Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (35)

5

Банкрофт категорично отказа да ми позволи да вложа всичките си пари във фабриката. Още щом получи писмото ми, той пристигна в Корнуел и отиде да огледа на място всичко до последната подробност. После дълго разговаря с Дъглас и жестоко се скара с мен. Та това бяха моите пари, дявол го взел, и можех да правя с тях каквото си поискам! Банкрофт отсече, че си е съдрал задника от работа, докато ме направи богата и сега няма никакво намерение да ме остави да профукам всичко за нула време. Дъглас само се усмихваше, докато ни слушаше. Двамата с Банкрофт вече бяха нахвърлили проекта за съживяване на производството въз основа на плановете за реформи на моя баща и художествените идеи на Дъглас, както и техниките, научени от него във Венсен. Ала за тази цел моите пари не бяха достатъчни. Остатъкът щеше да дойде от продажбата на всички права върху издаването на „Момичетата на Бети“.

— Все ми е едно! Тези пари са мои! Ще ги похарча!

— Само през трупа ми!

— Мили боже, Дик Банкрофт! Само да имах пушка под ръка, като нищо бих ти пръснала мозъка!

— Имате очарователна сестра! — обърна се Банкрофт към Дъглас.

— Забелязвам.

— Ти самият каза, че предприятието може да стане най-доброто в Англия и да направи богати собствениците си. Щом е така, не виждам защо…

— Да, мнозината си собственици, сиреч акционери. Ето я ключовата дума. Ако престанете да ми крещите като улична продавачка, госпожице, и ме оставите да кажа нещо, ще ви обясня. Двамата с брат ви изготвихме план. Вие ще можете да направите вложения, равни горе-долу на половината от необходимата сума, така че двамата ще притежавате петдесет и един процента от предприятието. Остатъкът ще бъде набран от други вложители, които ще получат дял, съобразно внесените пари.

— Знаете, че не разбирам нищо от тези неща, Банкрофт. Ние сме собственици на предприятието, а вие твърдите, че трябва…

— Дали не може й запушим устата? — попита Банкрофт.

— Това май не е лоша идея — отвърна Дъглас.

— Негодници такива!

— Аз лично имам намерение да откупя десет от оставащите четиридесет и девет процента — продължи Банкрофт. — Всъщност, цялата сума ще бъде разделена на много повече от сто, може би на няколко хиляди части. Опитвам се да ви го обясня по-просто, за да не ви обърквам. Вие двамата ще държите контролния пакет…

— Но това са подробности!

Банкрофт обаче продължи да обяснява. Разбрах само, че ще вложи в начинанието само половината от капитала ми.

— Смятате ли, че ще се намерят случайно няколко лири, с които да постегна и обзаведа къщата?

— Трябва да се намерят.

— Колко сме щедри само!

— Но не забравяйте, че ще следя отблизо всеки разход.

Хвърлих му кръвнишки поглед, но тъй като двамата с Дъглас се смееха, предпочетох да напусна демонстративно. След два дни Дик се върна в Лондон и в следващите няколко седмици край фабриката настъпи раздвижване. Тя бе окупирана от всякакви работници, повечето от селото, които изметоха, почистиха, боядисаха и лъснаха паркета в сградите. Поправиха покривите и смениха изпотрошените стъкла. Градинките наоколо придобиха пак предишния си китен вид, засадени с лехи цветя сред тревата.

Мрачните прашни помещения бяха проветрени и облените им от слънце стени бяха облечени в тапети от бяло платно. Повиках доставчици от Лондон, които ми донесоха мостри и сама избрах платовете и килимите. Също така поръчах мебели при майстора, който Марселон ми бе препоръчала и похвалила, и останах очарована от работата му. Банкрофт следеше отблизо разходите ми и разменихме няколко не особено любезни писма. Ала след като Томас Шепърд откупи правата за „Момичетата на Бети“ два месеца след пристигането ми в Корнуел, поизпразнените ми джобове отново се издуха.

От своя страна Дъглас също не стоеше без работа. Заедно с група специалисти се заеха да ремонтират фабриката и да я обзаведат с най-модерни съоръжения. После той отскочи до Франция, където с помощта на чар, обещания и щедрост, подкрепена от натъпканата му със злато кесия, успя да отмъкне трима от най-добрите венсенски майстори. Както научихме, това хвърлило в отчаяние Помпадур и тя три дни била на легло със силна мигрена.

Най-накрая наех и прислуга и точно в деня, когато цялата тази тълпа се щураше насам-натам, разтоварвайки мебелите и пренасяйки ги до мястото им, имах неочаквано посещение. Бях облечена в стара памучна рокля, разрошена и вероятно с изцапано лице. Никой не бе чул почукването по отворената врата и когато госпожица Морисън се появи на прага свежа, спокойна и красива в роклята си на сиви и розови райета, само въздъхнах уморено. Тя бързо съобрази, че е дошла в неподходящо време и се извини. Искаше да си тръгне, но аз я задържах. Накрая се съгласи да остане за чаша чай.

— Невероятно е това, което сте направили с тази полусрутена къща — отбеляза тя.

— Не беше лесно.

— Не се и съмнявам. Всъщност, не съм идвала тук от погребението на чичо ви, когато трябваше да придружа майка ми — тя го навестяваше от време на време. Представям си как трябва да е изглеждала доскоро къщата.

— Сигурно се познавате добре с брат ми?

— Всъщност, не особено. Не съм го виждала от десет години. Той замина за Франция, а когато се върна, аз вече бях в Брюксел, където преподавах английски в едно училище. Не сме общували от деца.

Поканих я да се настани. Тя седна изправена, много сдържана, и аз на свой ред седнах срещу нея, прикривайки неудобството от вида си.

— За да бъда напълно искрена — продължи тя, — ще ви призная, че смятах да се позова на далечното си познанство с брат ви, за да оправдая идването си тук. Боя се, че постъпката ми е доста користна — просто изгарях от желание да се запозная с прочутата Миранда Джеймс.

— Нима?

— В цялата област се говори само за вас, лейди Маури. Сега всички знаят коя сте и макар и със закъснение, лондонските вестници стигат и до тук. Всички обсъждат чудодейното ви събиране с брат ви след толкова много години.

Дяволите го взели Томас Шепърд, това беше негово дело! Беше разказал всичко от игла до конец на господата от „Флийт Стрийт“ точно преди да излезе „Момичетата на Бети“. Те веднага бяха поели историята, наричайки ме „лейди Миранда“, и я бяха разнищили докрай. Най-големият вестник дори бе изпратил хората си тук. Наложи се да ги посрещна любезно и отговоря на въпросите им. Шепърд имаше своите основания да постъпи така и резултатите го потвърдиха: излязла от печат едва преди месец и половина, книгата ми се разграбваше като топъл хляб и в момента вървеше седмият й тираж.

— Значи, тук вече всички знаят коя съм. Предполагам, че са скандализирани.

— Някои хора са доста тесногръди, лейди Маури. Не са лоши, но са ужасно ограничени. Въпреки че са безкрайно любопитни да се запознаят с вас, те никога не биха дошли тук. Твърде много държат на репутацията си, за да общуват с жена, която открито е живяла с мъж, извън светото тайнство на брака и някога е била принудена да краде, за да се прехранва.

— А вие, госпожице Морисън, вие как дойдохте? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко по-остро, отколкото бих желала.

Стори ми се, че по устните на Линда Морисън пробягна усмивка, докато ме гледаше. Тя изчака прислужницата да ни поднесе чая, преди да ми отговори:

— За разлика от повечето ми съседи, аз съм чела книгата ви и тя много ми хареса. Смело и вдъхновено произведение. Освен това по една случайност не споделям предубежденията им.

Тя пое чашата, която й подадох с любезно кимване и щом се настаних до нея на канапето, леко се извъртя към мен, за да се виждаме по-добре. Погледнах с възхита лъскавите й смолисточерни коси, изящните черти на лицето й, високите й скули, правилния нос и нежните й розови устни. Ясните й светли очи ме гледаха открито.

— Четох и разказите ви. Смятам, че сте забележителна жена, лейди Маури. Просто не е за вярване, че сте успели да извършите всичко, което сте извършили, и то със собствени сили, тръгвайки от нулата! Това не е по силите на мнозина, а вие сте жена! От нас не се очаква да постигаме успехи. Това ужасно потиска мъжете.

— Вярно е.

— Естествено, бях любопитна да ви видя, както всички, но също така държах лично да ви благодаря за това, че сте написали тези толкова вълнуващи и пълни със съчувствие творби.

— Не… Не зная какво да кажа.

— Освен това ми се искаше да ви приветствам с добре дошла.

— Много мило от ваша страна, госпожице Морисън.

— Ако ви се прииска да се откъснете от Маури Хаус за няколко часа, двамата с баща ми ще се радваме да ни погостувате. Морисън плейс не е голямо имение, но градината му е чудесна.

Тя говореше със светски тон, но зад него усетих, че поканата е от сърце. Оцених смелостта, която бе проявила, идвайки да ме навести; тя може и да не споделяше предразсъдъците на съседите си, но също беше лична дама — постъпката й нямаше да остане незабелязана и сигурно щеше да й навлече укорите им. В умните й очи и в свободните й движения проличаваше донякъде бунтовен дух.

Тъй като тя се поколеба дали да приеме втора чаша чай, усетих, че не знае дали присъствието й ми е приятно. Помолих я да постои още, нали беше първата ми гостенка в Маури Хаус. Наистина не ми се искаше да тръгва така скоро.

Тя отвърна на усмивката ми и видимо се поотпусна. Заразпитвах я за живота й. В отговорите й прозираше както усет за нещата, така и ум и чувство за хумор. Каза ми, че родът им е един от най-старинните в този край. Предците им били дребни благородници по времето на добрата кралица Елизабет. За съжаление, дядо й имал страст към хазарта и богатствата на рода се стопили почти напълно. Бащата на Линда едва успявал да поддържа имението с помощта на шестима ратаи, за да изхранва жена си и трите си дъщери.

Тогава семейството възложило всичките си очаквания на нейния „сезон“ в Лондон — първата й поява в обществото. Надявали се да си намери богат съпруг, който да им помогне да стъпят на крака. Затова наели къща и кола, купили й красиви тоалети и организирали бал. Върнали се обаче в Корнуел без пукнато пени, а тя все така била неомъжена. Глупавите брътвежи на младежите, с които се запознала на разни досадни приеми, ни най-малко не я запленили.

Тогава решила сама да изкарва хляба си и заминала за Брюксел да преподава английски. Половината от спечеленото изпращала в къщи, за да даде възможност и на сестрите си да си опитат късмета. Действително, по време на „сезона си“ и двете успели да открият мечтания съпруг. Милисънт се омъжила за един пастор от Кент, а възлюбленият на Лусинда бил графски син, макар и не първороден. В момента младото семейство живеело в Индия, където момъкът се надявал да натрупа състояние като служител на Източноиндийската компания.

Изтощена от дългогодишната немотия и трудностите, майката на Линда скоро починала, ето защо тя се бе върнала, за да се грижи за болнавия си баща. И тъй като вече не му стигали силите, тя се заела — какъв скандал! — да управлява стопанството вместо него. С всичко, което ми казваше тази жена, уважението ми към нея само нарастваше, въпреки че просто не можех да си я представя как ръководи жътвата, ремонта на хамбарите или стригането на овцете.

Изведнъж тя остави чашата си, извини се, че толкова ме е занимавала със себе си и стана, приглаждайки полите си. Роклята й беше чудесна, макар по кройката да си личеше, че е шита преди години. Явно беше най-хубавият й тоалет.

Уверих я, че ми е било много приятно да ми погостува и казах, че се надявам да дойде пак. Тя също повтори поканата си за Морисън плейс и добави, че баща й, който обичал да чете, също бил мой голям почитател.

Размяната на любезности бе прекъсната от рязкото хлопване на вратата, след което се чу гласът на Дъглас, който викна: „Къде е сестра ми?“. Щом се появи на прага с размъкната риза и кални обувки и ни видя застанали в средата на стаята, лицето му застина в учудване.

— Господи! Не очаквах да имаш гости!

Линда Морисън настръхна, а аз замълчах, ужасена от нетактичността му. Той обаче отмахна един рус кичур от челото си и се вгледа в нея с присвити очи:

— Но аз ви познавам! Сигурен съм!

— Линда Морисън — каза сухо тя. — Отдавна беше.

— Линда? Линда! Слабичкото момиченце, с което се гонехме из руините едно време!

— Слабичкото момиченце, което преследвахте!

— Спомням си, ти винаги носеше книга. Сядаше на някой камък и се замечтаваше, гледайки небето. Къде са отишли дългите ти плитки? И луничките?

— А твоите къси панталонки и прашката ти?

Въпреки че Дъглас й се усмихваше, тя оставаше все така хладна. Той попита кога се е върнала от Брюксел и тя отвърна, че още преди десет месеца.

— Не знаех. От известно време живея доста затворено. Научи ли, че отново ще отваряме фабриката? Тъкмо поставихме ремъци на трансмисиите! Това дойдох да ти кажа, Миранда! Трябва да дойдеш да ги видиш. Движат се по макарите и пренасят кофи с глина, просто фантастично! Сам слязох в изкопа и помагах на хората.

Хвърлих му строг поглед и, сдържайки ентусиазма си, той се обърна към Линда:

— Моля те да ме извиниш, толкова съм увлечен. Значи се върна в Корнуел, сигурно ти е омръзнало да тормозиш с английски онези госпожички. Трябва да е било ужасно! Пък и така и не разбрах защо замина така внезапно.

— Не би и могъл. Лейди Маури, мисля, че наистина е време да тръгвам.

— След две седмици ще има официално откриване. Ще бъде голямо събитие: гощавка за селяните и куклен театър за децата. Ще дойдат акционерите от всички краища на Англия, ще стане голямо празненство. Миранда ще пререже лентата и ще открие официално фабриката, а аз ще запаля едната пещ. Може би ще ти бъде приятно да дойдеш?

Линда Морисън не отговори и аз я изпратих до гиздавия й кабриолет. Конят изцвили, като я зърна. Тя го погали по гривата и каза, че й било много приятно, но съжалява, ако ми е досадила. Уверих я, че удоволствието е било взаимно и я погледах как се настанява на седалката, плясва с юздите и потегля, чак докато се загуби зад завоя.

— Никога не съм виждала подобна грубост, направо е непростимо от твоя страна! — викнах аз на брат си, щом влязох.

— Аз, груб? Какво говориш!

Той запротестира, когато обрисувах с възмущение невъзможното му държане и закачките му. Поясни, че умни жени като нея го карали да се чувства неловко и никога не е можел да ги понася. Пък и не можел да взема на сериозно всяка проява на докачливост от страна на една двадесет и осем годишна стара мома.

— Дъглас!

— Добре, добре… Извинявам се.

Разменихме си гневни погледи. С удоволствие бих хвърлила нещо по него, по възможност по-тежко.

— Подобни забележки не ти правят чест. По една случайност аз също съм стара мома, за да използвам твоите неласкави думи; освен това мнозина биха ме нарекли умна. И аз ли те карам да се чувстваш неловко?

— В момента — съвсем определено.

— Върви по дяволите, Дъглас!

И продължих да го притискам — уви, само с думи — чак докато ми обеща да облече най-хубавите си дрехи, да набере цветя от градината и да отскочи до Морисън плейс, за да се извини в най-скоро време.

На другия ден го видях да слиза, нагизден в празничната си премяна: кафяви панталони и сако, жилетка от бежов сатен и жълто копринено шалче. Гледаше разкаяно, а русата му коса бе озаптена за малко. Помоли да доведат коня му, яхна го и потегли, държейки в ръка голям букет. Върна се чак за вечеря и неохотно призна, че госпожица Морисън наистина била очарователна, въпреки че твърде лесно се засягала, и освен това много красива. Същинска роза, ако не се смущаваш от бодлите. Тя обаче не го интересувала. Била от онези жени, които държат мъжете изкъсо. Аз обаче си мислех, че точно това му е нужно!

Въпреки всичките му изявления, през седмицата Дъглас посети още два пъти Морисън плейс и беше поразен, че една жена може да прави толкова неща, и то така добре. Под управлението на Линда стопанството бе станало най-процъфтяващото в областта, а фермерите просто я обожаваха. Човек просто не можеше да не й се възхити.

На другата седмица Банкрофт дойде отново, по-елегантен от всякога, излъчващ оптимизъм и благоденствие. Прегърна ме енергично и стисна сърдечно ръката на Дъглас. Каза, че навсякъде се говорело само за фабриката на Маури и бъдещето, което я очаквало: наложило се дори да отхвърли куп предложения от заможни люде, които желаели да вложат парите си в нея. Ако искал, можел да продаде дела си за двойно повече, ако не и тройно, но не се съгласил. След като разгледа всичко заедно с Дъглас, ми заяви, че скоро богатството ми щяло да нарасне значително. Похвали брат ми за свършената работа и каза, че мога само да се гордея с него. Отвърнах му, че не ми казва нищо ново.

Още по-горда се почувствах на другия ден, когато се състоя официалното откриване и тържеството. Мил и любезен, но без прекалености, прекрасен в новите си дрехи, Дъглас се показа в най-добрата си светлина. Дойдоха почти всички хора от селото, зарадвани от новите възможности да си печелят честно хляба и да се позамогнат. По нищо не приличаха на мрачните и несретни хорица, които бях заварила тук преди четири месеца. Бяха пристигнали и повечето акционери, както и множество представители на местната аристокрация. Любопитството ги бе накарало да превъзмогнат предразсъдъците си спрямо скандалната сестра на лорд Маури.

Зърнах и Линда, седнала в малкия си кабриолет, свежа и красива с розовата си рокля и с голямата си сламена шапка с панделка от розово кадифе. Всички заръкопляскаха, когато прерязах лентата на входа на фабриката, и нададоха радостни възгласи, щом Дъглас запали първата пещ, като между другото не пропусна да си поизгори пръстите. После прислугата дотъркаля бурета с бира, а масите бяха отрупани с гозби. Вдигнаха се множество тостове за наше здраве и за здравето на Банкрофт. Селяните, обикновено подозрителни към разни проклети чужденци, сърдечно прегръщаха и разцелуваха тримата французи, които бяхме довели от фабриката във Венсен. Започна шумна веселба и когато Нед организира любителски боксов мач, врявата стана неописуема.

Докарана в рокля от кремав сатен на ръждивокафяви райета, с волно отпуснати по раменете коси, аз се усмихвах и се здрависвах със селяните, а те ми благодаряха за това, че „направо ни върнахте животеца, тъй да са кажи“. Погрижих се за французите и заръчах да им доливат редовно от бялото вино, което пиеха. След това побъбрих любезно с акционерите, строги и сдържани хора, които се чувстваха не на място сред шумното селско празненство. Забелязах, че Дъглас почти не се отделяше от Линда Морисън, както и че местните благородници първи се втурнаха към закуските. Те ме оглеждаха любопитно, а жените разменяха коментари зад разперените си ветрила. Поздравих ги всеки поотделно с подчертана любезност.

Пийнах шампанско с акционерите, бира със селяните и прекарах почти половин час с децата, които бяха във възторг от кукленото представление. След четири-пет часа вече ме боляха краката и гърбът. Дяволски трудна работа беше да се усмихваш и да любезничиш толкова време, запазвайки неизменно добро настроение! Просто изтощително! Най-после Банкрофт ми се притече на помощ.

— Изглеждате ми малко не на себе си, мила моя.

— Имате истински талант да повдигате духа на хората, Банкрофт! Е, ако искате да знаете, наистина вече се чувствам не на себе си.

— Позволете ми да ви отведа в къщи. Струва ми се, че това тук ще продължи до късно вечерта… А утре е първият работен ден във фабриката. Не съм сигурен, че беше добре да давате на хората толкова бира.

— Вие мислите само за инвестициите си, нали?

— Ами че точно затова съм богат човек!

— Смятате ли, че бих могла да се измъкна?

— Брат ви вече го направи. Още преди час си тръгна с онази прелестна тъмнокоса дама, която дойде с кабриолета си. Между тях май има нещо. Хайде, елате, Миранда.

Той ме хвана за ръка и ме поведе сред тълпата към каретите и ме качи на моята. Самият той седна на капрата и след няколко минути излязохме на безлюдния път към Маури Хаус. Докато прекосявахме селото, минахме край странноприемницата. Беше съвсем подновена и си дадох сметка каква благотворна промяна бе настъпила тук за толкова кратко време.

— Доволна ли сте?

— Много. Най-вече заради брат ми. Това беше голямата му мечта. Радвам се, че му помогнах да я осъществи.

— Това е била мечтата и на баща ви.

— Да, наистина.

— Родителите ви биха се гордели с вас, Миранда. Направихте много за този край. Хората са щастливи, че пак ще имат работа, селото им направо живна! Това, което постигнахте, е истинско чудо!

Така беше, но в момента се чувствах главно изтощена. Вече наближавахме Маури Хаус. Тъкмо тук преди време бях срещнала патрула кралски войници. Къщата се издигаше гордо, възвърнала предишното си величие и блясък, заобиколена от прекрасни, добре поддържани ливади и градини с цветя. Каква невероятна промяна бе настъпила тук, и то за толкова кратко време!

— Липсва ли ви Лондон?

— О, не… Мисля, че не, Дик.

— Наистина ли?

— По-сложно е. Обожавам брат си, но… Той трябва да живее собствения си живот, а аз не съм сигурна, че… че имам място в него. Най-после разбрах коя съм, но…

— Но още не знаете коя бихте желали да бъдете.

— Вие наистина добре ме познавате, Банкрофт, дори твърде добре. Струва ми се, че просто отдавна съм свикнала да се боря за оцеляването си. Всичко това е и мое, но не мисля, че мога да се задоволя с ролята на благородната лейди Маури, живееща в своя замък. Това не ми е в кръвта. Разбирате ли ме?

— Прекрасно.

— Може би някой ще каже, че съм неблагодарна, че не умея да ценя щастието, което ме сполетя. Ала не е така, съвсем не е така.

— Зная, момичето ми.

Банкрофт скокна от капрата и ми подаде ръка, за да сляза. Постояхме за миг пред вратата. Той трябваше да проведе още няколко разговора с акционерите, но след това щеше да дойде на вечеря и да остане да пренощува у нас. На другия ден трябваше да се върне в Лондон. Този висок, хубав и сърдечен мъж, пълен със сили и разум, означаваше много за мен. Той ме познаваше може би по-добре от всеки друг и разбираше какво изпитвам.

— Изминахте много дълъг път, Миранда. Трудно е да се повярва, че някога бяхте едно дрипаво хлапе, което говореше на ужасен жаргон.

— Негодник! Не съм говорила чак толкова зле!

— Дори по-зле. Още си спомням за онази сутрин в Тайбърн, когато се опитахте да ми отмъкнете кесията…

„Да, наистина трябва да бъда много щастлива днес!“, помислих си аз. Ала душата ми бе изпълнена с тъга.

— Смелост, малката, всичко ще бъде наред!

— То вече е наред. И точно в това е проблемът.

— Това не е краят, Миранда, а само началото. Ще ви се случат още много неща, вие сте от хората, чийто живот не спира на едно място. Журналистите го оприличават на приказка. Това донякъде е така, но вашата приказка още не е завършена, мила моя. Предчувствам, че ви очаква нещо хубаво.

— Какво бих правила без вас, Дик?

— Ако се има пред вид как харчите, бихте се озовали в затвора за дългове. Приберете се и си починете, Миранда. Утре всичко ще ви се струва по-различно.

Той ме прегърна и потегли. Гледах как колата се отдалечава и се изгубва. Имах всичко и нямах нищо. Да му се не види! Защо не можех да се радвам на щастието си? Защо вечно трябваше да се измъчвам заради… О, не трябваше да мисля за това, не трябваше дори да се сещам за него! Лейди Миранда нямаше нужда от никого, а най-малко от някакъв вечно недоволен и вятърничав шотландец, който… Пратих го мислено по дяволите и влязох в къщи. Животът продължаваше.