Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Once More, Miranda, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мила Емилова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey(2010)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Дженифър Уайлд. Непокорната Миранда
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1998
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-455-024-2
История
- —Добавяне
2
Вятърът беше стихнал и вече не беше така студено. Въпреки ранния час, улиците бяха пълни с народ. Едва ми се размина студеният душ, когато някаква дъртофелница лисна най-дебелашки ведро помия през прозореца, ала работникът зад мен нямаше толкова късмет и избухна в проклятия под потопа от мръсна вода и огризки. Отсреща някакви хора разграбваха, без да губят време, една полусрутена къща, отмъквайки всяко парче дърво, което можеха да пробутат на перачките. Сградите тук бяха в такова окаяно състояние, че рядко минаваше месец, без някоя от тях да рухне върху главите на нещастните си обитатели.
Покачени върху купчина дърва, двама мъже с вид на обесници си разменяха безмилостни удари. Русият негодник се опитваше да докопа очите на животното с кестенява грива, а кръвта им пръскаше наоколо всред всеобщото безучастие — подобна гледка съвсем не беше рядкост в Сейнт Джайлс. Победителят се отдалечи важно в прилепналия си кожен жакет, като остави ранения си противник в плен на алчните пръсти на минувачите, които щяха незабавно да го освободят от всичко по-ценно, което носеше, ако не дори и от дрехите му. Човек свиква с този начин на живот, точно както престава да усеща вонята. Още потръпвах, като видех трупче на бебе сред купищата боклуци и се обръщах, за да не гледам как някой ранен пълзи по паважа, оставяйки кървава диря. Ала отрано се бях научила да бдя над малката Ранди, без да се разсейвам.
Щом завих зад един ъгъл, пред мен се изпречиха две деца, момче и момиче, всяко стиснало в ръка чаша джин, а зад тях тепаше малката им сестричка, прегърнала кукла. И трите бяха облечени в дрипи, крастави и въшливи, и сигурно щяха скоро да ослепеят от отровата, с която се наливаха. Малко по-нататък няколко жени гонеха с крясъци омазано с кал прасе, дошло откъм Флийт Дич, където останалите му другари се въргаляха в блатото и дебелееха, хранейки се с отпадъци. Никой не смееше да ги доближи, докато бяха в ямата си, ала излезеше ли някое, всички с радост се втурваха подире му. Притиснах се към стената, когато ордата жени профуча край мен, но събориха момчето, което беше излязло от кръчмата, а сестра му изпусна чашата си.
И на мен ми се беше случвало да гоня прасе, жадувайки за късче печено, но никога не бях успявала да го хвана. То и сега би ми дошло добре. Храна! Никога не спирах да мисля за храна! Не можех да си представя, че има хора, на които не им се налага да мислят за това.
Когато понечих да завия по друга улица, забелязах един бакалски чирак, който с ужасно изплашен вид се опитваше да се скрие зад огромна купчина боклук. Трябва да имаше четиринайсетина години, ала беше по-едър. Знаех, че тук всяка проява на съчувствие може да ти струва живота, ала когато се удадеше случай да помогнеш, без да излагаш себе си на опасност, обикновено го правехме. Той ме гледаше, треперейки. Уверих се, че зад мен няма никой, приближих се до него и го попитах какво става.
— Военните — простена той. — От сутринта преследват всяко момче, което зърнат. Спипаха Теди Бенет в момента, в който излизаше от къщи. Щом излязох от магазина, за да купя зеле за господин Каткарт, веднага се спуснаха след мен. Сигурно ще ме хванат!
— Прескочи хей онзи зид. Оттатък има двор. Мазето е празно, можеш да се скриеш там.
Хлапакът ми благодари и пъргаво се изкатери върху зида. Точно в този миг изникнаха четирима побеснели мъже, но аз знаех, че няма от какво да се боя. Събирачите на хора от Западноиндийската компания не се интересуваха от жени. Те прибираха млади момчета, които после продаваха на капитаните за работа по корабите. Макар по закон само моряците да подлежаха на задължителен набор, никое момче не беше в безопасност, щом не достигаха хора за някой екипаж, а събирачите от Западноиндийската компания бяха прочути с жестокостта си.
— Хей, ти, голтачке, виждала ли си един млад нехранимайко? — ми викнаха грубо те, след като се озърнаха на всички страни.
Колко ли още момчета щяха да отвлекат, докато приключи хайката? Никой не правеше нищо, за да спре този лов на хора, нито жестокостите, които трябваше да изтърпят малките затворници, чак докато ги натоварят на готовия за отплуване кораб, където малцина надживяваха побоите с камшик и рисковете на моряшкия труд.
Като минавах пред витрината на един магазин, сред разните сребърни предмети, свещници и малки порцеланови часовници познах едни токи за обувки от сребро, украсени с фалшиви скъпоценни камъни, които бях откраднала. Едва не ме спипаха, докато ги свалях, а получих за тях само едно пени. Тия прекупвачи винаги те прецакват.
Потънала в мисли, продължих по пътя си, минавайки за по-напряко по тесни и мрачни пресечки, все още с надеждата денят да се окаже добър за мен. Щом наближих „Сейнт Джордж“, улиците станаха по-широки и се виждаше повечко от сивото небе, откъдето сегиз-тогиз се процеждаше по някой светъл лъч. Тъй се бях зазяпала по прекрасните кули и аркади на църквата, че не забелязах здравеняка, който изведнъж се изправи пред мен:
— Ей, моме, имам пол’вин крона за харч, к’во ще кажеш?
Хвърлих му убийствен поглед, който май хич не го стресна, понеже той се ухили и похотливият му поглед се разходи по дългите ми крака, а после нагоре към тънкия ми кръст и налятата ми гръд, изопнала до пръсване отеснелия корсаж.
— Чупката!
— К’во, цяла хубавичка пол’вин крона не ти стига, а? Глей, глей! Ти да не се мислиш за някоя херцогиня!
— Долу лапите, ясно?
— Я, колко сме важни! Дали пък да не мина гратис? — каза той, пристъпвайки към мен.
Изпепелих го с поглед и се подготвих да го посрещна на нож. Това май го поразтревожи и разколеба, той ме огледа втренчено, после изруга полугласно и се отдалечи. Подобни срещи не бяха рядкост и аз отдавна бях свикнала да се защитавам. Ритник в прасеца или в топките и нокти, насочени към очите — това винаги ги отказваше.
В дъното на улицата се трупаха хора и гледаха как една воняща на алкохол старица се мъчеше да опази хляба, който държеше в ръка, от три кирливи хлапета, които искаха да й го откраднат. Тя размахваше ръка, олюлявайки се, и кълнеше с пиянски глас, който се губеше в кикота на зяпачите. Когато видях как едното от момчетата я събаря на земята и обръща върху нея пълна кофа боклук, изпитах страхотно желание да ги смачкам, но предпочетох да не се намесвам и завих по една близка улица. Точно тогава видях двамата мъже, които стояха на входа на един игрален дом.
Първият беше великан с яки мускули и свирепо лице под рошава тъмнокестенява грива. Беше стегнат в кожен жакет по тялото и панталони до коленете в кафяво, ботушите му бяха кални, а бялата му риза — доста мръсна. Не бях го виждала преди, но познах другия и се притиснах към стената, понеже се сетих за думите на Нан и никак не ми се искаше да привличам вниманието на Черния Джак Стюарт. Висок, слаб като скелет, той ходеше облечен обикновено в масленозелени панталони до коляното, високи черни ботуши и жакет от черна коприна със златна бродерия, протъркан на ръкавите и реверите. Костюмът му се допълваше от риза с жабо и маншети от бяла дантела, също със съмнителна стойност. Кралят на Сейнт Джайлс имаше орлов нос и тънки криви устни, а дясното му око беше скрито зад превръзка от лъскав черен плат.
Той се обърна към приближения си, явно недоволен от нещо, и оня стреснато взе да отрича. Черния Джак му даде някакви нареждания и му обърна гръб с вид на монарх, възмутен от некадърността на служителите си. После огледа собственически улицата, която беше част от владенията му, и ме видя. Настръхнах под втренчения му поглед. Той замислено прехапа устна, като все още ме пронизваше с единственото си око, и каза нещо на своя човек. Оня също погледна към мен и Черния Джак трябва да му бе задал въпрос, тъй като поклати глава отрицателно. Вероятно го бе попитал за името ми, смятайки да ме осигури за новия си луксозен бардак. Колкото и да бях куражлийка, сърцето ми биеше до пръсване от страх — Черния Джак, уви, се стряскаше по-малко и от мен.
По улицата мина момчето от пекарницата, носейки тежък чувал брашно на гръб. Беше слабо и русоляво. Работеше при Бълок, точно до кръчмата на Хоукинс и се казваше Алф. Когато се изравни с двамината, великанът го сграбчи за косата и го завъртя към себе си. Алф извика и изтърва чувала, той се разкъса и брашното се разпиля по паважа. Ужасен, Алф закрещя отново и мъжът го зашлеви най-безмилостно, а после завъртя главата му към мен. След това го обърна отново към себе си и го попита нещо. Момчето преглътна едно ридание, докато сълзите се стичаха по страните му, тъй като оня продължаваше да го скубе за косата. Видях как Алф отговори кратко. Вбесен, мъжът го зашлеви отново и го остави проснат върху разкъсания чувал сред облаци от брашно.
Алф не ме беше издал, не им каза как се казвам. Редно беше да му благодаря, но вече бях изгубила премного време. По заповед на Черния Джак мъжът се насочи към мен. Бързо се обърнах и тръгнах назад, свих в пресечката, прехвърлих се през един зид, пресякох осеяния с боклуци двор и слязох в мазето. Навсякъде тичаха плъхове. Излязох през една странична врата и се намерих на същата улица, но доста по-надолу, току до църквата „Сейнт Джордж“.
Скрих се зад една колона и хубаво огледах наоколо. Алф беше коленичил на земята и още се опитваше да събере брашното си, но двамата мъже не се виждаха. Отдъхнах си и продължих нататък, опитвайки се да забравя случката. В края на краищата в Сейнт Джайлс имаше толкова много момичета, Черния Джак нямаше да си губи времето да търси точно мен.
Извън Сейнт Джайлс Лондон изглеждаше съвсем различно. Щом се измъкнеше от мрачните и зловонни улички, човек се озоваваше насред широки булеварди, по които се носеха прекрасни каляски. Прехласвах се пред скъпите витрини, отрупани с прелестни предмети от кожа, сладкиши, порцелан или бонета с многоцветни панделки и дантели. Тези улици бяха пълни с минувачи, но те направо радваха окото: хубави дами, нагиздени в сатен и бухнала тафта, прекрасно облечени благородници с напудрени перуки, свещеници, лакеи, цветарки… Всички те се сливаха в едно многолико шествие, което винаги ме омайваше. Редуваха се паркове и градини и имах чувството, че накъдето и да погледна, виждам дървета и красиви старинни сгради, потънали в зеленина. Е, вярно, имаше и кал, пък и мирисът, който се носеше откъм реката, съвсем не беше приятен, но в сравнение със Сейнт Джайлс това тук си беше истински рай.
Шляех се по пътя към Тайбърн, и се озъртах за нещо подходящо за мен. Умеех да преценявам хората и не поемах излишни рискове. Зърнах богат търговец с чудесни ботуши и топло палто, но пък имаше вид на човек, свикнал да е нащрек. Там една яка домакиня с обемист пакет в ръце сигурно би писнала до Бога, ако само я доближа. А що се отнася до младия пастор с изцапани с мастило пръсти, той едва ли имаше по себе си нещо, което да си струва да се открадне. Няколкото елегантни дами, улисани в разговор пред витрината на една модистка, биха били добра мишена, но едната държеше кученце. Колкото и да беше дребно, веднага щеше да ме сръфа за крака. Пък и някакъв надут лакей, който подпираше една каляска недалеч от тях, изглежда бдеше да не ги закачат.
След като отминах „Шоу Хил“, прекосих гнусната Флийт по тесен каменен мост и забързах да наваксам пропиляното време, знаейки, че скоро ще трябва да си проправям път с лакти. В една от книгите, които бях задигнала, се казваше, че Лондон заслужава да бъде наречен Градът на бесилките. Действително, имаше ги в Олд Кент Роуд и в Уопинг, в Кенсингтън и в Пътни, но Тайбърн беше най-прочутото място за екзекуции. Имаше повече място за веселите сеирджии и затова всички големи престъпници ги водеха там. Продавачи, амбулантни търговци, купувачи и писачи на памфлети се облажаваха също толкова от тези екзекуции, колкото джебчиите и крадците.
Когато поех по Оксфорд Роуд, тълпата стана още по-плътна. В далечината се виждаха селата Хампстед и Хайгейт, а наоколо се простираха равните поля на Мерилбоун Фийлдс. По мои сметки тук трябва да имаше не по-малко от пет-шестстотин души, повечето от които се хилеха, крещяха весели припевчета, размахвайки бутилки, и се тъпчеха с филии с пастет, докато чакаха да започне забавлението. Пешеходците заемаха цялото платно и задръстваха пътя на бляскавите карета, чиито кочияши крещяха и размахваха камшици, докато елегантните дами в тях надзъртаха неспокойно иззад завеските. Внезапно пред мен изникна огромната бесилка, толкова широка, че можеше да побере двайсет и едно тела наведнъж. Потръпнах. Вече бях присъствала на множество екзекуции, но никога не се бях заглеждала в това, което ставаше горе.
Предателите не бяха просто обесвани — режеха ги на парчета още живи и ги изкормваха пред собствените им очи. Преди да ги обезглавят, разпаряха корема им и ги разчекваха. И това ставаше пред очите на хиляди хора, които бъбреха, хихикаха и се веселяха. Не мога да проумея какъв е този дух на дива жестокост, който за беда се е възцарил над цялата ни епоха и съвсем не се ограничава до Сейнт Джайлс и обитателите му. На екзекуциите се стичаше както простолюдието, така и висшето общество и лордът заставаше редом с амбулантния търговец и коминочистача, докато изискани дами, стъпили върху пейките, за да виждат по-добре, се тъпчеха с шоколад.
В това утро, докато се провирах сред всички тези хора, които весело се тълпяха около бесилото, Тайбърн приличаше на огромен панаир. Трибуните на майка Проктър бяха запълнени докрай и тя сигурно беше напълнила добре джоба си, тъй като продаваше местата все на хора от висшето общество, понеже от тях се виждаше най-добре. Покачени върху каретите, жените се перчеха с най-новите си тоалети, разменяха поздрави с приятели или смигаха на някой мъж, без да престават да бърборят. Вонящи на бъчва старици, омотани в мърляви шалове, отпиваха джин от бутилките и дрънкаха мръсотии, а пийнали работници разменяха закачки с проститутките. Тук-там се биеха. В това време отряд войници със свирепи лица наобиколи бесилката, разблъсквайки тълпата и раздавайки по някой удар с приклад на прекалено възторжените зрители.
Продавачите минаваха насам-натам, хвалейки на висок глас стоката си: бира и джин, лешници и портокали, сладкиши, пасти и медени питки, които намираха многобройна клиентела. Един памфлетист размахваше току-що отпечатана брошура и се дереше, че това било „последната изповед на осъдения“. Други пък продаваха зловещи описания на минали екзекуции и още по-отвратителни разкази за живота и деянията на известни престъпници. Вече бях чела някои от тези писания, съчинявани надве-натри и отпечатвани на бърза ръка, за да задоволяват най-низки страсти. Бях останала хем очарована, хем отвратена.
Жива, пъргава и пълна с надежда, се гмурнах в това море от хора. Блъскаха ме, притискаха ме, носеха ме напред, но все пак успявах да си проправям път. Използвах умело коляното си, за да дам да се разбере на един, който бе проявил глупостта да ме ощипе по задника и да ме стисне за циците.
Камбаната на „Сейнт Сюлпис“ заби в знак, че водят осъдения към Тайбърн и злокобният й звън заглуши смеховете, караниците и детския плач. Скоро каруцата щеше да се появи и зрелището да започне. Зърнах в тълпата неколцина от моя занаят, които също като мен се озъртаха за жертва. Нед Сръчния се промъкваше зад гърба на дебел търговец, който най-неразумно бе увесил на търбуха си голям златен часовник. Нед се направи, че залита и се стовари отгоре му, след това се разсипа в извинения, изтупвайки реверите на човечеца, после се измъкна набързо с плячката. Ловко, помислих си аз, но и мен си ме биваше и от предпазливост винаги гледах да имам свободно място за отстъпление. Пък и беше по-добре да почакам, докато палачът се заеме с осъдения, за да прикове вниманието на всички.
Тълпата се развълнува, дочувайки шум от копита, и след миг се появи елегантна карета, обградена от рота войници със свиреп вид, въоръжени с пики. Тия, които яздеха пред каретата, викаха „Дръпнете се! Дайте път!“. Целият кортеж се заби право в най-гъстата тълпа. Долетяха викове на страх и болка. Конниците грубо разблъскаха мъже, жени и деца, много от които бяха съборени на земята. През това време каретата бавно се придвижи до освободеното място точно в подножието на бесилката.
— Това е Къмбърланд! Кървавия херцог! Идва да се порадва на гледката! — извика някой.
Кацнала на една височинка малко встрани, аз можех да виждам прекрасно какво става. Войниците слязоха от конете и обградиха каляската. Беше цялата в бяло и злато, а кочияшът и лакеите носеха ливреята на кралския дом. Всички се смълчаха, когато вратичката, украсена с кралския герб, се отвори. Щом бе спусната стъпенката, оттам се подаде топчест мъж с напудрена перука. На подпухналото му, злобно лице светеха малки свински очички, а дебелите устни му придаваха сърдито изражение. Бе обут в бели панталони до коляното, чорапите му също бяха бели, а нагоре носеше жакет от бледожълт сатен. Маншети и жабо от въздушна дантела обвиваха гушата и китките му, а щом се приближи забързано до един от хората си, за да му каже нещо, проблеснаха и диаманти.
Макар че за пръв път виждах особа с кралска кръв, изобщо не бях впечатлена. Както повечето от сънародниците си, и аз изпитвах само ненавист към тромавите Хановерци, които говореха главно на немски, а сред тях Уилям Огъстъс, херцог на Къмбърланд, беше най-омразният и най-страховитият. Безмилостната и кървава кампания срещу принц Чарлс Хубавия в Шотландия му бе спечелила прозвището Месаря. Той беше любимец на баща си и несъмнено голям военачалник, но си беше зло и брутално същество. Шотландците изпитваха към него дълбока и страстна омраза, но и собственият му народ го ненавиждаше не по-малко, понеже се знаеше, че непрестанно заговорничи зад гърба на брат си Фредерик, Уелски принц и престолонаследник.
Дишайки тежко като тюлен, Къмбърланд се запъти към приготвеното му място в подножието на бесилката. След като в началото бе застинала в знак на явна ненавист, скоро тълпата престана да му обръща внимание и се възцари предишният шум и раздвижване. Някакво семейство, приличаха на търговци, отнесе настрани окървавеното и неподвижно тяло на малко дете, вероятно станало жертва на грубостта на войниците. Такива злополуки ставаха често и не правеха Къмбърланд по-обичан.
Камбаната на „Сейнт Сюлпис“ продължаваше да бие на умряло, показвайки, че каруцата с осъдения пристига, охранявана от рота войници с пики. В нея отпред върху ковчега седеше палачът, майстор в тия тънки изкуства, до него беше свещеникът на затвора, а най-отзад — осъденият, гологлав и с вързани на гърба ръце. Беше доста млад — едва ли имаше повече от двайсет години — хубав, синеок момък. Вятърът отмяташе назад смолисточерните му къдрици и така подчертаваше благородния му профил. Костюмът му от виолетово кадифе беше измачкан и прашен, а дантеленото му жабо — окаляно.
Тълпата зашумя и се отдръпна, за да даде път на каруцата, ала мнозина стояха мълчаливо като мен. Може би и на тях им бе станало жал, като го гледаха колко спокойно, с какво достойнство и смелост посреща ужасния си край. Щеше да умре в безкрайни мъки, а цялото му престъпление бе, че почиташе този, когото смяташе за законен крал. Обърнах се, проклинайки както онези, които измисляха подобни дивашки закони, така и тези, които с готовност се любуваха на изпълнението им. Това, че бях с корава душа и гледах най-вече да оцелея, не значеше, че нямах чувства, но това по-скоро само усложняваше нещата.
Ала бях тук, за да пребърквам джобове и трябваше да се захващам за работа, без да ме е грижа за останалото. Сега беше моментът. Трябваше да си набележа жертва. Спрях се на двама мъже, които стояха на една малка височинка точно зад тълпата.
Слабият мъж в черно не изглеждаше да има нещо ценно по себе си, но едрият блондин до него обещаваше тлъста плячка; пък и ако нещата не потръгнеха, можех набързо да се изнижа. Направих се, че си оправям косата и се приближих неусетно, без да ги изпускам от очи. Вторият беше по-набит, без да е дебел, с кротко лице, засмени кафяви очи, чувствена уста и разрошена коса. Изглеждаше приятен, като някой от ония безделници, които прекарват времето си по игралните маси или в компанията на хубави жени. Беше облечен в костюм от кафяво кадифе, с бели копринени чорапи и прекрасни кожени обувки със сребърни токи, от които не можех да откъсна очи.
По-висок с поне пет сантиметра, приятелят му беше ужасно слаб, но с атлетическо телосложение. Държеше се много изправен, в сините му очи играеха зловещи пламъчета и бе стиснал дългите си ръце като обзет от силно вълнение. Смолисточерната му права коса падаше на гъст кичур върху челото му. В красивото му изпито лице имаше нещо смущаващо. Забелязах, че черните му обувки са в окаяно състояние и токите му не струват и фартинг, фините му чорапи бяха грубо закърпени, а черният цвят на костюма му зеленееше, което ще рече, че съвсем не беше нов.
Опасен тип, помислих си, пък и беден, въпреки благородните черти на лицето си. Стой по-далеч от него… За сметка на това приятелят му… Какъв ли хубав часовник има в джобчето си! Кесията му сигурно пращи от жълтици, а и тези прелестни сребърни токи… Само ако беше сам, а не с този свиреп тип до себе си! Нещо ми подсказваше да се отдалеча и да си потърся друга жертва, но тези двамата ме привличаха неудържимо и докато се колебаех, продължих да ги наблюдавам. Дори ако ме спипаха, някоя трогателна история и малко сълзи щеше да накара русия да поразхлаби хватката. Ала високият чернокос мъж ми напомняше за ония зли кучета, доберманите; имаше вид на убиец.
Тълпата се раздвижи нетърпеливо, когато свещеникът, държейки почтително Библията, но сигурно тайно пресмятайки колко ще му донесе отпечатването на последната изповед на осъдения, се приближи до младежа и му заговори. Оня поклати глава, явно отказа да се обърне за последно към Бога, както беше прието. Херцог Къмбърланд се приведе напред, като следеше с жаден поглед как свещеникът се отдръпва, за да даде път на палача, който да надене конопеното въже на врата на хубавия момък. Едрият блондин хвана приятеля си за ръката и го дръпна да си вървят. Другият обаче отвърна нещо, което не успях да чуя, и рязко се освободи. Разбрах, че познава осъдения и нещо ги свързва.
Помислих си, че щом е така, гледката толкова ще го погълне, че няма да забелязва нищо друго. Щях да застана нехайно до русия и да свърша работа, а когато се усетеха, вече щях да бъда далеч. Бях сигурна в ловкостта си, уви, дори премного сигурна и не исках да се откажа за нищо на света. Като изтърсих една прашинка от излинялата си морава рокля, поех дълбоко дъх и безгрижно пристъпих към тях. Не знаех, че така се хвърлям в безкрайна поредица от премеждия.