Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (7)

7

Два дни не видях Джефри Маури. Може би беше променил намеренията си за разходката ни до руините. Може би, сам осъзнал опасността, предпочиташе да я избегне. За него щеше да бъде много по-добре да посети Лусинда Карингтън или някоя от приятелките й и да забрави гувернантката на сина си. По-точно да забрави за нас двамата. Знаех, че е така, но тези два дни бяха истинско мъчение за мен.

Настъпи четвъртък и ако съдим по времето, предзнаменованията бяха възможно най-лошите: бледо слънце прозираше през застрашителни сиви облаци. Освен това Дъглас беше кисел и не можеше да се съсредоточи върху заниманията си. Изпитах истинско облекчение, когато го сложих в леглото за следобедната му почивка. Около един и половина седях самотна и тъжна в детската стая и съзерцавах мрачното небе. Изведнъж се обърнах, защото чух стъпки в коридора.

Джефри Маури влезе в стаята с кошница в ръка. Виждаше се една франзела и гърлото на бутилка.

— Не сте ли обядвали?

— Не… не съм гладна.

— Аз също не съм ял. Готвачът обаче приготви тези вкусни неща, а аз добавих и една бутилка от виното на брат ми.

— Вие…

— Обещах да ви заведа да видите руините. Стори ми се, че ще бъде добре да си направим и пикник. Малкият спи, нали? Госпожа Роусън ще се погрижи за него, когато се събуди. Казах й, че ще се върнем късно следобед.

— Но…

— Не искате ли да видите руините, Онора?

— Да, но денят не ми изглежда особено подходящ… Със сигурност ще вали.

— Нима се страхувате от някакъв си ръмеж?

— Идеята да стана вир-вода никак не ме привлича.

Той се усмихна и ме увери, че ще вземе две наметала и то дебели. После ми определи среща след пет минути във вестибюла в задната част на къщата. В старите си черни ботуши, поизбелели сини панталони и батистена риза, също не особено нова, той излъчваше младост и красота. Аз още носех синята си муселинена рокля на малки цветчета и горчиво съжалявах, че не мога да я сменя с нещо по-ново и по-красиво.

Отново се опитах да споря, но той ме прекъсна и заяви, че е в състояние да прибегне до насилие, ако не се подчиня. Можех само да се усмихна, той също. Когато го намерих долу, усетих такава приповдигнатост на духа, каквато биха предизвикали доста чаши шампанско. Вече беше облякъл дебело наметало в морскосиньо, а мен ме загърна с една яркосиня копринена пелерина с по-светла коприна по краищата.

Гръмотевица отекна в момента, когато излизахме. Джефри ме хвана здраво за ръка, сякаш се страхуваше да не се върна.

— Все още мисля, че това е лудост — протестирах аз. — Трябва да изчакаме да…

— Това време прави атмосферата на руините още по-романтична. Освен това там има достатъчно места, където да се подслоним.

— На… настроението ви е по-оптимистично от всякога.

— Радвам се, че ще видя развалините отново и то в компанията на най-красивата жена в Корнуел.

— Не трябва да говорите подобни неща.

— А защо? Та това е истина, Онора!

— Аз…

— Давате ли си сметка, че никога не сте се обръщали към мен по име? Толкова ли е трудно да го произнесете: Джефри?

— Вие… вие сте ми господар.

— Онора, не знаете ли, че вече отминахме този етап? От мига, когато ви видях, разбрах, че нашите отношения няма да бъдат просто между работодател и служител.

— По-добре да се върнем — казах с треперещ глас.

— Страхувате ли се?

— Да, да, страхувам се. Аз съм гувернантката на сина ви. Аз…

Не можех да продължа. Въпреки всичко не исках да се върна назад. И двамата мълчахме. Оставих се да ме води през пустошта, срещу вятъра, който поваляше тревите и гонеше по небето мрачни облаци. Земята лека-полека се издигаше и ние скоро стигнахме билото на хълма. Сега Маури Хаус се намираше далеч зад нас, както и цялата действителност. В това, което ме обгръщаше, нямаше нищо реално — вятърът, причернялото небе, мъжът до мен, чиито пръсти все така притискаха ръката ми. Бленувах и същевременно бях изплашена до смърт, в плен на такова опиянение, което предизвикваше световъртеж. Полата ми се развяваше и прилепваше по краката ми. Косите ми падаха на сплъстени кичури върху очите. Наметалата се вееха зад нас като знамена.

Бях изтощена, когато най-накрая стигнахме билото на хълма, покрит с антични развалини, повалени колони, ровове, които разкриваха подземните ходници, някаква сграда с почти запазен покрив. Разядени от природните стихии, позеленели от плесен и покрити с нещо подобно на ръжда, каменните плочи бяха гъсто обрасли с пълзящи растения с алени цветове. Пред останките на крепостната стена, на времето висока няколко метра и широка най-малко три, аз си представих славните римски легионери, с бронзови брони, с мечове в ръка и развени пера на шлемовете, как отбиват атаките на дивите келтски воини с войнствените им сини татуировки.

— Забележително, нали? — попита Джефри и остави кошницата на земята.

— Много… много е хубаво.

— Винаги съм обичал руините. В Нортъмбърланд може да се видят много по-внушителни, но и тукашните ми харесват. Искате ли да повървите по стената?

Той скочи горе с лекота и ми помогна и аз да се покача. „Колко е силен!“ — помислих си, щом се изправих до него, с мъка пазейки равновесие. Джефри ме прегърна през кръста и аз усетих топлината и силата му. Въпреки че беше нежен, внимателен и изискан, той притежаваше изключителна физическа сила.

— Всичко наред ли е?

— Само съм малко замаяна. Толкова е високо!

Тази стена се простираше на повече от четиристотин метра, преди да изчезне сред срутванията. Тя властваше над цялата околност — над сиво-кафявата пустош, обагрена тук-таме в червено, над морето там някъде в мъгливата далечина, над селото и над замъка, който изглеждаше като куклена къща, оградена с мънички градинки. Небето беше много мрачно, вятърът внезапно замря. Настъпи внезапна тишина, сякаш земята затаи дъх.

Джефри ме предупреждаваше за неравните места по този обиколен път и ме улови за ръка. Вървяхме бавно, внимателно, и двамата потънали в мислите си. Дали и той изпитваше същото крайно напрежение, същото очакване и предчувствието, което стягаше гърдите ми? Въпреки цялата ми нервност ме обзе някакво вътрешно спокойствие, един вид примирение. Да става каквото имаше да става. Не можех повече. Цялото ми образование, всички мъдри слова и съвети за благоразумие не можеха да сторят нищо срещу това, което чувствах към Джефри Маури. Скромното и дисциплинирано момиче вече не съществуваше. На негово място се беше появила млада жена, която инстинктивно познаваше всички онези неща, които бяха забранени на девойката. Любовта ме бе променила. Бях готова да направя решителната стъпка. Признавах тази истина вътре в себе си и я приемах.

Облаците бяха затъмнили почти цялото небе. Не повяваше никакъв вятър. Всичко бе окъпано в странна бледа светлина. Дъждът нямаше да закъснее. Все така мълчаливи, вървяхме още известно време, после Джефри скочи от стената и протегна ръце, за да ме свали оттам. Притегли ме към себе си и за миг ме задържа така, преди да ме пусне на земята. Внезапно ми се стори притеснен, потиснат. И той като мен разбираше какво предстои и се страхуваше. Джефри Маури не беше от онези, които се забавляваха да съблазняват девици. Онова, което изпитваше към мен, беше нещо много дълбоко и много по-силно от скрупулите, които го измъчваха.

Задухът започна да става непоносима. Той съблече наметалото си, после и моето. Погледна ме в очите, сякаш да прочете в тях дали моето желание съвпада с неговото. Вдигнах ръка към бузата му и го погалих нежно с напълно естествен жест. Прокарах палеца си по плътната извивка на долната му устна, без да откъсвам очи от неговите, в които се четеше силно безпокойство. Странно нещо, някой би казал, че аз имах повече опит от двама ни. Тази нова зрелост у мен ми даваше някакво проникновение, което не бях получила отникъде.

— Обичам те, Онора.

— Зная.

— Обикнах те още щом те видях.

— Зная.

— А ти?…

— Джефри, и аз изпитвам същото.

— Никога не съм помислял, че мога отново да се влюбя. Никога не съм си представял, че е възможно отново да изпитам такива чувства. Но… ето, че се случи.

— Случи се.

— Не искам да ти сторя нищо лошо, нито да ти причиня мъка. Ти си красива, толкова красива, толкова добра, толкова чиста — продължаваше той, докато аз обхождах с пръсти слепоочието му.

— Джефри…

— По-добре е да се връщаме. По-добре е веднага да се върнем.

— Да, всъщност.

— Онора…

Той ме привлече към себе си, притисна тялото ми така, че то прилепна към неговото. В далечината проехтя гръмотевица. Светкавици раздираха небето и осветяваха земята със синкава светлина. Едри капки дъжд закапаха тежко по пръстта и по нас самите. Джефри грабна наметалата и кошницата и ме поведе под прикритието на руините, където все още имаше покрив.

Той постла наметалата на земята, докато аз изтръсквах водата от себе си и махах от лицето си мокрите кичури. И неговата коса беше полепнала по главата, както и ризата по тялото му. Пороят се изливаше с бесен грохот над главите ни. Джефри се отпусна на колене до мен върху наметалата, които беше постлал върху купчина мек сух мъх. Неговата нервност ме порази. Разбрах, че изпитваше отчаяно желание, но не се осмеляваше да му се поддаде. Разбирах причините за тази плахост и страх. Докоснах с пръст гънката между веждите му. Плахо, някак колебливо, той улови ръката ми и целуна дланта ми, после обсипа с нежни целувки бузите, слепоочията, шията. Бавно повдигнах ръце към раменете му и го привлякох към себе си.

— Онора — прошепна той.

— Всичко е наред, Джефри.

— Не бих искал…

— Желая те.

— А… Все пак…

— Всичко е наред.

Той доближи устни до моите и аз затворих очи. Отпуснах се назад и го привлякох върху себе си. Нищо друго не съществуваше на света, освен тези устни и вълшебното опиянение, което се разливаше по тялото ми, колкото целувката му ставаше по-страстна. Движех се под неговата тежест, променях положението си, повдигнах полите си, загрята от топлината. Леко простенах, когато той повдигна глава, за да ме погледне в очите. После той отново ме целуна нежно, толкова нежно!

Как аз, която никога не бях се любила, знаех така добре да отговоря на това желание, да следвам ритъма на този вечен зов на кръвта? Той проникна в мен и аз потреперих, когато тази сладка и топла твърдост, кадифе и острие в едно, ме прониза.

Повдигнах се леко, за да го посрещна. Телата ни се милваха. Силна болка, която се изостряше в сладко мъчение, пронизваше цялото ми същество всеки път, когато той влизаше по-дълбоко в мен. Изведнъж болката сякаш разкъса плътта ми като светкавица. Усетих, че нещо експлодира в мен. Прилепнала към земята, аз го притисках с всички сили и потъвах в някакъв екстаз, в който вече нямах нито свое тяло, нито душа.

Той простена силно и внезапно се надигна, целият тръпнещ. След това се отпусна без сили и двамата заедно потънахме в неизразима наслада. Притиснах го към себе си. Любовният пламък се беше превърнал в истински пожар. Сега вече знаех — наистина бях жена, бях част от нещата. От очите ми бликнаха сълзи и Джефри с извинения и молби да не плача ги изсуши с целувките си.

С пръсти, заплетени в хубавите му, още влажни от дъжда коси, му отвърнах, че това са сълзи на щастие.

— Обичам те. Трябва да го знаеш — каза ми той.

— И аз те обичам.

Сред ромоленето на дъжда ние отново се любихме и този път беше още по-прекрасно. Когато дъждът спря и слънцето отново заблестя, отдадохме дължимото на провизиите на готвача. Пихме вино, гледахме се в очите и се усмихвахме. Джефри отново ме прегърна, целуна ме и мълчаливо ме увери в любовта си. Цялото ми тяло бе обзето от приятна леност. Бавно милвах гърба и раменете му, потръпваща от щастие, в което се потапях с наслада.

Върнахме се бавно през безлюдната пустош сред отблясъците на залеза. Джефри ме държеше за ръка и крепеше празната кошница. Не говорехме, думите бяха излишни. Щом стигнахме Маури Хаус, Джефри пусна ръката ми с въздишка, а аз се обърнах, за да хвърля последен поглед към руините, които се губеха в далечината. Безмълвно се простих с онова момиче, което вече не съществуваше, и чиято сянка сякаш поздравяваше отдалеч жената, която бях станала.