Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (5)

5

Развълнуван и неспокоен, Дъглас отказваше да се съсредоточи. Ужасно се забавляваше, че две и две прави четири. Джефри му беше обещал, че ще го заведе отново да види коня и дори да го качи на него, и детето не можеше да мисли за нищо друго. С най-строг вид му заявих, че ако не научи урока, ще кажа на баща му и повече няма да стане и въпрос за ходене в конюшнята.

— Добре! Добре!… Две по две — три… о, не, четири. Две по четири — осем. Две по осем — тринадесет, ето на!

— Две по осем прави колко?

— Тринадесет!

— Боя се, че не е така.

— Четиринадесет?

Понеже аз мълчах, той започна да смята наум, а накрая броеше на пръсти. А аз, не по-малко нетърпелива от него, хвърлях погледи към прозореца. Навън грееше ярко слънце, денят беше прекрасен и не ме свърташе в детската стая. Но трябваше най-напред да свършим със задълженията.

— Шестнадесет — каза той накрая.

— Много добре. Толкова ли беше трудно?

Трудно беше за Дъглас, който се интересуваше повече от Калибан и Миранда. Много държеше да ме накара да забележа, че не харесваше плитката на врата ми и предпочиташе да нося косите си разпуснати, както преди. Всъщност той най-вече копнееше да види отново баща си.

— Той сигурно спи след дългото пътуване, още повече, че си легна късно миналата вечер.

— Знам, че говори с чичо Робърт.

— Да продължаваме работата си, Дъглас.

— Доволен съм, че татко се върна. Мислите ли, че той ме обича, Онора?

— Но… но разбира се — отговорих аз със свито сърце.

— Питах се — каза детето със замислен блясък в сивите очи. — Струва ми се, че ако ме обичаше, щеше да стои с мен, вместо да пътува толкова далеч и за толкова дълго време.

Дъг въздъхна и ми се прииска да го прегърна, да погаля гъстите му руси коси и да го уверя, че е обичан.

Трябваше обаче да се придържам към поведение, съответстващо на моите задължения, тъй че го накарах отново да се залови с умножение до момента, когато щяхме да извадим от кутията малките фигурки — герои на „Бурята“. Той си запази ролите на Калибан, когото упорито наричаше Калебан, и на Просперо. Аз трябваше да поема Миранда, Ариел и господарите. Прекъсваше ме непрекъснато и сам разказваше историята с невероятен ентусиазъм. Понякога разказът му значително се отдалечаваше от текста на Шекспир, но струва ми се, това все пак беше някакъв начин за сближаване с литературата. Толкова бяхме погълнати в играта си, че не чухме кога баща му влезе в стаята.

— А после те живели дълго и щастливо, дори и чудовището! — възкликна Дъглас. — Беше наистина забавно, Онора. Хайде пак!

Джефри Маури се засмя и аз се обърнах стресната. Щом долових погледа на сините му очи, ми се зави свят. Дъглас се втурна към него и обгърна краката му. Баща му го повдигна и го настани на раменете си. После го подхвърли във въздуха, улови го сръчно и го сложи да стъпи на крака.

Станах объркана, с неясно чувство за вина, без да знам за какво. Когато Дъглас настоя баща му отново да го хвърли във въздуха, той му отвърна, че това сигурно ме е шокирало силно, защото имам много строго изражение.

— Косите й придават надут вид. Казах й да си ги пусне.

Джефри отново се засмя и нежно стисна ръчичката му. Сияещо, детето се притисна до единия му крак и склони главичката си, а баща му започна да роши косите му.

— Може ли да отида да видя коня, татко? Може ли да го пояздя?

— Ще видим. Тичай да намериш Брадли в конюшнята. Аз ще дойда след малко. Искам да поговоря с госпожица Джеймс.

— Не се бави, тате. Довиждане, Онора!

Той се втурна навън и шумно изтрополи в преддверието. Тръснах глава, а Джефри се усмихна. Високите му кожени ботуши лъщяха, а панталоните от еленова кожа очертаваха бедрата му. Ризата му от фина бежова коприна с разкопчана яка имаше широки ръкави, набрани на китките. Слънцето проблясваше в кестенявите му коси. Една къдрица се спускаше по челото му.

Гледаше ме с нежност и топлота, а по красиво очертаните му устни играеше усмивка. Сякаш пред мен стоеше герой от приказките, омайният принц, който с целувката си събудил спящата красавица, едно създание твърде красиво и лъчезарно, за да бъде от плът и кръв. Изглежда изобщо не съзнаваше въздействието, което видът му оказваше, и макар че преди малко буйно се бе забавлявал със сина си, сега, когато двамата останахме сами, той изглеждаше почти срамежлив.

— Той… Дъглас много се радва, че се върнахте — казах с леко треперещ глас.

Опитах се да потисна странните чувства, които напираха в мен подобно на разпукващи се цветни пъпки. Не трябваше да забравям, че съм гувернантка на сина му, негова служителка. Когато продължих, бях успяла да придам на гласа си необходимата тежест и твърдост:

— Обикновено е по-тих. Много добре знае, че не трябва да тича така из къщата. Ще поговоря с него.

— Не се извинявайте заради сина ми, госпожице Джеймс… Вие ли сте направили това? — попита той и протегна към мен картонената Миранда, която току-що бе взел от масата.

— Всичките съм ги правила аз. Мислех, че ще е добре Дъглас да познава някоя пиеса на Шекспир, а също и че би било забавно да пресъздадем театър „Глобус“, и…

— Много сте нервна, госпожице Джеймс.

— Не… не мога да го превъзмогна.

— Не трябва да се боите от мен. Ще станем добри приятели — каза Джефри Маури, разглеждайки картонената героиня, докато аз стоях безмълвна. — Тя поразително прилича на вас. Същите бакърени коси, същите сиви очи. Та вие сте завършен художник, госпожице Джеймс!

— Благодаря.

— Говорих с брат си — каза той, като ме гледаше в очите. — Всичко е наред. Ще останете в Маури Хаус, докато аз не реша да ви уволня.

— Ра… разбирам.

Той отново се усмихна с лека насмешка в сините очи:

— Представям си как ще прекарвам много време в детската стая и ще ви гледам как работите. Трябва да се уверя, че синът ми получава подходящото възпитание.

— Разбира се — казах и рязко поклатих глава, твърдо и хладно.

Забелязах обаче колко чувствена беше долната му устна, колко нежна бе изопнатата кожа на скулите. Думите на госпожа Роусън изплуваха в паметта ми: въпреки че не тичаше по фусти, както казваше тя, и беше мил, и дистанциран с дамите, Джефри Маури ценеше удоволствията на плътта. Въпреки своята неопитност в тези неща, аз го усещах.

— Изчервихте се, госпожице Джеймс. Какво има?

Тръснах глава и се заех да подреждам книгите по лавиците, а ръцете ми трепереха. Той ме наблюдаваше със замислен поглед.

— Май трябва да отида при сина си, преди да е побъркал горкия Брадли. Ако не направи една обиколка с коня, този малък разбойник няма да престане да ме мъчи. Ще пояздите ли, госпожице Джеймс?

— Никога не съм яздила кон.

— Жалко. Значи ще трябва да правим дълги разходки пеша.

Гледах го вцепенена, докато той държеше ръцете ми в своите и нежно ги притискаше.

— Дъглас е прав, госпожице Джеймс. Много повече ви отиват разпуснати коси. Носете ги така в бъдеще. Това е заповед — каза той с приглушен и ласкав глас, в който имаше закачливи нотки.

После пусна ръцете ми и когато излезе, ми се стори, че заедно с него изчезна и цялата светлина.

 

 

На следващата и по-следващата сутрин той идваше и сядаше в детската стая и с усмивка наблюдаваше усилията на Дъглас да събира и изважда. Бързо свикнах с неговото присъствие, но винаги бях малко напрегната. Дъглас се чувстваше съвсем удобно и в желанието си да блесне пред баща си беше по-внимателен от всякога.

Осъзнавах, че съм безнадеждно влюбена в този мъж и че трябва да го прикрия, на всяка цена. Успях накрая да овладея тези неописуеми усещания, които неговото присъствие пораждаше у мен, и да се държа спокойно и хладно. Това обаче ми струваше немалко мъки. Веднъж го улових да ме гледа с особен поглед. Той веднага извърна очи, но аз за дълго останах поразена: красивият му син поглед изразяваше възхищение и още нещо, което не знаех как да определя. Може би това беше само плод на въображението ми?

Двамата с Дъглас бяхме запланували пикник за следващия вторник и баща му реши да дойде с нас. Готвачът приготви богата кошница със сирена, колбаси, пиле, пудинг, сладкиши и различни плодове, толкова тежка, че едва можех да я повдигна. Джефри Маури добави и една бутилка вино, пое кошницата и тръгна с нас през градината към пустошта, която се простираше отвъд.

— Не съм ходил на пикник цяла вечност — подхвърли той.

— А ние сме ходили бая пъти! — провикна се Дъглас.

— Ходили сме доста пъти — поправих го аз. — Или говорете правилно, или изобщо не говорете.

— Онора понякога е ужасна — каза детето на баща си, — но аз я харесвам, въпреки всичко.

— Аз също я харесвам — заяви Джефри, като ме гледаше с усмивка.

Душата ми се рееше сред звуците на божествена музика. Струваше ми се, че вървя в сребриста мъгла. Силата и магията на първата любов ви карат да виждате всичко с нови очи, смятат хората, сякаш за първи път зървате красотата на света. Цялата природа около мен ми изглеждаше по-свежа и блестяща. Красотата на скалите ме покори. Как са могли да ми изглеждат мрачни и пусти?

Пълен с енергия, Дъглас тичаше напред и ние с Джефри останахме сами. Натоварен с тежката кошница, той вървеше с големи крачки като истински атлет. Беше обул стари кафяви ботуши, а над панталоните от еленова кожа носеше риза от бял лен, малко по-широка, леко набрана на талията. Слънцето си играеше в косите му, а вятърът ги рошеше. Вътрешно тръпнех от болезнено чувство.

Въпреки всичко, което бях чела, въпреки шушуканията на момичетата в училище, а и честите и понякога доста реалистични намеци на госпожа Роусън за удоволствията на плътта, имах съвсем бегла представа за онова, което става между мъж и жена, след като се прегърнат и целунат. От Чосър и Шекспир все пак бях добила някаква представа, допълнена от произведенията на госпожа Афра Бен, но същността, онова, което писателите наричаха „пълно осъществяване“, оставаше мистерия за мен.

— Много се умълчахте, госпожице Джеймс.

— О… Бях се замислила.

— Може ли да попитам за какво?

Притворих очи и поклатих отрицателно глава. Никога нямаше да научи какво изпитвах към него. Той принадлежеше към една от най-знатните фамилии на Англия, а аз бях дъщеря на зарзаватчия. Ако отец Уилямс не бе настоял да ходя на училище, сигурно и аз щях да работя в някой дюкян. Можех да мечтая, да се радвам на неговото присъствие, да го обичам, но не ми беше писано да позная „пълното осъществяване“.

Дъглас дотича към нас с всичка сила, защото бе открил идеално място за пикник — тревиста полянка сред големите скали. Докато аз подреждах салфетките и лакомствата върху постланата на земята покривка, момченцето радостно подскачаше. Баща му пък се излегна на тревата.

— Ужасно съм гладен — призна той.

— Има с какво да се подкрепим. Готвачът е надминал себе си.

— Аз искам сладкиш — извика Дъглас. — Искам първо сладкиш!

— Десертът е за накрая — отвърнах аз.

— Не искам нищо друго, само сладкиши! Този, най-големия, отгоре.

Джефри Маури се усмихна на сина си, който се съгласи първо да изяде едно пилешко бутче, за да получи след това и сладкиш. Под безкрайното бледо небе лек вятър повяваше житата, които изглеждаха червеникави в далечината към хълма, на който се издигаха римските руини. Аз хапвах по малко, седнала върху полите си, а Джефри показваше страхотен апетит.

Щом свърши с храненето, Дъглас поиска разрешение да отиде да събира цветни камъчета, каквито колекционираше. Веднъж дори бе намерил една римска монета, позеленяла от времето.

— Римляните били укрепили предните си постове на тази височина. Руините са прекрасни. Ще трябва да ви заведа да ги видите някой ден.

— Ще бъде… интересно — казах аз.

Той отвори бутилката и ми подаде чаша, пълна с кехлибарена течност, която искреше в кристала. Отпих една глътка. Леко стипчивият вкус проникна в мен и вълшебна топлина се разля из тялото ми.

— Това е най-хубавото вино на Робърт. Преди да тръгнем, обиколих цялата изба.

Изпих бавно чашата си, без да продумам. Погледът ми се отправи към небето, където кръжеше една голяма птица, после към Дъглас в далечината, където той търсеше своите съкровища с ръце в джобовете. Не гледах към Джефри, но усещах, че той ме гледа.

— Още една чаша? — попита той.

— Не… по-добре не.

Ако в детската стая, погълната от ученика си, успявах да поддържам едно неангажирано поведение, насаме с него се чувствах много зле. Измина доста време в мълчание и положението стана още по-непоносимо.

— Доволен ли сте, че се върнахте у дома? — попитах аз.

— В известен смисъл. Приятно ми е да бъда с Дъглас. Твърде дълго бях далече от него. Бях го пренебрегнал. Но откакто жена ми почина, ми е много трудно да приемам доказателството за нейната смърт.

Той гледаше замислено чашата си. После с въздишка я поднесе към устните си и я изпи. Прочетох скръбта в очите му.

— Прекарвате много време във фабриката — казах, за да сменя темата. — Госпожа Роусън ми каза, че ходите там почти всеки следобед.

— Робърт държи на това. Всъщност ходя там, за да му доставя удоволствие. Но онова, което виждам там, условията, при които хората работят, ми късат сърцето. Мъже, които се погубват от горещината на пещите; жени, които прекарват по дванадесет часа на ден прави; загиващи от умора и задуха… Те… те дори нямат време да излязат, когато се наложи да…

Той се въздържа от неудобство, но знаех какво искаше да каже.

— Все пак… нищо ли не можете да направите? — попитах.

— Някога вярвах, че мога. Помолих брат си да въведе някои реформи. Той ми се изсмя в лицето. „Тези хора не бива да бъдат жалени. Те ще се разпуснат, ще станат нахални, ще искат все повече. Трябва да бъдат държани с желязна ръка, иначе производството ще замре.“ Спорих с него, но той ме сметна за луд, за мечтател. Каза ми да го оставя той да се оправя. Бях много млад тогава, но няма да забравя този епизод.

Известно време гледаше втренчено в далечината, а когато заговори отново, в гласа му имаше горчивина:

— През цялото време, докато бях в Оксфорд, не престанах да мисля за това. Без да казвам на Робърт, посетих много други фабрики, не само за порцелан, и установих, че и там условията на труд са почти толкова лоши. Проучих въпроса и дори подготвих проекти за обновяване. Това не бяха празни идеи. Две години работих по тези планове. Бях направил цял списък с предложения. Едни по-нормални заплати можеха да насърчат работниците да произвеждат и те нямаше да бъдат принудени да изпращат и децата на работа. Възможността за лична инициатива, намаленият работен ден, биха им позволили да работят по-добре. Какво свястно могат да свършат мъже и жени, които залитат от изтощение?

— А какво каза брат ви?

— Бях намерил първоначалните планове на съоръженията и един приятел от Оксфорд ми помогна да подготвя нови. Когато ги донесох на Робърт малко след сватбата ми заедно със списъка с предложения, той ме изслуша съвсем търпеливо. След това ми каза, че винаги съм бил луд, но вече съм станал и опасен революционер.

— Революционер ли?

— Не само че сме щели напълно да фалираме, ми каза той, но сме щели да завършим всички на бесилото, понеже работниците искали точно такива промени и разпалвали бунтове… Разбрах, че няма смисъл да настоявам.

— А сега?

— Робърт държи да се включа в ръководството на фабриката. Казва, че трябвало да науча занаята. Иска му се някой ден да го заместя, а после и Дъглас. Ако това ми предоставяше възможност да реализирам мечтите си, добре… Но Робърт иска да работя с него, обаче той да запази цялата си власт. След петнадесет-двадесет години ще поема неговото място, а дотогава ще се опитам да помагам работата да върви, като той взема всички решения. Аз нямам право на глас.

— А имате ли други планове?

— Все повече и повече се замислям да работя на дипломатическото поприще. При пътуванията си се запознах с влиятелни хора, а и винаги съм имал желание да бъда полезен на страната си. Ходя във фабриката, за да не предизвиквам семейни скандали, но определено няма да остана тук… Много обичам брат си, много съм му признателен, но той е… прекалено властен.

— Разбирам.

— Той ме обожава. Желае ми само доброто, но точно тук разбиранията ни се разминават. Може да се каже, че е посветил най-хубавата част от живота си на мен. Не се оплаквам, забележете, но всеки трябва да живее според своята воля. Робърт има добри намерения и не бих искал да го нараня, но…

Джефри внезапно спря, сякаш му беше трудно да продължи, и си наля нова чаша вино. Личеше, че се бори с нещо в себе си. Да можех само да му помогна! Дълго време остана безмълвен, със свити вежди, а когато отново ме погледна, изглеждаше изпълнен с твърда решителност.

— Бедата е, че той има само мен. В продължение на години живеехме само двамата и за Робърт това беше напълно достатъчно. Но аз вече съм възрастен и това не може вече да ме задоволи. Той би трябвало да го приеме.

Отново настъпи продължително мълчание. Докато мислех за неговата изповед, съзерцавах окъпаните в слънце поля и скалите, по които Дъглас се катереше в захлас. След като изпи още една чаша, Джефри поде отново с по-спокойно изражение:

— Извинете, че толкова се разприказвах. Нямам такъв навик. Сега знаете всичко за мен, госпожице Джеймс. Разкажете ми нещо за себе си.

— Боя се, че ще ви се стори скучно.

— Съмнявам се.

— Не зная откъде да започна.

— Отец Уилямс ми каза, че родителите ви са държали магазин за плодове и зеленчуци, че са били много добри и благочестиви. Той ви познава от дете и според него сте едно много интелигентно момиче.

— Вие… сте го питали за мен?

— Вчера, след като си тръгнах от фабриката, наминах да го видя. Поскара ми се, че не съм отишъл по-рано и добави, че разчитал на моето присъствие на службата следващата неделя. Той е чудесен човек.

— След смъртта на родителите ми отец Уилямс използва цялото си влияние, за да ме приемат в училището. Работех срещу правото да присъствам на занятията.

Може би под влияние на виното се отпуснах му разказах за училището, за учениците, за часовете, които ми повериха по-късно, за черната работа, която бях принудена да върша отначало поради бедността си. Признах му как крадях свещи, за да мога да чета в стаичката си под самия покрив всички книги от богатата библиотека, а също и как милосърдните жени от енорията се грижеха за облеклото ми като ми даваха старите си дрехи, а аз ги преправях доста умело.

— Искаха да остана в училището, но когато получих писмото на отец Уилямс, предпочетох да стана гувернантка.

— Радвам се, че сте взели такова решение.

В приглушения и мелодичен глас усетих някаква интимна нотка. Понечи да каже още нещо, когато Дъглас, развълнуван от своите открития, връхлетя върху нас и ни заля с безкраен порой от думи. Заприбирахме багажа.

Щом стигнахме в имението, Дъглас се затича наред, за да покаже на госпожа Роусън своите находки. Поосвободени от напрежението, ние с баща му спряхме край една лозница, около която гъмжеше рояк насекоми.

— Отдавна не бях прекарвал толкова приятен ден — каза Джефри. — Трябва пак да излезем.

— Дъглас много ще се радва.

— Нямах предвид Дъглас — отвърна той, а от пронизващия му син поглед тръпки пробягаха по тялото ми.

Възможно ли беше моята компания да му е така приятна, както бе неговата за мен? Не, по-скоро това бе само проява на любезност към една скучна гувернантка, която говори прекалено много за себе си.

— Отец Уилямс би искал да ви види — каза ми той.

— Аз също имам желание да го видя. Той ме чакаше още след пристигането на дилижанса от Бат, но не успях да отида на служба. Нямах с какво да стигна до селото и…

— Смятам да го посетя следващата неделя. Защо не дойдете с мен?

— Мисля, че е по-добре да не идвам.

— Но защо?

Не знаех какво да отговоря и промърморих неясно, че нямам подходяща дреха за случая. Той обаче не прие този отказ и каза, че разчита на мен. После стисна ръката ми и тръгна към къщата с празната кошница в ръка.

Гледах го да се отдалечава, изпълнена с противоречиви чувства и безразсъдна надежда. Моята компания му бе харесала и пожела да излезем пак. Не бях си и представяла този поглед в очите му, нито тази нотка в гласа му. Вдигнах глава към къщата и едва тогава забелязах лорд Робърт, който стоеше на един прозорец и не ме изпускаше от очи. Той се дръпна и пусна пердето.

От колко ли време ме наблюдаваше?