Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (12)

1

Разтърквам очи и се изправям, като се озовавам лице в лице с някакво мършаво черно коте. То ме гледа накриво, сигурно защото не мога да му предложа парче скумрия или паничка мляко.

— Съжалявам, приятелче, ама ако имах мляко, щях сама да си го изпия, пък ако се намереше и парче риба, нямаше да има по-щастлива от мен. Не е лесно да си жив, а?

То махва сърдито с опашка и скача върху купа въглища, откъдето се изнизва навън през открехнатото прозорче. Проклетото прозорче, забравила съм да го затворя, не е чудно, че съм се вдървила от студ. Прозявам се и се сгушвам в сламеното си гнезденце, придърпвайки върху себе си смрадливите кафяви чували, с които се завивам. Какъв късмет — ширя се съвсем сама в мазето за въглища на стария Хоукинс и му плащам всичко на всичко едно пени на нощ! Въпреки че е мръсно и има плъхове, това мазе струва сто пъти повече от приюта за скитници, където двадесетина души — мъже, жени и деца — се тъпчат в ъгъла на една конюшня върху стиска слама, бъкаща от гадини. Пък и такива места не са много-много като за млади момичета.

Всъщност, в Сейнт Джайлс едно момиче никъде не е в безопасност, освен ако не умее да се защитава като мен. Откакто мама умря, се оправям сама и дявол да го вземе, не зле! Наистина мога да мина и без някой тип, за когото да се трепя по цял ден, а той да ме сритва в задника, ако не му донеса достатъчно шилинги, разправяйки, че ме защитава. Или да се продавам, за да храня някой сутеньор? Твърде съм независима, пък и хич не ме влече да ставам курва. Има някои, дето се прехранват с това, но само докато са млади или докато не пипнат някоя срамна болест. Хич не ми се ще да свърша на двайсет като стара клошарка, стиснала до гърдите си бутилка джин!

Да се краде, е и по-лесно, и по приятно. Разбира се, при условие, че не те хванат. Един ден някакъв тип от полицията ме спипа тъкмо като режех от обувките на един приятен господин токите му с диаманти, но много бързо ме пусна, щом го сритах с коляно в топките. В цялата лондонска полиция няма дотолкова печено ченге, че да ме пипне. Много съм ловка, пък и зная всички скришни местенца в Сейнт Джайлс.

Ей го и котето, прибира се. Цялото трепери от студ. Кой знае к’во е навън! К’во ли не бих дала, за да си имам една наметка, че и чифт обувки отгоре! Хубава наметка с кожа по края… А също и хляб, сирене и парче телешко. Не, кутия шоколадови бонбони, обвити в златисти хартийки, точно като ония, които зърнах преди време на една витрина до поднос с печени плодове. Изглеждаха толкова апетитни, че едва не счупих витрината, само и само да ги опитам.

Като си помисля само, че има хора, които ядат печени плодове и торти, прекрасни сметанови торти, а също и стафиди, стриди и печени пилета с хрупкава кожичка… По-добре да не мисля за такива неща, че стомахът ми почва да къркори сърдито. Те не са за такива като нас от Сейнт Джайлс. Тук ако имаш паница булгур и някоя и друга коричка хляб, можеш да се смяташ за щастливец. Има ги много, дето налитат на джина, понеже е евтин — четвърт литър за пени, но аз не съм от тях. Не харесвам нито вкуса му, нито това, което прави с хората. Иначе има дори деца да пият. После обаче залитат и са като слепи. Джебчийка, която работи сама като мен, трябва винаги да е в добра форма и нащрек.

Котето идва да ме подуши, после измяуква с отвратен вид и скача върху купчината си въглища.

— И ти не ухаеш на рози! Тези дни трябва да свия едно парче сапун и да намеря вода, за да се изкъпя. Не че ще има кой знае к’ва полза. Както спя в това мазе и цял ден кръстосвам улиците, веднага ще се омърлям пак. Пък и не е много полезно да се къпеш често.

Бедното коте дращи с нокти по въглищата. Сигурно си мисли, че ще намери нещо за ядене там. Не обичам да гледам как някой страда. А тук, в Сейнт Джайлс, е пълно с хора, които страдат. Бебета, хвърлени на боклука, умрели кучета и котки, които гният сред купищата мръсотия, а как вони това — ужас!

А сега и туй коте, което пак взе да мяука — да ти се скъса сърцето. Няма какво да умувам, трябва на всяка цена да намеря нещо за ядене и за двама ни. Единственият начин е да открадна. Ама без да ме хванат. Тия момчета, дето наглеждат рафтовете, са истински зверове, пък и хич не дремят! Човек може да иде на бесилото както за това, че е избил куп хора, така и заради кражбата на парче хляб. Няма и три месеца, обесиха едно момче на дванайсетина години за ужасно престъпление — беше откраднало три ябълки.

Тръпки ме побиват. Човек не бива да мисли за тези неща, бездруго няма к’во да направи. Съдиите, пък и всички ония, на които им плащат уж да пазят закона, са по-продажни и от престъпниците. Имаш ли пари, твои са. Можеш да убиеш човек и да си тръгнеш волен като птичка, ако бутнеш нещичко на съдията и си платиш на двамина лъжесвидетели. Само бедните намазват въжето на бесилката в Тайбърн, както и предателите, разбира се.

Днес ще бесят един предател. Някакъв нещастник, който се сражавал на страната на принц Чарли Хубавия^[1] и успял да се спаси от клането при Кълъдън, само за да попадне в лапите на отвратителния Къмбърланд. Този херцог Къмбърланд е най-омразният човек в цяла Англия, кръвожадно чудовище, сякло на парчета жени и деца в блатата на Кълъдън. Казват, че се заклел да не си даде миг почивка, докато не залови всички, които са се били за принц Чарли Хубавия. Тези Хановерци, които се наместиха на английския престол, са кръвожадна пасмина, пък са и тъпанари, едва говорят английски. Само като се замислиш, че бедният принц Чарли се скита немил-недраг из Европа, вместо да ни изпраща щастливи усмивки от високия си трон!

Бедничкият принц, добре че се е спасил от Къмбърланд! Всеки път като минавам край храма и виждам набучените на пики глави на привържениците му, косата ми се изправя. Къмбърланд обещал да набучи на пика и неговата глава, като преди това я свари с дафинов лист и кимион, за да не я кълват птиците.

Да не мислим повече за това, трябва да е станало поне седем, не мога повече да се свивам от студ в сламата, с празен стомах. Измъквам се и сядам. Почесвам глава тук-там — няма и следа от въшки. От ъгълчето, където съм скътала цялото си имане — четка за коса, половин гребен, три свещи и томовете на Шекспир, които взех със себе си, преди да побягна и да се скрия от госпожа Хъмфрис в нощта, когато мама умря — измъквам четката и започвам сутрешния ритуал на ресането.

— Както виждаш, писано, може и да не се къпя, ама се реша: петдесет четки сутрин и още толкова вечер, така трябва, ако не искаш да въшлясаш. Голямата Моли казва, че би дала всичко да има коса като моята: същински пламък, чак можеш да се сгрееш на нея, така казва.

Май котето се интересува повече от драскането, което идва иззад стената — трябва да са плъховете. Затова хващам единия от томовете на Шекспир, които честичко препрочитам. Не мога да кажа, че разбирам всички думи, ама пък е толкова хубаво, с тия крале и принцове, феи и войници и с влюбените, които страдат по разните му замъци и омагьосани гори. Четях пиесите на глас на мама и тя разправяше, че името ми Миранда идва от една героиня от „Бурята“.

Много ми се ще да имам повечко време за четене. Ако аз носех красиви рокли и стомахът ми беше пълен, щеше да ми е все тая дали децата ми са неблагодарни и бас държа, че нямаше да пия отрова заради някаква си глупава любовна история, която свършила зле. Трябва съвсем да се е побъркала оная клетница, щом ходи да прави такива неща, само защото е изгубила своя Ромео.

Аз никога не съм си имала Ромео и така ще бъде завинаги! Мъже! За какво ли са му на човек! Виждам ги как ме гледат със светнал поглед, това да. Ама ха някой се е опитал да ме натисне в някоя уличка — ще му издера очите или ще го захапя за ръката, че и някой ритник в топките може да отнесе. В Сейнт Джайлс ме имат за дива котка, казват, че оная дяволска Ранди може като нищо да те осакати тъй, че после да запееш с ангелски глас.

Чела съм не само Шекспир, попадали са ми и други книжки, свити оттук-оттам. На хората и през ум не им минава, че някой може да реши да краде книги, тъй че няма по-лесно от това. Отмъквам ги, чета ги, а после ги нося на търговеца на крадени вещи. Той ми дава по някое пени за тях, но казва, че ще направя по-добре, ако му нося брошки, часовници или токи от обувки. Нищо, той може и да не си дава сметка, ама на мен ми харесва да чета, тъй че колкото и да мрънка, ще продължавам да си ги крада, макар че невинаги разбирам какво пише в тях. Веднъж попаднах на нещо страхотно, някакви поучения без начало и край, но понякога се случват дълги и скучни описания на разни пътешествия. Ако имам повечко късмет, пак ще се натъкна на нещо като „Мол Фландърс“ на оня Дефо! Дума да няма, такава книга — не я давам за всичкия им джин!

Ама тая сутрин нямам време за четене, трябва да си подредя съкровищата. Изведнъж се сещам отново за мама и сякаш я виждам пред мен. Сякаш пак сме в едно малко градче, заляно от слънце, с голяма катедрала и с нас има още някой, някаква леля Маги… Струва ми се, че отново съзирам един хубав млад мъж, който се усмихва закачливо и казва, че един ден, като порасна, ще се ожени за мен… Името му май беше Дейви? Дали се казваше Дейви, или греша?

Когато си спомням за мама, имам чувството, че виждам себе си в огледалото: същите скули, същата уста, само че моите устни са по-плътни и не тъй изящно очертани като нейните, същите очи, но сини, а нейните бяха сиви. И косата ни е почти еднаква, само че моята е малко по-светла, бакъреночервена. О, да, приличам на нея, но тя беше хубавица, докато аз съм просто една мръсна и парцалива хлапачка от улицата. Вярно е, че мъжете се заглеждат по мен, но то е защото имам големи гърди, стройна снага и дълги крака, не заради лицето.

Ала я виждам и каквато беше в последните си дни. С погаснал поглед и хлътнали страни. И тая кашлица, която не секваше, и кръвта по кърпичките, която тя се опитваше да крие от мен. Никога няма да забравя оня последен ден, когато ужасната госпожа Хъмфрис, която все настояваше мама да ме изпрати в приюта, дойде у нас и заяви, че това е краят и трябвало да отиде да викне сестра Дженкинс от сиропиталището, за да я погребе и да ме отведе.

Креснах й да се разкара и че майка ми няма да умре. Ала когато поех ръката на мама, все едно че държах скелет. Виждах, че е на края на силите си, но все пак успяваше да ми се усмихва и аз продължих да налагам с мокри кърпи челото й, мълвейки й, че ще оздравее. Ала усмивката ми не можеше да я заблуди, тъй както и нейната мен.

— Ще… Ще се погрижат за теб, Миранда. Той ще дойде да те потърси, зная, че ще дойде. Аз му… Аз му писах… Всичко му разказах, всичко, което се случи… И зная, че ще дойде да те потърси… Ти ще бъдеш…

Майка ми шепнеше едва-едва и нов пристъп на кашлица я прекъсна. Когато свали кърпичката от устните си, тя беше цялата в кръв. Замолих й се да не говори повече, но тя изрече едно име, което не успях да разбера, името на някакъв добър господин, който щял да ме отведе в Корнуел и да се погрижи за мен.

— Ще… Ще те отведат в сиропиталището, съкровище, ала няма да останеш за дълго там. Той ще дойде и…

Тя не можа да продължи, само ме гледаше с толкова обич! После нежната й усмивка угасна и очите й се затвориха навеки. Знаех, че е мъртва, още преди госпожа Хъмфрис да се върне с още една жена и да заяви, че е свършила. Сдържах сълзите си, докато те се кикотеха злорадо, а после госпожа Хъмфрис ми рече тържествуваща:

— Тя заминава в общия гроб, а ти, мръсно хлапе — в сиропиталището! Сестра Дженкинс ще те отведе!

— Как ли не, дърта мършо!

Грабнах Шекспир под мишница и с всички сили се втурнах надолу по стълбите. Тичах по целия път до дома на Голямата Моли. Разридах се и я замолих да ме скрие. Старата сводница ме притисна към отпуснатата си гръд, галейки ме по главата, за да ме поуспокои и ми се закле във всички светии, че няма да позволи на тези мръсници да пипнат нейната малка Ранди.

Това стана преди девет години, преди девет дълги години, а сякаш бе вчера. Тя удържа на обещанието си и хората от сиропиталището така и не ме откриха. Не ме откри и човекът, който почти три седмици обикаля из Сейнт Джайлс, за да ме търси, разпитвайки за мен и обяснявайки, че е дошъл да ме отведе. Някой дори бе споменал пред Голямата Моли, че бил свещеник и идвал отдалеч. Изглеждал много тъжен и объркан. Хубавец, няма що, бе казала Моли, та те до един са негодници! Ако не бяха поповете, бордеите из Сейнт Джайлс трябваше да останат без хляб.

На девет години вече бях майсторка в преджобването и много скоро станах най-добрата в Сейнт Джайлс, че и напълно независима отгоре на това! Винаги съм отказвала да стана част от някоя банда или да имам закрилник. Въпреки ловкостта си обаче, често си лягам гладна, пък и в най-добрите ми дни откраднатото ми стига само колкото да преживея.

— Тия дни ще трябва да се погрижа за нова рокля, писано, че и за чифт обувки. През лятото бива и боса, ама в тия студове…

Роклята ми не само че е мръсна, но и вече наистина е взела да ми стиска, най-накрая циците ми ще изхвръкнат от деколтето, пък и така ме стяга в талията, че едва дишам. За полите да не говорим, целите са на парцали.

Сега да видим как да се измъкна, без да вдигам шум. Защото май оня дъртак Хоукинс си е въобразил, че има право на още нещо, освен шилинга, който ми взема на нощ, за да ме пуска да спя в мазето. Шавливичка му е ръката и ако още не съм му цапардосала един, то е само ’щото не мога да си позволя да се простя с мазето му. Ама сложих резе на вратата, нищо че здравата се озорих, докато го закова. Сигурно направо се е стъписал миналата нощ, когато се опита да влезе, след като изпроводи и последните пияндета от кръчмата си.

Тези мъже всичките са еднакви — и дъртите, и младите! Не е лесно за едно момиче да си остане честно, особено в Сейнт Джайлс. Ама аз честта си ще я дам само сред чаршафи от чиста коприна, и то на когото аз реша. Между другото, не съм се забързала. Нищо че вече съм на осемнайсет и се броя за стара мома. Тук половината уличници започват на дванайсет. Затова са ме кръстили Херцогиня Ранди. Подиграват ми се, но аз по-скоро се гордея с това име.

Хоукинс сигурно лежи мъртвопиян горе в къщата си. По уличката не се мярка никой, освен плъховете, които ровят из купищата нечистотии и гниещ зарзават. Търчат дори по мършавите телеса на пияницата, който се е проснал до празната си бутилка от джин и хърка гръмко. Бръсне гаден вятър и с тая прокъсана пола краката ми се вледеняват. Поне да имах наметка! Направо да ти замръзне задникът!

Улицата, на която излизам от малката пресечка, не е нито по-широка, нито по-чиста. Покривите на къщите с нагъсто щръкналите си и черни от саждите комини почти се сливат един с друг и само тук-там се провиждат късчета небе или просветва някой слънчев лъч. Щастливците, които имат работа, привеждат гръб, наблъскани в задушни работилнички, а там някакви мърляви хлапета се карат, вдигайки врява до бога.

Сгушен до величествената катедрала „Сейнт Джордж“, кварталът Сейнт Джайлс е като огромна язва върху лицето на града, леговище на немотията и порока. Този лабиринт от тесни криволичещи улички и зловещи сокаци е свърталище на проститутки и бандити, място, където почтените хора не смеят дори да пристъпят от страх, да не ги пречукат за шепа грошове. Агенти и полицаи тук обикалят само по двойки, но пак не биха се измъкнали читави, ако не бяха по-порочни и от местните обитатели, които уж държат под око.

Тук няма нито площадчета с градинки, нито паркове, но в крайна сметка се оправяме и без тях. Свиква се дори с вонята. Толкова отдавна се скитам из тия места, че предишният ми живот вече е само низ от объркани и неясни спомени. Ала поне трябва да се признае, че в Сейнт Джайлс човек усеща, че живее, ’щото отпуснеш ли се дори за миг, рискуваш тутакси да те насилят или пречукат, или най-малкото да пукнеш от глад.

Надявам се, че Моли ще е в добро настроение. Когато нощта е била доходна, се случва да ме почерпи с чаша кафе и парче кейк, макар да мърмори как всичко спечелено отива за храна. Сега това би ми дошло добре, ’щото до Тайбърн има доста път. Колкото и да трещи и да гърми, Моли е точно толкова добра, колкото и дебела. Пък и нали съм й слабост, откакто й направих оная дребна услуга… Девет години минаха оттогава, мама беше още жива, а аз тъкмо се превръщах в изпечена крадла.

Тогава Моли още не беше толкова дебела, колкото е сега, но вече понатежаваше, а окръгленото й лице още пазеше следи от хубост. Отскоро въртеше бардака си и един ден бе имала глупостта да тръгне да носи на Черния Джак печалбата от предната нощ, без да си подсигури бияч. Едва бе изминала и петдесет крачки, когато отгоре й се нахвърлиха двама мошеници, събориха я на земята и побягнаха с парите. Макар да беше ранена, тя запищя като заклано прасе, викайки, че Черния Джак ще й извие врата, ако не му занесе тези пари. Струпаха се хора, ама хич не ги беше грижа за нея, замеряха я с боклуци. Наведох се да й помогна да се изправи и ме праснаха с развален домат право в лицето. Ама й рекох да не се притеснява, ’щото ще й върна парите.

Хукнах да догоня крадците, бях ги познала и знаех къде се навъртат. Намерих ги в кръчмата на Джейкъб да се хвалят какво са сторили. Седнах до тях и си поръчах половин пинта джин, а щом ми го донесоха, уж случайно го бутнах и залях онова сипаничаво прасе Тед Браун. Бях го видяла да пребърква Голямата Моли, докато лежеше на земята. Обсипах го с извинения, помогнах му да попие с кърпа палтото си и изчезнах, скрила кесията на сигурно място в пазвата си.

Моли не спираше да се кокори изумено и да брои мангизите. После така ме притисна до сърцето си, че едва-що не ми строши костите. Беше безкрайно учудена, че не съм задържала парите, ама аз й отвърнах, че и през ум не ми е минало. Тогава тя ми обясни, че имам още много да уча, ако искам да оцелея в Сейнт Джайлс и че тя щяла да ми покаже това-онова. Тя ми стана първата и последна приятелка в този квартал, а също и единственият човек, на когото имам доверие.

Щом влязох в бардака, веднага усетих аромата на кафе. Три от момичетата й се бяха изтегнали в салона само по прозрачно неглиже; очите им бяха подпухнали.

— Я глей кой е дошъл — провикна се с неприязън Нан. — Бас държа, че си дошла да изпросиш чаша кафе!

Изплезих й се. Странно, но тая кисела кльоща, която сигурно бе най-неугледното от момичетата на Моли, беше в същото време най-търсената. Изглежда мнозина мъже си падат по сприхави курви.

— Хич не й се връзвай, миличка, днес целият свят й е крив — рече ми Сали. — Снощи един от клиентите й я заряза заради мен. Ще ти налея кафе. Има и съвсем прясно канелено руло. Момчето от пекарницата току-що го донесе.

— И ти го смота набързо на вратата, преди да си тръгне! — кисело се провикна Нан.

— Ами ощипа ме по задника толкова силно, че ми причерня пред очите, още ме боли — отвърна Сали, носейки ми чаша кафе и парче руло.

В ъгъла на стаята Фейт простена — държеше кърпа с оцет на подпухналата си буза. Огромната синина вече добиваше морав оттенък. Сали, която се беше проснала на дивана, заливайки се от смях, а бледорозовият й пеньоар едва покриваше голотиите й, поклати глава:

— Мръсник! Да цапне така горката Фейт! Моли направо получи сърцебиене, като я чу да пищи, хукна нагоре по стълбите и му даде да разбере на оня! Рече му, че ако му се щат такива игрички, да иде да се запише войник! Изрита го начаса. Би трябвало Черния Джак да ни пази от такива!

— Много му пука на Черния Джак, гледа само да си получи пая — отбеляза Нан. — Какво от това, че някой пребил една клета проститутка? В Сейнт Джайлс поне те не са кът. Изглежда, че ще отваря нов бардак, за големци, и сам избира момичетата. Трябвало да са млади, хубави и непорочни!

— Ти не ставаш, миличка! — рече любезно Сали.

— Ако искаш да знаеш, аз бях непорочна няколко седмици! Моли използва стотици от нейните балончета, преди да надушат измамата.

Знаех за какво говори. Понеже девствениците се търсеха много, а в Сейнт Джайлс със свещ не можеше да откриеш такава, някои съдържателки на бардаци, между които и Моли, даваха на момичетата по едно балонче с червено мастило, което те пукаха в нужния момент; мастилото покапваше по чаршафа и можеше да мине за кръв. Едно опитно момиче можеше да повтори номера доста пъти, преди клиентите да се усетят. Нан още си припомняше с гордост за огромния успех, който бе имала така. После тя ми заговори, че трябвало много да внимавам, понеже биячите на Черния Джак кръстосвали из квартала.

— Не ме е страх от тях! — заявих аз.

— Ако Черния Джак реши, че те иска, няма да има мърдане, Ваша Светлост!

— Да, ама първо трябва да ме хване!

— Окото му няма да мигне! Черния Джак не е вчерашен.

Направих се, че не чувам и допих чашата си. Вярно бе, че Черния Джак беше безспорният господар на Сейнт Джайлс, а също и най-изтъкнатият престъпник от Джонатан Уайлд насам, чиято злочеста съдба без съмнение щеше да сподели един ден. Всички бардаци и игрални домове, всички кръчми и пушални на опиум му плащаха дан, често повече от половината от печалбата си, и лошо му се пишеше на тоя, който би се опитал да го изпързаля или да се измъкне: намираха го в някоя глуха уличка с прерязано гърло.

Всички търговци на крадени вещи бяха под негова опека и ако крадците едва успяваха да свържат двата края с това, което получаваха за плячката си, то той щедро печелеше от нея. А тези, които се опитваха да предложат другаде стоката си, свършваха като ония, които се осмеляваха да му се противят.

Тъкмо когато оставях чашата си, в салона влезе Голямата Моли. Носеше невероятна перука от наредени напряко оранжевеещи букли. Кафявите й очи сякаш мятаха мълнии от яд. Тя се закова с ръце на кръста пред гаснещия огън и ме прониза с поглед:

— Що не плюскаш още! Изяж ме ведно с цялата ми къща, просекинче ниедно! Наистина не знам защо все още те търпя!

Ухилих се дръзко насреща й. Колкото и да се хвалеше, че всички й имат страха, в бардака й нямаше момиче, което да не може да я върти на пръста си, пустата му дърта дебелана!

— Качвай се в стаята си, Фейт! — нареди тя. — Анджи донесе лед. Представа си нямаш как се намира и колко струва! Вече ти е загънала няколко ледчета в една кърпа, ще ги наложиш върху подутото, за да спадне. Не можеш да бачкаш така. Стой си в леглото, ще ти пратя топло ядене.

Фейт излезе, стенейки.

Поклащайки тъжно къдрици, Моли забълва проклятия по адрес на мръсника, който бе подредил така бедната й питомка.

— Сали каза, че си го изхвърлила — подметнах аз.

— С ритник в задника! И му казах повече никога да не прекрачва този праг. Аз въртя почтено заведение и си имам принципи: никакви камшици, никакво зяпане, просто хубаво здраво чукане!

— Аха — рече лениво Нан.

— Я не бъди нахална! Хич не съм в настроение някой да ме поднася! — викна вбесена Моли. После се обърна към мен: — А ти какво търсиш тук, кльопачка, а?

— Тръгнала съм за Тайбърн — отвърнах.

— За Тайбърн!

— Е, какво? Поне ще има работа! Маса народ се стича на екзекуциите, а днес ще бесят някакъв предател, човек на принц Чарли Хубавия.

— Значи, предател. Не бих искала да видя това. Как само ги мъчат тия нещастници…

— Никога не гледам, твърде съм заета да се промъквам из тълпата, за да си търся лапнишарани…

— Хайде, вземи си още едно парче руло, иначе ще се развали или Сали ще го изплюска цялото. Ще ми се да не ходиш днес, Ранди. Имам лошо предчувствие.

— Ти все имаш лошо предчувствие. Не се притеснявай. Няма да се оставя да ме хванат.

— Все това разправят, а после свършват на бесилото в Тайбърн, освен ако не идат да гният в „Нюгейт“ или „Брайдуел“. Вече доста дълго трае късметът ти. Ще вземе да ти изиграе някой номер. Ако не днес, то утре или вдругиден. Предусещам го, тъй да се каже.

— Моли все има предчувствия — отбеляза Нан.

— Затваряй си устата, Нан! Да, имам, и всеки път става точно тъй, както съм казала. Не ходи днес до Тайбърн, миличка! Остани си тук. Ще ми правиш компания.

— Трябва да бачкам, Моли.

— Вече сто пъти ти рекох, че можеш да бачкаш и тук. Ще ми помагаш да въртя бардака. Няма да те карам да бачкаш по гръб, знам, че не щеш. Ще пазаруваш вместо мен, ще ми помагаш в сметките, разни такива. Камък ще ми падне от сърцето, ако си имам някой, дето да умее да чете и пише, че отгоре на това да му имам вяра.

Само се усмихнах и поклатих глава. Вече от четири години ме врънкаше, но въпреки че си давах сметка колко щедро е предложението й, твърде много държах на свободата си, за да приема. Пък и харесвах занаята си, а това, че беше опасен, само го правеше още по-вълнуващ.

Тя обаче продължи да ме разубеждава, като ми припомняше как се е грижила за мен след смъртта на мама, а с моя характер, рече тя, това понякога хич не било лесно.

— Вярно е, че дотук се справи добре, но порасна и не ставаш повече за джебчийка. Хлапетата не се забелязват много-много, тях нищо не ги заплашва, ала ти, Ранди, вече си голяма, пък и прекалено биеш на очи.

— Какво искаш да кажеш?

— С тоя си вид, с това тяло и това лице… Може да си мръсна и парцалива, ама си красавица! Видях те как разцъфтя пред очите ми.

— Голям майтап!

— Не е никакъв майтап! Твърде си хубава, за да се мотаеш по улиците. Вече не се губиш в тълпата. Привличаш вниманието. Мъжете се заглеждат по теб и това ще ти навлече някоя беда, помни ми думата.

— Ще запомня, но сега вече трябва да тръгвам. Далече е, пък и сигурно ще е голяма блъсканица.

— Имам лошо предчувствие, Ранди — повтори Моли, смръщвайки вежди.

— Ти пък с твоите предчувствия!

— Ще се случи нещо. Усещам го.

— Хайде, стига!

— Внимавай, съкровище! Чуваш ли ме? Обещай ми да внимаваш!

— Разбира се, обещавам ти. Благодаря за кейка и кафето. Ти си оставаш най-любимата ми бабичка, дори когато говориш глупости.

Моли само изръмжа, хвърляйки ми гневен поглед, и допи на един дъх бутилката джин. Докато слизах по стълбите, я чух да се оригва шумно. Излязох на улицата, където краката ми се смръзнаха от ледения паваж, ала не давах пет пари. С пълен стомах и леко сърце мислех само за плячката, която ме очакваше в Тайбърн, и изобщо не подозирах, че този ден щеше да преобърне целия ми живот.