Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (27)

7

Сякаш работници и занаятчии от всички гилдии си бяха дали среща тук, в „Дръри лейн“, и се щураха на оживени и шумни тълпи. Дейви Гарик ни показа гордо новата украса, в която преобладаваха синьото, златистото и бледосивото.

— Омръзна ми от червено и от помпозност — оплака се той. — Това, към което се стремя, е дискретна елегантност и хармонични тонове.

— Ще стане прекрасно, Дейви! — възкликна госпожа Удън. — Сигурно ще струва цяло състояние!

— Така е — потвърди той. — Първият ни сезон трябва да бъде дяволски успешен, за да можем да покрием разходите. Внимавайте с този полилей! — викна той към мъжете, които тъкмо разопаковаха красивата кристална вещ, чиито висулки зазвъняха твърде тревожно. — Всичко ще бъде в първокачествено кадифе, прекрасен брокат и позлата — за нея сме поканили специално италиански майстори. Вече свършихме с най-грубата работа — съборихме някои стени, заздравихме основите, наново изградихме стълбищата и добавихме още ложи. Щом веднъж облечем седалките в тъмносиньо кадифе, поставим полилеите и аплиците, покрием стените със светлосин брокат с везани златисти цветчета и спуснем перленосиви завеси между колоните от бял мрамор, хората направо ще си глътнат езиците!

— „Дръри лейн“ ще стане най-красивият театър в Англия! — възкликна госпожа Удън.

— Не само в Англия, а в цял свят! И най-добрият също! Елате да се качим на сцената. Погледнете тези приспособления… Радвам се, че дойдохте, госпожице Джеймс. Вече не се надявах да ви видя отново.

— Марси много настояваше.

— Ами да, предупредих я, че ако дойде без вас, ще й извия врата. Имам опит, нали толкова пъти съм играл Отело. Харесва ли ви това, което виждате?

— Струва ми се, че ще стане великолепно, господин Гарик.

— Наричайте ме Дейви, моля ви! Дайте ръка, тези стъпала не са много здрави. Всъщност аз лично не съм направил нищо, но повиках най-добрите майстори. Изисква се много добра организация, но мен ме бива за това. Зная как да накарам хората да дадат най-доброто от себе си. Тормозя ги, това е моят метод. Върши чудесна работа както при актьорите, така и при майсторите. Боя се, че съм ужасно взискателен. Искам да изтръгна от тях всичко, на което са способни.

— Това е чистата истина — потвърди и госпожа Удън. — Убийствено е да работиш с него. Но и много вълнуващо. Той самият дава всичко от себе си.

В този момент Гарик се извини и се върна да надзирава отблизо разопаковането на големия полилей. Втурна се натам лек, подвижен и пълен с жизненост и грация, по-хубав от всякога въпреки омачканите си дрехи, покрити с прах и следи от гипс. Госпожа Удън се възползва от това и ме поведе ентусиазирано към сцената, като пътьом не пропусна да заговори с насмешка за госпожа Сибър, която смяташе за напълно лишена от талант за комедийни роли. Не разбираше как му е хрумнало на Гарик да я покани.

— Прилича ми на белокоса бабка, намусена и скучна като дъждовна утрин.

Що се отнася до самата Марселон, със своята рокля от тафта, с шапката си, украсена с щраусови пера, живия си поглед и малко пресиления си грим, тя имаше такъв живописен вид, че до нея аз изглеждах безцветна като врабец с простата си муселинена рокля. Тя сподели, че в последно време се тревожела за мен, била съм все замислена и разсеяна. Обясних, че съм имала доста работа и съм уморена.

— Вие направо се преуморявате. Пишете, преписвате… Имате нужда от малко развлечения, Миранда! Затворили сте се в тази къща и се трудите като робиня за онзи ужасен човек! Често казано, мила моя, на мен той ми вдъхва страх — вечно недоволен, избухлив и с нетърпим характер. Много е хубав, съгласна съм, нищо че е толкова слаб и намръщен. Ала той не умее да ви цени.

— Вие просто не го познавате, Марси — възразих меко аз.

— Зная как се държи с вас! Ах, тези мъже, как само ни усложняват живота, колко по-добре би било, ако ги нямаше! Между другото, казах ли ви, че се сдобрихме с майора?

Докато тя ми разказваше за този нов меден месец в отношенията им, аз мислех за Кам. Откакто бях научила, че ме е лъгал, че излиза с Банкрофт, той не беше спрял да работи с всички сили над романа си. Бях дълбоко убедена, че подготвя заговор и че в никакъв случай не ставаше дума за друга жена. Заклех се да го спася от очакващата го катастрофа. Трябваше да действам бързо — снощи преписах и последната глава от книгата. Значи, моментът беше настъпил. Ала какво да направя? От две седмици насам си блъсках главата с този въпрос, но така и не бях измислила нищо.

Гарик ни донесе мостра от тъмносиньото кадифе и ни показа прекрасните позлатени орнаменти на авансцена. Марселон шумно ги одобри и заяви, че за нея ще бъде чест и голямо щастие да играе на такава сцена. После внезапно млъкна и се вгледа в една закръглена и цъфтяща жена с нещо кравешко в изражението, облечена от глава до пети в розова тафта, която пресече сцената и се приближи към нас. Госпожа Удън изви начервените си устни в усмивка — колкото широка, толкова и неискрена — и възкликна:

— Госпожа Сибър, колко се радвам, че ви виждам!

Онази също й се усмихна топло, взе ръцете й и ги стисна, като я увери, че удоволствието било изцяло нейно. Отивала да вземе листа с репликите си от гримьорната и пътьом дочула гласа на старата си приятелка. При думата „стара“ госпожа Удън примигна и се усмихна още по-сърдечно. Гарик ме представи на госпожа Сибър, която ме попита с прекалено меден гласец дали смятам да се присъединя към трупата.

— Миранда не е актриса — намеси се госпожа Удън, чийто глас прозвуча направо остро в сравнение с нейния. — Нима вече си имате гримьорна? Предполагам, че е прекрасна! Много ми се ще да я погледна, мила моя!

Докато се отдалечаваха, едната спокойна като скала, а другата пърхаща като птичка, Гарик ги гледаше замислено и леко се усмихваше.

— Бедната Марселон, толкова е прозрачна! — промълви той.

— Надявам се, че ще й предложите роля, нали? Няма… Няма да я излъжете.

— Кое от двете смятате, че ще направя?

— Нямам представа, господин Гарик.

— Не мислите ли, че можете да ми казвате Дейви?

— Не ви познавам достатъчно.

— Това трябва да се поправи, красавице!

— Не ми отговорихте за Марси…

— Смятам да поставя „Така правят всички“. Марселон не е изключителна като актриса, но в подходяща роля може да се представи блестящо.

— Ще бъде чудесна лейди Уишфорд.

— Значи, познавате пиесата? Там чисто и просто ще играе себе си — жива, пърхаща, трепетна… Ще направи сензация. Още не съм й казал, не искам да й давам надежди, преди всичко да е решено и подготвено.

— Няма да научи нищо от мен — обещах аз, развълнувана от загрижеността му за нея.

Ала щом го погледнах в очите, се изумих от желанието, което прочетох там и което, улисана в чувствата си към Кам, не очаквах да срещна у друг мъж; пък и не исках.

Той ме хвана за лакътя и ме поведе към сумрачните и безлюдни кулиси, обяснявайки, че ремонтът за съжаление обхващал само тази част от театъра, която можела да се види от посетителите.

— Кулисите на „Дръри лейн“ ще си останат същият стар хамбар, огромен и ветровит, но поне ще пооправим повечето гримьорни. Но и бездруго не бих искал да променям атмосферата тук, това не би се понравило на призраците.

— Призраците ли?

— Пълно е с тях. Нима не сте срещнали високата жална дама, покрита с воали, която кърши ръце, отчаяна, че не може още веднъж да изиграе кралица Дженевра? Един ден и моят дух ще витае по тези места. Нима знаете по-добър начин да се прекара вечността?

В зеления салон, където явно нищо не бе пипнато, тапицерията на мебелите бе излиняла, а дървото бе потъмняло и много красиво. Тук на бледата светлина от свещите цареше интимна и уютна атмосфера. По канапетата бяха пръснати стари програми, пожълтели проспекти и листове с текст. По стените с тапети от сивееща вече розова коприна висяха портретите на актьори и актриси от отминали времена. Зад една витрина Гарик ми показа пурпурна наметка, поръбена с имитация на хермелин.

— Като си помисля само, че може би самият Шекспир я е намятал на плещите си! — каза той видимо развълнуван.

— Несъмнено! Обичате ли Шекспир?

— Израснах с него. Познавам добре всичките му пиеси, зная наизуст цели части от тях.

Гарик се усмихна, извади с благоговение дрехата от витрината и ме наметна с нея. После ме хвана за ръка и ме отведе пред огледалото.

— Добре ви стои — каза нежно той. — Наистина имате царствен вид. Приличате на красива и тъжна принцеса.

Виждах го в огледалото, застанал зад мен, строен и красив, и когато очите ни се срещнаха, той ми се усмихна прелестно. Обърнах се към него — гледаше ме с неприкрито възхищение и с не така открито желание.

— Бих искал да размислите пак над предложението ми да се присъедините към трупата.

— Аз не съм актриса, господин Гарик.

— Но ще ви направя, Миранда. Вие сте умна, личи си по погледа ви. Притежавате чувствителна душа и, което е по-важно, имате силно присъствие.

— Наистина ли?

— Вие сте една от най-красивите жени, които някога съм виждал. И нещо още по-рядко срещано — от вас се излъчва някакъв особен магнетизъм. Хайде, хайде, не казвайте, че не знаете. Не може да не сте забелязали как ви гледат мъжете…

— Високо ценя вниманието ви, но…

— Нима не ви се ще да опитате?

— Страхувам се, че не — отвърнах спокойно аз.

— Жалко, дори много жалко. Поне за мен. Намирам ви за много привлекателна, Миранда. Бих искал… да ви поопозная по-отблизо.

Мелодичният и същевременно дрезгав тон, с който бяха изречени тези думи, не оставяше никакво съмнение какво точно има предвид. Колко ли жени биха дали всичко, за да станат любовници на прочутия Дейвид Гарик! А аз, която той харесваше, макар да не знаеше нищо за онова минало, от което още не се бях отърсила напълно, аз усещах, че сърцето ми завинаги принадлежи на друг.

— Ужасявам се, като виждам как си похабявате живота, Миранда.

— Да си похабявам живота ли?

— С един толкова избухлив тип, който не изпитва никакво уважение към хората, пише евтини романчета и не може да ви оцени както заслужавате. Зная всичко за Кам Гордън. Погрижих се да се осведомя. Това е човек, обзет от страст към насилието и стои много малко по-горе от обикновен бандит.

— Това не е вярно!

— Вие задоволявате всичките му прищевки, а той гледа на вас като на част от мебелировката. Той просто не ви заслужава!

— Възможно е, но по една случайност аз го обичам — отвърнах аз и му подадох обратно наметката.

Гарик продължи да се взира право в очите ми. След това се засмя, поклати глава и прибра дрехата зад витрината. Напрежението помежду ни се бе стопило. Помислих си, че сигурно рядко се случва да му отказват, ала той го приемаше възхитително спокойно.

— Човешкото сърце е истинска загадка — въздъхна той.

— А моето принадлежи на Кам Гордън.

— Уви, за съжаление е така. А аз, който съм готов да ви отрупам с накити, да ви облека като кралица, да ви предложа царство…

— Нима ще ми предложите и царство?

— Да — всичко, което притежавам. Мисля, че наистина съм влюбен във вас.

— Но вие дори не ме познавате.

— Бих искал да прекарам живота си, опитвайки се да ви опозная.

— Съжалявам, господин… Съжалявам, Дейви!

Той въздъхна дълбоко и театрално, а после ме увери, че съвсем не смятал да страда мълчаливо и че щял да чака.

„Просто се задява“, помислих си, но пак се почувствах поласкана.

Скоро госпожа Удън се върна при нас, развълнувана от посещението си в гримьорната на госпожа Сибър, която била добра приятелка и нелоша актриса.

Докато тя продължаваше да бъбри в колата, караща ни към Грийнбрайър корт, аз слушах с половин ухо, замислена за това, че дългото ми отсъствие от къщи можеше да предизвика въпроси и че щеше да бъде най-добре да не казвам нищо на Кам за посещението си в „Дръри лейн“. Бях видяла с очите си, че ревнува. Бях видяла и че ме обича, въпреки че той никога не би споменал тази дума.

Усмихнах се, докато се качвах по стълбите, но усмивката ми се стопи, като видях, че бюрото му, обикновено потънало в безредие, беше напълно разтребено. По пода се търкаляха книга и листове хартия, но нямаше и следа от ръкописа му, който той тъкмо довършваше, когато излязох. Дори не бе затворил мастилницата, до която лежеше перото му. Къде можеше да е отишъл? Озадачена и разтревожена, затворих машинално мастилницата и отидох да се преоблека. Надянах роклята, с която обикновено шетах из къщи, и слязох в кухнята. Там цареше безпорядък. Трябва да беше огладнял и си бе направил омлет, преди да излезе. На свой ред и аз се заех да си приготвих един. И за първи път беше на път да се получи както трябва. Изведнъж се стреснах и се обърнах. Кам стоеше на прага.

— Господи, как ме изплаши! Не те чух да влизаш.

— Не съм искал да те плаша — отвърна студено той, пронизвайки ме с поглед. — Кафе ли подушвам?

— Да, току-що го направих. Искаш ли?

Докато отпиваше от кафето си, той ме гледаше замислено и сериозно, като че бях някакво рядко животно, чиято тайнствена природа се опитваше да проумее. Никак не ми харесваше този поглед.

— Довърши ли книгата си?

— Да, някъде към два часа.

— Любопитна съм да прочета последните страници.

— О, все същата стара рецепта — пълни с насилие. Английският ми самурай успява да си отмъсти, връща си наследството и завладява сърцето на героинята. Ала открива, че тя го мами и се интересува само от богатството му, ето защо я зарязва отвратен и се връща в Япония.

— Както виждам, типичната развръзка — пълна с цинизъм и горчива ирония. Изглежда, ти изобщо не допускаш, че един роман може да завършва щастливо.

— Никога.

— Не видях ръкописа на бюрото ти.

— Занесох го на Шепърд.

— Така ли! — възкликнах аз смаяна и донякъде разтревожена.

— Първо слязох да го оставя върху писалището ти. Реших обаче да потърся преспапие и надзърнах в чекмеджетата.

Той отпи от кафето си и зачака реакцията ми. Сърцето ми замря в гърдите. Обзе ме ужасен студ.

— Ти… Ти си надзърнал в чекмеджетата?

— И открих там интересни неща — отвърна той нехайно, дори прекалено нехайно. — Два разказа с твоя почерк. Един брой на „Бард“. Оригинална гравюра на Хогарт. Би трябвало да й сложиш рамка, Миранда.

— Значи, знаеш…

— Шепърд ми каза всичко. Трябва да подчертая, че ми се наложи да му окажа голям натиск. След като си призна в подробности, малко се поотпусна и в следващия половин час сипа хвалебствия по твой адрес. Твърди, че си невероятно талантлива и много скоро ще се наредиш сред най-големите писатели на нашето време. Прочетох работите ти и съм съгласен с него.

— Кам…

— Признавам също, че си прекалено надарена, прекалено способна, за да си губиш времето в преписване на моите гадости. Трябва изцяло да се посветиш на своите шедьоври.

— Ти… Ядосан си ми, нали?

— За това, че пишеш далеч по-добре, отколкото аз някога бих могъл ли? За това, че те прибрах от улицата, облякох те, закрилях те, дадох ти подслон, а ти реши да се сдушиш зад гърба ми със собствения ми издател ли? Хайде де, не ставай глупава.

— Не беше точно така, Кам… Мили боже! Омлетът ми! Сигурно е поизгорял, но още става за ядене. Да донеса ли малко сирене и хляб? Бих могла…

— И дума да не става — отсече той все така студено. — Не си губи времето да готвиш и да шеташ на драскач като мене. То ти трябва за по-важни неща.

— Питам се кой ли друг ще го прави тогава? Знайш много добре, че ако не съм аз…

— Лакът ти се пропуква, Миранда. Пак взе да се държиш като момиче от улицата.

— Ти… Яд те е, че се опитвам да стана нещо повече, нали? Би предпочел да си остана малката идиотка, която те зяпа в очите и ти слугува, която ти…

— Внимавай! Вече не се владееш.

— Върви по дяволите, Кам Гордън!

— Много си сладка, когато си ядосана. Сините ти очи блестят, бузите ти поруменяват, а речникът ти става доста мръсничък. Нищо, че вече не ми принадлежиш, все още мога да те понатупам.

— Какво искаш да кажеш с това „вече не ми принадлежиш“? Кучи син такъв, знаеш, че съм ти дадена…

— Вече не. Освободих те съвсем официално. Щом излязох от „Шепърд и ко“, отидох да уредя и тази подробност. Сега си свободна, Миранда. Повече нищо не те задържа тук.

— Нямаше право да правиш това! Аз…

— Да, ти наистина отработи само част от времето, за което ми бе поверена, но аз убедих съда, че си способна да се погрижиш за себе си и да си печелиш честно хляба, така че вече не представляваш заплаха за обществото. Подписах специална декларация за това и я заверих официално. Струваше ми цели две лири и още двадесет за бакшиши, за да я направят веднага и да не се проточват нещата, така че сега всичко е свършено.

Наблюдавах безмълвно този безстрастен човек, който си пиеше най-спокойно кафето, докато мен ме обземаше паника.

— Сигурно трябва да ти благодаря за това.

— Сега можеш да живееш така, както намериш за добре, Миранда.

— Моят живот е тук, до теб, негодник такъв!

— Така ли?

— По една случайност аз те обичам.

— В това е нещастието ти — отвърна ми хладно той.

— Само се опитай да се отървеш от мен!

Кам остави чашата си все така невъзмутимо. С нищо не напомняше за пламенния любовник, който се нахвърляше върху мен с дива страст.

— Ако искаш да останеш, можеш, разбира се. Ще се погрижа да ти плащам добре за работата, която вършиш за мен.

— Върви по дяволите, Кам, ти…

— И бих те помолил да внимаваш как говориш с мен. Изисквам от хората си уважение и пълно подчинение. При най-малкото отклонение ще ти зашия един шамар.

— Да, да! Само се опитай и ще ти издера очите!

Силно похлопване по вратата ни накара да подскочим и двамата. Кам наведе глава и се ослуша загрижено. Тъй като нетърпеливото тропане продължи, отидох да отворя.

На прага стоеше червенокосият, когото Кам бе срещнал в кръчмата, и тъкмо се канеше да почука отново. Нещо в лисичето му лице и слабата му висока фигура ми се стори познато. Върху челото му падаше кичур коса точно както при Кам. Той се взря неприязнено в мен.

— Какво… Какво обичате?

Той ме избута и влезе, като захлопна вратата, сякаш го преследваха. После се огледа тревожно, без дори да ми обърне внимание.

— Ама почакайте — запротестирах аз. — Не можете…

— Къде е Кам? Трябва да го видя незабавно!

— Той… Той е…

— Аз ще се заема с това, Миранда — обади се Кам. — Ти се връщай в кухнята.

— Ама…

— Върви! — отсече той.

Подчиних се, но пътьом се обърнах и видях Кам да го хваща под ръка и да го повежда към салона, упреквайки го, че е дошъл посред бял ден, рискувайки да го видят. Оня отвърна също така остро, че се касае за нещо спешно и те заговориха толкова тихо, че не долавях нищо. Омлетът ми беше изстинал. Изхвърлих го и се заех да разтребвам из кухнята. Мина половин час. Бях измила и подредила всички съдове и тъкмо се канех да се кача горе, когато те излязоха от салона. Спотаих се в сянката и заслушах.

— Значи, в единадесет, в склада на Скинър на кея на Темза.

— Много е рисковано, Иън. На този етап би трябвало…

— Няма как. Тя каза идния четвъртък. Трябва да довършим подготовката.

— Но, за бога! Много е рано! Ние трябва да…

— Нямаме избор — отсече другият и си тръгна.

Кам затвори вратата и дълго стоя замислен в сумрачното преддверие. Разбрах, че напълно е забравил за мен и за скарването ни. Накрая поклати глава, вдигна рамене и тръгна нагоре. Спокойно и решително се заех да паля свещите. Знаех какво трябва да направя.

Кам слезе малко след осем и излезе, без да ми каже дума. Оставих книгата, която се правех, че чета. Чувствах се все по-уверена.

Складът на Скинър на кея на Темза. Само смътно се досещах къде може да е, но бях сигурна, че ще го открия. В девет и половина се качих да взема една голяма наметка и поех на свой ред. Предстоеше ми доста път, докато стигна до складовете и не исках да закъснявам.