Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (31)

1

Паунът на лорд Маркъм беше толкова нетърпим, че ме навеждаше на мисли за убийство. Не бях единствената, която не можеше да понася дрезгавите му крясъци, той подлудяваше всички наоколо. В замяна на това, къщата, разположена зад ливадата на имението, малко встрани, беше същинско чудо. Лорд Маркъм я бе построил за сватбен подарък на дъщеря си, сгодена по онова време за местен благородник. Ала тя бе забягнала в Рим с някакъв хубав, но беден италиански живописец и там бе починала от треска. Къщата стояла празна цели двадесет години, но се грижели да я поддържат. Сега Дауър Хаус беше на мое разположение. Старият ексцентричен лорд, вече седемдесет и осем годишен, ми я бе предоставил, изпълнен с гордост, че напук на достопочтените си и надменни съседи ще приюти в имението си Гросвенър Скуеър знаменитата М. Д., авторка на скандални романи. Най-скандалният и най-продаваният между тях беше „Херцогиня Ани“. Не беше трудно да се разбере, че е автобиографичен. Всеки знаеше вече, че съм отраснала в Сейнт Джайлс и съм била джебчийка, а после и любовница на бунтовника Кам Гордън — така поне се предполагаше. Щом книгата се появи преди две години, вече не можех да скрия кой стои зад инициалите М. Д. Господата от Флийт Стрийт много се забавляваха от факта, че автор на най-четените разкази в момента се оказа не друг, а една дрипава хлапачка от улицата. Аз от самото начало признах всичко и победих. Скоро те се впуснаха да възхваляват неповторимата ми индивидуалност, красотата ми, изисканата ми елегантност, която надхвърляла дори тази на дамите от висшето общество, и прочее. Всички тези абсурдни хвалебствия интригуваха читателите, радваха издателя ми и ме развеселяваха безкрайно.

Бях истинска знаменитост. Хората ме заглеждаха по улиците и си шепнеха, портретът ми, дело на Хогарт, бе публикуван във всички вестници и хиляди отпечатъци от гравюрата се продаваха по книжарниците. Ала аз живеех усамотено, излизах рядко и посвещавах времето си на новия си роман — „Момичетата на Бети“ — който се надявах да завърша скоро, ако тази проклета птица ме оставеше да работя спокойно.

Но не успях да поработя — чуха се и други шумове. Долу тракна врата, по стълбите отекнаха стъпки и се насочиха към кабинета ми.

— Мили боже, госпойце Миранда! Ей ви на, още пишете зад туй бюро, пък вече минава шест! Какво сте се умислили такава?

— При целия този шум изобщо не мога да мисля — признах аз. — А вие какво правите тук, Мили?

— Госпожа Бересфорд ме прати, рече, че таз вечер чакате гости, та да съм ви приготвела ваната, че и да ви помогна да се облечете. Ама к’ва вечеря направи готвачът — истинско угощение! Боб и Том ще донесат всичко към седем и половина, пък Парсън ще дойде да прислужва.

— Какъв ужас! Съвсем забравих, че Банкрофт и Шепърд ще дойдат на вечеря!

— Вий май и главата си ще забравите някъде, добре, че е закрепена на раменете ви! Ако не бяхме ний да ви наглеждаме, не знам к’во щеше да стане с вас! Я зарежете тия листи, че работа ни чака!

Зает през повечето време да обикаля балнеолечебници заради някакъв въображаем недъг, лорд Маркъм бе оставил на многобройната си прислуга задължението както да се разпорежда с къщата му, така и да се грижи за Дауър Хаус и наемателката й. Скоро станах любим обект на внимание и непрестанни глезотии. Единственото ми оплакване беше, че щом седнех да пиша, тези верни душици правеха всичко възможно да ми попречат, за да не се преуморя. Особено Мили, която не спираше да ме оплаква за усамотения и затворен живот, който водех.

— Не бива така! С всички тия хубави гиздила, дето само си висят по закачалките, и с тоя прекрасен гос’дин Гарик, който толкоз ви се моли да излезете с него… Да бяхте грозна, разбирам, ама вий… — говореше ми тя.

Принудих се да прекъсна писането и да й се подчиня. Дори приех да ме среши, понеже тя твърдеше, че никой не го прави по-добре от нея. После отново се качих в стаята си. Беше прелестна — стените й бяха облечени в същите бледосини копринени тапети, както преддверието към нея, настлано с черно-бели мраморни плочки. Големите френски прозорци извеждаха на малък балкон с мраморна балюстрада, който гледаше към ливадата.

В топлата си и уханна вана отново се усмихнах, като си спомних упреците на Мили. Защо ли наистина стоях затворена и пишех по цели дни? Просто защото когато Кам ме напусна и замина за Франция, това беше нещото, което ми помогна да се съвзема. Едва през онази година, която прекарах в Стратфорд, осъзнах какво представляваше писането за мен. Измисленият свят, който създавах върху хартията, ми помагаше да понасям по-леко действителността с нейните болки и разочарования. Освен това той беше само мой и никой не можеше да ми го отнеме. Разбира се, Мили не би могла да разбере това; всъщност малцина можеха. Ала за мен дарбата ми бе същинска благословия, тя ми даваше всичко, което животът ми отказваше. Може би не бях много щастлива, но човек трябва да е луд, за да очаква безконечно щастие. Водех приятно съществуване, гордеех се със себе си и ако не бях на седмото небе, то поне се чувствах спокойна и доволна. Бях самотна, но и независима, често тъгувах, но бях известна и ми се възхищаваха — колко жени на моята възраст можеха да се похвалят с това?

Мили ми бе приготвила великолепен тоалет в бронзово и цвят на мъртви листа, който още не бях обличала. Мадам Валантин го бе ушила специално за мен. Всичките ми тоалети бяха нейно дело и за разлика от благородните дами, за които работеше, аз й плащах пребогато. Въпреки че рядко ми се удаваше възможност да покажа новите си дрехи или да почета, щедро си подарявах рокли и книги.

Седнах пред елегантната си тоалетка и се взрях в огледалото. Оттам ме гледаше бляскава млада жена, чиято красота всички възхваляваха, но в която бе останало много малко от пълната с непосредственост и живост девойка, която Гордън бе напуснал преди три години. Някаква новопридобита мъдрост бе заместила в сапфирения й поглед гнева и радостта, които често го озаряваха преди, а в гънките на пълните й алени устни се криеше горчивина. Тъкмо бях хванала четката за коса, когато Мили се появи на прага.

— Дайте на мен — каза тя. — Вий стойте кротко и си починете малко, за да сте хубава довечера. К’ви коси, сякаш кипяща мед! Къде са ви фибите? А машата? Ще ви направя направо за чудо и приказ, госпойце Миранда!

Оставих се в ръцете й, възползвайки се от мига на отдих в кротката привечер, сгряна от мекия блясък на свещите, докато тя работеше сръчно. Резултатът трябва да бе надминал очакванията й, тъй като тя възкликна:

— Като… Като видение сте! Нивгаш не съм виждала по-голяма красота, кълна се в душата си!

Благодарих й за похвалата, но тя се оплака, че целият й труд отивал за някакви си гости, а не за любовник например. Разказа ми, че единият от тях, старият съсухрен джентълмен, последния път я ощипал по задника; иначе бил мил човек. Казах й, че е свободна.

Вярно беше, че нямах любовник, но сама бях пожелала да е така. Не се смущавах и от мрачното предсказание на госпожа Удън, че съм на път да се превърна в закоравяла стара мома.

От унеса ме изтръгнаха някакви гласове и Пърсън дойде да съобщи церемониално, че „Почитаемият Ричард Банкрофт“ е тук. Дик влезе веднага след него, сърдечен и пълен с жизнерадост, безкрайно елегантен, въпреки че за последните три години фигурата му бе понатежала. Притисна ме към сърцето си толкова пламенно, че имах чувството, че ребрата ми изпукаха.

— Не сте на тепиха, Дик, и аз не съм ви противник. Вижте как ме разрошихте!

— Така сте дори по-красива. Господи, какъв тоалет, Миранда! Сигурна ли сте, че е прието една жена да е толкова разголена?

— Мадам Валантин твърди, че във Франция показвали повече.

— Тогава ще трябва да отскоча до Париж в най-скоро време. Старият скъперник не се ли е появил? Сигурно още е в кабинета си и смята приходите си от „Херцогиня Ани“ и сборника разкази, които също му донесоха немалко пари.

— Струва ми се, че сте доста строг към бедния Шепърд.

— Той си го заслужава. Като ваш банкер се явявам негов противник. Ако не го държа под око, ще ви обере като горски бандит. Бъдете добра домакиня, скъпа моя, и ми предложете чашка вино, иначе ще умра от жажда, докато го чакаме.

Заех се с това, докато той, с ръце в джобовете и полюшвайки се на пети, се любуваше на гравюрите на Хогарт, които, обградени от проста черна рамка и бордюр в светлосиньо, красяха стените на салона. Всички бяха илюстрации към моите разкази. Над камината от бял мрамор висеше портретът, който той ми бе нарисувал.

— Хубава работа е свършил човечецът! — отбеляза Банкрофт. — Никога не съм виждал такава прилика.

Хогарт ме бе изобразил седнала зад бюрото с перо в ръка, облечена в тъмносиня рокля, загледана в ръкописа пред мен. В дъното, вляво от мен, в тъмносиньо сиво-черни краски бе загатната някаква мрачна уличка в Сейнт Джайлс, а отдясно се виждаше пълната с оживление Флийт Стрийт. Цветът на роклята — цвят на морски дълбини, бакъреночервеното на косите ми, алените ми устни и седефената белота на кожата изтъкваха още по-ярко сред приглушените тонове на фона. Картината бе предизвикала истинска сензация, когато Хогарт я бе завършил и изложил на показ. Наложи се да се боря яростно с Дейвид Гарик, за да успея да я получа. Платих за нея тройно повече от цената й и бях готова да наддавам още, ако накрая той не бе отстъпил, макар и неохотно.

— Какво прави ослепителният господин Гарик? — попита Банкрофт, който сякаш прочете мислите ми.

— В момента играе в една комедия дел арте в „Дръри лейн“. Той е забележителен Арлекин, пълен с живот и плам. Джонсън твърди, че бил най-добрият Арлекин за този век.

— Все още ли ви ухажва?

— Ами… Виждаме се от време на време, макар и не толкова често, колкото той би желал. Разбирате ли, аз много го обичам, но Дейви сякаш не иска да се задоволи с приятелство.

— Не бих могъл да го упрекна — отвърна Банкрофт. — Особено ако се появявате пред него в тоалети като този. Цял Лондон знае, че си е изгубил ума по вас.

— Господин Гарик умира да играе роли. В този момент се е превъплътил в отчаяния влюбен. Всъщност се вижда с други жени много по-често, отколкото с мен. Особено с младата повереница на лейди Бърлингтън.

— Онази, австрийската танцьорка ли?

— Да, госпожица Виолета, но това, разбира се, е псевдоним. Иначе се казва Ева-Мария Вайгел. Доколкото зная, е очарователна девойка, а също и много красива.

— Не може да се намаже и на малкото ви пръстче, мила моя! Видях я как танцува. Вярно, съвсем не е лоша, ако си падате по хубавки закръглени девойчета, но ако се намира в една стая с вас, никой не би я и погледнал даже.

— Вие просто сте ми приятел, Дик.

— Но съм и дяволски добър ценител на женска хубост. Имам голям опит в това.

Той остави чашата си и ме погледна втренчено и сериозно. Знаех, че му се иска да заговори за миналото и за това, което се случи преди три години, но го спираше мълчаливото ни споразумение никога да не произнасяме на глас името на Кам Гордън. Бях сигурна, че тайно поддържат връзка и Банкрофт на няколко пъти се опита да ми намекне за това, но аз се въздържах от всякакви въпроси. Исках само едно: да забравя.

— Тревожа се за вас, Миранда. Много сте самотна.

— Съвсем не се оплаквам, Дик!

— Зная. Това още повече ме безпокои. Виждам как все повече се затваряте в себе си, ставате все по-упорита в навиците си. Вие сте млада, Миранда! На колко сте? На двадесет и две, двадесет и три? А живеете като четиридесетгодишна! Разбирам защо не искате да се обвързвате сериозно с някой като Гарик, но…

Той спря объркан и се поколеба, търсейки подходящи думи.

— Много съм ви признателна за загрижеността, Дик, но няма защо да се притеснявате за мен. Благодарение главно на вашите усилия, аз съм една от най-богатите жени в Лондон.

— Просто си върша работата — промърмори смутено той.

— Като умножавате богатството ми и хвърляте в отчаяние издателя ми. Вие сте истинско съкровище, Дик, най-милият човек, когото познавам, но в преговорите сте истинска акула.

— Налага се. Когато имате насреща си някой като Шепърд, ако не сте такъв, той просто ви изяжда.

Самият Шепърд се появи след малко, по-елегантен от всякога в тъмния си костюм. Бледорусата му коса бе станала още по-прошарена със сребро и той се съсухряше все повече, но приближи с весела стъпка. Усмивката му поугасна, щом видя Банкрофт застанал пред камината, но двамата се поздравиха сърдечно. После Шепърд въздъхна мъченически:

— Сигурно пак ще се опитате да ме притиснете за нещо.

— Изобщо нямам такива намерения, Томас.

— Вие сте два пъти по-млад от мен и два пъти по-едър. Би трябвало да се срамувате да тормозите така немощен старец като мен, възползвайки се от крехкото ми здраве и отслабналата ми памет.

— Здрав сте като скала, Томас. Що се отнася до паметта ви, способен сте да си припомните за всяко пени, спечелено на гърба на някой нещастен автор, и дори да кажете къде е отишло. Не носите оръжие, но сте по-опасен от всеки лондонски бандит.

— Преувеличавате!

Всъщност и двамата се уважаваха и обичаха, но им харесваше да се заяждат дружелюбно. Действащото правило гласеше, че авторът получава дял, изчислен въз основа на успеха на предишните си произведения, без да очаква повече, дори ако новата му книга се продаваше далеч по-добре. Банкрофт беше разбил това на пух и прах, въпреки ужасените протести на Шепърд. Така, за разлика от всички свои събратя по перо, аз бях успяла да забогатея от труда си.

Сега Банкрофт отвори дума за „Момичетата на Бети“, и настояваше, че той ще надмине по успех предишния ми роман, от който Шепърд бе спечелил доста. И тъй като нещастния ми издател все повече се притесняваше, подложен на неумолимия му натиск, ми дожаля и им напомних, че не са дошли, за да говорим делово. Те обаче помръкнаха и двамата, сякаш бях развалила увлекателна партия шах. Въпреки това ме последваха в трапезарията.

Готвачът на лорд Маркъм този път бе надминал себе си. Имаше светъл бульон, крехко филе от моруна, печено агнешко и задушени пъдпъдъци със зеленчук, придружени от подходящи вина към всяко блюдо. За десерт беше приготвил великолепен пудинг. Всичко това бе безукорно поднесено от Парсън, подпомаган от Том и Боб, облечени в ливреи. Разговорът по време на вечерята, бе не по-малко приятен от самата нея и когато се върнахме в салона, Банкрофт и Шепърд се държаха един към друг като най-близки приятели.

— Между другото — каза Шепърд, поемайки чашата с коняк, която му подавах, — напоследък се виждам често с една ваша приятелка.

— И коя е тя? — попитах аз.

— Госпожа Марселон Удън. Преди около две седмици дойде в книжарницата ни. Искаше да вземе няколко екземпляра от „Херцогиня Ани“, за да ги подари на свои приятели артисти и настояваше да ги получи безплатно, обяснявайки, че е ваша близка приятелка. Тъкмо минавах оттам и тя… ъъъ… тя ме забеляза. Каза, че се радва да ме види отново, макар че се бяхме срещали само веднъж, в деня, когато… ъъъ… когато се преместихте в Стратфорд.

— Съвсем в стила на нашата Марси — каза Банкрофт. — И какво?

— Е, казах й, че за мен ще е удоволствие да й дам тези книга, безплатно, разбира се, а тя на свой ред ми подари билети за представлението си… И така, от едно на друго, започнахме да се виждаме доста често… Тя е забележителна жена!

— Така е! — потвърдих аз.

— Ами, направо е станала непоносима, откакто получи ролята в „Така правят всички“ — обади се Банкрофт. — Направо е обсебила пиесата! Горката госпожа Сибър! Дори Гарик се губи някъде сред декора, когато се появи на сцената в целия си блясък и вземе думата.

— Наистина играе прекрасно, Дик! — възразих аз.

— Не твърдя обратното, само казвам, че откакто стана „сензацията на сезона“, поне според вестниците, е станала просто ужасна. Нали се грижа за парите й. Повярвайте, има доста странни виждания за банките.

— Признайте, че направо я обожавате.

— Но това не й пречи да се отнася убийствено към мен! Внимавайте, Шепърд, за нея е просто престъпление мъж на повече от двадесет години да не е задомен. Бедният майор Барнаби се принуди да избяга от нея чак в тропиците.

— Той замина за Индия, за да опресни спомените си и да потърси някои документи, които му трябват за мемоарите му! — възразих аз.

— Ами, тя просто му беше хвърлила око! Бедният човечец едва се измъкна.

— Не му обръщайте внимание, Шепърд. Марси е същинско съкровище. Не зная какво щях да правя без нея.

Скъпият ми издател явно се притесни от този разговор, въпреки че по устните му пробягваше усмивка при всяко споменаване на живата и неуморна особа, която беше на път да промени ергенските му навици. Откакто така прекрасно бе пресъздала ролята на лейди Уишфорд, директорите на театрите непрекъснато обсаждаха Марселон. Бяха готови да поставят всяка пиеса, разчитайки на нейния талант за успеха й. Всъщност, годините все повече й проличаваха, но тя притежаваше дарбата да въодушевява публиката с развихреното си въображение и с живото си присъствие на сцената. Беше се превърнала в най-популярната актриса в Лондон. Само името й върху афишите беше достатъчно, за да напълни залата.

Ставаше късно и Шепърд се извини, че трябва да прегледа още някакъв ръкопис преди лягане. Банкрофт му предложи да го откара, като му обеща да не говори повече по делови въпроси. Прегърна стареца през раменете и двамата си тръгнаха. Изпратих ги до колата.

И за мен беше време да лягам. В този час най-силно усещах самотата си и ме обземаше тъга. Облегнах се на възглавницата и взех „Том Джонс“, един роман, излязъл предната година. Бе предизвикал не по-малък скандал от „Херцогиня Ани“, но бе имал и същия бурен успех. Авторът му, Хенри Филдинг, от година и половина работеше като съдия на Боу Стрийт. Бе посветил всичките си сили на създаването на специален отдел в полицията, който да следи за проявите на корупция сред магистратите. Работеше върху реформите в правораздаването всеотдайно, с безкрайно състрадание към жертвите му, и пишеше само между другото. Смяташе романите си просто за забавна проява на живото си въображение и се съмняваше в художествената им стойност, но според мен те щяха да се четат много след като благородното му дело на общественик потънеше в забрава.

Обожавах тази книга и често я препрочитах, ала тази вечер и тя не успя да ме отвлече от тъжните ми мисли. Чувствах се изгубена в голямото си легло, изпитвах студ, жадувах за допира и ласката на друго тяло. Мъжът, който ме бе направил истинска жена, беше далеч оттук, незнайно къде, и нямаше да го видя повече. Все пак донякъде бях претръпнала, вече можех да мисля за него, без да избухна в сълзи, но колкото и да се опитвах, не можех нито да го забравя, нито поне да го намразя. А трябваше. Въпреки волята ми, в съзнанието ми нахлуха спомени и продължиха да витаят в сънищата ми, когато най-после ми се удаде да заспя.