Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (24)

4

— Госпожице Джеймс, каква приятна изненада! — възкликна господин Шепърд и скочи да ме посрещне, заобикаляйки огромното си бюро от акажу.

Този път разсилният се държа много по-любезно с мен, отколкото първия път. Благодарих му „възможно най-благовъзпитано“.

— Обещах да ви донеса първите глави, господин Шепърд. Тук ви нося повече от двеста страници от „Наследството на Доуланд“. Романът ще бъде готов до 15-и юни.

— Смятате ли?

— Ще се погрижа да е така.

— Изглежда имате изключително влияние върху Гордън.

— Правя каквото мога.

— Той рядко работи толкова бързо. Винаги закъснява ужасно с предаването на ръкописите си.

— Имаше доста лоши навици. Опитвам се да ги променя.

— Нима?

— Наистина не е лесно!

— Но заповядайте, седнете, госпожице! Желаете ли чаша чай?

Каква чест, помислих си. Той сигурно не би се държал така с Херцогиня Ранди. Ала отказах, понеже бързах да си тръгна. Бях доста угрижена, макар да не го показвах.

— Прочетох го — каза Шепърд.

— Така ли?

— Всъщност, дори два пъти, като втория път си водих бележки.

— Нали… Нали е ужасно?

— Боя се, че да, госпожице Джеймс.

— Казах ви, че само ще си изгубите времето.

— Съвсем не мисля така.

— Какво… Какво искате да кажете?

— Вие сте много талантлива, госпожице.

— Нали току-що казахте, че е много лошо?

— Действително: надуто, претрупано и доста изкуствено. Ала стилът ви е изключително образен. Колкото и да са неправдоподобни героите ви, човек ги вижда, вижда имението, парка, въпреки че описанията ви са пълни с неточности. Очевидно е, че никога не сте били на бал, нито пък сте чували как се обръща към прислужницата си една дама от висшето общество. Вашето „Тичай да сложиш чайника на огъня, Мег!“ направо ме потресе.

Силно се изчервих. Би било далеч по-милостиво, а и по-бързо, ако ми бе забил нож в сърцето. Той обаче изобщо не ми обърна внимание. Крачеше из стаята с ръце на гърба, напълно погълнат от това, което казваше.

— Съвсем очевидно е, че говорите за неща, които не познавате, и за среда, в която никога не сте попадали. Факт е, че интригата е абсурдна, а ходът на събитията неестествен. Изобщо не се връзва.

„Какъв глупак! За какво връзване ми говори?“, помислих аз.

— … Героите ви правят това, което им наредите, а не което биха правили, ако решаваха сами, ако бяха живи хора със свои собствени мисли и желания. Усеща се присъствието на автора зад тях, който ги движи като марионетки.

— Значи смятате, че не трябва да се опитвам повече.

— Тъкмо напротив.

— Може би ще поискате да ида в манастир и да се покая за стореното?

Шепърд се разсмя от сърце. Как можах да го помисля за добър човек? Изправих се зачервена. Херцогинята Ранди надничаше опасно иззад лъскавата ми елегантна външност.

— По-добре да тръгвам, господин Шепърд — казах аз с цялото достойнство, на което бях способна.

— Ах, тези писатели — поклати глава той. — Толкова са докачливи! Веднъж проявих неблагоразумието да предложа на Гордън някои леки изменения в текста и той насмалко не ме уби.

„Жалко, че не го е направил“, помислих си аз.

— Зная, че ръкописът ми не струва, господин Шепърд. Никога не съм ви предлагала да го четете. Ако не се лъжа, вие направо ми го изтръгнахте от ръцете.

— Точно така, и много се радвам, че го направих. Искам да ми напишете един разказ, госпожице Джеймс.

— Разпъвате ме на кръст за романа ми, а сега искате от мен разказ! — възкликнах объркано аз.

Все така весело той кимна с глава.

— Още не сте достатъчно зряла за роман. Засега това просто не е по силите ви, романът е трудно начинание. Ала вие притежавате истински талант. Бих искал да ви науча как да го изявите и да го ползвате.

Седнах отново и се отпуснах назад. Вече мислех само как да се овладея и да не се изложа.

— Истински талант ли? Аз?

— Имам чувството, че ако се заемете с нещо по-лесно и пишете за това, което познавате добре, ще се получи прекрасна новела.

— Ами?

Този вик, избликнал от сърцето ми, прозвуча толкова пискливо, че би накарал госпожа Удън да вдигне отчаяно ръце към небето.

— Сигурен съм. Няма ли да опитате?

— Де да знам, не е проста работа да се пише и кат’ знам, че после вий ще го четете, направо ще пукна от шубе.

— Какво ви става!

— Кръвчицата ми се смръзва, казвам ви!

— Мисля, вече ви споменах, че издавам и няколко списания. Чували ли сте за „Лондон рийдър“? — Поклатих отрицателно глава и той извади от едно чекмедже последните три броя, подаде ми ги и продължи: — „Лондон рийдър“ излиза два пъти месечно и във всеки брой публикуваме статии за разни неща от живота в столицата. Бих желал да се запознаете с това, което сме поместили тук, за да получите някаква представа. После и вие ще напишете нещо.

— За Лондон?

— Има разни разкази за търговци, за коминочистачи, в други се говори за докери, за адвокати, за актьори… За всички, които живеят в този град.

— Не зная нищо за търговците или пък за коминочистачите.

— Тогава пишете за това, което знаете. Статиите ни са кратки, не повече от петнадесет-двадесет страници. Много съм любопитен да видя какво ще ми донесете.

— Дори след като прочетохте романа ми?

— Дори след като го прочетох — потвърди усмихнат той.

Разказите, които прочетох, ми се сториха доста различни. Някои много ми харесаха, от други успях да прочета едва няколко реда. Що се отнася до мен, единственото място в Лондон, което наистина познавах добре, беше Сейнт Джайлс, а там, по дяволите, и дума не можеше да става за щастлив край. Струваше ми се донякъде отблъскващо да пиша за проститутки и джебчии, за просяци и мошеници, за недохранени деца, ослепели от пиене. Това нямаше нищо общо с литературата. Макар да бях поласкана от доверието, което ми оказваше господин Шепърд, все още мислех, че ще е най-добре да се задоволя да преписвам романите на Кам и да поправям правописните му грешки. Тъкмо това и правих в следващите няколко дни. Кам работеше толкова много, че нямах време за нищо друго.

Ала тази идея се загнезди в ума ми и все се сещах за онези деца, които бях видяла да излизат от кръчмата, носейки чаши с джин, в деня, когато онова прасе бе изскочило от блатото край Флийт. В съзнанието ми някак от само себе си се зараждаше цяла история. Изникваше, точно когато най-малко очаквах — по време на урок при госпожа Удън, докато сменях чаршафите, или пък когато преписвах. Внезапно в съзнанието ми изскачаха откъслеци от разговор или се рисуваха картини. Познавах момичето, знаех какво е, какъв е животът му. Трябваше да пиша за него.

Така измина седмица. После един ден рано сутринта седнах зад малкото писалище до прозореца. Госпожа Удън беше на покупки, а Кам още спеше. Неохотно извадих мастилницата, перото и листовете. Подострих перото и заразмествах другите неща — опитвах се да печеля време. След това разгледах ноктите си. Най-накрая въздъхнах дълбоко, потопих перото в мастилото и най-отгоре на първия лист написах заглавието: „Рижавата“.

Героинята ми беше само на десет години и се казваше Бети. Живееше в един зловещ сутерен заедно с любимото си братче, ужасните си впиянчени родители и две други семейства. На нея се падаше задължението да ходи всяка сутрин за джин и тя се кълнеше, че един ден ще напусне Сейнт Джайлс заедно с малкия Джоуи. За нея джинът, който купуваше всяка сутрин, беше символ на злото и на отчаянието, които я заобикаляха. Отказваше дори да го помирише. Крепяха я само надеждите и обичта към брат й. Когато родителите й го дадоха да чиракува при един коминочистач и й заявиха, че вече е време сама да се грижи за себе си, тя за първи път вкуси джин.

Перото ми сякаш само хвърчеше по страницата и аз се вживях в историята, която описвах. Виждах плъховете наоколо, усещах гадната смрад на гнило и мухъл, вонята, която се носеше откъм улицата, дочувах кресливи пиянски подвиквания. Когато след пет часа оставих перото и избърсах очи, развълнувана и изтощена, събрах написаните седемнадесет страници и разтребих писалището.

Чух Кам да се раздвижва горе. Беше се събудил и сигурно беше гладен, трябваше да му приготвя кафе и закуска. Когато се появи накрая свеж и бодър, той сви вежди, като ме видя, и ме попита какво ми е. Усмихнах му се, но докато закусваше, той продължи да ме наблюдава загрижено. Щом свърши, стана, приближи се до мен и ме прегърна здраво.

— Е, какво се е случило? — попита сърдито той.

— О, нищо, нищо…

— Хайде де, та ти си плакала!

— Аз… просто хей така, без причина — отвърнах аз и наведох глава. — Днес е малко мрачно, пък и имах много работа, освен това…

Не довърших.

— Аз те претоварвам.

— Не, ти се претоварваш.

— Вече съм към края. След седмица, най-много седмица и половина, ще свърша.

— Досега не съм си давала сметка, че писането… какво всъщност ти струва писането, колко много даваш от себе си. Сега разбирам защо понякога ставаш раздразнителен и избухлив, а друг път си толкова разсеян и затворен в себе си.

— Така ли? И какво те накара да го разбереш?

— О, просто се размислих върху това, опитах се да го проумея.

— Бедната ми Миранда — каза много сериозно Кам. — Май доста трябваше да изтърпиш с мен, а? Аз съм раздразнителен, избухлив, разсеян, затворен в себе си и какъв ли още не. Ние, писателите, сме ужасно племе.

— Не се оплаквам — прошепнах аз.

— Какво щастие! Всъщност не си престанала да се оплакваш.

— Лъжец! Можеш само да се радваш, че ме има, негодник такъв!

Сега наистина разбирах защо понякога се държи така, докато по-рано само се ядосвах. Ето защо си обещах занапред да бъда по-внимателна и търпелива с него.

Десет дни по-късно, в един прекрасен слънчев ден, тръгнах да занеса на господин Шепърд последните глави на „Наследството на Доуланд“. След като се труди без почивка четиридесет и осем часа, Кам легна да поспи и беше казал, че няма да си подаде носа навън цяла седмица. И аз не бях стояла без работа: преписвах тутакси написаното, пазарувах, купувах му хартия и пачи пера и му приготвях кафе, а всичко това беше доста уморително като цяло. Ала сега, докато крачех към нашия издател, се чувствах лека като птичка. Струваше ми се също, че бях успяла най-после да вразумя Кам и се надявах, че тлъстата сума, която бе дал на заговорниците, щеше да си остане последен жест към тях, последна дан към гибелното им и безнадеждно начинание.

Както винаги, със своя шум и със забързаните си тълпи, Флийт Стрийт излъчваше успокояващо непоклатима жизненост. И аз забързах, стиснала скъпоценния си товар, който скоро щеше да стигне до хиляди хора, както и седемнадесетте си странички, които сигурно никой никога нямаше да прочете. Щях да предам на господин Шепърд прегледно преписания си разказ, той щеше да го прегледа, да се ужаси и толкова. За мен написването му бе просто начин да се отърся от него. Всичко разказано беше истина и от години знаех, че все някога ще трябва да заговоря за това, да излея целия ужас и безнадеждното отчаяние, в които живееше от люлката до гроба половината от населението на Лондон.

Шепърд пое усмихнат ръкописа на Кам и развълнувано ми стисна ръцете.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас. Печатарите го чакат. Скоро пресите ще заработят, подвързвачите ще поостанат и допълнително, ако трябва, и хилядите ни читатели ще погълнат на един дъх новия Родерик Кейн.

— А „Шепърд и ко“ ще съберат парсата — добавих аз.

— Именно. Защо мислите, че съм толкова щастлив?

Смеейки се от все сърце, той отново ми стисна ръцете и аз на свой ред не се сдържах и му се усмихнах. Той заяви, че съм изглеждала особено съблазнителна и аз му благодарих. Всъщност носех проста тъмносиня памучна рокля, а косите ми се спускаха свободно на едри бакъреночервени букли. Шепърд ми предложи чаша вино, но аз отказах. Той обеща да изпрати цяла каса подбрани френски вина на Гордън, за да му благодари. Също така се надяваше, щом авторът се посъвземе от умората, да се заеме със следващия си роман.

— Вие сте непоправим — подкачих го аз.

— Само користен — отвърна той. — А вие как сте, госпожице Джеймс? Прочетохте ли списанията?

— Прочетох ги, но се боя, че не съм способна да напиша такъв разказ, какъвто искате от мен, господин Шепърд.

Лицето му помрачня, но после отново грейна, щом той забеляза ръкописа в ръцете ми. Обзе ме паника: явно смяташе да го прочете начаса, пред мен, поне така личеше от сериозния му вид, който замени усмивката и закачливото му настроение. Зачаках мъченически, като потропвах с пръсти по облегалката на креслото си, изтупвах несъществуващи прашинки от роклята си или броях книгите по лавиците. Най-после той остави и последния лист и ме погледна безмълвно. После извади от джоба си бяла носна кърпа, избърса с нея позлатените си очила и попи крайчеца на очите си. Господи, той плачеше! Нима разказът беше толкова ужасен?

— Не зная какво да ви кажа, госпожице Джеймс…

— Няма нужда да ми казвате нищо — уверих го аз.

Той прибра кърпата в джоба си и намести на носа си очилата, след това събра листовете и поклати глава.

— Това е една от най-вълнуващите истории, които някога съм чел.

— Вълнуващи ли?

— Пълна е със състрадание, а също и с гняв. Чувства се, че те извират направо от сърцето. Вие познавате Сейнт Джайлс. Знаете как живеят хората там. Описвате съдбата им с неподправена точност. Рядко съм чел нещо толкова правдиво и убедително.

— Нима… Нима ви харесва?

— Във възторг съм, мила моя! — извика той, като стана и заобиколи бюрото си с ръце на гърба, както винаги. — Само че съм и смаян.

— Аз също!

— Трудно ми е да повярвам, че толкова млад човек може да напише такова нещо.

— Всяка проклета думица в него си е моя, аз съм я писала! Кам хич и не го е виждал, хабер си няма от тая работа, тъй да знайте!

— Зная, че вие сте го писали, госпожице Джеймс — отвърна той с усмивка, развеселен от моето избухване. — Исках просто да кажа, че постижението ви е невероятно.

Той продължи да говори, докато аз се опитвах да се овладея. Бях ядосана на себе си, че се оставих толкова да се увлека и да заговоря пак както преди. Яд ме беше и на него, че така ме бе предизвикал. Шепърд ми обясни, че разказът не е подходящ за читателите на „Лондон рийдър“, тъй като те не са в състояние да оценят художествената му стойност. Възнамеряваше да го издаде в следващия брой на „Бард“, едно далеч по-престижно списание за литература, а в замяна на това щеше да ми плати цели две лири. Наострих ухо.

— Две лири ли?

— Ще ви напиша чек и секретарят ми ще ви ги донесе още сега.

— Наистина ли харесахте разказа?

Той потвърди, че го намира за превъзходен, дори изумителен, и че ще бъде горд да го издаде. Щом свърши да изброява причините да му даде такава висока оценка, тутакси отбелязах, че в такъв случай е редно да ми предложи пет лири за него, вместо две.

Шепърд се ококори смаяно и се зае да изброява причините, поради които не можел да ми плати пет лири за толкова кратък текст. В отговор на свой ред аз усмихнато и любезно му изредих причините, поради които аз не можех да се съглася на по-малко. Попазарихме се още няколко минути и в крайна сметка спечелих аз. Победен, но все така весел, господин Шепърд заяви, че съм била по-настъпателна и от Чингис хан и се изпусна да спомене, че сигурно ще се наложи да удвои тиража, тъй като моят разказ ще предизвика сензация. Явно претенциите ми към заплащането съвсем нямаше да го разорят. Шепърд топло ми стисна ръка и предрече, че ме чака блестящо бъдеще като писател. Тъй като все още се съмнявах, той добави:

— Това ви е в кръвта, госпожице Джеймс. Вие ще продължите да пишете. И да искате, няма да можете да се откажете. Между другото, не се разбрахме под какво име ще издаваме творбите ви.

— Името ми е Миранда Джеймс. Мислех, че знаете.

— Не, не, имах предвид псевдоним. Не можем да публикуваме разказа ви под женско име.

— И защо, моля ви?

— Жените не пишат. Те готвят, шият, грижат се за мъжете си или остават стари моми. Разбирате ли, те са по-низшият пол — безкрайно необходими, често много красиви, но неспособни да мислят за друго, освен за труфила и прически. От време на време се появява и по някоя рядка птица, но това са аномалии — те просто разсъждават като мъже.

Тъкмо се канех да възразя остро, когато господин Шепърд ме спря. Обясни, че това съвсем не е негово лично мнение, а на обществото ни като цяло. Ако „Рижавата“ излезел под името Миранда Джеймс, нито един читател на „Бард“ нямало да му обърне внимание. Трябваше да се примиря. Пък и, като се замислех, съвсем не знаех как ще приеме всичко това Кам, за когото жените съществуваха, само за да се грижат за дома и да задоволяват мъжете.

Последните ми думи накараха господин Шепърд леко да се изчерви. Той побърза да ми предложи имена като Майкъл Джордън или Малкълм Джонсън, но аз ги отхвърлих; накрая се спряхме на М. Д., от което хем не се разбираше, че съм жена, хем беше по-загадъчно, сиреч интригуващо. Още веднъж победен, но доволен, господин Шепърд ме помоли да предам на Кам, че очаква в най-скоро време да поговорят за следващия роман на Родерик Кейн. Отбелязах, че най-после си е признал, дето умея по-добре и от него да се грижа за интересите на „Шепърд и ко“ пред Кам. Господин Шепърд първо се намръщи, но после отново избухна в смях.

Аз, малката Ранди от Сейнт Джайлс, бях писателка! Първият ми разказ скоро щеше да излезе и бях получила пет лири, първите ми честно спечелени пари!

Изгарях от желание да се прибера, да събудя Кам и да му разкажа всичко, но не биваше. Писателят беше той, той имаше артистичен темперамент — това му харесваше и аз често го подкачах на тази тема. Определено нямаше да му се понрави да има и друг писател под неговия покрив. Негодникът, щеше да си помисли, че искам да го засенча, и никак нямаше да е очарован от това. Мъжете са си мъже и Кам не правеше изключение. „Рижавата“ и авторката му трябваше да останат в тайна.