Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (21)

1

Беше април и тази пролет ми се струваше по-хубава от всяка друга. Трябва да кажа, че в Сейнт Джайлс никой не обръщаше внимание на сезоните — там и в топло, и в студено време е еднакво зле. Грабнах пълната си с покупки кошница и поех към Грийнбрайър корт, където се бяхме преместили да живеем преди три седмици, след излизането на „Джентълменът Джеймс“, изчерпана за два дни. Последваха четири допълнителни тиража със същия блестящ успех. Изглежда Джеймс Бърк бе съумял да развълнува читателите и последният роман на Родерик Кейн се очертаваше като най-добрият от всички. За първи път от години насам Кам Гордън нямаше никакви дългове и след като нае къщата и ми накупи цял гардероб дрехи, му оставаха още пари. „Помощничката“ му вече не пазаруваше от оказионните магазини! Сега тази дума вече значеше секретарка, каквато всъщност бях, но също така и прислужница на господина, икономка на къщата, момиче за поръчки и негова любовница. Ала не се оплаквах от нищо, а най-малко от последното. Напротив, бях безкрайно доволна от изблиците му на страст по всяко време — сутрин, по обяд или вечер.

Все така много се карахме. Новата му приумица беше, че съм имала еснафска душица, тъй като го мъмрех за безпорядъка, който създаваше около себе си. Той избухваше, заплашваше ме и запращаше към стената всичко, което му попаднеше под ръка. Понякога дори се стигаше до ръкопашни схватки. Ала също така Кам беше сластен, неуморим и дори твърде алчен за ласки любовник. Внезапно хвърляше перото и ме подгонваше из къщата.

Докато крачех по Флийт Стрийт, се усмихнах, като си спомних за ненаситната му страст към мен, но също така знаех, че ме обича истински. Кам обаче по-скоро би се оставил да го накълцат на парчета, отколкото да признае, че има чувства към когото и да било. Що се отнася до мен, любовта ми към него беше толкова голяма, че понякога се боях да не ми се пръсне сърцето.

Предната вечер бе заминал за Шотландия. Каза ми, че отива да се види с близките си, но аз подозирах, че искаше най-вече да се срещне с онези омразни бунтовници, които май подготвяха заговор. Трябваше да прекарам без него десет дни, аз, която от три месеца споделях леглото му и обожавах да се гуша в прегръдките му, да се притисна до това високо и стройно тяло и да почувствам нежната му топлина! Цяла нощ не успях да мигна. Само като си помислех за „мисията“ му — думата му се бе изплъзнала — и кръвта ми се смръзваше.

Не се поколебах да му заявя, че отделя твърде много време за тази банда от фанатици: той се срещаше тайно с тях два-три пъти седмично и винаги им носеше пари. Беше безумие от негова страна, нещо повече — опасно, дори прекалено опасно. Откакто бяха обесили братовчед му в Тайбърн, още четирима привърженици на принц Чарли Хубавия бяха споделили същата участ. Замолих го да скъса с това, както всъщност неведнъж го бе увещавал и Банкрофт. Та нали войната беше свършила! Ала този вироглав шотландец все отвръщаше, че някой трябва да отмъсти за Кълъдън и да накаже Къмбърланд.

Знаех, че точно това замислят — да убият Къмбърланд. Кървавият херцог не подаваше нос извън двореца, освен ако не бе обграден от телохранители и се появяваше в града придружен от цяла рота войници. Ако успееше изобщо да се добере до него, Кам щеше да бъде разкъсан на парчета от хората му — най-свирепите и брутални типове, каквито някога бе имало в английската войска.

Щом се върнеше от своята „тайна мисия“, бях твърдо решена да го накараме с Банкрофт най-после да се вразуми. Ако се противеше, щях да използвам дори тенджерите за аргумент.

Ала какво щях да правя без него цели десет дни? Банкрофт сигурно щеше да се отбива понякога, бе обещал на Кам да ме „наглежда“. Ала през останалото време? Лорд Джон и лейди Синтия също щяха да ми правят компания, помислих си аз, въпреки че напоследък бяха започнали да ми досаждат ужасно.

Човек направо можеше да подмине глухата уличка, където живеехме сега, толкова беше малка. Ала тук шумът от Флийт Стрийт долиташе съвсем приглушено. Три старинни къщи с градинки заобикаляха малкото площадче в дъното на уличката. Тази по средата беше внушителна сива сграда, вече доста занемарена, но край алеята, която водеше към входа й, растяха прекрасни цветя. Там живееше някой си майор Барнаби с престарялата си икономка. Не знаехме кой обитава къщата срещу нас — бледожълта, с бели капаци на прозорците.

Нашата къщичка беше скромна, само на два етажа, но с мазилката си в охра, с белите си капаци и крушовото дръвче отпред, потънало в цвят с неповторимо ухание, беше направо прелестна. Томас Шепърд я бе открил и ни я предложи. Собственикът, Бенджамин Мортимър, автор на пътеписи и техен клиент, бе решил да прекара остатъка от живота си в Кент при самотната си племенница. С радост се съгласи да ни предостави на разумна цена жилището с цялата му мебелировка, градинката към него и — неподозиран разкош — собствена помпа за вода.

За мен това беше раят. Толкова тихо, а в сърцето на града, само на петдесетина метра от Флийт Стрийт. Този следобед обаче, нашата уличка не бе така спокойна, както обикновено. От бледожълтата къща долиташе джафкане и видях, че завесите на прозорците са дръпнати, за да влиза слънце.

На първия етаж в нашата къщичка имаше само три стаи: уютен просторен салон, трапезария, която не ползвахме, и зад нея — прекрасна старинна кухня с бакърени съдове по стените.

Едната от стаите на горния етаж беше превърната в кабинет за Кам и в нея обикновено цареше страхотно безредие, въпреки героичните ми усилия да се преборя с него. Откакто Кам бе заминал, най-после бях успяла да я пооправя. Стенният часовник, наследство от дядо му — едно от малкото неща, които бяхме пренесли от Холиуел Стрийт — показваше едва два часа. Не бе останало нищо за пране, гладене или дори закърпване. Всичко блестеше, нямаше дори прашинка, убегнала от четката ми с перушина. Нито пък нещо за четене.

„Хайде, Ранди, бъди смела! Или ще скъсаш всичко написано и ще забравиш за това, или ще продължиш“, помислих си аз. Е, да, вече от две седмици тайно от Кам — докато той работеше или беше навън — сядах пред малкото писалище от акажу в салона и се опитвах да пиша. Ден след ден, бях съчинила вече четиринадесет страници. Доста слабо постижение, особено в сравнение с Кам, който изписваше по петнадесет-двадесет дневно.

Бях оставила лейди Синтия да чака тръпнеща в старото си семейно имение. Съпругът й, за щастие, беше във Франция. Очакваше старата й и вярна прислужница да доведе лорд Джон — тя я бе отгледала и лейди Синтия й доверяваше и най-съкровените си тайни, например любовта си към него. Натопих перото в мастилницата и се загледах замислено в листа пред себе си. Мастилото изсъхна. Играех си с перото и се любувах на слънчевия лъч, който се процеждаше през него и искреше в среброто на мастилницата. Накрая, след три или четири минути, написах едва десет думи: „Лейди Синтия гледаше как лорд Джон се изкачва по стълбите“.

Глупаво изречение. Безцветно и плоско. Човек не вижда героите, не усеща нищо. То не му казва нищо за тях и тези благородни образи си остават само имена, а не хора от плът и кръв. Съвсем не било толкова лесно да пишеш! Когато започвах този проклет роман, мислех, че ще ми е интересно, че ще изпитам възторг, а се почувствах по-отегчена от всякога. Смръщих вежди, задрасках написаното и започнах отначало.

„Лейди Синтия гледаше…“ Добре, хубаво, че гледа, ала какво изпитва? Щастие? Радост? Може би и лека тревога, понеже това е първата им среща, след като са се скарали жестоко. Добавих „с тръпнещо сърце“. Може ли сърцето да тръпне наистина? По-скоро при болест. Задрасках „тръпнещо“ и написах „изпълнено с радост“. Обърнах словореда: „С изпълнено с радост сърце, лейди Синтия гледаше как лорд Джон се изкачва по стълбите“. Добре, вече е ясно какво изпитва лейди Синтия, но лордът е все така безжизнен. Отвратена препрочетох изречението, задрасках последните думи и написах „как лорд Джон се втурва нетърпеливо по стълбите“. Така вече беше много по-добре, но проклетото изречение ми отне цели четиридесет и пет минути. При тази скорост щях да завърша първата част от романа на около седемдесетгодишна възраст.

Ала не се предадох и продължих да пиша чак докато клетият ми гръб ме заболя толкова много, че се принудих да спра. В резултат — страница и половина! Беше по-нечетливо и от драсканиците на Кам, които преписвах. Ала в крайна сметка беше по-добре от нищо. Дали обаче щях да успея да напиша книга? На пръв поглед ми се струваше невероятно, но бях решена да продължа. Затваряйки грижливо мастилницата, аз, Миранда, замислях да издам свой роман. Разбира се, без да споменавам и думица на Кам.

Протегнах се уморено и отново ме обзе ужасна тъга по него. Внезапно осъзнах колко много се бе променил животът ми в последните шест месеца: от зловещото мазе в Сейнт Джайлс, което напусках, само за да изляза боса по улиците и да пребърквам джобове, се бях озовала в тази прекрасна къща, пълна с храна, където гърненцето с пари беше препълнена и в дрешника ми висяха великолепни дрехи. И най-вече — преди бях съвсем сама на света, а днес до мен имаше мъж, когото обичах.

От тези приятни мисли ме изтръгна някакво странно подраскване. Стори ми се, че идва откъм входната врата. Някой драскаше по вратата на къщата. „Та това е нелепо, помислих си, защо не похлопа?“ Ала шумът упорито се повтори, а после чух и приглушено джафкане. Когато най-после отворих, отвън нямаше никой, ала някаква пухкава топка се провря край полите ми и нечии лапички затропкаха по паркета в преддверието. Непознатият ми посетител се втурна да души внимателно насам-натам, развявайки копринени златисторижи уши и вирнатата си пухкава опашка.

Не знаех откъде идва това създание, пък и то, вместо да ми отговори, изтича в салона и се зае да разкъсва вестника, който си бях купила.

Нито молбите ми, нито заплахите му направиха някакво впечатление. После малкото му носле явно долови апетитна миризма откъм кухнята и то се понесе натам. Щом стигна, отново заджафка, но този път по начин, който не оставяше място за съмнение — явно беше надушило салама. Отдадох дължимото на непогрешимия му нюх и му отрязах няколко парченца.

Кученцето приседна до мен, а красивите му очи следяха и най-малкото ми движение. Чакаше търпеливо и, слава богу, безмълвно. Ала когато опита парченцата и откри, че не са по вкуса му, отново залая високо. Опитах се да го умилостивя с парче пастет, но то го прие като обида. Отчаяна, извадих от шкафа морковите и то заподскача от радост. „Каква глупост, помислих си, та кучетата не обичат моркови!“ Ала се заех да остържа един, и възторжените подскоци около мен ме убедиха, че не греша. В крайна сметка допълвах на три пъти съдинката, в която му сложих резенчетата морков, и накрая тя бе така облизана, че не остана и следа от сока им.

— Още? — попитах аз.

В този миг обаче на вратата се похлопа силно и нетърпеливо. Забързах да отворя, а джафкането зад мен достигна връхна точка. На прага стоеше някаква жена, която въздъхна облекчено, щом видя кучето:

— О, слава богу! Ах, ти, лошо, лошо момче! Така да ме изплашиш, и то още първия ден! Само на два месеца е, преди три седмици ми го подариха в Йорк. Бях там на турне, мила моя; излишно е да ви казвам колко се радвам, че съм отново в Лондон! Разбира се, там ни обожават, дори понякога си мисля, че в провинцията повече ценят изкуството, нали са така жестоко лишени от него, за разлика от столичани. Беше истински триумф, вечер след вечер. Естествено, чувствам се много доволна, но беше направо изтощително, мила!

Тя си повя с ръка, сякаш е на път да припадне, и се боя, че я изгледах доста стреснато. Беше непосредствена и сърдечна, носеше рокля от розова коприна с дълги ръкави, украсени с дантела, а лицето й бе гримирано. На ръст беше по-дребна от мен, но високата й напудрена прическа я правеше да изглежда по-висока и доколкото можех да преценя, дори да не бе прехвърлила петдесетте, така или иначе беше доста по-възрастна от мен.

— Аз съм Марселон Удън, миличка. Живея в жълтата къща отсреща и трябва да кажа, че съм очарована, че имам нови съседи. Скъпият Бенджамин говореше само за пътешествията си и ставаше малко досаден. С майор Барнаби е още по-зле — той се интересува само от цветята си и от мемоарите, които пише. А той също е самотен! Има нужда от истинска жена, която да се грижи за него, а не онова ужасно създание, което се щура безумно насам-натам и мълчи като риба. Хайде, Бренди, ела при мама! Би трябвало да се срамуваш, че ме изплаши така! — подвикна тя на кученцето и щом го взе на ръце, то извади розовото си езиче и се зае да облизва брадата й. — Направих, каквото можах, за да се държа като добра съседка — продължи тя драматично с богатия си и звучен глас. — Веднъж му занесох сладкиш, друг път бутилка порто, поканих го на вечеря, в театъра, бога ми, едва ли не се грижех като майка за него. Откакто съм на този свят, не съм виждала толкова рязък и несговорчив човек. Вярно, че майорът е висок и напет мъж, дори изискан с посребрената си коса, но това не му дава право да се отнася така с една любезна съседка! Този грубиян направо ме изгони от дома си!

— Що за порода е това? — попитах, посочвайки кученцето в прегръдките й, което я зяпаше с обожание.

— Пудел, мила. Надявам се, че ще порасне още малко. Много е палав, далеч повече, отколкото бяха Пепе и Сардж на неговата възраст. Те са по-големите му братя, ще ги видите. Когато разбрах, че го няма, едва не полудях от тревога и хукнах насам да ви попитам дали не сте го виждали. Казаха ми, че в къщата на Бенджамин сега живее Родерик Кейн. Да си призная, не съм чела книгите му, но се възхищавам от хората, които пишат. А той има голям успех, нали така? Вие, предполагам, сте жена му?

— Туй всъщност не му й истинското име, ами псевдоним… Иначе си е Камърън Гордън, шотландец е. Пък мен ме викат Миранда Джеймс.

На свой ред тя се стъписа. Ококори очи под извито изписаните си вежди, а устата й заприлича на алено „О“. Жената възкликна:

— Мила моя, ще трябва да поработим над това!

— Над к’во?

— Над тоя ужасен говор, детето ми! Вие сте просто прелестна, най-красивото същество, което съм виждала от години. Също така сте нежна и добра, ако ми позволите да кажа. Сигурна съм, че ще се сприятелим, мила моя! Но този глас! Толкова остър и креслив, направо се забива в ушите! Ще трябва да го променим! Пък и говорът ви — изяждате или смачквате думите, не ги подбирате добре. Това е недопустимо! Ще оправим всичко това за нула време. Толкова репетиции съм водила навремето, с радост ще поработя и с вас. Така или иначе, трябва да правя нещо — в почивка съм.

— В почивка ли?

— Между два ангажимента, мила. Напоследък ми се случва често, откакто навлязох в есента на живота си. Актриса съм, не ви ли казах? Защо не дойдете да пием чай? Тъкмо пооправях из къщи, когато забелязах, че малкият липсва. Ще си побъбрим на спокойствие, ще се поопознаем и ще ви покажа Пепе и Сардж. Ще ме извините за безпорядъка, нямам никакво чувство за ред, пък и временно съм без прислужница.

— Не… Не знам дали разбрахте добре.

— Кое да разбера, мила?

— К’ва съм. Ний с Кам не сме женени.

— Боже мой! Ние, артистите, мила моя, сме свикнали с тези неща. Аз самата се омъжих доста късно за господин Удън и го сторих, само защото той беше пълен с предразсъдъци. Знаете ли, той съвсем не беше някой дребен търговец. Притежаваше риболовна флотилия, но иначе беше прекрасен човек. Бедният ми ангел, почина преди десет години. Хайде, стига си ме близало, миличко, ще ми свалиш целия грим. Елате, скъпа Миранда, имам нужда да поговоря с някого. Толкова потисната се чувствам, когато се върна от турне! Нали не ви обидих, като ви казах какво мисля за говора ви?

— Знам… Знам, че хич не ме бива в приказките и ми се иска да се науча.

— Добре тогава, мила, няма да ни отнеме много време. Ще внимавате много и скоро ще можете да се изразявате безукорно — заяви тя и пооправи прическата си, която за мое учудване се оказа перука.

Колкото и да изглеждаше особена, тази необикновена жена притежаваше огромен чар. Надявах се да удържи на думата си, тъй като много ми се искаше Кам да се гордее с мен. Нима нямаше да остане възхитен, като ме чуеше да говоря като истинска дама?

Жилището на съседката ни се оказа буквално претъпкано с книги — от паркета до тавана и върху всички мебели, с изключение на едно розово канапе, което пък бе заето от мързеливо изтегнат бял пудел, а друг един, черен, ни посрещна с бесен лай.

Бренди му заприглася, но госпожа Удън сложи край на врявата, като им нареди да млъкнат. После ме покани да седна и отиде да приготви чая.

След като се сприятелих с всички кучета, огледах прашната всекидневна, задръстена от мебели и вещи, но все красиви и подбрани с вкус. В един ъгъл имаше огромен клавесин, а върху него бяха наредени портрети в прелестни рамки, представящи домакинята на каква ли не възраст и в какви ли не роли. По всичко личеше, че има дълга кариера зад гърба си.

Над изящната камина от бял мрамор, нашарена с петна от сажди, висеше голям портрет на красив млад мъж с череп в ръка на фона на буреносно небе. Досетих се, че това трябва да бе актьор в ролята на Хамлет в сцената на гробището. Имаше хубава руса коса и черти на Адонис — плътни чувствени устни, римски профил и гордо чело. Младежът сякаш бе вперил в мен меланхоличния си поглед. Внезапно изпитах странното чувство, че вече съм виждала тези очи, впити в моите, но с малка разлика — тогава те бяха живи и весели. Макар и безкрайно нелепо, това усещане се загнезди в мен.

— На портрета е господин Гарик — каза домакинята, идвайки с чая. — Бях първата му партньорка, а той игра чудесно, мила. Такъв Хамлет като неговия, нито е имало досега, нито ще има. Такава душа, толкова чувство — истинска магия! Дейви Гарик е гений, едно от чудесата на нашето време и много се гордея, че съм играла с него.

Дейви! Това име будеше далечен отглас в паметта ми, но още не можех да разбера откъде… Дейви Гарик, който се смее и казва, че един ден ще се ожени за мен… Невъзможно, паметта ми просто си правеше лоши шеги с мен.

Докато отпивахме от чая, госпожа Удън ми призна, че не е изчела всички книги, което виждах наоколо, повечето били подарък от брат й, за когото четенето било целият му живот. Тя четяла главно пиеси. И в много от тях играла през близо четиридесетгодишната си кариера. Разказа ми безброй анекдоти, кой от кой по-забавни и остроумни.

— Виждате ли, мила, никога не съм била голямо име в театъра, но играх с най-големите артисти и, така да се каже, никога не съм напускала сцената, докато някои от тях както изгряха, така и залязоха — заключи тя.

— Трябва да е ужасно вълнуващо, госпожо Удън.

— Наричайте ме Марси, мила, така ми казват всички приятели. Да, беше безкрайно вълнуващо, не отричам това, но пък имаше и толкова мъка! Това е театърът. Ала не съжалявам за нищо. Сега вече нещата се промениха — никой не обсипва с предложения една зряла и презряла актриса, така че се налага да се примирявам с турнета…

Тя цъкна с език и изразителните й сини очи се зареяха някъде далеч.

— Но вий сте невероятна! — възкликнах развълнувано аз. — Сигур скоро ще ви дадат прекрасна роля!

— Дейви все обещава. Знаете ли, ние с него си останахме близки приятели. Той сам ми подари картината и каза, че моят дом е единственият в Лондон, където би искал да я види. Как се нацупи само приятелят му Джонсън! Ужасен човек е този Джонсън — с обноски на мечок и нрав на бик, но пък е толкова сладкодумен! На вечеря или дори на кафе успява да омае всички с приказките си!

— Той също ли е актьор?

— О, не, мила. Всъщност, той още не е никакъв, но написа една прекрасна поема, наречена „Лондон“ и превъзходна книга — „Животът на Ричард Савидж“. Малко е многословна за моя вкус. Основа списание „Скитник“ и сътрудничи на „Седмичник на джентълмена“. В момента работи над своя „Речник на английския език“, който ще бъде делото на живота му. Така или иначе, вече е сред най-блестящите умове на Лондон и със сигурност ще се прочуе. Иначе обаче е сприхав, неприятен и грозен като маймуна. Понякога се питам какво намира в него Дейви. Приятели са от детинство и заедно са дошли в Лондон, може би това обяснява нещата.

— Сигурно познавате доста интересни хора.

— В моята професия това е просто задължително — каза тя. После насочи разговора към мен и ме заразпитва коя съм, защо говоря така и какво ме свързва с Кам.

— Всъщност съм му предадена за робиня от съда.

Като видях слисаното й изражение, й разказах всичко: за смъртта на мама, за Голямата Моли, а също и всички преживелици до идването ни в Грийнбрайър корт. Госпожа Удън ме слушаше в такъв захлас, че чаят й изстина непокътнат. Споделих с нея дори мисли, надежди и страхове, за които никога не бях споменавала пред друг. Разбира се, казах й също колко ми се иска Кам да се гордее с мен. Когато млъкнах накрая, тя беше видимо развълнувана.

Заяви ми, че съм била забележителна жена. Учудих се, но тя ме увери, че един ден ще стана известна.

— Ще видите, мила моя, ще видите! Вие сте умна, и то доста повече, отколкото си мислите. Освен това сте млада, чаровна и невероятно красива. Вие сте… Мила моя, вие сте истински диамант, нешлифован, но диамант! — извика тя възторжено. — Имах нужда от някакво занимание и ето че вие ми го предлагате!

— Как тъй? К’во искате да кажете? — попитах аз донякъде обезпокоена.

— Ще ви направим съвършена, скъпа. Ще покажем истинската ви същност. Ще бъде невероятно вълнуващо. Тогава ще засияете с целия си блясък. Ще заслепите всички. И още преди да сме свършили, вие вече ще сте хвърлили в смут този град.

— Аз?

— Да, вие, Миранда Джеймс! Каква радост ще бъде да работим над вашата шлифовка, да изтъкнем неповторимите ви достойнства! Естествено, мила моя, чака ни тежка работа, ала ще бъдем щедро възнаградени!

— Не се стряскам от работа — уверих я аз.

— Не се боя — поправи ме тя.

— През туй време ще ми дадете ли ня’ква книга за четене?

— О, ня-как-ва книга! — викна тя. — Така де!