Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (33)

3

Пред Бъркли Скуеър, импозантното лондонско жилище на лейди Джулия Коупланд, се точеше дълга редица карети и всяка поспираше за малко пред входа, преди да отмине нататък. Лакеи с напудрени перуки и ливреи от чиста коприна — синьо сако и бял панталон — посрещаха гостите с факли в ръка и ги повеждаха към входа, напомнящ с колоните си на древногръцки храм.

Всички прозорци на къщата грееха ослепително и оттам се носеше шум от стотици гласове.

Защо бях дошла? Сигурно щях да се наскучая до смърт сред тия парадно облечени хора, които пристъпяха бавно като животни в клетка из обзаведените с небивал разкош помещения към салона, където домакинята, изправена гордо до невзрачния си съпруг, ги приветстваше всеки поотделно.

Никак не ми се идваше на този прием, но Мили, възхитена от възможността да ме види с някой от новите ми тоалети, бе изпаднала в луд възторг. Заяви, че видът ми надхвърлял всичките й очаквания и нямала търпение да разбере какъв успех съм пожънала на приема.

Внезапно ми се прииска да се обърна и да си тръгна, вместо да изтърпя цялото това мъчение и да блъскам часове наред из това стълпотворение. Тъкмо се канех да направя кръгом, когато някаква силна и изпоцапана с мастило ръка ме задържа за лакътя.

— О, не, няма да ви оставя да се измъкнете! Ако трябва да понеса целия този ужас, и вие ще ми правите компания! — прогърмя груб глас.

Видях срещу себе си познатото грозно сипаничаво лице, сред което проблясваха умни очи, вперени в мен с такава настойчивост, че не намерих сили да се възпротивя.

— Джонсън! Не съм и предполагала, че ще ви срещна тук.

— Аз съм утвърден светски лъв — отвърна той. — Идвам да разкъсам дажбата си от християни. Що се отнася до вас, винаги съм твърдял, че жена, която пише, е не по-малка забележителност от куче, което ходи на два крака… Да не говорим, когато пише дяволски добре. Скоро трябва да очакваме и мъже, които да шетат из кухнята.

— Това ми се струва добра идея. Тогава жените биха имали повече време да се занимават с това, на което са наистина способни. Щеше да има далеч по-малко войни и злоупотреби с властта.

— Да, но каква катастрофа би настъпила в кухнята! Трябва да ви призная, че проклетата „Херцогиня Ани“ направо става за четене! Дори пролях няколко сълзи.

— Никога не бих допуснала, че може да ви се случи подобно нещо.

— Опасявам се, че зад цялата ми грубиянска и враждебна фасада се крие отчайващо сантиментална душа. Когато не съм зает с бичуване на хорската глупост, съм срамно добродушен. Ала уви, светът е пълен с глупаци и имам чувството, че немалка част от тях са се събрали тук тази вечер.

— Да се измъкваме оттук — предложих аз.

— Нима сте толкова малодушна? Не можете ли да проявите малко смелост? Това е присъщо на пола ви, разбира се, но очаквах повече от знаменитата М. Д. Не е чак толкова ужасно, ще видите. Старата вещица събира в салоните си купища малоумници и възклицанията й приличат на крясъци на разгонено шимпанзе, но предлага изискани лакомства и най-добрите вина в Лондон. Имам твърдото намерение да се натъпча като прасе, а после да се отдам на сладко пиянство. Обикновено така правя в подобни случаи.

Джонсън гневно замърмори, когато тълпата ни повлече напред. С омачканите си стари дрехи, с покритите си с кръпки чорапи и раздърпаното си сако с провиснали джобове, той представляваше странна гледка сред тези разкошно нагиздени хора и повече от всякога приличаше на стар мечок.

— Наистина не зная какво търся тук — оплаках се аз. — Нямам никаква представа що за личност е духовният глава на окръг Саутуорк; дори съм убедена, че никак няма да ми допадне.

— Какво, нима никога не сте чували за този мошеник, преподобният Джордън? Той е много на мода в столицата, истински любимец на благородните дами, които се тълпят край него, за да слушат сладникавите му нелепости и патетичните му поучения. Риж, пухкав дребосък, когото канят навсякъде. Светски тип духовник, винаги готов да ви поднесе блудкавите си утешения. Този глупак дори издаде сборник с наставления, за който се избиват — вече излезе три-четири пъти и подготвят петия или шестия му тираж.

— Четохте ли го?

— Това би ми причинило такова стомашно разстройство, сякаш съм прекалил със сладкото. Ала знам, че е от ония буламачи, които много се харесват на дамите — захаросани и лишени от всякакъв смисъл. Също така е музикант — свири на орган, акомпаниран от струнни инструменти.

— Надявам се, не и тази вечер?

— Доколкото зная, лейди Джулия е наредила миналата седмица да инсталират орган в музикалния й салон. Разбира се, чудовищно голям и с позлатени тръби.

— Господи! — въздъхнах аз.

Все така носени от тълпата, най-накрая стигнахме до салона, където скоро се озовахме лице в лице с лейди Джулия и съпруга й, дребен и невзрачен човечец, който напълно се губеше до високата си жена, още по-величествена с високата си напудрена прическа, от която стърчаха три кичура бели пера, прикрепени с брошка от диаманти и изумруди. Тя беше мършава като скелет, с голям орлов нос, широка уста и бледосини изпъкнали някъде очи, които й придаваха вид на учуден жираф. Никога не бях виждала жена, окичена с толкова диаманти и изумруди, които, между другото, силно се нуждаеха от почистване.

— Госпожице Джеймс — възкликна тя, поемайки ръката ми. — За мен е чест да ви видя тук! Страшно ни се искаше да дойдете, нали, Алистър? Романът ви ужасно ми хареса — толкова смел, правдив!

— Благодаря, че ме поканихте — отвърнах меко аз.

— Трябва да намерим малко време да поговорим, дете мое! Литературата винаги ме е привличала… Мисля дори самата аз да напиша роман. Ще трябва да ми обясните как става.

Смънках нещо от учтивост, а през това време тя съгледа Джонсън и тутакси се обърна към него. Пусна ръката ми и сграбчи неговата, обсипвайки го с любезности. Той се намръщи, издърпа рязко ръката си и безцеремонно я запита накъде са закуските. Лейди Джулия едва сподави смеха си, очарована от неговата грубост и му каза, че с нетърпение очаква излизането на речника му, за да си го купи.

— Купете си десет, за да подпирате с тях вратите си.

— Не е ли божествен! — изписка възхитено тя.

Той ме повлече нататък, мърморейки сърдито.

— Ужасно женище… Истински папагал, с глава, празна като кратуна. Усетихте ли как мирише дъхът й?

— Сигурна съм, че е изпълнена с добри чувства — възразих аз и това го накара отново да се намръщи.

Знаех, че грубите му маниери му служат само за да прикрие вродената си срамежливост. Дейви се кълнеше, че насаме той е най-милият и състрадателен човек на света, винаги готов да се притече на помощ на изпаднал в беда приятел.

В една съседна стая, просторна като бална зала, украсена с позлатени скулптори и огромни картини по стените, където множество кристални полилеи пръскаха светлина, на три големи маси бяха сервирани всевъзможни лакомства. Въпреки протестите ми, Джонсън напълни една чиния и за мен.

— Розови скаридки, резен агнешко, няколко аспержи… После ще се занимаем с десертите. Значи така, решили сте да разбиете сърцето на моя приятел Дейви? — попита той, напъхвайки чинията в ръцете ми.

— Това пък откъде ви хрумна? Не мога да изям толкова храна…

— Ще ви помогна. Ето, вземете и моята чиния. Ще се опитам да се добера до някой от тия облечени като палячовци лакеи, които разнасят напитки. Шампанско ли?

— Аз…

— Послушайте ме, вземете. Ще имате нужда от него. Намерете някое местенце край стената. Идвам веднага.

Сигурно изглеждах страшно глупаво, стоейки там с двете чинии в ръце. Тук имаше едва шестдесетина души и имах чувството, че до един са вперили поглед в мен, докато се отправях към някаква гигантска древногръцка статуя, поставена в една ниша. Оставих чиниите върху пиедестала й от черен мрамор и за миг се изкуших да се измъкна, преди Джонсън да се е върнал. Шумът от разговорите беше поутихнал. От някаква съседна зала сега долиташе музика, изпълнявана с доста устрем. Бах. Въпреки широко отворените към градината прозорци, из помещенията се носеше задушливият лъх на пот, влажна пудра и тежки парфюми.

— Ето го вашето шампанско. За мен — чаша порто. Къде ми е чинията?

— Върху пиедестала.

Джонсън се настани до мен и хвърли поглед към безръката и безглава статуя, която се извисяваше над нас.

— Какъв ужасен вкус! Дори не е автентична, също като оня Ван Дайк. Портретите на Нел Гуин и на Барбара Кастълмайн от Лили приличат на оригинални, но пък са втора ръка картини. И така, каква е тази глупава история с брака ви с Дейви?

Говореше строго и ме гледаше с обвинителен поглед. Хваната натясно, отвърнах с леден тон:

— Дейви наистина ми предложи да се омъжа за него, господин Джонсън, но съвсем не мисля, че това ви засяга.

— О, напротив! Дейвид ми е като брат. Между другото, тези скариди са направо знаменити. Защо не ги опитате? Той вече е готов да се установи и единственото му желание сега е да води улегнал и подреден живот, от което наистина се нуждае. Ако иска да продължи с кариерата си в театъра, му трябва спокойна семейна атмосфера. Трябва му някой, който да готви, да пере и да глади дрехите му, да се грижи за здравето му, да отпъжда досадните почитатели и да плаща сметките. С две думи, някой, който изцяло да посвети живота си на грижите за Дейвид Гарик.

— Напълно съм съгласна — отвърнах аз. — Точно това му трябва.

Джонсън изпразни чинията си, после посочи въпросително към моята и щом кимнах, се зае и с нея. Отпих глътка шампанско. Усещах, че бузите ми пламтят и се насилих да запазя хладнокръвие. Макар да беше истински гений и най-бележитият писател на деня, макар речникът му да беше огромно начинание, което щеше да предизвика революция в английския език, ми се струваше, че прекалява с безцеремонното си държане.

— Това, от което той определено няма нужда, е още един артистичен темперамент в дома си. Като вас например, госпожице Джеймс. Надявам се да имате същия успех в писането, какъвто има той на сцената. „Херцогиня Ани“ наистина ме покърти. А доколкото разбирам, следващата ви книга ще бъде още по-добра. Изпратете ми един екземпляр, щом излезе!

— Господин Джонсън…

— Наричайте ме Сам. Всичките ми приятели ми казват така, а към вас, детето ми, изпитвам само приятелски чувства. Ала две силни творчески личности под един покрив… Това е невъзможно положение и съм сигурен, че ще се съгласите с мен.

— Не виждам защо…

— Напротив, виждате! Вие сте изключително умна жена, което, между другото, доста ви пречи. Дейви няма нужда от умна жена. На него му трябва глупава, но предана съпруга, която би приела да живее в сянката му, да го обожава и да се грижи за него, да няма собствено мнение, а още по-малко — собствено творчество. Всичко, което ви говоря, детето ми, си е самата истина и вие го знаете не по-зле от мен.

Беше прав, разбира се, и точно това ме ядосваше най-много. Дълго бях обмисляла предложението на Дейви и бях стигнала до същите заключения. Сприхавият стар мечок просто ги изрече на глас.

— Ммм, превъзходно! — обяви той. — Ще ида да си взема още малко от това агнешко. Той е влюбен във вас, детето ми, искрено влюбен за първи път в целия си живот и точно това е лошото. Любовта е чудесно и вдъхновяващо чувство, но за един артист тя е истинско бедствие — изпива силите му и пресушава творческата му енергия. Отвлича го от най-важното — работата му.

Оставих чашата си върху подноса, който разнасяше един слуга, а Джонсън намести перуката си.

— Този брак би бил пагубен и за двама ви. Ще навреди на кариерата на Дейви, а също и на вашата. Вместо да гладите ризите му, да лъскате обувките му и да му приготвяте топла вечеря, вие ще пишете новата си книга и той ще възнегодува. Вместо да ви окаже разбиране и подкрепа, когато срещнете трудности, той ще кърши ръце и ще се оплаква от новата постановка, от ужасната си партньорка, от глупавия механик или от дългия монолог във второ действие, който приспива всички.

Отново казваше истината, това старо чудовище, помислих аз и отпих голяма глътка шампанско. Запитах го кисело дали случайно не е намерил вече идеалната съпруга за своя приятел.

— Ами да, така е наистина — госпожица Виолета, пухкавата австрийска танцьорка, която изгаря от желание да го докопа. По мое мнение, нейната артистична кариера съвсем не се дължи на истинско призвание и тя е готова охотно да я изостави, за да се посвети на Дейви. Тя е кротка, непретенциозна, с покорен нрав и обожава Дейви от все сърце. Ева-Мария, както се казва всъщност, е превъзходната германска домакиня, точно това, което му трябва. А той, макар да не я обича истински, поне я харесва и аз не се съмнявам, че с времето ще се привърже искрено към нея.

— Вие… Вие сте помислили за всичко, нали така?

— Е, да. Желая му възможно повече щастие. Той има какво да даде на света, и вие също, скъпа моя. Искам и двамата да сте щастливи.

Тези думи бяха изречени почти нежно. В очите му, които обикновено гледаха свирепо, сега се четеше доброта и любов към ближния.

Той ме потупа по ръката. Каза, че съжалява за грубостта си и се надява да не ме е наранил. Изведнъж видях пред себе си оня Сам Джонсън, който Дейви и неколцина други толкова обичаха.

— Още не съм отговорила на Дейви — казах меко аз.

— Вие наистина сте изключително умна жена и не се съмнявам, че ще вземете правилното решение.

— Действително.

— Отнех ви твърде много време, детето ми. Сега трябва да отида да разкъсам още няколко християни. Лейди Джулия ще бъде крайно разочарована от мен, ако не оскърбя поне половината й гости. Наистина ли не искате още нещо за ядене?

Поклатих отрицателно глава. Джонсън намести още веднъж перуката си и скоро го зърнах обграден от тълпа почитателки, които, искрено забавлявайки се, ахкаха на дръзките му думи. Не след дълго аз самата бях наобиколена от хора, които ми се възхищаваха и ми задаваха глупави въпроси. Усмихвах се и отговарях любезно. Да, писането на книги наистина е трудна работа; не, не мислех, че не подхожда за жена; да, тъкмо бях завършила следващия си роман. Не, този път не беше автобиографичен. Разказваше се за проститутки.

Събеседниците ми реагираха всеки според природата си, но докато водех тези разговори, които по-скоро ме развеселяваха, усещах зад себе си нечий поглед, впит в гърба ми със смущаваща настойчивост. Обърнах се и видях висок и широкоплещест военен, стегнат в бял панталон и обичайната червена куртка, който продължи да ме оглежда с неприкрито нахалство и отявлена враждебност.

Изведнъж лейди Джулия отново се оказа до мен, размахвайки обсипаните си със скъпоценности ръце и примигвайки с изпъкналите си очи. Отново ме обсипа с похвали и каза, че още не може да повярва, че е успяла да ме привлече в салона си. Разменихме няколко общи приказки и тя заключи, че е открила сродна душа. После се извини, че трябва да ме остави, за да поеме ролята си на домакиня, но каза, че непременно трябвало да се видим пак, за да поговорим по-спокойно. След това се зае да сипе хвалебствия по адрес на преподобния Джордън, с когото държеше да ме запознае, и след като я послушах известно време, накрая реших да я запитам кой е високият военен, застанал до дивана. Оправдах се, че ми напомня на стар познат.

— О! — възкликна тя, когато най-сетне успя да го разпознае с късогледите си очи. — Това е капитан Рамзи, капитан Джон Рамзи, чудесен човек. Един от най-верните агенти на краля, а също и от най-безмилостните, както се чува. В момента е натоварен с важна мисия в провинцията, не помня къде, винаги забравям подробностите. Върнал се е в кратък отпуск. Един строен офицер с твърда походка повишава престижа на прием като този.

— И още как.

— Винаги се стремя към разнообразие, толкова е уморително, когато всички гости си подхождат чудесно!

И тя се хвърли към един бележит историк. Аз допих шампанското си. Ставаше и по-шумно, и по-горещо, вече ми беше задушно, затова се приближих към един от прозорците. Щом ме лъхна чистият въздух от градината, отново ми се дощя да избягам оттам.

— Как сте, госпожице Джеймс?

Добре обработеният глас издаваше, че притежателят му определено произхожда от заможна среда, но в него се долавяха и строги заповеднически нотки. Капитан Рамзи бе застанал на две крачки от мен и ме фиксираше с ледените си сини очи, над които се очертаваха смръщени безцветно руси вежди. Беше висок и атлетичен, а безукорно ушитата му униформа още повече подчертаваше снажната му фигура. Имаше енергично лице с тънки устни, правилен нос, а по челото се спускаха няколко руси къдрици. Не се и съмнявах, че с тази външност лесно успява да стряска хората си и да покорява жените.

— Не мисля, че се познаваме — сухо отвърнах аз.

— Капитан Джон Рамзи, на вашите услуги. А аз прекрасно зная коя сте. Пък и кой ли не познава прочутата Миранда Джеймс?

— Нима се интересувате от литература, капитан Рамзи?

— Интересувам се от авторите, особено от един от тях…

— Нима?

Стоманеният му поглед се взираше в мен с толкова явна ненавист, че той все пак направи опит да я поприкрие. Подразних се, че деколтето ми е толкова дълбоко, както и че въпреки волята ми страните ми се обагриха в червено.

— И кой автор имате предвид?

— Кам Гордън. Доколкото зная, сте била негова държанка.

Не отговорих. Започваше да ме обзема ярост.

— Полицията все още го издирва.

— Известно ми е.

— Свързвал ли се е с вас?

— Не смятам да отговарям на въпросите ви, капитан Рамзи.

— По последни сведения, той се е присъединил към банда контрабандисти, които действат по крайбрежието на Корнуел. Видели са го с тях и са го разпознали. Наградата за главата му е удвоена.

— Все още не разбирам какво ме засяга всичко това.

— Аз пък мисля — отвърна той с блеснал поглед, — че напротив, много ви засяга.

Ако не се бях превърнала в дама, ако не се намирах в чужд дом, щях да го зашлевя с всички сили, така, че да му пищят ушите часове наред. Сега обаче се задоволих да го изгледам хладно, вдигнала въпросително вежда. Той стисна устни и отвърна на погледа ми. Около нас продължаваше да се носи шумът от разговорите и тракането на порцеланови съдове, а от съседната стая долитаха звучни акорди.

— Повтарям: свързвал ли се е с вас?

— Ще ви предложа нещо, капитан Рамзи — казах аз с безукорна учтивост.

— И какво е то?

— Да вземете всичките си въпроси и да си ги заврете отзад.

Рамзи не трепна, но устните му станаха още по-тънки, а ръцете му се свиха в юмруци. В очите му прочетох как изгаря от желание да се нахвърли върху мен и да ме обсипе с удари. Много добре знаех как се отнасят хора като него с някоя клета жена, която е имала нещастието да попадне в ръцете им. Страданието, което изпитваше, не им стигаше, трябваше да издевателстват по най-груб начин върху нея, за да задоволят жаждата си за власт.

— Може да сте известна писателка, госпожице Джеймс, закриляна от щастливата си звезда и влиятелните си приятели, но за мен си оставате курвата на бандита, за чиято глава е обявена награда. Пак ще се срещнем.

— В такъв случай ще чакам да похлопате на вратата ми, но сега ще направите най-добре да се разкарате оттук.

Близо половин минута той се взира в мен неподвижно, после се завъртя на пети и напусна стаята. Златистите ресни на еполетите му се полюшваха в такт с отсечената му стъпка. Този разговор ме бе разтърсил повече, отколкото исках да си призная. Още си спомнях разпитите отпреди три години. Мили боже, нима всичко това щеше да започне отначало? Стаята се въртеше пред очите ми. Изведнъж видях пред себе си ококорените очи на лейди Джулия и възголемичката й уста, откъдето се чуваше:

— Зная, че ще ви допадне. Никакъв Бах, преподобният Джордън ще свири само Алби… Алби… Знаете, оня венециански композитор. Запознахте ли се вече? Не? Сигурно дамите просто не са го оставили на мира. Ще ви го представя веднага щом свърши да свири.

— Лейди Джулия… Наистина не мисля…

— Елате, детето ми — прекъсна ме увлечено тя. — Зная, че предпочитате да го послушате седнала.

Тя ме повлече със себе си и аз я последвах като в транс в някаква стая с бледосини стени, които се редуваха с бледобежови пана, изрисувани с тънки зелени клончета и гирлянди от рози, сред които закръглени ангелчета държаха различни музикални инструменти. Петдесетина леки стола, украсени с позлата, бяха строени в десет редици; в дъното, върху естрада от розово дърво, се издигаше огромен орган с позлатени тръби. Докато дузина мъже в черно настройваха инструментите си, някакъв червенокос мъж, чиято тясна якичка говореше, че е духовник, се въртеше около тях и им даваше последни разпореждания.

Доста от гостите, явно с повече късмет от мен, вече си бяха тръгнали и едва половината от столовете бяха заети. Нямаше и помен от капитан Рамзи, но за свое учудване съзрях Джонсън, който, като ме видя, скочи на крака и тръгна към мен с тежка стъпка.

— Мислех, че сте се измъкнали — промърмори той. — Тия дяволски жени, с които се заговорих, ме хванаха за ръцете и ме домъкнаха насила тук… елате детето ми, нека да седнем най-отзад.

Столът проскърца жално, щом Джонсън се отпусна върху него. Хората си говореха тихичко, жените си вееха с ветрила, мъжете смръкваха от време на време по щипка тютюн от богато украсените си табакери, както беше модно по онова време. Лейди Джулия пърхаше насам-натам, а големите пера, които се спускаха от прическата й, мърдаха като пипала, щом се наведеше към някого.

— Трябва да призная, че Джордън е добър музикант. Ако не беше свещеник, можеше да си изкарва хляба с това. Ала винаги свири едно и също парче в сол минор от Албинони. Не признава нищо друго. Сантиментална мелодийка, без никакъв дълбок смисъл, за разлика от Бах, но все пак приятна, макар и твърде примитивна за моя вкус.

Слушах го с половин ухо. Все още не можех да се отърся от разговора си с капитан Рамзи. Бях разтревожена, но не за това, което човек, можеше да си помисли. Той самият и неговата враждебност слабо ме притесняваха, често се бях сблъсквала с подобни неща. Ала въпросите му ме накараха да се замисля върху едно: дали някога щях да се освободя напълно от Кам? Нима винаги щеше да присъства в живота ми? Нима винаги щях да изпитвам същата тъга, същото чувство за самота, щом си припомнех високото му слабо тяло, устата му, острия поглед в сините му очи и кичура смолисточерни коси, паднал върху челото му? Дяволите го взели! Защо не можех да го забравя, защо всяка частица от тялото ми така упорито пазеше спомена за него?

Преподобният Джордън все така се суетеше по сцената. Беше облечен изцяло в черно, а панделка в същия цвят придържаше тъмнорижите му коси на тила. Донякъде имаше вид на денди. Беше доста нисък, жив и пъргав и ужасно ми приличаше на малко момче, което отчаяно се опитва да направи впечатление на околните.

Най-после той седна пред органа и в залата настъпи тишина. Рядко имах възможност да послушам хубава музика. Може би тя щеше да ми помогне да прогоня мрачните мисли от главата си. Някаква приглушена мелодия се надигна от органа, разлюля се, разля се във въздуха, извиси се и се спусна надолу със затрогваща простота, безкрайно вълнуваща… Сякаш най-съкровените човешки чувства се бяха превърнали в музика… Сякаш по силата на някаква магия моята мъка и отчаяние се изливаха в звуци… Кам, виждах Кам, той ме гледаше, той ме прегръщаше, галеше, обичаше… А после внезапно изчезна и напразно протягах ръце; щом заглъхна и последната нота, душата ми бе пълна не с любов, а с тревога. Очите ми се бяха насълзили. Избърсах ги. Макар и мърморейки, до мен Джонсън направи същото.

— Сантиментални безсмислици, нищо сериозно няма в тях…

Дори добави, че му била влязла прашинка в окото.

Вече изправен, преподобният Джордън се кланяше скромно в отговор на възторжените аплодисменти. Хората наставаха и се разбъбриха. Магията отлетя.

— Още шампанско, шампанско за всички — провикна се лейди Джулия.

Джонсън стана и ме хвана за ръка. Чувствах се слаба и потисната. Казах му, че ми се ще да се прибирам. Той ме помоли да почакам, докато повика колата ми. Грижеше се за мен и ме наблюдаваше с тревога, явно си бе помислил, че не ми е добре. Застанах близо до една врата, където стърчаха двама лакеи с напудрени перуки, и се погледнах в едно от огромните огледала: какво търсеше тук тази висока бледа жена с бухналата си прическа от бакърени къдрици?

— Онора!

Обърнах се. На няколко метра зад мен, преподобният Джордън бе застинал на място и ме гледаше смаяно. После разтърси глава, премигна и пак ме погледна, изтривайки чело с ръката си.

— Извинете ме, моля, изтървах се неволно. За миг помислих… — И той пак разтърси глава, сякаш за да отпъди някакво натрапчиво видение. — Извинете — повтори той.

— Как… Как ме нарекохте? Онора ли?

— Вие ми напомнихте… Ужасно приличате на една дама, която познавах преди много години, невероятно красива жена. Косите ви са различни на цвят, както и очите, ала чертите… В чертите има поразително сходство. Бихте могли да бъдете близначки. Беше горе-долу на вашата възраст, когато я видях за последен път. Свирих на орган на сватбата й. Албинони… всъщност, същото парче, което току-що чухте. Тогава бях още момче… Трябва да е било преди двадесет и три-четири години…

Джордън се приближи към мен, сякаш още не можеше да повярва на очите си. Отблизо също имаше доста младежки вид, но няколко бръчици в ъглите на очите и край устата го издаваха. Лицето му изглеждаше благодушно, с плътни устни и топъл поглед, с лунички по носа и скулите.

— И се наричаше Онора? — промълвих аз едва доловимо.

— Онора Джеймс, която се омъжи за Джефри Маури. Никога не съм виждал по-влюбена двойка. Историята им звучеше като вълшебна приказка, ала уви, завърши печално. Той почина точно след сватбата, а тя…

— Името ми е Миранда Джеймс.

Преподобният Джордън отстъпи стъписано крачка назад. В широко отворените му очи се четеше недоверие.

— Не, не може да бъде, тогава вие сте детето, което тя… Тя изчезна, сякаш просто се стопи във въздуха. Чичо ми, преподобният Уилямс, пристигна в Лондон още щом получи писмото с разказа й и го прочете. Ала тя вече беше мъртва. Детето беше изчезнало. Той обикаля близо три седмици из Сейнт Джайлс с надеждата да го открие, но не успя.

— Майка ми умря. Искаха да ме приберат в сиропиталището, затова избягах. Имах… една приятелка. Тя ме скри.

Струваше ми се, че гласът ми идва някъде отдалеч, че дори не е мой. Всичко около мен — светлините, позлатата, лакеите с напудрените перуки, разговорите, смеховете, дори тази бледа червенокоса жена в огледалото — изглеждаше недействително. Преподобният Джордън взе ръцете ми и ги стисна силно.

— Дете мое, та вие сте съвсем бледа! Вероятно аз също. Никога не бих помислил… Близо двадесет години не ме напускаше мисълта какво ли е станало с онова дете и ето че сега… Запазих писмото на майка ви. Беше го изпратила на чичо ми в Корнуел, преди да умре. След неговата смърт го открих сред вещите му.

Джонсън се появи на прага и като видя преподобния да ми стиска ръцете, прие най-заплашителния си вид. Джордън продължи:

— Тя искаше… Тя искаше чичо ми да научи цялата истина и да ви я разкаже, щом пораснете достатъчно…

— Какво става — извика Джонсън. — На госпожица Джеймс не й е добре и не му е времето да я занимавате с вашите…

— Ще ви донеса писмото й утре. В четири следобед добре ли е?

Кимнах.

— В Гросвенър Скуеър, имението на лорд Маркъм. Живея в Дауър Хаус, зад Маркъм Хаус.

— Дете мое, това е просто невероятно, още не мога да…

Джонсън ме помъкна и настоя да ме изпрати. Смътно си спомням, че се сбогувах с него пред нас и пратих колата да го откара до дома му. Мили дойде да ме посрещне и ме заразпитва как е минала вечерта. Ала аз поклатих глава в знак, че не съм способна да говоря сега и с нейна помощ се съблякох и си легнах. Заспах веднага, но за щастие не сънувах нищо, а на другия ден се надигнах едва към десет и с размътено съзнание.

Мили, която бдеше над мен като квачка, ми донесе горещо кафе и кифлички, които върнах. Все пак, благодарение на съживяващата напитка, се почувствах по-добре и когато в четири часа преподобният Джордън дойде, го посрещнах спокойна, напълно овладяна и самоуверена. Помолих го да ме извини за обърканото ми държане вечерта.

— Боя се, че аз също не се държах много подобаващо — отвърна ми той. — Ала бях толкова разтърсен! След всички тия години… Това е невероятно, детето ми, просто невероятно!

Той носеше в ръка някакъв пакет, обвит в дебела кафява хартия, който ми подаде. Оставих го върху бюрото си. Облечен също така строго, както и предната вечер, Джордън излъчваше неопределим чар, съставен от сдържана живост и ум, към които се прибавяше някаква почти детинска веселост.

— Да ви предложа чаша вино? — запитах аз.

— С удоволствие. Къщата ви е много красива, госпожице Джеймс. Този Хогарт… познат ми е, виждал съм го вече.

— Репродукциите се продаваха навсякъде в Лондон — казах аз, докато му наливах бяло вино във висока кристална чаша.

— Разбира се, зная коя сте — Миранда Джеймс, М. Д. Снощи не направих връзката. Четох „Херцогиня Ани“ и предполагам, че е в голяма степен автобиографична… Това сираче, което отраства по улиците, което става джебчийка и заживява с един художник…

— Да, използвах някои моменти от собствения си живот.

— Четох и разказите ви. Вие сте много талантлива.

— Благодаря.

— Няма ли да ми правите компания? — попита той, докато поемаше чашата, която му подадох.

— За съжаление, не мога. Снощи изпих доста шампанско, за да издържа на напрежението от приема, а никак не съм свикнала да пия.

— Да, у лейди Джулия беше доста шумно и оживено. Тя обаче е прекрасна жена. И изключително състрадателна. А това е много важно за работата, на която съм се отдал.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте да ме посетите, преподобни. Зная, че сте много зает човек.

— Действително, доста сме натоварени, но всичко, което правим, е в името Божие. Снощи препрочетох писмото на майка ви. Забележителен документ. Всичко е описано, включително незначителната ми особа. Изчетох го на един дъх. Явно литературната ви дарба идва от нея.

— Нямам търпение и аз да го прочета.

Преподобният Джордън остави празната си чаша, усмихна ми се и ми стисна ръцете, както бе направил предната вечер.

— Разбира се. Не искам да ви бавя повече — каза меко той. — Щастлив съм, че най-после се намерихте, детето ми, и се надявам скоро да ме посетите. Имаме да си кажем много неща.

— Ще дойда.

Изпратих го до вратата. Отвън го чакаше кола и аз останах на прага, докато потегли. После се обадих на Мили, че не искам никой да ме безпокои и седнах зад бюрото си. Разгънах пакета. Листовете бяха крехки и пожълтели, мастилото бледнееше, но все още можеше да се чете. Поколебах се за миг, обзета от огромно вълнение, после зачетох:

„Остава ми твърде малко време, за да разкажа историята си, а имам толкова много неща да споделя. Все пак Миранда трябва да знае всичко, за да разбере и да прости. Не се съмнявам, че ще постъпи така. Тя е само на девет години, но притежава мъдростта на възрастен човек. Иска ми се да я прегърна и да й разкажа всичко. Да прочете сама истината в очите и сърцето ми. Знаех, че въпреки волята ми сълзите ще рукнат от очите ми и тя ще се обърка. Не смеех…“