Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (2)

2

Бях на двадесет години, когато за първи път видях Маури Хаус. От огромната сивокаменна сграда с оловни рамки на прозорците се излъчваше надменна студенина. След елегантността на Бат, този стар замък ми изглеждаше суров и мрачен, точно като мочурищата, порутените постройки и високите отвесни крайморски скали, които видях по пътя си. Просторен, но запуснат парк с големи криви дървета ограждаше къщата, а в далечината се чуваше прибоят на вълните.

Отвори ми един слуга в ливрея, друг ме отведе в огромния салон, облицован с овехтял бял и жълт брокат. Прав пред камината, господарят гледаше втренчено в пламъците. Макар че лакеят съобщи за моето пристигане, той не се обърна.

Минаха повече от две минути така. Аз чаках, треперейки вътрешно. Той беше висок и мършав, което още повече подчертаваше ръста му. Носеше високи ботуши от много хубава кожа, жакет и панталони от много фин тъмен плат. По черните му коси, събрани в опашка на тила и леко прошарени, нямаше пудра. Несъмнено проява на суетност от страна на този човек, когото отец Уилямс описваше като жесток и суров. Бях доловила жестокостта още преди да зърна лицето му.

Измина още една минута, преди той да благоволи да забележи присъствието ми. Побързах да направя реверанс, когато той се обърна, за да ме огледа с черните си очи, които блестяха като късчета въглен, но бях твърде притеснена. На тясното му лице се открояваше дългият остър нос, а устните му бяха прекалено тънки.

Слугинята от селската странноприемница ми беше казала, че го наричат Робърт Дявола. Фабриката Маури осигурявала препитание на по-голяма част от населението, но плащала мизерни надници и нямало собственик, който по-малко да се грижел за условията на труд от лорд Робърт. Мъжете превивали гръб по дванадесет часа на ден пред горещите пещи, като имали само кратка почивка за обяд. Жени и деца се трудели в претъпкани помещения без въздух и светлина, в които се задушаваш. Нямало и тоалетна. За да облекчат нуждите си, трябвало да се промъкват незабелязано в един миризлив ъгъл. Тежко на онзи, който не си изпълнел възложената му работа.

Въпросното момиче бе работило там осем години. Трябвало да подрежда порцелановите съдове в големите и тежки сандъци, дъното на които посипвала със стърготини. В деня, когато случайно строшила част от чиниите, я изгонили без дори да й платят надницата. За щастие си бе намерила работа в странноприемницата. Не съжаляваше за тази ужасна фабрика, в която работниците съсипваха здравето си и често даже се нараняваха тежко.

„Мастър Джефри, той е нещо друго. Пълен е с революционни идеи.“ Младият господар искал да повиши заплатите, да подобри условията на работа, да направи прозорци, тоалетни, да построи нови пещи. Брат му го смятал за луд и мечтател. Така Джефри загубил интерес към производството и напускал Корнуел колкото може по-често. Тя ми разказа също и, че откакто останал вдовец, лорд Робърт пренебрегвал всички девойки за женене от обществото, за които бил добра партия. Никоя жена не го привличала. Единствената му привързаност бил собственият му брат Джефри, „не мъж, а просто мечта, такъв хубавец, също вдовец, горкият!“.

Вече знаех за него, след като идвах в Корнуел, за да стана гувернантка на неговия четиригодишен син.

Спомнях си думите на Моли, докато лорд Маури ме оглеждаше с проницателен поглед от глава до пети, и от неодобрителната му физиономия разбирах, че не му харесвам.

— Така, значи вие сте госпожица Онора Джеймс — каза той накрая.

Кимнах, а по бузите ми пълзеше лека руменина.

— Викарият ме увери, че познава жена, подходяща за въпросната длъжност. Повярвах му — каза той със сух и безизразен глас. — А той ми праща едно срамежливо момиче. На колко сте години?

— На… на двадесет.

— Не бих казал. Изглеждате много по-млада.

— Уверявам ви, сър, че…

— Прекалено сте хубава. Трябваше сам да отида в Лондон, за да наема жена. Доколкото разбирам, отец Уилямс ви е приятел.

— Той… той познаваше родителите ми, когато живееше в Бат. След смъртта им бе много добър към мен и ме заведе в училището. Бях на дванадесет години тогава. Малко по-късно той замина в Корнуел, но продължихме да си пишем.

— Значи сте бедно сираче? — каза той със саркастична усмивка, която ме накара да се изчервя ужасно.

— Да, сираче съм, но това няма нищо общо с предложението на отец Уилямс. Той смята, че съм подготвена за тази длъжност. Говоря френски, зная латински. Преподавах география и правопис на девойчетата в малките класове и трябваше да стана редовна учителка в онова училище. Отец Уилямс сметна, че би било по-приятно за мен да стана гувернантка.

— Разбирам. Обичате лукса.

— Бих предпочела да живея тук, отколкото в мансарда в Бат, естествено. Предполагам, че бих имала собствен апартамент. Отец Уилямс ми каза…

Той ме прекъсна с ядосан жест и си помислих с тревога, че ще трябва да се върна на моето таванче в Бат при малки и разсеяни ученички и снизходителните усмивки на директорите, които непрестанно ми напомняха, че съм просто помощничка.

— Очаквах по-възрастна и по-опитна жена, госпожице Джеймс. Разберете ме.

— Добре. Ако не съм подходяща, ще се върна в сиропиталището. Отец Уилямс ще плати обратния път до Бат.

Той сбърчи вежди и ме загледа изпитателно. Още не можеше да реши. Аз чаках със спокойствие, което прикриваше вътрешната ми тревога.

— Малкият ми племенник е трудно дете. Добил е лоши навици и мисли само за бели. Боя се, че баща му много го е разглезил. Той отсъства дълго и Дъглас е станал още по-неуправляем. Няма за кога да се чака. Детето трябва да бъде подхванато строго и то без отлагане.

Аз безпристрастно мълчах. Лорд Робърт се поколеба. Бръчката не изчезваше от челото му. Дръпна шнура на един звънец.

— Повиках госпожа Роусън, икономката ми. Тя ще ви покаже стаята и ще ви обясни функциите, които ще имате. Разчитам на вас, госпожице Джеймс, да втълпите добри маниери на моя племенник. Дано след месец видя известно подобрение. Приемете го като пробен срок.

Вратата се отвори и сред шумолене на тафта се появи една жизнерадостна закръглена жена. Престилка от ефирна бяла материя се открояваше върху гранатовочервената й рокля. Макар и посивели, косите й се издигаха в ореол от смешни букли, вързани с една детинска джуфка в същия червен цвят наместо боне. Кафявите й очи блестяха от радост. Малката й уста имаше черешов цвят, очевидно не естествен. Жената се насочи устремено към мен, докато господарят й стоеше като вкаменен. Забелязах, че тя никак не се притесняваше и се държеше съвсем свойски.

— Не се тревожете, лорд Боби, аз ще се заема с всичко. Елате, детето ми, стаите ви са готови. Колко сте млада! Това е чудесно. Дъги очакваше някой дракон! Като ви види колко сте красива, веднага ще ви приеме.

Преди тя да ме изведе от стаята, успях да се поклоня на лорд Робърт. Без да спира да бърбори, жената ме поведе по централното стълбище. Имало и служебна стълба, ми каза тя, но очевидно не беше нито за нея, нито за мен, а само за камериерките, прислужниците… Тя беше живяла в Маури Хаус още от детството си, много преди да се роди лорд Боби. Първо миела чинии в кухнята, после сервирала на масата, а накрая станала камериерка на скъпата лейди Маури, майката на момчетата — Бог да даде мир на душата й! След това се издигнала до икономка! Преди доста време. Та „онзи човек“ изобщо не будеше страх у нея, ни най-малко. Тя го бе повивала като бебе и бе бърсала изцапаната му с мляко устица като хлапенце. Не можеше и да става дума той да се кара с нея.

— Това е, защото поддържам къщата да блести. Знае добре, че не може да ме замени. Нека стряска слугите и изпълва с ужас прислужниците, на мен не може да ми направи впечатление. О, трябва да ви разкажа за Бересфорд. Това е домоуправителят, миличка. Твърд е като пън и от нищо не се вълнува, разбирате ли какво искам да кажа? Аз си върша работата, и то безупречно, и ако пак се надува, ще му покажа аз.

— Какво ще му покажете?

— О! Каква невинност! Не знаете ли какво значи това, миличка? Ще го поставя на мястото му. Ето го и вашият апартамент. Мъничък е, нали? Красиви небесносини тапети, килим в розово и сиво, бели мебели. Взех ги от тавана, трима слуги ги свалиха и ги почистиха. Ами тази покривка за легло от лилав сатен и пъстрите пердета? Сама ги направих от платовете, с които някога беше тапицирана стаята на лейди Маури. Трябваше дълго да ги проветрявам, кълна се!

— Това… това е очарователно.

— Не сте свикнали на такива неща, предполагам. Знам всичко. Викарият ми е приятел. Не съм прекалено благочестива християнка, обърнете внимание, но от време на време си бъбря с него. Нося му по някоя бутилка порто понякога. Изглежда сте били просто слугиня в онуй мръсно училище и той е искал да се махнете оттам.

— О! Много сте добра с мен — протестирах аз.

— Ами, ами! Карали са ви да чистите, да миете чиниите, да бършете пода на четиринадесет години. Това не го приемам за добро отношение. Да, поверили са ви малките ученици, но това е защото сте била страшно интелигентна и така са си спестявали заплатата за учителка. Знам всичко, миличка. Тук ще се отнасят далеч по-добре с вас.

— Лорд Робърт ми изглежда доста суров — подхвърлих аз.

— Не казвам обратното. Има много неща у този човек, които не будят възхищение, но не е толкова лош, ако не застанеш на пътя му. Прекарва почти цялото си време във фабриката да надзирава работниците или се затваря да прави сметки със секретаря си. Благодаря на Бога, че не се показва много, но признавам, че е особен.

— Особен ли?

— Почти ненормален, бих казала. Още като момче си беше студен, затворен, замислен. Ожени се на двадесет и три години. Горката му жена не издържа дълго. След две години треска я отнесе, а не забелязах той да скърби особено. Ходи само в черно след смъртта й, но това не значи нищо. Лорд Боби винаги е обичал само брат си.

Приглаждах сатенената покривка на леглото, понеже не исках да изглеждам прекалено любопитна, но на госпожа Роусън не й трябваха подкани, за да продължи:

— Лорд Боби беше само на двадесет години, когато родителите им починаха, а мастър Джефри бе хлапе на пет години. Лорд Боби се посвети на това дете и го отгледа като свой собствен син. Според мен той се ожени за лейди Бети, само за да му осигури майка. Лейди Бети не се интересуваше обаче от тази си роля. Тя обичаше приемите, роклите, дантелите. Имаха страшни скандали. Би могло да се каже, че той си отдъхна, когато треската я отнесе. Така му оставаше повече време да се занимава с детето.

Тя отново спря и се втурна към тоалетната масичка, за да подреди кристалните шишенца и сребърните четки и гребени. Сбърках обаче, като си помислих, че разговорът е свършил.

— По принцип хората приемат за нещо възхитително един човек така да се посвети на своя брат-сирак. Има обаче нещо извратено в случая с лорд Боби. Ревнив, властен, той задушаваше момчето. Бдеше над мастър Джефри, както никоя майка не би правила с малкото си. Не искаше той да има приятели, не му позволяваше да ходи никъде без него. Това не е нормално, не е естествено! Отказа да го изпрати на училище и му нае частни учители. На осемнадесет години мастър Джефри се разбунтува, изкара изпитите и замина за Оксфорд. Просто избяга. А, той въобще не прилича на брат си — каза тя, като приглади букли, а очите й се овлажниха от нежност. — Най-напред той е с петнадесет години по-млад, миналия месец навърши двадесет и пет, и е най-красивото момче, което може да се срещне. Мил, изпълнен със съчувствие, благ, пълна противоположност на брат си. Винаги нещо чете, винаги защитава работниците и иска да подобри съдбата им. В Оксфорд срещнал лейди Агата. Истински ангел — руса, елегантна, с очи като незабравки. Лорд Боби щеше да получи удар, когато мастър Джефри му писа, че се жени. Замина незабавно в Оксфорд и направи всичко възможно, за да го накара да промени решението си. Но мастър Джефри вече беше на двадесет години и не пожела да го послуша. Лорд Боби беше отстъпил при условие, че ще дойдат да живеят в Маури Хаус. Ожениха се тук. Каква сватба беше! Всички бяха радостни и усмихнати. Тя с портокалови цветчета в косата сред облак бял тюл. А мастър Джефри — старото ми сърце се топеше, като го гледах толкова горд и толкова хубав!

Споменът извика усмивка на малката й алена уста, после очите й помръкнаха.

— Направи й дете веднага. Той е чувствителна душа, истински мъж. Не тичаше подир момичетата, но знаеше какво да прави, щом вече имаше свое. Бяха щастливи двамата и започнаха да кроят планове. Да наредят хубаво детската стая и да измислят име на бебето! Бебето това, бебето онова… А после бебето се появи седалищно, а тя беше толкова тясна… Лейди Агата не трябваше да има деца… Той, той щеше да умре от мъка, бедният — каза икономката и тъжно поклати глава. — Нямаше желание да живее повече. И досега е безутешен. Все пак му трябва жена, а и майка за Дъги. Всъщност мастър Джефри не се занимава особено много със своето хлапе. Винаги е потопен в мъката си и е някъде на път, за да търси успокоение. В момента се е запилял някъде из Европа, струва ми се, в Италия. Трябва да се върне след няколко седмици.

— Много ми се иска да се запозная с детето — казах аз.

— Дъги знае, че сте тук. Видя ви от върха на стълбището и гледа, докато камериерката вадеше и подреждаше нещата ви. Сигурно няма да се забави да дойде и да ви поздрави. Но вие изглеждате изтощена, а аз съм една бъбрица. Хайде, ще ви изпратя готвача с нещо за хапване. Става, нали?

— Чудесно.

Тя ми обясни, че ще се храня с нея, Бересфорд и Паркс, секретаря на лорд Робърт. Низшият персонал се хранел в сутерена. Каза ми, че самата тя винаги е на мое разположение и че ще станем големи приятелки. После, шумолейки с роклята си, излезе с усмивка.

Въздъхнах дълбоко. Луксът в новите ми покои промени настроението ми. А имах вече и една приятелка в тази къща. Едно нещо обаче продължаваше да ме измъчва. Този мършав и блед човек, точно толкова зловещ и суров, колкото ми го описа момичето в странноприемницата, вече ме бе взел на мушка… Като че ли представлявах някаква заплаха за него. Каква ли опасност можех да бъда аз? От какво се страхуваше?

Твърде скоро щях да открия отговорите на тези въпроси.

 

 

Седнала пред тоалетката, решех косите си и разглеждах отражението си в огледалото. Тези коси, прекалено червени и прекалено гъсти. Твърде високи скули, прекалено голяма уста и отгоре на всичко петната руменина по бузите. Изглеждах твърде едра, с прекалено големи гърди и твърде червени устни. Момичетата в училището ми се подиграваха, че съм много едра, че си червя устните, че косите ми имат цвят на ощавена кожа, а очите ми са зелени като морето.

Лорд Робърт обаче ме намираше прекалено хубава за гувернантка. Странно. Обществото друга представа ли имаше за красота? Той обаче определено не го каза като комплимент. Това не беше в стила му, особено когато говореше с някакво си момиче, което търси работа.

След като хапнах в стаята си, разгледах, без да бързам детската стая, а след това се разходих из просторната библиотека на приземния етаж и бях очарована от лавиците с книги, подвързани с кожа.

След това в кратка бележка разказах на викария за „временното“ си положение, като добавих, че както сме се уговорили, ще обядвам с него в неделя. Предната вечер той ме бе изпратил само до сиропиталището, защото смъртта на един от неговите енориаши не му позволи да ме представи лично на лорд Маури.

Къщата беше притихнала, притихнали бяха и паркът, и гората, която се простираше до скалите, в подножието на които се чуваше шумът на вълните.

Тъкмо си лягах с томче от Шекспир в ръка, когато долових леко стържене. Мишка ли беше? Шумът се повтори по-силно. Идваше иззад пердето от лилав сатен, което леко помръдна, и изведнъж един бял силует изскочи оттам и се хвърли към мен с ужасно ръмжене. Аз спокойно хвърлих възглавницата по малкото момченце, което ме гледаше разочаровано.

— Не се ли изплашихте?

— Не, ни най-малко.

— Божичко! А камериерките винаги се плашат.

— Казахте „божичко“, нали?

— Да, „божичко“.

— Добре би било да не го казвате отново.

— Но защо?

— Защото ще ви плесна.

— Няма да посмеете!

— О, и още как! Не ми е обичай, но няма да се поколебая.

— Говорите смешно.

— Говоря правилно, като дама.

— Олеле! Ни сте дама.

— Казва се „Не сте“. Ако не говорите правилно, също ще получите шамарче.

— Не сте толкова строга.

— Точно такава съм. Сега съм много мила, но мога да бъда много строга, ако се наложи. Ние двамата можем да станем големи приятели и добре да се забавляваме, но може и да се побийваме. А в такъв случай аз ще побеждавам. Всеки път.

Детето се усмихна малко насила. Дребничко, с буйна руса коса, която имаше нужда от ножици, с изпъкнали скули, очарователни сиви очи, червени устни и вече оформен орлов нос, то изглеждаше много смешно, както беше застанало дръзко в ризката си на сини и бели райета. Искаше ми се да го прегърна, но това щеше да бъде голяма тактическа грешка.

— Промъкнах се тук крадешком, докато се решехте и се гледахте в огледалото. Трябваше да изчакам да угасите свещта и тогава да изляза от прикритието си. Тогава щяхте да се уплашите!

— Дълбоко се съмнявам, Дъглас.

— Дъги, всички слуги ме наричат Дъги, мастър Дъги.

— Но името ви е Дъглас. Още повече, аз не съм слугиня, а вашата гувернантка.

— Какво… какво значи гувернантка?

— Много добра приятелка, която ви разказва приказки и ви учи на куп интересни неща… а също ви пляска, когато не сте послушен. Учи ви да говорите като малък джентълмен, а не като някакъв невръстен разбойник.

Свел глава, той ме гледаше със съмнение. После вдигна рамене и въздъхна:

— Понася се. Очаквах нещо много по-лошо.

— Ще бъда много мила, но ще ви задължа да се изразявате правилно.

— А какво значи разбойник?

— Някой, който бие хората, за да им вземе парите, и си навлича куп неприятности.

— Изглежда забавно.

— Уверявам ви, че не е така. Разбойниците завършват неизбежно в Нюгейт. Полицията, която ги дебне, ги залавя и ги затваря там. Това е един затвор в Лондон, огромен и ужасен, където хвърлят злосторниците. Някои дори с вериги на ръцете и краката.

— Наистина ли?

— Наистина. Убедена съм, че вие не трябва да свършвате така.

— Ще избягам. А кои са онези от полицията?

— Те… не са по-добри от разбойниците, но имат право да арестуват лошите хора.

— Срещали ли сте ги вече?

— Не. Никога не съм била в Лондон. Чела съм много неща на тази тема обаче. В Бат директорката на училището получаваше всички лондонски вестници и ми ги даваше да ги чета, щом тя свършеше.

— Много знаете — констатира той.

— А, да. Знам много вълнуващи неща. Утре сутринта ще ви разкажа още. Сега ви предлагам да се върнете в стаята и да си легнете.

— Имам една идея! Защо да не спя при вас? Знаете ли, не обичам да съм самичък и понякога ме е страх, когато се събудя през нощта и навсякъде е тъмно. Няма изобщо да ви преча. Не мърдам и ви обещавам, че няма да ритам, нито да издърпвам завивките.

Говореше с отсечен тон, но усетих каква нужда от близост има това дете, изоставено само на себе си. Заклех се да го обградя с грижи и с обич, но не исках да създавам прецедент още първата вечер.

— Боя се, че не е възможно. Виждате ли, аз ритам. А също и хъркам и то много силно. Вашата стая е точно до моя малък салон, нали? Трябва да има врата между тях. Хайде да оставим вратата отворена и ако се събудите през нощта, ще ме чуете как хъркам.

Макар и малко разочарован, той не настоя и се остави да го хвана за ръка и да го отведа в неговата стая. Свещта на нощната масичка светеше и образуваше сенки, които танцуваха по стените. Гушнах го, за да го сложа на леглото и да го завия. Гледаше ме втренчено със сивите си очи.

— Наистина ли ще играем заедно? — попита той много сериозно.

— По цял ден — отвърнах му аз.

— Много ви харесвам, госпожице Джеймс.

— Аз също ви харесвам много.

Наведох се, за да отъркам бузата си в неговата, и духнах свещта, като оставих вратата след себе си отворена. Мушнах се между прохладните си чаршафи, ухаещи на върбинка. Още се боях от лорд Маури, но неговият племенник не ми вдъхваше вече нищо подобно. Любвеобилният малък немирник вече бе спечелил сърцето ми.