Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (16)

5

Тъй като криволичех и завивах насам-натам, за да избягам от преследвачите си, малко се бях отклонила от пътя си. Скоро обаче зърнах кулите на „Сейнт Джордж“ и си отдъхнах. Мислех само как да стигна до мазето си за въглища и радостно се втурнах към тесните улички на Сейнт Джайлс, където дяволският шотландец никога нямаше да ме открие.

Изведнъж някой изникна от сенките на църквата и се насочи право към мен.

— Ранди, ти ли си? — дочух гласа на Сали, веселата, приветлива Сали с кестеняви къдрици.

Сега обаче тя приличаше на призрак, а в очите имаше страх. Озърна се боязливо, хвана ме за ръка и ме отведе обратно зад колоната, откъдето се бе появила.

— Сали! Изглеждаш така, като че си видяла привидение!

— За бога, скрий се зад тази колона! Чакам те тук от часове! И вчера висях целия ден, чак до късно вечерта; после Нан ме смени.

— Кво? Чакали сте мен?

Тя кимна, разтърсвайки къдрици.

— Голямата Моли ни прати, каза, че ще дойдеш откъм „Сейнт Джордж“, и че трябва да те причакаме тук. „Кажи на малката хич да не се вясва в Сейнт Джайлс“, тъй заръча. Той е по следите ти, Ранди.

— Кой това? За к’во ми говориш, Сали?

— Черния Джак Стюарт! Зърнал те вчера заранта и те търси. Разпитва ни за какво ли не… Сега знае къде живееш и че понякога се отбиваш при Моли. Пуснал е свои хора да те дебнат тук-там. Иска те.

Смълчах се и потреперих, но не от студ.

— Той сам дойде при Моли и я заразпитва с шамари. Всичките му хора знаят как изглеждаш и преобръщат наопаки Сейнт Джайлс, за да те открият. Джак рече на Моли, че те иска за себе си и че сам щял да те дресира.

Припомних си мършавата му като скелет висока фигура, скъпите му, но мръсни дрехи, носа му като орлов клюн и единственото му око. Алф може да не ме беше издал, но на проклетника пак не му е отнело много време, за да се сдобие с желаните сведения.

— Иска те — повтори Сали с разтреперан глас.

— Да, ама няма да стане! Ще ме пипне на куково лято!

— В цял Лондон няма по-силен от него! Кат’ си науми нещо…

— Няма да стане!

— Голямата Моли ходи ни жива, ни умряла. Рече да не се връщаш в Сейнт Джайлс, Ранди, опасно е. Казах ти, тия мъже направо разораха квартала. Здравата си я закъсала, миличка.

— Знам, знам — отвърнах спокойно аз.

— Кво ще правиш тогава?

— Ще се чупя. Вчера срещнах един мъж; хич не е стока, ама… Дълга история, нямам време да ти разкажа.

— При него ли ще идеш?

Кимнах.

— Кажи на Моли, че я целувам от все сърце, Сали, и че много ще ми е мъчно за нея.

— И на нас ще ни е мъчно за теб, Ранди! — отвърна развълнувано Сали. — Ти… Ти ни беше като сестра! Умната, миличка!

Тя ме прегърна и усетих сълзи по бузата й. На мен също ми се доплака, но се обърнах и се скрих в тъмнината, бягайки от Сейнт Джайлс и от едно робство, още по-омразно от това, което ме чакаше на Холиуел Стрийт. Кам Гордън щеше да се изненада, като ме види да се връщам и сигурно щеше да ме пребие. Ала пак беше по-добре от това, което ме чакаше при Черния Джак, пък и смятах отново да избягам, когато опасността премине.

Час и половина се скитах, докато открия къщата. Когато си поех дъх пред вратата, дочух гласове отвътре. Гордън не беше сам. Дали не беше с красивата лейди Ивлин? Не, гласовете бяха на мъже. Пооправих набързо косата си и събирайки целия си кураж, почуках.

Той ми отвори и ме загледа смаяно. Беше свалил сакото си и бялата му риза от тънка коприна ми се стори протрита до скъсване. Дясната му ръка беше превързана. В лявата държеше калаен бокал.

— Здрасти, ето ме и мен — рекох нехайно.

— Върна се, значи?

— Изобщо не съм смятала да си отивам завинаги, само исках да се сбогувам с тоя-оня.

— Кой е? — сега вече познах гласа на Банкрофт.

— Познай.

Банкрофт се приближи и се спря зад Гордън. Усмихнах му се. Щом смайването му премина, и той ми се усмихна в отговор. Приятелят му обаче изглеждаше доста объркан. Не беше трудно да се разбере защо. Хапя ли, хапя здраво.

— Няма ли да ме пуснете да вляза?

Гордън ме хвана под мишница с превързаната си ръка и ме придърпа вътре, после затръшна вратата с такава сила, че разтърси стъклата на прозорците. Аз обаче не трепнах, не бях се надявала да ме посрещнат с разтворени обятия.

— Е, това се казва изненада — рече Банкрофт.

— Тя се била върнала! — избухна Гордън. — Утре още рано-рано ще я отведа при Флетчър да я обеси!

— Хайде, хайде, приятелю, няма защо да се гневиш така.

— Малка дивачка! Докторът каза, че раната ми може да загнои. Намаза цялата ми ръка с лекарство, преди да направи превръзката. Сега гори като огън.

— Не съм бясна — осмелих се да кажа аз.

— Млъквай! Върнала се, Банкрофт! Утре още рано-рано!

— А какво ще правиш с нея междувременно?

— Ще я вържа така стегнато, че да не може да мърда, ще й запуша устата и ще я затворя в гардероба.

— Дали да не пийнем по един грог преди това? — предложи Банкрофт.

— Не трябваше да подписвам този смешен договор, Банкрофт! Ама и ти с твоите проклети добри дела!

Вероятно свикнал с мрачните изблици на приятеля си, Банкрофт само се позасмя и си наля нова чаша от грога, който ухаеше прекрасно. В просторната стая гореше хубав огън. Навсякъде се валяха в безпорядък дрехи, книги и особено листове хартия. Голямата маса беше буквално затрупана с тях; там се въргаляха също множество пачи пера, както и огромна мастилница. От всички ъгли висяха паяжини, по мебелите имаше купчини мръсни съдове и всичко това тънеше в прах. Нищо чудно, че не можеше да си намери прислужница!

Докато му подаваше пълна чаша, Банкрофт убеждаваше Гордън, че трябва да е щастлив, задето съм се върнала и че няма да е зле да ми даде втори шанс.

— Ще я удуша!

— Почакай ден-два обаче, докато пооправи тук.

През това време аз приближих до огъня, за да си посгрея гърба. Гордън отпиваше от бокала си, гледайки ме свирепо. Банкрофт, нехайно изтегнат в креслото, ни наблюдаваше развеселен.

— Ще се наложи да работиш здраво! — ми каза накрая Гордън.

— Добре, гос’дине.

— И да изпълнявате всичките ми нареждания!

— Добре, гос’дине — отвърнах все така кротко аз.

— Разбрахте ли?

— Много добре ви разбрах.

— Сега свали тези мръсни парцали и ги хвърли в огъня.

— Тогава да ви видя гърба, няма да ме надничате я, мръсник такъв! На никой мъж не съм давала да ми види ни дирника, ни циците. И няма вий да сте първият!

Той отиде и извади от един гардероб измачкан халат от кафяв сатен. Пъхна ми го в ръцете и каза, че ми дава една минута, за да се отърва от вонящите си дрипи. Наредих им и на двамата да се обърнат. Банкрофт не скри, че е разочарован, но също се подчини и скоро почувствах с наслада върху кожата си меката ласка на коприната. Тогава Кам Гордън ме хвана и ме замъкна в кухнята, чиято стена бе заета от грамадно грозно огнище, в което гореше огън, а над него се поклащаха огромни очернени тенджери. Масата, също така внушителна по размери, беше напълно скрита под купища мръсни чинии, корички от сирене, празни бутилки и парче наденица, толкова изсъхнала, че можеше да убиеш човек с него. Влагата чертаеше криволици по потъмнелите стени. Все още сърдит, Гордън ми посочи с глава огромен чебър.

— Това е ваната. Отивай да наточиш вода на двора, стопли я и хубаво се изкъпи!

— Не мога да сляза на двора така!

Той стисна устни и за миг помислих, че ще ме удуши. Усмихнах му се мило. Той потисна гнева си, грабна котлетата и отиде да ги напълни сам. Банкрофт ми помогна да преместим чебъра пред камината в другата стая. Наложи се да убеждаваме опакия шотландец, че в кухнята е твърде студено, за да се къпе човек. Той ми връчи кърпа и парче сапун и ми донесе дрехите, които прислужникът на Банкрофт бе купил за мен. Банкрофт предложи да отидат да пийнат „нещо по-силно от вино“ в „Червения елен“ и двамата излязоха, като грижливо заключиха след себе си.

Преживяването беше несравнимо: меката ласка на водата, ароматният сапун, удоволствието да видя как кирта и калта изчезват, а отдолу се появява кожата ми, грейнала от чистота… Измих и косата си и я изплакнах обилно. Час по-късно най-сетне се измъкнах от чебъра — гола, чиста и изпълнена със странно блаженство. Разгледах дрехите. Трябва да струваха цяло състояние! Истинска коприна, плътна и тежка за полите, прозирно фина за фустата. Завъртях се и всичко това закръжи около мен. Ах, да можеха да ме видят момичетата! Всичко ми беше по мярка, освен чорапите, които ми бяха широки, и обувките, които ми стискаха. Но на кого му бяха притрябвали чорапи и обувки? Толкова си беше добре и без тях!

Старателно разресвах косите си, докато изсъхнаха на огъня и придобиха копринена мекота.

Тогава отидох в третата стая, където имаше огромно легло с дърворезба, гардероб и тоалетка, също покрита с красиви орнаменти. И тук се въргаляха книги, царуваше безпорядък и всичко тънеше в прах.

От огледалото над тоалетната масичка ме погледна една непозната: млада девойка с гладко свежо лице, блестящи сини очи и ослепителни бакърени къдрици! Не беше възможно това да съм аз! Тези високи скули, правият нос и сочните устни сигурно принадлежаха на някоя хубава аристократка…

Върнах се във всекидневната и си налях малко грог, който ухаеше приятно. След това се почувствах замаяна и приседнах на прашния и продънен диван. Минаваше десет часа. Сигурно Банкрофт и шотландецът се забавляваха добре в оная кръчма, навярно с момичета. Като всички мъже.

Виното, банята, топлината, която още идваше откъм камината, мислите за бъдещето ми в този дом, което вече съвсем не ми се струваше така зловещо — смесицата от всичко това ме потопи в дълбок сън.

Стресна ме шумът от тежки стъпки — някой се изкачваше по стълбите. Разтърках очи и в същия миг ключът се превъртя в бравата. Банкрофт влезе пръв — развеселен, със светнал поглед, и тутакси поде високо някаква игрива песничка. Зад него Кам Гордън хлопна бързо вратата, изруга и сложи ръка на устата му.

— Ти да не искаш да ме изхвърлят оттук! Който не може да носи на порто, не бива да пие!

Ала Банкрофт отстрани ръката му и двамата се запрепираха кой не можел да носи, като всеки от тях твърдеше, че главата му е съвсем наред. Всъщност и двамата бяха подпийнали здраво и изглежда, че Гордън беше наговорил разни неща, които можеха да му довлекат неприятности. Най-после Банкрофт се отпусна в едно кресло, а Гордън отиде в кухнята, където взе да тършува трескаво из някакъв долап. Внезапно Банкрофт ме съзря седнала на дивана и ококори широко очи. После ги разтърка, сякаш не вярваше на това, което вижда, и пак ме погледна. Накрая се провикна:

— Кам!

Гордън дотича разтревожен и го запита:

— Какво става?

— Ти ми кажи! — отвърна Банкрофт и ме посочи.

Гордън погледна към мен, но ъгловатото му лице си остана безстрастно. Можех спокойно да бъда и част от мебелировката. Разтърсвайки глава, сякаш за да си проясни мислите, Банкрофт се навдигна, макар и със залитане, а в очите му се четеше възхищение.

— Самата Венера е слязла от Олимп, за да почете скромния ти дом, приятелю. Виждал ли си някога подобна гледка?

— Имаш нужда от кафе, Банкрофт. Сега ще сваря.

— Погледни тези коси, които греят с бакърен блясък. Погледни това лице, приятелю, какво съвършенство! А тялото! Знам, че се подписах под оня договор заради теб, но сега решавам друго. Искам я за себе си!

— Ти вече си имаш прислужница, Банкрофт.

— Кой ти говори за прислужница? Искам я в леглото си!

— Да, ’ма тая няма да я бъде, глупако!

— Ох, ох, какъв глас! — простена той. — Дали не може да й отрежем езика, Кам?

— К’во му е на гласа ми?

— Като на котка, която дерат! Как е възможно от това прекрасно гърло да излизат такива звуци! Няма как, Кам, ще трябва да й отрежем езика, тогава ще мога да я заведа и на най-изисканото място и да я представя за херцогиня.

Гордън му хвърли гневен поглед и се върна в кухнята. Банкрофт ми се ухили. Станах и се повъртях пред него. В крайна сметка, защо не? Едно момиче може да попадне на къде-къде по-лош от него!

— Чорапите и обувките не са ми точно. Обувките са ми малки, а чорапите ми идват широки, пък и нямам жартиери.

— Роклята обаче ви стои божествено. Ослепително красива сте. Кой би повярвал, под цялата онази мръсотия!

— Тази рокля изобщо не е подходяща — обади се Гордън, идвайки откъм кухнята с кафеник и чаша горещо кафе в ръце. — Не зная какво си е мислил твоят прислужник, но тя ще трябва да търка пода, да мие чиниите и да ходи да хвърля помията. Няма да краси гостната!

Гордън остави това, което носеше и ме загледа внимателно, със смръщени вежди и по-скоро недоволен вид. Струваше ми се дори, че новото ми превъплъщение го обърква.

— Не си изхвърлила водата от чебъра — каза сухо той.

— Ще го направя утре още рано-рано.

— Ще се наложи да работиш здраво, моето момиче!

— Знам… Знам, гос’дине. Ще го направя, ще видите.

— Трябваше да те оставя да те обесят.

— Съжалявам, че ви ухапах по ръката.

— Вече си моя. Ако още веднъж направиш подобно нещо, повярвай, ще те нашибам с колана си.

О, не се и съмнявах, но усещах в него и още нещо — нещо странно, смущаващо, неопределимо, но приятно. Погледът в сините му очи обаче си оставаше все така твърд и непреклонен. Казах нервно:

— Ще… Ще отида да направя кафе.

— Аз ще направя, отивай да си лягаш.

— Но… не знам къде.

Той отвори една врата, която до този момент не бях забелязала, и видях вита стълба, която водеше към таванска стаичка. От едното й прозорче се виждаше небето, а другото гледаше към двора.

— Тесничко е — каза високомерно Гордън, — но на другите им харесваше.

Беше прелестно: тясно метално легло, кривокрака тоалетна масичка с очукани кана и чаша отгоре, стол, нощно шкафче и върху него — свещник, от който се разнесе мека светлина, щом Гордън запали свещта. Беше чисто и много по-подредено в сравнение с останалите стаи. Не успях да скрия радостното си изумление. Като видя това, Гордън отново се намръщи:

— Хайде, лягай си! Утре ще ставаш рано. Ще трябва да идем да ти купим по-подходящи дрехи — памучна рокля, престилка, боне и обувки по мярка. Мисля, че може да запазиш тези труфила, в магазина едва ли ще ги приемат обратно — добави той навъсено.

После се обърна и излезе, като затвори вратата в края на стълбите. Чувствах се много особено. Дали не ме втрисаше? Нищо чудно, след онази разходка в студа. Положих грижливо роклята си върху стола, загасих свещта и се мушнах в леглото, истинско легло, в което, особено както бях капнала, трябваше веднага да потъна в сън. Сънят обаче не идваше. Загърнах се в завивката и се приближих до прозореца, откъдето, като се наведях малко, можех да видя част от стаята долу. Банкрофт седеше на стола и се прозяваше, а Гордън крачеше напред-назад, като често излизаше извън полезрението ми. Той говореше гръмко и ръкомахаше като актьор на сцената. Изглеждаше сърдит.

Какъв странен човек, помислих си, докато се връщах в топлото си и меко легло. Напрегнат, измъчен, свиреп, вечно воюващ с някакъв вътрешен демон. Ала усещах, че зад тази външност се криеше и един друг Гордън.

Затворих очи и си припомних събитията от последните два дни, замислих се за тежката работа, която ме чакаше, за този шотландец, чието лошо настроение трябваше да търпя, но всичко това вече не ме плашеше, по-скоро ме вълнуваше и странно ме привличаше.

Стреснах се от някакъв шум. Отворих очи. Беше се хлопнала вратата и някой се качваше нагоре. Вратата на стаята се отвори и на прага се появи Гордън със свещ в ръка. Явно приятелят му си бе заминал и сега този проклет шотландец се канеше да прави с мен каквото си поиска! Престорих се, че спя дълбоко, но продължих да го наблюдавам през спуснатите си мигли. Той стоеше до леглото, вдигнал свещника в ръка, и ме разглеждаше. В погледа му нямаше и следа от враждебност. Беше по-скоро замислен.

Сиянието от свещта омекотяваше чертите му и така изглеждаше много по-млад и уязвим. Като човек, наранен от живота. Светлосините му очи бяха красиви и тъжни, а падналият върху челото му перчем му придаваше вид на малко момче. Той дълго се взира замислено в мен, после пак смръщи вежди и над носа му се очерта обичайната строга бръчка. Поколеба се за миг, сякаш се бореше със себе си, после се обърна и си тръгна. Чух го да притваря внимателно вратата долу.

Лежах объркана в тъмното и се опитвах да проумея случилото се и най-вече вълнението, което бях изпитала. Да, чувствах облекчение, че този проклет шотландец, силен и див като тигър, не се нахвърли върху мен… Ала имаше и още нещо… Не бях ли също така… разочарована? Не, невъзможно, сигурно наистина ме втрисаше. Време беше да спя. Ала сънят не дойде веднага и когато най-после се унесох, потънах по-скоро в полудрямка, изпълнена с такива смущаващи и сладостни сънища, каквито не познавах досега и от които бузите ми пламнаха, щом си ги спомних на сутринта.