Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (28)

8

Госпожица Миранда Джеймс, културна, образована и възпитана, би се ужасила от мисълта да скита нощем сама, без придружител, но Херцогиня Ранди не се боеше от лондонските улици. Би било опасно да наема кола, най-малкото, защото по-късно кочияшът можеше да си спомни, че е трябвало да ме откара в такъв късен час на това доста необичайно място.

Напълно съзнавах, че пълната с опасности джунгла на града не се ограничаваше със Сейнт Джайлс. Навсякъде цареше диващина, нерядко още по-жестока и извратена от тази на Черния Джак. Развратни и порочни типове, които често произлизаха от висшето общество, се отдаваха на насилие и дори убийства, от които нито една жена, независимо от възрастта и положението си, не можеше да се смята за защитена. В общество, в което смъртните наказания бяха превърнати в празници, можеше да ти се случи какво ли не.

Макар да вървях бързо, се стараех да не изглеждам уплашена. Не се смутих и отминах, без да обръщам внимание, когато трима пияници се сбиха. Единият падна, а после се изправи с разкървавен, явно счупен нос, докато останалите двама се кикотеха с пиянски гласове.

Минаха две карети, заобиколени от тичащи с факли лакеи. Пламъците им подскачаха и хвърляха отблясъци, които раздвижиха мрака в чудовищни сенки, а после се скриха и се възцари още по-непрогледна тъмнина. Дочуваха се трясъци, ужасени викове и дори предсмъртни стонове, последвани от забързани стъпки и кикот. От време на време ми подсвиркваха. Отминавах забързано, без да обръщам внимание, със сърце, затворено както за състраданието, така и за страха.

Запътих се към брега на Темза, но без изобщо да зная къде ли може да се намира складът на Скинър. Разчитах на късмета си, за да го открия.

Съвсем не смятах да се появя внезапно на сбирката на заговорниците и да се опитвам да вразумявам Кам. Би било безполезно, знаех го от опит. Толкова пъти бях пробвала, Банкрофт също. Без никакъв успех. Просто исках да разбера какво са замислили за идния четвъртък. Така можех да се опитам да попреча на Кам да се намеси, ако не и да проваля целия им план.

Проклет безумен шотландец! Дали някога щеше да поумнее? Най-вероятно не. Кам беше такъв, какъвто беше и аз не можех да го променя. Можех само да се опитам да го спася от куршум в главата или от бесилото. Що се отнася до скарването ни в кухнята, то беше без значение. Разбира се, самолюбието му страдаше, но от какво можеше да се притеснява автор, който се радва на почитта на хиляди читатели? Колко беше уязвим, клетият ми Кам, под невъзмутимата си външност!

Щом стигнах до брега, навлязох в зловещите улички, които се виеха между докове и складове, моряшки кръчми и мостове под призрачните сенки на огромни товари, вдигнати със скрипци. Откъм реката се носеше воня, която се смесваше с миризмата на риба, саламура, смола и мокри мрежи. Никак не беше чудно, че смърди така — нерядко сред огризките и боклуците, носени от течението, се въргаляше и някой труп. Нямаше нищо изненадващо и в епидемиите, които току пламваха из града. Лутах се из този лабиринт и вече бях започнала да се питам дали някога ще успея да намеря из тъмнината въпросния склад.

В далечината заби камбана. Със свито сърце отброявах ударите й: един, два, три… Единадесет! Беше единадесет часа! Сигурно вече се бяха събрали. А аз още се лутах. От една кръчма по-надолу по улицата долетяха викове и трясък на мебели и стъкло. Прикрих се зад огромно буре, което миришеше на смола. Какво да правя? Не можех да се скитам така безцелно цяла нощ… дори ако пияните моряци не ми прережеха гърлото или не ме насилеха.

Внезапно чух нечии стъпки да се приближават към мен. Притиснах се към стената, ала Херцогиня Ранди възропта вътре в мен, затова се изправих и се приготвих да се отбранявам. С фенер в ръка, човекът, чието лице не виждах, беше обут във високи ботуши и тъмносин панталон: пазач, който обикаляше доковете. Щом ме видя, той извика ужасено и се успокои, чак когато излязох на светлото и ме видя да му се усмихвам любезно. Излъгах, че някакъв мъж ми е определил среща при склада на Скинър и той ми обясни как да го намеря. След няколко минути най-после стигнах там.

Пазачът не ме беше подвел. На бледата лунна светлина успях да разчета табелата с името на Скинър, овесена над прозорците на голяма сграда, потънала в мрак. Тесен проход я отделяше от съседното здание отляво. Вмъкнах се там. Беше тъмно като в рог, но в края на прохода съзрях лъч светлина, който идваше от един прозорец. Под краката ми се разтичаха уплашени плъхове, но продължих нататък и се намерих под прозорчето, издигнато на около два метра и половина. Беше открехнато, но го затулваха плътни пердета, между които се процеждаше тънкият лъч, който ми бе помогнал да го открия. Долиташе приглушен говор. Поколебах се за минута, после се покатерих по сандъците, които бяха струпани край стената. Кацнала върху тях, най-после успях да надзърна вътре.

Бяха седмина, седнали около масата в средата на просторно помещение, задръстено от мебели — навярно кантора. Видях един рус здравеняк, после Кам, седнал между Иън и още един червенокос мъж с груби черти и грозен белег, минаващ през цялото му лице. В средата на масата беше сложена лампа, която ги осветяваше издайнически с ярката си светлина. Останалите четирима бяха с гръб към прозореца и виждах само раменете и тиловете им. По масата бяха пръснати разни книжа и се виждаше голяма разгърната карта. Иън говореше нещо с присвити устни и яден глас.

— … Ето тук. Тук ще се върнем.

— Смяташ ли, че е необходимо да го повтаряме пак, братовчеде? — запита сухо Кам. — Всеки от нас знае какво трябва да прави.

Негов братовчед, разбира се! Ето защо ми се бе сторил познат!

— Може и да си дал повечето пари за този план, Кам, но аз го организирах — отвърна другият, като го изгледа накриво. — Ще ти бъда признателен, ако не го забравяш.

Явно братовчедите никак не се обичаха, може би и заради приликата помежду си. Ала въпреки своята решителност и кръвожадност, Кам беше способен на човешки чувства, докато братовчед му ми се струваше непоправимо жесток и не по-малко порочен от удушвачите, които бродеха по лондонските улици.

— Да започнем отначало: къщата се намира тук, на две мили от Лондон — прелестно местенце за отдих, заобиколено от гъста гора. Братовчедът Кам я нае за лейди Арабела още щом я доведе от Шотландия. Тя поживя малко там и възхитено я описа на Къмбърланд, казвайки, че би желала да му я покаже. Предложи му да се оттеглят в нея за няколко дни, далеч от шумния дворцов живот.

— Това вече го знаем — прекъсна го нетърпеливо човекът с белега. — Благодарение на благосклонността на херцога, тя е настанена удобно в двореца, но понеже е стеснителна и скромна жена, предпочита усамотението. Ето защо…

Вбесен, Иън на свой ред го прекъсна и продължи да говори студено и отсечено. С две думи, Къмбърланд се бе съгласил да й гостува там идния четвъртък. Хората, които бе изпратил да огледат къщата, не бяха открили нищо подозрително. Осемте бурета с барут се намираха в едно скривалище в избата за вино.

„Една красива къща в околностите на Лондон… Наета за три месеца… Остатъкът отиде за разни парфюми, няколко копринени рокли и осем бурета с барут… Сега доволна ли си?“ В ушите ми звучаха думите на Кам, когато го попитах какво е направил с предплатата от Шепърд. Тогава си помислих, че се подиграва с мен, но сега разбирах, че ми е казал истината. Лейди Арабела участваше в заговора. Кам я бе довел от Шотландия, където тя живеела след смъртта на съпруга си, за да съблазни Къмбърланд. Лесна работа, като се имаше пред вид красотата й и интереса на херцога към нея. Така парфюмите и роклите също намираха своето обяснение.

— Къмбърланд е най-мразеният човек в цяла Англия — продължаваше Иън. — Никога не се появява на публично място без войниците си и пътува, охраняван от собствена гвардия. Непрекъснато се страхува да не го убият и взема всички предпазни мерки… В това е проблемът за нас. Досега не успяхме нито веднъж да се доближим до него и се наложи да се откажем от всички досегашни планове…

Изведнъж се чу шум в купа отпадъци отстрани, после нещо прошумоля в съседната каса. На бледата лунна светлина успях да различа закръгленото тяло и дългата опашка на огромен плъх. Кръвта се смръзна във вените ми. Подскочих и касите под краката ми изтрополяха. Гадината се шмугна обратно върху купа нечистотии и се изгуби.

— Какво беше това? — извика единият от мъжете.

— Вероятно някоя котка — отвърна спокойно Кам. — Докато идвах насам, чух една да мяука наблизо. По тия места гъмжи от плъхове.

— Не ми харесва това. Може би трябва…

— Продължаваме! — кресна Иън. — Не смятам да стоя тук цяла нощ! Спокойно, Маклауд, това е само котка. Щом приключи огледът на къщата, Къмбърланд и Арабела ще заминат за там, придружавани само от десет най-верни хора. Главният му готвач, слугата му и двама лакеи ще заминат преди тях, за да подготвят всичко за престоя им. Скромен ескорт за принц, но Арабела настоя да са в най-тесен кръг. Готвачът ще приготви богато угощение, а лакеите…

— Трябва ли да изброяваме всички тези глупави подробности! — отново се обади мъжът с белега.

Иън го изгледа накриво, вбесен, че го прекъсват. Кам се бе облегнал назад със скръстени ръце и не криеше досадата си. Вече не виждах високия рус мъж, сигурно оставаше в сянка. Около мен бе настъпило раздвижване и се носеха обезпокоителни шумове, които ме разсейваха, ето защо се постарах да не им обръщам внимание и да се съсредоточа върху това, което ставаше вътре. Иън продължи:

— След вечерята Къмбърланд ще се качи, за да се приготви за лягане, а Арабела много любезно ще занесе на стражата четири бутилки френско вино, за да се почерпят по време на дежурството. Половин час по-късно войниците ще хъркат като пънове. Това приспивателно е много силно.

— А ако се обърка и им занесе не тези бутилки, които трябва? Ще отидем там и те ще ни…

— Бутилките са ясно обозначени! Лично ги сложих където трябва. Арабела чудесно знае кои са. Тя не е глупачка, Маклауд. Рискува точно толкова, колкото и ние. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да се обърка!

— Ох, защо се надуваш толкова, задник такъв! Какво си заважничил! Ако питаш мен, спокойно можем да се оправим и без твоите пози на голям началник, сякаш ние всички сме малоумни!

— Щом не ти харесва, защо не си тръгнеш? Прав ти път!

— Да, че да ми забиеш ножа си в гърба, нали, мръснико!

— Точно между лопатките!

— Е, какво, ще се избиваме един друг ли? — попита хладно Кам. — Докъде ще стигнем така?

— Не разбирам защо той трябва да се прави на началник — възпротиви се Маклауд. — Ти финансира всичко, Гордън. Ти трябва да поемеш ръководството, не той!

— Мислех, че всички имаме интерес да свършим работата. Когато приключим с Къмбърланд, с удоволствие ще погледам как двамата със скъпия ми братовчед си разчиствате сметките с нож в ръка. Ала сега ви моля да се овладеете.

Маклауд промърмори нещо, което не разбрах, но в погледа на Иън проблесна омраза. Останалите се размърдаха, видимо притеснени. Кам остана спокоен, облегнат назад със скръстени ръце и все така отегчено изражение.

— Арабела ще им даде виното — продължи ядно Иън, — а после ще се качи на горния етаж, за да отвлича вниманието на Месаря. Точно в единадесет ние ще потеглим от странноприемницата „Зеленият дъб“, която е на около половин миля от къщата. Ще влезем вътре, ще обезвредим прислугата и ще изнесем от избата осемте бурета с барут. Ще ги сложим в салона, който е точно под стаята на Къмбърланд. Щом Арабела дойде, ще подпалим фитила и ще се скрием в гората. Къщата ще хвръкне във въздуха и Къмбърланд ще се озове на оня свят.

— Как можем да бъдем сигурни, че няма да ни усети, докато пренасяме буретата с барут? Че няма да се събуди от шума и да…

— Ще спи дълбоко — увери го Иън. — Арабела ще му даде и на него приспивателно във виното.

— А слугите? Нали няма да ги оставим вътре?

— Ще ги удушим още преди да извадим барута. Няма как, те ще ни видят, не можем да ги оставим живи — отсече неумолимо Иън.

Как можеше Кам да има такъв зъл братовчед, питах се ужасено аз. И защо въобще участва в този зловещ заговор? Въздъхнах дълбоко и бавно се смъкнах от касите. Бях чула достатъчно. Стори ми се, че освен плъховете, които търчаха насам-натам, зърнах да се раздвижват и други сенки, по-плътни от мрака около мен. Стори ми се, че едната от тях идва към мен и потръпнах. Ала бързо се съвзех — трябваше да се измъкна от това смрадливо място и да се прибера.

Ала скоро вече не се съмнявах — зад мен имаше някой. Чух стъпките му зад гърба си. Приближаваше все повече. Усещах погледа му върху тила си. Един плъх скочи в краката ми и ми се стори, че всичко пред очите ми се завъртя.

Чух още една стъпка. Обърнах се. Мъжът беше точно зад мен, но не виждах лицето му, само високият му мрачен силует. Внезапно той се хвърли отгоре ми, сграбчи ме с яките си ръце и ме притисна към земята. Опитах всичките си номера — ритник в прасеца, коляно в слабините, ухапване по ръката… Той се оказа по-ловък от всеки друг противник, с който се бях сблъсквала досега. Здраво притисната, се отбранявах и се гърчех безуспешно, докато той ми шепнеше:

— Спокойно, спокойно, не искам да ви нараня.

Ала ръката му ме стискаше за врата и чувствах как тялото ми се отпуска безсилно, но и без болка, даже някак приятно. Краката ми се подгъваха и аз изпадах в някаква топла и гостоприемна мъгла.

— … В прохода, върху някакви каси. Гледаше през прозореца — казваше някакъв далечен глас без никаква злост.

Премигнах. Главата ми беше облегната на нечие широко рамо, а две здрави ръце ме държаха през кръста и ме крепяха на крака.

— Не мисля, че е дошла да ни шпионира, по-скоро е скитала по кея, търсейки някаква плячка. Изглежда умее да се брани. Приложих й моя трик със задушаването, без да я наранявам, само я стиснах леко за врата и тя припадна — продължи мекият мелодичен глас.

Главата ме болеше ужасно. Отворих широко очи и видях всички, наскачали около масата, да ме гледат. Държеше ме високият рус мъж. Притискаше ме към себе си леко, почти нежно. Беше на не повече от двадесетина години и имаше добродушен вид с пълните си червени устни и кафявите си очи, които ме гледаха кротко.

— Добре ли си, малката? — запита ме той със силен шотландски акцент.

Мълчаливо потвърдих и се изправих. Тогава той ме пусна, придържайки ме само за раменете с големите си ръце, колкото да ми покаже, че още не съм свободна.

— Какво чухте? — попита ме сухо братовчедът на Кам.

— Ами… всичко. Зная какво сте намислили. Искате да…

— Млъквай!

— Какво ще правим с нея? — попита един друг мъж.

— Ще трябва да я убием — отвърна спокойно оня.

— Хайде де! — възрази младежът и ме стисна за раменете. — Разбирам да убием Къмбърланд или дори слугите му, щом се налага, макар че ми се струва, че и за тях можем да измислим нещо. Ама това момиче… Че това е също толкова жестоко, колкото онова, което стори той при Кълъдън!

— Тя трябва да умре.

— Роби Брус не е човек, който ще допусне…

— Нямаме избор — прекъсна го Иън. — Твоят номер със задушаването е направо знаменит, Роби. Приложи й го пак, но този път стискай малко по-силно и по-дълго. Ако не се лъжа, вече си пратил на оня свят доста народ, и то с голи ръце.

Истински кошмар. Долавях смрадта на сажди, пот и мишини, усещах здравите пръсти на Роби, впити в раменете ми, виждах лицата на мъжете, между които злобната физиономия на Иън и безразличната маска на Кам, който ме гледаше, сякаш никога не ме беше срещал.

— Това е друго. Тя не ни е враг…

— Така ли? Тя ни видя всички. Чула е какво кроим. И ти ще я оставиш да си отиде хей така?

— Няма защо да я убиваме. Можем просто да я завържем и да я държим, докато всичко свърши.

— А после да я пуснем, така ли? Че да може да разкаже на всеки за нас? Ще ли ти се да те разпънат или да те насекат на парчета? Удуши я, Роби, покажи ни номера си. Хайде!

— Няма!

Иън въздъхна и поклати глава. После извади от джоба си тънко въже с възел в средата. Омота краищата му на дланите си и рязко го изпъна, за да провери здравината му. То изплющя като камшик. Коленете ми омекнаха. Бих се свлякла на земята, ако Роби не ме бе прихванал през кръста. Лицето на Кам си оставаше все така безизразно. Мъжът с белега смръщи вежди. Останалите се смутиха.

— Боя се, че аз не съм толкова надарен като теб, затова ще използвам гарота. Признавам, че е доста по-болезнено от твоя метод. Доведи я тук.

— Няма нужда — обади се Кам.

Иън се обърна живо към него с опънатото между ръцете си въже и Кам го изгледа уморено със сините си очи.

— Остави това, Иън.

— Сам ли ще я убиеш?

— Аз отговарям за нея. Тя няма да ни издаде, уверявам те.

— Откъде си толкова сигурен? Зная, че е любовницата ти, познах я веднага, разбира се. Ти си виновен, че е успяла да ни проследи. Не си внимавал достатъчно, Кам. Много глупаво от твоя страна. Твоята малка курва ще трябва да плати за грешката ти.

Кам отметна сакото си, извади от пояса си пистолет с дълга цев и го насочи право между очите на братовчед си. Направи го спокойно, без да бърза и с все същия отегчен вид, но никой от присъстващите не се усъмни и за миг, че ще натисне спусъка, ако се наложи. Зареди. Иън пребледня.

— Пусни гаротата, братовчеде, иначе ще ти пръсна мозъка.

Иън пусна въжето на пода с блеснал от омраза поглед. Роби изпусна такава въздишка на облекчение, че ми раздвижи косите. Якият Маклауд се захили, доволен да види някой да се изправя толкова решително срещу Иън. Самият Иън имаше вид на бясна лисица.

— Голяма грешка правиш, Кам — каза той полугласно.

— Поемам този риск.

— Да, но рискуваш и нашия живот!

— Миранда няма да промълви и дума за това, нито сега, нито после.

— Въпреки това мисля, че…

— Никой не го е еня какво си мислиш ти! — избухна Маклауд. — Да се махаме оттук. Среща в четвъртък вечер в „Зеления дъб“.

— Разбрано! — каза Роби и ме пусна.

Кам прибра пистолета си в пояса, хвана ме здраво за ръката и ме изведе от стаята, а после и от склада. Аз го следвах, олюлявайки се, а дългата ми наметка се вееше зад мен. Навън ни лъхна свежият нощен въздух, съвсем различен от задушливата смрад на онова противно място. Бледите лунни лъчи осветяваха лицето на Кам, твърдо и безстрастно като мрамор. Момъкът ни последва по уличката.

— Доста беше напечено тази вечер — каза той. — Иън и Маклауд все се карат, а на теб ти се наложи да вадиш оръжие. Не обичам такива неща. Понякога се питам дали на Иън не е взела да му хлопа дъската. Напоследък е много особен. Трудно ми е да повярвам, че ти е братовчед.

— Далечен братовчед. Роднини сме, но връзката е доста далечна. Бил е при Кълъдън, видял е цялото клане. Може и да е превъртял.

— Аз също бях там, сред цялата онази сеч, с шотландската си носия и барета. Още в началото изгубих оръжието си и се бих с голи ръце. Видях всичките ужасии, но не се побърках.

— Ти си още млад, Роби. Имаш повече сили. У младите хора подобни неща не оставят толкова трайни следи. С кола ли си?

— Да, каруцата ми е в хей оня двор отзад, но се страхувам, че из нея се валят глави лук и зелеви листа. Карам зарзават на пазара Ковънт Гардън — поясни ми той. — Извинявайте, че ви попритиснах в прохода, ама вие бяхте като дива котка.

Не отвърнах нищо, още не бях дошла на себе си от преживяното. В каруцата, теглена от два яки вола, Кам ме прегърна през раменете и ме притисна към себе си, без да обръща глава, гледайки право напред. Не помня колко дълго пътувахме, докато стигнем до Флийт Стрийт, пуста и тиха на зазоряване. Кам ми помогна да сляза, благодари на Роби и ми кимна да вървя пред него. На Грийнбрайър корт цареше спокойствие, ала прозорците на трите къщи светеха. Бях оставила свещите да горят в салона и стаята горе. Листата на крушата прошумоляха, щом отворих вратата. Кам затвори зад себе си и заключи грижливо. Изгледа ме и отиде да си налее малко коняк. През цялата вечер не бе ми казал нито дума. Стоях в преддверието и го гледах как отпива от чашата си с празен поглед. После се качих горе. Докато свалях наметката, забелязах, че ръцете ми треперят. Погледнах се в огледалото и не можах да се позная — с помътнели очи на тебеширенобялото си лице, обрамчено от червените ми коси, изглеждащи почти тъмни на светлината на свещите.

Застанал на прага, Кам ме гледа дълго и мълчаливо. Обзе ме вълнение и най-после проговорих:

— Хайде, давай! Убий ме!

— Не трябваше да се забъркваш в това, Миранда — отвърна спокойно той.

— Първо ти не трябваше да се забъркваш. Ти си луд, Кам, накрая ще виснеш на бесилото!

— Не се опитвай да отклоняваш разговора.

— А и прекрасният ти братовчед — луд за връзване! Без малко да ме убие. По едно време си помислих, че няма да му попречиш.

— Може би и не трябваше.

Хванах напосоки една четка за коса и я запратих по него. Тя се удари в рамката на вратата на няколко пръста от главата му. Той дори не примигна и каза:

— Да не си споменала и дума за това, което видя.

— Няма да те оставя да се погубиш, глупак такъв! Да не очакваш да стоя със скръстени ръце, докато…

— Нито дума — повтори натъртено той все така спокойно. — Ще забравиш какво си видяла и чула.

— Как ли пък не! Ако смяташ, че…

— Ще взема всички мерки, които сметна за необходими. Дори да те държа тук вързана и със запушена уста, ако се налага. Ала не ми се вярва да се стигне дотам.

Целият ми яд се изпари и се почувствах слаба и обезсилена.

— Това е безумие, Кам, истинско безумие — промълвих, докато го гледах как вдига четката и я поставя на мястото й с все същото невъзмутимо спокойствие.

— Да не говорим повече за това, Миранда — отвърна той, оставяйки и пистолета до нея.

— Тогава по-добре ме убий още сега. Ще увиснеш на бесилото, а аз… аз не мога да живея без теб. Ако нещо се случи с теб, не искам да съм жива. Аз… аз те обичам, кучи сине, и…

— Шшт! Мълчи, Миранда — каза меко той, като се приближи и ме прегърна.

Зашлевих го толкова силно, че едва не си изкълчих китката. Той подскочи, но не промени изражението си. Ръката ми гореше, бузата му почервеня. Той ме притисна към себе си и впи устни в моите. Първо се съпротивлявах яростно, но после избухнах в ридания и го стиснах в прегръдката си колкото можех по-здраво. Той ме погледна в очите с мрачен плам и отново ме целуна нежно и все по-настойчиво. Накрая ме взе на ръце и ме отнесе в леглото, където целият свят се стопи в пламъка на жестоката и сладостна любов, която беше за мен спасение, възход и мъка, която беше моята съдба.