Покрай това открих, че бамбукът чудесно вирее и тук. В главата ми се върти една сцена с мъчения…

Моят кръвожаден шотландец беше набрал скорост. Банкрофт го слушаше донякъде развеселен, донякъде потресен. Времето обаче минаваше и аз ги прекъснах:

— Кам, струва ми се, че Ричард не се интересува особено от подобни ужасии.

Банкрофт любезно възрази, но аз им напомних, че са ми обещали разходка в парка и той се изправи. Направи ми комплимент за шапката, докато Кам само възкликна, като я видя:

— Мили боже! Никак не е чудно, че съм разорен!

— Хайде, идвай! Наистина умееш да покажеш на една жена възхищението си! — отвърнах подразнена аз.

В тоя прекрасен слънчев, но не прекалено топъл ден Лондон ни се показваше откъм най-добрата си страна. Банкрофт преливаше от любезност към мен и ме задяваше весело, а Кам, макар да не беше кой знае колко мил, не бе така мрачен, както обикновено. Дори ми каза, че шапката ми наистина е невероятна, но ще ми извие врата, ако си купя още една такава.

— Тази госпожа Удън — промърмори той, — наистина ти е повлияла много.

— Удън ли? Актрисата? — попита Банкрофт.

— Живее в отсрещната къща. Тя ми дава уроци. Познавате ли я?

— Никога не съм имал честта да се запозная с нея, но… ъъъ… веднъж я гледах… трябва да е било преди десетина години… бях още дете, разбира се. Играеше в „Жалко, че е проститутка“.

— И?

— Наистина беше жалко.

Щом стигнахме донякъде, слязохме от каретата и продължихме пеш, без да бързаме. Вървяхме по сенчестите пътечки на парка между цъфналите рододендрони. Цели тълпи от дами и господа, облечени в най-хубавите си дрехи, се разхождаха бавно, за да могат всички да ги забележат, а по страничната улица в двете посоки се нижеха карета с прекрасни впрягове, возейки още по-разкошно облечени хора. Едва се сдържах да не ги зяпна с отворена уста. Мили боже! Колко народ, каква красота, колко коприна, сатен и пера! Това място би било истински рай за джебчиите, ако не бяха патрулите от снажни войници, които бдяха някой бедняк или негодник да не омърси с присъствието си атмосферата. Бях отпуснала ръка върху лакътя на Кам, а отдясно до мен крачеше Банкрофт, мил и отзивчив. Замислих се какъв дълъг път бе извървяла малката Ранди от Сейнт Джайлс. Обградена от двамата си кавалери, можех да сложа в джоба си всички тези високомерни дами! Моли и момичетата нямаше да повярват на очите си, ако ме видеха отнякъде! И аз самата още не можех да повярвам. Какво щастие, че ми хрумна тогава да отида в Тайбърн и благословен да е моят шотландец, на когото дължах този възход!

— Я виж, Кам, ето една твоя стара познайница — самата лейди Ивлин Грийнууд, цялата в зелена коприна и черни пера.

— Къде е, за бога?

Дамата наистина представляваше ослепителна гледка. По китките й проблясваха диаманти и изумруди, а доста смело откритата й шия се подаваше из облаци лъскав плат; от подобната й на кула прическа живописно се спускаха черни пера.

За сметка на това свежата хубост на младия мъж, който седеше до нея в каретата, още повече подчертаваше понапредналата възраст на покровителката му.

— Кой ли е този до нея? — попита Кам.

— Нейният иконом, мисля, някой си Тод. Без ливрея не го познах веднага.

— Ти пък от къде на къде познаваш иконома й, Банкрофт?

— О, след като ти я отхвърли, страстта й към теб стана още по-неудържима. Дойде да поговори с мен по делови въпроси, а после ме покани на вечеря… Не можах да устоя, Гордън.

— Възмутен съм, Банкрофт! Никога не съм вярвал, че си толкова леконравен.

— Тогава просто си сбъркал. Цели седем дни лейди Ивлин беше луда по мен. Беше една от най-изтощителните седмици в живота ми.

Когато каретата й приближи, и двамата смутено отвърнаха поглед. Тя остана спокойна. Аз обаче й отправих сияйна усмивка и я поздравих любезно, макар че с удоволствие бих й се изплезила, ако не бях станала добре възпитана дама.

— Неловко положение, а? Тя все още не е преглътнала факта, че ти така жестоко я отхвърли — въздъхна Банкрофт. — Аз, за съжаление, бях просто между другото. А теб те искаше за съпруг.

— Ще се утеши — отвърнах аз.

— Тя честичко се утешава — поправи ме Банкрофт.

Усмихнах се на шегата му, но Кам остана мрачен и ни изгледа и двамата с убийствен поглед. Настроението му съвсем не се подобри, щом се зададе рота войници в червени куртки, яхнали снажни бели коне, които пристъпяха нервно край една открита карета с гербове на вратичките. Тълпата зашумя и замръзна на място. В каретата седяха херцог Къмбърланд и една изключително красива жена. Охранен, трътлест и с кривоглед поглед в свинските си очички, Кървавия херцог носеше сако от сатен с диамантени копчета върху опънатата си до скъсване жилетка. Шишкавите му пръсти потропваха по бастунчето с дръжка от сребро, което лежеше на скута му. Напудрената му перука се бе килнала леко на една страна, а катовете гуша над жабото му се поклащаха при всяко движение на колата. Имаше намусен и надут вид, гледаше право напред и изглеждаше нещастен, макар че до него седеше такава красива жена.

Тя беше с проста, но елегантна рокля от бледорозова коприна, която се спускаше край нозете й като дъжд от розови цветя. Имаше прекрасна кожа и черти на древна богиня, но в деликатните очертания на устата й се таеше горчивина, а прекрасните й сини очи се рееха умислено. Смолисточерните й коси сияеха на слънцето със синкав отблясък, пристегнати в скромна прическа и макар че човек очакваше да е отрупана с накити, тя не носеше нито един. Нямаше и нужда от тях. Помислих си, че Троянската Елена трябва да е приличала на нея.

— Коя е дамата? — попитах аз.

— Лейди Арабела Дънстън, разорената вдовица на починалия без това да опечали някого лорд Питър Дънстън — отвърна Банкрофт. — По заповед на краля преди осем години семейството се оттегли в провинцията, понеже въпреки нарастващите си дългове, лорд Питър не можеше да се удържи далеч от игралните маси. Някои казват, че и вниманието, с което Къмбърланд обграждаше лейди А., също е изиграло своята роля за решението на краля.

— Значи са били… — осмелих се да предположа аз.

— О, не! Младият Къмбърланд не би и могъл да се надява на по-добро, но лейди А. отчаяно се съпротивляваше. Кралят искаше на всяка цена да избегне евентуалния скандал, както и да се отърве от лорда, който ставаше все по-неудобен за двора. Той предаде Богу дух преди две години, но лейди А. се върна в Лондон едва наскоро. Къмбърланд побърза да възобнови прекъснатите си отношения с нея.

— А кралят не се ли противопоставя вече?

— Има огромна разлика между една тридесетгодишна разорена вдовица и младата и добродетелна съпруга на обеднял, но високопоставен благородник. Пък и отдавна вече Къмбърланд не дава пет пари за мнението на баща си.

Докато ние водехме този разговор, Кам, застинал като статуя със стиснати юмруци и пребледняло лице, гледаше със страховито изражение. Когато първите войници минаха край нас, той се опита да се овладее и да си придаде по-безразличен вид. Ослепителнобялата каляска се приближи. Къмбърланд все така гледаше право пред себе си. Лейди Арабела обаче съвсем открито се обърна към Кам, погледите им се срещнаха за миг и тя му кимна едва забележимо. Кам с нищо не показа, че е видял. Колата се отдалечи, следвана от втора група войници.

Познаваше ли я Кам? Дали това леко кимване беше просто проява на учтивост? Десетки въпроси изникнаха в главата ми, но инстинктивно се сдържах да заговоря за това. Дълбоко потресен от срещата с Къмбърланд, Кам бе потънал в най-мрачното си настроение и нямаше надежда да излезе скоро от него. Беше опасно да го закачам. Мълчанието му нямаше нищо общо с обичайните прояви на раздразнителност, присъщи на артистичния му темперамент. Вътре в него бушуваше убийствен гняв, подобен на оня, който го бе обзел в Тайбърн. Двамата с Банкрофт разменихме погледи и той побърза да каже, че вече е време да тръгваме към кръчмата, понеже умира от глад.

— Мястото ще ти хареса, Кам. Наскоро я откриха и сега всички хора на перото се стичат там. Пълно е с поети, писатели и журналисти. Кухнята е най-добрата в Лондон, правят прекрасно силно кафе и атмосферата е типично бохемска. Избрах го специално заради теб.

— Звучи чудесно! — възкликнах аз.

— Престанете да се опитвате да ме разсеете вие двамата! — процеди през зъби Кам и остана мрачен и мълчалив през целия път.

Щом стигнахме до Ковънт Гардън Скуеър, Банкрофт освободи колата и продължихме пеш през пазара между вече опразнените сергии, стъпвайки върху пръснатите по земята зелеви листа и увехнали цветя. Смрачаваше се и в здрача се полюбувах на внушителните сгради, издигнати преди стотина години от Айнайго Джоунс, а после Банкрофт ни поведе из криволичещите улички чак до пасажа, в който се намираше заведението. Отвън то имаше доста жалък вид с порутената си фасада в стил Тюдор и очернените си от саждите греди. Ала Банкрофт ни въведе уверено, явно много се гордееше с откритието си.

Надянал престилка, собственикът ни посрещна без излишни любезности и ни поведе към една хубава маса в ъгъла. Едва прикривах възторга си. За първи път щях да вечерям в кръчма, досега само купувах продукти и готвех в къщи. Какъв разкош — сядаш на масата, а някой ти сервира. Нищо, че тя беше от най-обикновен дъб, излъскан от дългогодишната употреба, а приборите и бокалите — от калай. Настланият с плочи под беше посипан с дървени стърготини, по лавиците от резбован черен дъб бяха красиво наредени бакърени съдове, а от тавана се спускаха колела с наредени по кръга свещи, които пръскаха бледа светлина.

Неколцина мъже пушеха, други се обзалагаха и имах чувството, че всички в кръчмата се надвикват разгорещено. Говореше се за поезия, за философия и за издаване. По масите се виждаха множество книги, ръкописи и вестници. С ужас забелязах, че съм единствената жена тук, ако не се брояха трите весели момичета с щедри форми, които разнасяха напитки и се бранеха от ръцете на клиентите.

— Мислех, че това е кафене, а виждам, че всички пият бира или порто — отбелязах аз.

— През деня наистина сервират кафе, както и прекрасни сладкиши, сирене и хляб — обясни Банкрофт. — Ала по това време предлагат истинска вечеря с кафе накрая. Искате ли да си поръчаме първо стриди?

Кимнах развълнувана. Бях омаяна от атмосферата и от аромата на бира, подправки, говеждо печено и пресен хляб, от мириса на стърготини и тютюн. На съседната маса се водеше разпален спор кой е по-велик — Кристофър Марлоу или Шекспир. По-натам мършав поет с изпито лице четеше последния си сонет на група зле облечени журналисти с изцапани от мастило пръсти. Кам все така намръщено мълчеше, но Банкрофт не му обръщаше внимание и се грижеше да не скучая. Никога не бях яла стриди и не знаех какво да правя. Банкрофт се усмихна на смущението ми и ми се притече на помощ, а щом в чинията ми останаха само дузина празни черупки, ме попита дали са ми харесали.

— Много — излъгах аз.

— Първо трябва да се посвикне — призна той.

Останалата част от вечерята беше прекрасна: крехко печено с розова коричка, гарнитура от грах и картофи с много масло, хрускави хлебчета. Реших, че ще е по-добре да не пия порто като мъжете и сложих в бокала ръкавиците си. Банкрофт се ухили насмешливо, но не каза нищо. Той настоя да си взема за десерт един преобърнат крем с горена захар отгоре, който много ми се услади. Не знаех, че човек може да се храни така добре. Тогава Банкрофт ми разказа за ресторантите с наистина изтънчена кухня, където можеше да се опитат пастет от гъши черен дроб, фазани, езици от чучулиги и какви ли още не — все неща, за които дори не бях чувала.

След няколко минути махнаха всичко и ни донесоха малки чинии и плато със сирена, солени бисквити и най-разнообразни плодове.

— Наистина беше безкрайно мило от ваша страна да ни доведете тук, Дик — казах аз.

— Удоволствието е изцяло мое. Рядко ми се отдава възможност да вечерям в толкова приятна компания.

— Ала тази вечер някои са по-приятни от други.

— Извинете — каза внезапно Кам, — но хей там виждам един човек, с когото искам да поговоря.

Той стана и се отдалечи. Седна при някакъв слабоват мъж с остри черти, тънки устни, студени сини очи и червеникава коса. Носеше кафяв костюм и седеше сам с гръб към останалите. Беше около тридесетгодишен и приличаше на лисица. Със смръщеното си и изопнато лице той изглеждаше не по-малко мрачен от Кам. Двамата заговориха тихо, но оживено за нещо важно, ако се съдеше по изражението им.

— Той се държи просто непоносимо. Моля ви… моля ви, извинете го за грубостта — казах аз.

— О, толкова отдавна съм му свикнал, че дори не ми прави впечатление. Научих се просто да не му обръщам внимание, когато млъкне и откаже да общува с хората.

— Това е, понеже днес видя Къмбърланд.

Банкрофт кимна. Загледах се отново в рижия мъж с решителни черти и рекох:

— Питам се кой ли е този човек.

— Несъмнено някой друг писател. Сигурно сверяват познанията си по бой с бамбукови тояги.

— Не мислите ли, че по-скоро може да е някой от заговорниците?

— Наистина прилича на шотландец с тази червена коса и този смръщен и решителен вид, но пък не всички шотландци са заговорници. Познавам двама-трима, които са много приятни.

— Мислех… Мислех, че вече е скъсал с тях.

— Нима? Време беше! Започна да става дяволски опасно.

— Дал им е куп пари.

— Зная. Опитах се да го вразумя, но той изобщо не пожела да ме изслуша. Трябва да призная, че сърцето ми се къса, когато видя как толкова пари отиват в ръцете на такива хора.

— От известно време насам не е ходил нощем по сбирки. Надявах се, че е поумнял.

Макар че беше почнал да бели една круша, Банкрофт отново вдигна очи и се загледа в двамата мъже: червенокосият бе измъкнал лист хартия и сега го разглеждаха внимателно. Може би наистина беше писател, който показва най-новия си сонет или страница от ръкопис. Отдъхнах си и обърнах поглед към Банкрофт. Радвах се, че ми се отдава случай да поговоря с него насаме. Отклоних поканата му да опитам чудесните круши и му заявих, че искам да обсъдя с него нещо важно. Признах му, че също пиша и че първият ми разказ скоро ще излезе в „Бард“, но че не искам Кам да научи за това. Той ми обеща да не казва. Разказах му как се е стигнало до написването на „Рижавата“ и че ще се подписвам с инициалите си — М. Д. Той ме изслуша внимателно, без да показва и най-малко учудване, след което ме поздрави и добави, че винаги е вярвал, че съм не само красива, но също така умна и способна. За щастие Кам продължаваше да бъбри с приятеля си, така че рекох на Банкрофт:

— Става дума за зърнени храни.

— Зърнени храни ли?

— Нали споменахте за тях преди малко в колата. За новата Житна борса и за това, че там човек може да натрупа цяло състояние. Точно това искам да обсъдя с вас. Господин Шепърд ми плати цели пет лири за този разказ и бих искала да ги вложите там.

— Пет лири! — възкликна възхитено Банкрофт.

— Ще има и още. Имам идея за нов разказ — за едно момче, което става джебчия и попада в една банда. Хващат го и го пращат в затвора. Този път ще спечеля повече, може би седем лири, ако не и десет.

— Десет? Невероятно!

— Смятам да ви поверя всичко, което ще спечеля, а вие ще го вложите добре. Зная, че вземате комисиона, но нямам нищо против. И вие трябва да печелите.

— Ще ми се всички мои клиенти да проявяваха същото разбиране — отбеляза Банкрофт.

Не зная защо, но имах чувството, че тайно се забавлява. Той обаче кимна сериозно с глава и ме увери, че ще проучи пазара и ще вложи добре парите ми.

— Доверете ми се, скъпа моя, и аз ще ви направя богата.

Само при мисълта за всички неща, които бих могла да купя тогава както за себе си, така и за Кам и госпожа Удън, за свободата, която богатството щеше да ми донесе, изпаднах в опиянение. Трябваше само да пиша… Това да се искаше! Бях готова.

— Много съм доволна от тази вечер. Напоследък Кам е толкова погълнат от книгите си за Япония, че се страхувах да не откаже.

— Да откаже! Та нали идеята беше негова!

— Негова ли?

В действителност, още щом Банкрофт му предложил да хапнем някъде навън, Кам тутакси се съгласил, като посочил точно този ден и направил уговорката първо да се разходим из парка. Изглежда, много държал на това.

— А аз си мислех, че се е наложило дълго да го уговаряте — промълвих замислено аз.

— Нищо подобно. Честно казано, останах доста учуден. Обикновено той не е толкова сговорчив.

„Не е, разбира се!“, помислих си аз и внезапно ме обзе тревога. Кам бе посочил тази дата, а ме накара да си мисля, че погълнат от работата си, е приел неохотно. Негодуваше, че трябва да се откъсне от книгите, че трябва да се преоблича за навън… Защо ми бе разиграл тази комедия? Дали не криеше нещо?

Отново погледнах към Кам — сега двамата с онзи човек бяха станали и изглежда, че се сбогуваха. Между другото, Кам изобщо не бе вечерял, беше си поръчал само чаша бира. Дали тази уж случайна среща не беше всъщност тайно уговорена? И какво имаше на оня лист, който толкова разглеждаха? Беше ли всичко това свързано по някакъв начин със заговора срещу Къмбърланд? Дали Кам знаеше, че той ще мине край парка в този ден с лейди Арабела? Не, отхвърлих тези безумни мисли и успокоих Банкрофт, който се бе разтревожил за мен, виждайки ме така умислена.

След малко Кам се върна при нас. Голямото плато със сирена и плодове бе заменено от чаши димящо кафе и петифури със захаросана глазура. Кам изглежда си бе възвърнал доброто настроение и докато отпивахме от силната напитка, се заговори любезно с Банкрофт. Сигурно си измислях небивалици; вътрешно се укорих, че съм се усъмнила в него.

Наблюдавах го с възхищение, внезапно обзета от любов. Нямах търпение да се приберем и да се хвърлим в онова страстно боричкане, от което той винаги излизаше победител.

Най-после станахме да си вървим. Кам ме поведе към вратата, докато Банкрофт остана да плати и да размени няколко думи със собственика. Клиентите бяха пооредели и шумът бе станал по-поносим. Почти бяхме стигнали до вратата, когато тя рязко се отвори и влязоха двама мъже, единият як и набит, бедно облечен и с мръсносива перука, подобна на тия, които носеха адвокатите, а другият висок, рус, очарователен и засмян до уши. Щом се обърна и ме видя до Кам, красивите му изразителни очи се изпълниха с почуда, после грейнаха от радост и сърцето ми се разтупка.

— Красивата Миранда! — извика той.

Кам се намръщи. Банкрофт, който тъкмо ни настигаше, вдигна вежди учудено. Аз потръпнах.

— Ето че пак се срещнахме — каза Гарик.

Кимнах с глава и безуспешно се опитах да се усмихна. Той ме изгледа, а после премести погледа си върху Кам и Банкрофт. Бързо схвана положението и на изящно очертаните му устни цъфна усмивка. Беше облечен в поизлинял костюм от синьо кадифе, дантелените му маншети и жабо бяха омачкани, а по раменете му личаха засъхнали капки гипс. Явно току-що бе приключил още един ден в работа по ремонта на театъра си. Това впечатление се допълваше от леката миризма на пот, прах и дървени стърготини, която се носеше от него. Ала Гарик сияеше и цялото помещение сякаш се озари, щом влезе.

— Странно е, че ви виждам тук. Мислех, че сте се върнали… в Честър, така ли беше?

— Ами… промених плановете си — отвърнах аз, изчервявайки се.

— Но тя говори! Какъв красив глас! Сам, Сам, я ела да се запознаеш с момичето, за което ти говорих преди няколко седмици!

Приятелят му се приближи тромаво с крайно намусен вид. Лицето му беше тебеширенобяло, със следи от шарка, а късогледите му очи сякаш ме пронизваха с критичния си и недружелюбен поглед. Знаменитият Самюъл Джонсън наистина приличаше на голям мечок. Гарик ни представи един на друг и той измърмори нещо.

— Не бях ли прав? Не е ли най-очарователното създание, което някога е радвало погледа ти? — попита Гарик, докато Джонсън ме оглеждаше изпитателно и дълго. Накрая заключи:

— Става. Но червенокосите жени никога не са ми вдъхвали доверие. До една са злобарки. Хайде, Дейви, искам си пържената сьомга и овнешкото с желе от касис.

— Много съм слушала за вас, господин Джонсън — обадих се аз с меден гласец. Той ме погледна слисано, сигурно понеже се бях осмелила да го заговоря. Продължих: — И то не особено ласкави неща, между другото. За съжаление съм принудена да се съглася, че имате най-просташкото държане в цял Лондон.

— Точка за нея, Сам, точка за нея! Не е ли прекрасна?

— Само една нагла хлапачка, ако питаш мен. Такива са те, рижите.

— Не съм нагла — отвърнах спокойно аз. — Просто не се смущавам от вашата известност, нито пък от грубите ви обноски. Чела съм повечето ви книги и те страхотно ми харесаха. Намирам, че са пълни с топлота, остроумие и мъдрост.

— Виж ти! — подметна той.

— Качества, които за съжаление авторът им не притежава — добавих аз.

Огромният мечок пребледня и не можа да каже нищо. Явно не му се случваше често да му говорят така открито, особено млади момичета като мен. Хвален от всичките си събратя и почитатели, които го провъзгласяваха за „велик писател, обречен на безсмъртие“, той бе свикнал да го възприемат така и играеше ролята си с преднамерено предизвикателство. Аз също го смятах за велик писател, обожавах поемата му „Лондон“ и останах дълбоко покъртена от „Животът на Ричард Савидж“. Ала въпреки това той беше просто един дърт клоун.

Гарик, който страхотно се забавляваше, ми поясни, че неговият приятел Сам бил най-добрият човек на света, но живеел в непрекъснат ужас, че някой може да се досети за това.

— Ще го запазя в тайна — уверих го аз.

Джонсън ме изгледа накриво, но зърнах в очите му весели пламъчета. Кам гледаше с леден поглед и не помръдваше, а Банкрофт едва удържаше смеха си. Настъпи неловко мълчание. Тогава си припомних уроците на госпожа Удън и ги представих едни на други. Джонсън отново измърмори няколко думи. Гарик поздрави надменно.

— Господин Гарик е актьор — казах аз.

— Личи си — отвърна злъчно Кам.

— Виждал съм ви на сцената — каза Банкрофт. — Освен това дочух, че сформирате нова трупа.

— Така е, и се надявам да убедя красивата Миранда да се включи в нея. Толкова прелест би била чест за всяка сцена.

— Миранда не се интересува от театър, Гарик — каза Кам.

— Нима?

— Ни най-малко.

— Предполагам, че това е някой ваш чичо? — се обърна към мен Гарик.

— Аз съм настойникът на Миранда — отвърна хладно Кам.

— А аз съм просто приятел — добави миролюбиво Банкрофт.

— Настойникът ли? В такъв случай милата Марселон най-скандално ме е излъгала при първата ни среща. Ще й направя строга забележка. Що се отнася до вас, красавице, заповядайте да видите как върви ремонтът на „Дръри лейн“.

— Боя се, че Миранда няма да може да се възползва от поканата ви, Гарик. Тя е прекалено заета — отвърна твърдо Кам.

Без да обръща внимание на думите му, Гарик пое ръката ми и я поднесе към устните си, говорейки ми колко би се радвал да ме види отново. Усетих как Кам се стегна, но Гарик изобщо не се впечатли от явната му враждебност. Пусна ръката ми и добави, че се надява да е скоро. После хвана под ръка мърморещия Джонсън и го помъкна към една маса в дъното на залата.

Докато вървяхме към каретата, която ни чакаше на Ковънт Гардън Скуеър, Кам ме придържаше за рамото, за да ме води. Изпитвах безкрайна радост: той ревнуваше, наистина ревнуваше! А човек не ревнува, ако не обича. Искаше ми се да изтичам и да се хвърля на врата на Дейви Гарик, задето ми бе помогнал да разбера това, ала в случая едва ли би било особено уместно.