Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (22)

2

Ако самотните нощи ми се струваха безкрайни, то благодарение на госпожа Удън дните отлитаха като миг. Никога не бях работила толкова много. Но пък с каква радост! Само за девет дни постигнах значителен напредък. Госпожа Удън беше прекрасна учителка — търпелива, упорита, изобретателна и сърдечна. В душата й също така намерих много съчувствие и топлота. Новата ми приятелка беше за мен истинска благословия.

Кам ужасно ми липсваше, дали и аз му липсвах така? Това се питах всеки ден, докато се вглеждах внимателно в себе си, изправена пред голямото огледало в стаята ми. Никога няма да заприличам на дама, мислех си аз. Истинската лейди е нежно, розово, русо и изключително крехко създание. А аз бях прекалено висока, с прекалено кръшна талия, с прекалено дълга шия, с прекалено червени устни, с прекалено сини очи и прекалено огнен цвят на косата. Все пак носът ми изглеждаше аристократичен, както и високите ми скули. Вече нищо в мен не напомняше за дрипавата хлапачка от улиците. Обличах се с дискретна елегантност. От огледалото ме гледаше млада жена с добре подредена в прическа коса, със свежо лице и хубава рокля с дълги ръкави на тънки бежови и кафяви райета, изпод която се подаваше крайчеца на плисирана бяла фуста. Не се сдържах и възкликнах: „Мо’е и нивгаш да не станеш истинска дама, Ранди, ама и няма да си и няк’ва парцаливка!“.

Мо’е, нивгаш, няк’ва… Едно момиче от добро семейство определено не говореше така. Госпожа Удън настояваше много да си подбирам думите, да ги изговарям правилно и да не накъсвам гласа си. Да не съм „квакала“, така казваше. Смятах, че преувеличава.

Въпреки твърденията й, че за нея е чест да ми дава уроци, смятах, че трябва да съм й много благодарна и се опитвах да й се отплатя, обичайки я от все сърце. Тя ми споделяше понякога, че актриса, която играе рядко, бива забравяна от всички, с изключение на някои верни души като Дейви Гарик.

Излязох навън. Вече прехвърлил шестдесетте, но добре запазен, майор Барнаби както винаги се занимаваше с розите си в градината, но обичайната му любезност днес бе заменена от заплашително въсене.

Госпожа Удън ме вмъкна набързо в къщата си и захлопна вратата с такъв театрален жест, сякаш самият майор Барнаби стоеше на прага й.

— Виждам, че този отвратителен човек непрекъснато виси отвън и надзирава скъпоценните си лехи. Само ако го бяхте чули как се разкрещя сутринта! Трябва да се е чувало чак до Лондон бридж! Какъв скандал, каква драма! Направо беше готов да убие бедния Сардж! Ала и аз не му останах длъжна, можете да ми вярвате!

Най-накрая научих причината за тази паметна схватка между съседите ми: сутринта по време на разходката си Сардж най-невъзпитано вдигнал крак край един от розовите храсти на майора. Ала явно не беше само това. Госпожа Удън добави разпалено, че „мъж, който няма дори шестдесет и пет, здрав като кон и пълен със сили, не бива да се затваря така като отшелник“. Усмихнах се в себе си.

Последвах я в голямата стая, която тя наричаше „свое студио“ и от която се излизаше в градината зад къщата. Каменният зид бе облепен с афиши за представления. В стаята имаше голяма позлатена арфа, дълга маса, отрупана с книги и листове хартия, редица закачалки, по които висяха чудесно поддържани сценични костюми и няколко превъзходни паравана, „истински Коромандел“, по думите на госпожа Удън.

Тя ме запита дали съм прочела учебника по граматика, който ми бе дала. Отговорих, че да, дори два пъти. Също така обясних, че когато пиша, се изразявам правилно. Само говорът ми беше ужасен. Тя веднага отбеляза, че сигурно като малка съм учила добър английски, а грешките са дошли после. Явно навремето майка ми бе изградила солидни основи от знания в ума ми, но животът в Сейнт Джайлс ме бе накарал да забравя всичко.

Именно този ден, докато й споделях за кой ли път колко искам да заприличам на дама и да зарадвам Кам, тя най-после възкликна доволно:

— Мила моя, та това е прекрасно!

— Кое?

— Току-що ми заговорихте с почти човешки глас. Само се опитайте да прикривате усилията, които правите. Речта ви трябва да се лее по-свободно.

Наистина беше изтощително да повтарям една и съща фраза двадесет и пет пъти, но госпожа Удън беше във възторг от резултата. След това ме накара да казвам някои особено трудни неща като „Петър плет плете“ или „Кралица Клара крала кларинети…“. И разбира се, без да правя гримаси.

Изведнъж Бренди и Сердж залаяха яростно, дори Пепе се отърси от вечната си сънливост, вдигна глава и изджафка. Госпожа Удън отиде да отвори входната врата, по която се чукаше енергично. Чух я да надава вик от изненада и радост, а после се разнесе звучен мъжки смях. Не разбрах какво си казаха след това, но ми се стори, че тя протестираше срещу нещо, но непознатият настоя.

— Така ли се отнасяш със старите си обожатели, Марселон? Познавам те добре, ти криеш нещо от мен. Какво ли е то? — дочух накрая и вратата на студиото се отвори.

В стаята влезе невероятно хубав млад мъж, следван от госпожа Удън, която ръкомахаше отчаяно, и двете подскачащи кучета.

— А това кой е? — попита той, като ме посочи.

— Да не сте отворили уста, Миранда! — ми викна тя. — Чувате ли ме, нито дума!

Преглътнах, кимнах с глава и стиснах устни. Мъжът спря пред мен с ръце на гърба, наведе се и ме разгледа с присвити очи, сякаш бях картина. Седях неподвижна и гледах как ме обхожда с поглед, в който пролича одобрение, особено щом се спря на гърдите ми.

Познах го веднага. Беше само с няколко години по-възрастен, отколкото на портрета си като Хамлет. Сега обаче, на малко повече от тридесет години, лицето му изглеждаше още по-привлекателно, макар че между другото чертите му не бяха идеални. Ала от него се излъчваше необясним магнетизъм, властно присъствие, жизненост и мъжка сила. Нещо повече — колкото и странно да изглеждаше, мъжът сякаш съвсем не осъзнаваше колко силно впечатление прави. Държеше се безгрижно, свободно, с някаква вродена непринуденост и простота.

На сцената сигурно носеше великолепни дрехи, но сега изглеждаше доста нехайно облечен. Кестенявата му коса, пристегната с панделка на врата, не беше съвсем чиста, черните му обувки бяха видимо поизносени, както и памучните му бели чорапи, а тъмнокафявите му панталони бяха ужасно протъркани. Останалото също беше в този дух и всичко това му придаваше такъв вид, сякаш се бе преоблякъл като пират. Въпреки това той ме огледа невъзмутимо и заяви:

— Съвършена! Направо съвършена! Точно каквато търся. Къде сте играли, хубавице? Работили ли сте тук, в Лондон? Това всъщност е без значение, в началото ще ви използвам само за красота. Нищо сложно!

— Тя не е актриса, Дейви! — възпротиви се госпожа Удън.

— С това лице и това тяло няма защо да е. Ще я облека в кадифе и коприна и ще я сложа да краси сцената като част от декора.

— Това не я привлича!

— Защо не я оставиш да отговори сама?

— Не може.

— Да не е няма?

— Не точно.

— Някой ужасен недъг в говора ли?

— Не… Просто много я боли гърлото, да, боли я гърлото и лекарят й е забранил да говори поне два дни. Дори една думичка може да доведе до непредвидими последствия. Нали, Миранда?

Кимнах и отново преглътнах. Гарик бе навел глава и ни гледаше подозрително ту едната, ту другата. Устните толкова ме заболяха от стискане, че полуотворих уста за миг, но веднага пак я затворих, като видях тревогата в погледа на госпожа Удън.

— Ако не е някоя актриса, тогава коя е? — попита сурово той.

— Тя е… Тя е моя племенница.

— Доколкото зная, ти нямаш нито братя, нито сестри. Мислех, че си съвсем сама на тоя свят.

— Бях… Искам да кажа, така е, но Миранда е племенница на покойния ми съпруг, дъщеря на брат му. Досега е живяла в Честър и… И сега я поканих да ми погостува.

— Не вярвам и думичка от това, което ми разказваш, скъпа Марселон. Ала нали съм любезен човек, няма да те притискам повече, но те предупреждавам, че рано или късно ще изясня нещата. Имаш думата ми. Да не я пазиш за някой друг директор, а?

— Разбира се, че не! — възкликна обидено госпожа Удън. — Повтарям ти, че Миранда не е актриса. Никога не е стъпвала на сцена и няма никакво желание за това. Тя е… Всъщност какво искаше да кажеш с това „друг директор“?

— Това е новината, която ти нося, миличка. Току-що станах директор на „Дръри лейн“. Е, заедно с Лейси, но ще имам всички пълномощия.

— Дейви! Какво щастие! Мислех, че още си в „Ковънт гардън“ при Рич… Но това е чудесно! Сега ще можеш да поставяш каквото решиш и да поканиш когото пожелаеш! Казвай бързо — кого нае?

— Още никого. Театърът ще отвори врати чак през септември. Всичко ще се срине до основи и ще се изгради отново — стени, декори, обзавеждане… Предвиждаме хиляди промени. Нищо в театъра не е пипано от седемдесет години и повече, сиреч откакто сър Кристофър Рен го е построил!

— Но кого смяташ да наемеш?

— Досега изобщо не съм помислял за това, скъпа. Пег, разбира се.

— Мислех, че си приключил с това.

— Уви, така е и сега се чувствам ако не помъдрял, то поне доста по-стар и тъжен. Скъпата Пег има нрав на фокстериер и обноски на свиня, но е страхотна актриса. Вероятно ще поканя и госпожа Сибър…

— Разбира се! Тя е много добра! — извика госпожа Удън с малко пресилен ентусиазъм.

Той продължи да изброява, измъчвайки до насита бедната Марселон, която все повече увесваше нос, докато накрая й каза:

— И, естествено, веднага щом се намери подходяща роля, ще се обърна с предложение към старата си приятелка Марси. Ала ще открием сезона с „Венецианския търговец“, скъпа, а мисля, че вече си твърде зряла за ролята на Порция.

— „Търговецът“! — викна с отвратен вид госпожа Удън. — Пак Шекспир! Толкова пъти са го поставяли! Защо не изберете за премиерата някоя прелестна комедия от епохата на Реставрацията? Ако знаеш колко блестящо играя такива роли!

— Зная, зная, не съм забравил. Ех, тези актьори, всеки с предпочитанията си! Е, Марси, няма ли да предложиш на клетия си приятел поне чашка чай и един от прословутите си сладкиши с кайсиева ракия? От цяла седмица мечтая за тях!

Преди да отстъпи обаче пред тази гореща молба, госпожа Удън настоя Гарик още веднъж да й обещае, че ще я ангажира за някоя от онези комедии, в които тя все още се представяше в пълния си блясък.

Щом останахме сами, Гарик насочи целия си чар към мен.

— Харесва ли ви Лондон? — попита ме той с палава усмивка.

Кимнах утвърдително.

— Доста по-интересен е от… къде беше? Честър ли? Предполагам, че от столичната пъстрота и шум ви се завива свят? Така ми подействаха и на мен, когато преди време дойдох тук за първи път. Бях просто покорен от метрополията и много дни обикалях и гледах с широко отворени очи. Никога ли не сте помисляли да играете на сцена?

Разтърсих отрицателно глава, ужасена, че може да изпусна някоя дума и той да ме чуе как говоря.

— Щом се оправите от тази пренеприятна болест, трябва да кажете на Марселон да ви доведе в „Дръри лейн“. Сега там е пълно с работници, които коват и бъркат гипс, но въпреки това с удоволствие ще ви разведа. Театърът е вълшебно място. Всеки път, когато се промъкна зад кулисите и видя разните там въжета, декори и прашните дебри на това тайнствено място, изпълнено с оживление и стъпки, изпадам в захлас. Нищо на света не може да се сравни с това! Вие вече сте били на театър, нали?

Отново поклатих отрицателно глава.

— Никога ли? Невероятно! Ще трябва да поправим това. Не зная какви са плановете на Марси за вас, хубавице, но тя няма да успее да ви държи още дълго скрита, повярвайте ми. Щом веднъж ви зърнат лондонските контета, тутакси ще се втурнат след вас. Ала първо ще трябва да догонят Дейви Гарик. Аз пръв започнах да ви ухажвам, не го забравяйте!

— Какви глупости говорите, а? — запита госпожа Удън, която се появи, бутайки количката с чая.

— Тъкмо казвах на вашата хубава племенница, Марселон, че смятам да я отвлека.

— По-добре се откажете, скъпи Дейви. Миранда е почтено момиче и никога не е имала вземане-даване с актьори като вас. Освен това след няколко дни се връща в Честър. Нали, Миранда?

Потвърдих, кимайки, и Гарик се умърлуши. През това време госпожа Удън ни наля чай и наряза сладкиша.

— А как е вашият приятел Самюъл Джонсън? Все така непоносим, предполагам?

— Потънал е до уши в работата по речника. Наскоро подписа договор за издаването му. За довършването му се изискват херкулесови сили, но Сам е твърдо решен да се справи и вярвам, че ще успее. Лошото е, че в момента не е в състояние да говори за друго.

— Колко ужасен човек, но пък какъв събеседник — трябва да му призная това, макар че не мога да го понасям.

— А той толкова те обича, скъпа! — отвърна й Гарик.

— Нима?

Дейви се усмихна и си взе от сладкиша.

— Казва, че му напомняш на майско дърво с подаръци от селско празненство и само като те видел, му се приисквало да затанцува жига.

Госпожа Удън съвсем не изглеждаше очарована от комплимента. Слушах ги, като същевременно внимавах да не обърна чашата си или чинийката със сладкиша и изправена като струна, отхапвах и отпивах деликатно. Прекрасният топъл и мелодичен глас на Гарик се лееше съвсем свободно, но сякаш придаваше особен смисъл на всяка дума. Той бе оставил чашата си на земята и сега се изтягаше върху възглавничките на дивана, прострял напред дългите си мускулести крака. Беше чудесно сложен и притежаваше естествена грациозност. Какво ли впечатление прави на сцената, помислих си аз.

— Вашата хубавица нещо се замисли. Сигурно сме й доскучали с нашето бъбрене.

Тази забележка ме изтръгна така внезапно от мислите ми, че подскочих и едва не разлях чая върху роклята си. Навдигнах се много внимателно и оставих чашата си върху количката. Гарик следеше внимателно всяко мое движение. Седнах обратно и скръстих ръце в скута си. Изпитателният му поглед ме караше да се чувствам като пълна глупачка, но беше дружелюбен, ето защо се опитах да си придам възможно по-приветлив вид.

— Всъщност с какво се занимава очарователната ви племенничка в Честър? — попита Гарик. — Освен, че бъбри непрекъснато.

— О, с куп неща — отвърна госпожа Удън и подаде парченце сладкиш на Сардж, който отдавна настояваше да го опита. — Бродира, тъче, рисува по малко или си прави хербарии. О, тя е много заета.

— Всичко това ми изглежда ужасно скучно. Дали не би могла да я убедиш да поостане в Лондон, скъпа моя?

— Родителите й не биха позволили за нищо на света! Едва се съгласиха да постои тук толкова дълго.

Той отново се отпусна върху възглавниците, кръстосал крака, с наклонена настрани глава и насмешливо пламъче в очите. Госпожа Удън нервно засъбира чашите и чинийките, като си даваше сметка, че съшитата й с бели конци история не е успяла да убеди никого.

— Тук се крие някаква тайна, милички — заяви Гарик. — Днес нямам време да я изяснявам, понеже имам да ходя на много места — трябва да разнеса добрата вест, нали така!

— Радвам се, че те видях, Дейви. Надявам се да наминеш отново.

— Изобщо не се съмнявай — отвърна той, като я прегърна толкова силно, че тя остана без дъх и перуката й се килна опасно.

После той се насочи към мен, взе ръката ми и ме накара да стана, усмихвайки ми се мило, с искрящи очи, и пропя:

— Беше ми драго, хубавице.

Стисна ръката ми, после я поднесе към устните си, обърна я и ме целуна по дланта. Толкова се смутих, че не можех да промълвя и дума, което в случая беше съвсем на място.

— Не вярвам и на думица от това, което ми разказа за вас Марси. Вие сте най-прекрасното видение, на което се е спирал погледът ми от много време насам и имам чувството, че ни е писано отново да се срещнем. Докато чакам, ще си мечтая за хубавата Миранда.

Никак не му беше трудно да завърти главата на едно момиче, но Дейви Гарик беше професионален омайник и сигурно говореше така на всички жени, дори на гърбавите. Въпреки това се почувствах поласкана. Кам Гордън, разбира се, никога не ми бе говорил така, а сигурно и в бъдеще нямаше да го стори, дръпнатият му шотландец!

Гарик дълго ме гледа право в очите и едва след това пусна ръката ми. Госпожа Удън го изпрати до вратата и стаята сякаш опустя.

— Мили боже! — възкликнах аз. — Какъв зор беше да си държа устата затворена толкоз дълго време! Вече си мислех, че тоз проклет глупак нивгаш няма да си тръгне.

Думите ми, както и начинът, по който бяха изречени, накараха госпожа Удън да подскочи, но беше толкова щастлива от това посещение, че не намери сили да ме смъмри.

— Знаех си, че Дейви няма да ме изостави! Директор на „Дръри лейн“ на тази възраст! Едва ли има и десет години, откакто пристигна тук с брат си от Личфийлд, за да търгува с вина!

— Личфийлд ли?

— Да, родният му град, където са израснали със Самюъл Джонсън. И двамата горяха от желание да покоряват нови хоризонти.

— В Личфийлд има ли катедрала?

— Мисля, че да. Струва ми се, че Дейви има една гравюра, на която е изобразена.

— И езеро… Езеро с патици?

— Нямам представа, мила, никога не съм ходила там. Защо ме питате за това?

— Чудех се…

Потънала в спомените си, съживени от идването на Гарик, тя не дочака отговора ми, а с драматичен глас заразказва за паметната вечер на 19 октомври 1741 година, когато Дейви в ролята на Ричард III — първата му голяма роля — достигнал върха на славата си.

— Още преди да отвори уста, той вече беше Ричард, зловещият гърбушко. Онази вечер Дейви наложи нов начин да се играе и публиката го прие най-горещо!

— Бяхте ли там?

— Разбира се, мила, и то по чиста случайност… Веднага разбрах, че е гениален актьор, невиждан досега, и който със сигурност ще си остане ненадминат.

— Наистина ли е толкова добър?

Този дързък въпрос предизвика цяла тирада за многостранния и богат талант на Гарик, която приключи с думите: „Той е истински вълшебник!“.

— А коя е тази Пег, за която говорехте?

Тук, въпреки явната си неприязън, госпожа Удън бе принудена да признае, че става въпрос за една великолепна актриса, жива и одухотворена, която изпълнявала особено добре ролите на преоблечени като жени мъже. От смъртта на Нел Гуин насам нямало друга подобна.

— Някои казват, че тя е живото превъплъщение на Нел — притежава същия плам и, бих добавила, същата безнравственост. Пие като разпрана, попържа като коняр и си хваща по дузина любовници наведнъж. Не мога да понасям тази особа, но съм принудена да призная, че има талант. Дейви беше лудо влюбен в нея. Връзката им беше много бурна. Още не може да се съвземе, бедният ми ангел. Колкото и да тича по жени, това с Пег беше сериозно… — Тя погали нежната козина на Пепе и добави: — Струва ми се, мила моя, че вие му направихте голямо впечатление.

— Така ли? — рекох небрежно аз.

— Напълно го покорихте. Заинтригувахте го. Развълнувахте го.

— И к’во от това, няма да стигне доникъде.

— Миранда, едно момиче от добро семейство не…

— Нивгаш няма да успея. Уж правя к’вото мога, ама… — заключих тъжно аз.

Ала на госпожа Удън такива не й минаваха и след като ме накара да поработя здраво, в края на деня се почувствах доста доволна от себе си.

В къщи грабнах отново пачето перо, за да продължа с премеждията на героите си, но така и не успявах да се съсредоточа върху скучния лорд Джон и безцветната лейди Синтия. Бях неспособна да им вдъхна живот. Ето защо ги оставих и се замислих за красивия Гарик — толкова чаровен, толкова привлекателен. Не можех да прогоня чувството, че някога вече съм го виждала. Някакъв смътен спомен се мъчеше да изплува в паметта ми. Личфийлд… Голямата катедрала… Езерото с патиците… Младият Дейви, толкова хубав с веселата си усмивка и искрящосините си очи! Възможно ли беше да съм живяла в Личфийлд като дете?

В полумрака, който бавно обгръщаше стаята, си дадох сметка колко малко зная за себе си и за миналото си. Дали майка ми беше Джеймс по мъж, или бях извънбрачно дете? Пък и какво значение имаше? Бях Миранда Джеймс и живеех на Грийнбрайър корт. Бях най-щастливата на света, понеже имах Кам. В сравнение с него целият блясък и чар на Гарик не струваха и пукната пара.

Имах своя шотландец, който трябваше да се върне на другия ден. Още една самотна нощ и щях да потъна отново в обятията му. Нямаше по-голямо щастие от това.