Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once More, Miranda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey(2010)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Дженифър Уайлд. Непокорната Миранда

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-024-2

История

  1. —Добавяне

3

Най-после, в шест сутринта, той се върна от пътуването си до Шотландия. Уморен и залитащ, се изкачи по стълбите, влезе в стаята си, отпусна се морно на леглото и веднага потъна в сън. После цели две седмици ходи всяка вечер на тъпите си тайни сбирки с тъпите си конспиратори, оставяйки ме сама, без да ми обърне и капка внимание, сякаш още бях тъпата му слугиня или някоя мебел. Като че щеше да му стане нещо, ако ми донесе поне едно малко подаръче!

Още спеше, макар да минаваше един часа следобед и страшно ми се прииска да ида да го измъкна от леглото и да го хлопна по кратуната. Или пък да му плисна отгоре стомна студена вода. Мислеше само за ония дяволски заговорници и пет пари не даваше нито за мен, нито за новия си ръкопис. Живеех в непрекъснат страх, че цялата история ще свърши зле за този негодник. Той дори не забеляза напредъка ми, с който госпожа Удън и аз толкова се гордеехме!

Като си помислех само колко усилия полагах: бях се измила и сресала и носех нова небесносиня рокля на тъмносиньо райе, която подхождаше на очите ми. Да върви по дяволите този мръсник! Откакто се бе върнал, бе спал с мене само четири пъти. И то как! Сграбчваше ме, нахвърляше се бясно отгоре ми за няколко минути, а след това се търкулваше настрана и заспиваше, докато аз не можех да си намеря място от яд. Та това си беше чисто изнасилване!

Още кипях от гняв, когато седнах зад бюрото си. Бях изписала цели тридесет и три страници, което ще рече глава и половина, но героите ми си оставаха оплетени в някаква връзка, лишена от страст, мъртви като чучела. Откъде ми бе хрумнало, че мога да напиша роман! Беше истинско мъчение, всяка дума беше изпитание за мен. Пък и кой би желал да прочете такива измъчени и изкуствени писания? Интригата беше банална, образите — мъртви, а диалогът — направо глупав. Всъщност, какво знаех аз за благородниците й достолепните им дами, за любовта им и за разкошните им жилища? Реших да унищожа безумното си начинание и да оставя писането на Кам. Тъкмо събирах книжата, за да ги изгоря, когато на вратата се похлопа. Забързах да отворя, преди шумът да е събудил моя шотландец.

На прага стоеше господин Томас Шепърд. Премигваше с очи и явно се чувстваше неловко извън уюта на своя кабинет. Щом влезе и се настани, се поотпусна.

— Господин Шепърд, каква приятна изненада! — възкликнах любезно аз, като прикрих безпокойството си. — Мислех, че никога не напускате кабинета си.

— Да, рядко го правя. Ала в случая…

Той спря нерешително.

— Какво има? — попитах аз.

Той отново се поколеба. Изглеждаше дребен и съсухрен като мумия в превъзходно ушития си костюм.

— С какво мога да ви помогна, господин Шепърд? — настоях аз, окуражавайки го с усмивка.

— Ами… Всъщност предпочитам да поговоря с Кам. Той тук ли е?

Този път аз се поколебах.

— Ами… Да, тук е, но още спи.

— О?

— Разбирате ли, снощи работи до късно. Свърши чак към шест сутринта и беше безкрайно уморен… Разбира се, ще го събудя, ако трябва.

— Работил е, така ли?

— Без почивка! — излъгах аз.

— В такъв случай мога да се надявам, че „Наследството на Доуланд“ ще бъде готов навреме?

— Предполагам… Смятам, че наистина няма да се забави много.

Каква лъжа! Всъщност Кам бе написал едва три глави, и то не много добри. В последно време рядко хващаше перото, по цял ден кръстосваше насам-натам, зает с тайнствените си занимания, които рано или късно щяха да му навлекат беда.

— Радвам се да го чуя. Още не ни е предал първите глави, както се бяхме уговорили, та виждате ли, бях започнал да се безпокоя. Ръкописът трябва да бъде готов до 15-и юни, а Кам никога не е бил сред тези, на които може да се разчита, че ще спазят срока.

— Трябва да е готов до 15-и юни — повторих аз, смръщвайки вежди.

— Така се разбрахме, когато му дадох предплатата. Най-голямата, която някога съм скланял да дам, между другото, но като се има предвид какъв успех пожъна „Джентълменът Джеймс“, това ми се стори съвсем нормално. Разбирате ли, разчитам книгата да излезе през септември и…

Той отново млъкна, като видя изражението ми. Побързах да прикрия изумлението и тревогата си. Пуснах в действие най-убедителната си усмивка и се заех да подбирам думите:

— Страхувам се, че вината е изцяло моя. Както знаете, аз преписвам ръкописа. Този път обаче изостанах много. Кам не ми каза, че възнамерява да го предаде толкова скоро. Той е толкова зает с писане, че сигурно е забравил.

Както бе забравил да ми каже и за предплатата. Най-голямата, която някога са давали на автор… Изобщо не се съмнявах къде е отишла до стотинка. Нито за близките му, нито за благотворителност, а в ръцете на онази шайка конспиратори. Ах, как ми се щеше да го убия, докато спи, а после да убедя съда, че е било акт на самозащита! Така поне щях да сложа край на всичко това!

— Ще се заема с това начаса — извиках аз. — Ще получите първите глави възможно най-скоро. Уверявам ви, че чакането си заслужава! Това е най-добрата книга на Кам, по-вълнуваща дори от „Джентълменът Джеймс“. Читателите ще бъдат във възторг!

Ако изобщо някога я прочетат. До 15-и юни оставаше само месец. Ако искаше да спази срока, Кам трябваше да работи денонощно. Той обаче изобщо не проявяваше желание да седне и да пише. Беше постъпил нечестно и издателите спокойно можеха да го осъдят. Вече го виждах да лежи в затвора за дългове, набутан в някоя влажна и мрачна килия, с угаснал поглед, и да дрънчи с веригите си при всяко помръдване, валяйки се в изгнилия сламеник, метнат направо върху ледените плочи.

Внезапно си спомних за задълженията си на домакиня и предложих на господин Шепърд чаша чай. Той поклати глава отрицателно, вперил в мен дружелюбния си поглед.

— Извинете ме — каза той с очарователна усмивка, — зная, че ви оглеждам прекалено явно, но ми се струвате много променена.

— Така ли?

— Вече не мога да позная във вас онази привлекателна и жива, но… ъъъ… но донякъде объркваща девойка, която преди няколко месеца дойде в кабинета ми.

— Наистина ли?

— Сега на нейно място откривам елегантна млада жена, която говори изискано и притежава обноските на дама от висшето общество.

— Още работя върху говора си и малко по малко усвоявам добрите обноски. От две седмици насам една приятелка ми дава уроци. Вчера се позанимахме с дикцията ми, а след това тя ми показа как да си служа с всички прибори.

— Прекрасно!

— Понякога е много трудно. Когато не повтарям изречения и не подреждам масата, ходя из стаята с книги върху главата или изучавам френските вина. Госпожа Удън е много строга учителка.

— Удън ли? Да не би да имате предвид госпожа Марселон Удън?

— Познавате ли се?

— Гледах я веднъж в „Графиня Амалфи“, игра блестящо. Беше незабравима вечер.

— Тя живее в къщата отсреща. Реши да ме превърне в истинска дама.

— Трябва да призная, че е постигнала невероятен успех — каза любезно той. — Надявам се, че Гордън оценява усилията ви. Той наистина има късмет, това и си помислих, още щом ви видях за първи път, когато… ъъъ… така неочаквано се появихте в кабинета ми.

— Толкова ли… Толкова ужасно ли се държах?

— Бяхте прелестна и безкрайно делова. Доста ни затруднихте. Умна, жизнена, красива — трябва да ви призная, че ако бях тридесетина години по-млад, Гордън щеше има съперник в мое лице.

— Ако бяхте с тридесет години по-млад, Гордън щеше да е умрял от глад.

Шепърд се разсмя и очите му заискриха зад очилата с позлатени рамки. После погледът му падна върху купчината листи на бюрото, които се готвех да изгоря.

— Това ръкопис ли е?

— Ами… Донякъде… Не, не е — отвърнах притеснено аз.

Той се приближи до бюрото и взе най-горната страница. Прегледа я набързо.

— За нас е истинско щастие, че можете да преписвате ръкописите на Кам. Толкова време се печели… Хм, хм… Това не е обичайният му стил.

— Това не е… Не е негово…

— Значи работите и за някой друг?

Толкова се притесних, че кимнах с глава и той продължи да чете, но вече по-внимателно.

— Просто… Просто не смея да ви кажа, че е мое — признах накрая аз. — Толкова съм глупава, въобразих си, че и аз ще мога да пиша. Това тук… е просто един опит. Ала не става за нищо.

Шепърд прочете още няколко реда. Идеше ми да потъна в земята от срам.

— Кам не знае… Не посмях да му кажа. Зная, че е ужасно. Тъкмо се канех да го изгоря, когато дойдохте.

— Радвам се, че съм попречил. Позволявате ли ми да го взема със себе си?

— Аз… Нали не смятате да си губите времето с него, господин Шепърд? Ужасно е, отначало докрай.

— Оставете на мен да преценя. Издавам много книги, а също така и няколко списания. Непрекъснато издирваме нови автори и все не ни достигат, повярвайте ми. В днешно време не е лесно да оцелееш на Флийт Стрийт.

Въпреки възраженията ми, той настоя любезно, но твърдо да вземе ръкописа и пет минути по-късно си тръгна с него, пъхнат в плика от кафява хартия, който му бях донесла със свито сърце. Чувствах се странно безпомощна, сякаш някой бе успял да проникне в душата ми. Господин Шепърд много тактично обеща да не споменава и дума пред Кам. Ала аз си мислех как повече няма да спомене за това и пред мен, щом види колко лошо е написаното.

Беше почти два часът. Оня глупак Кам не можеше все пак да спи цял ден! Щеше да се събуди и да поиска кафе, а също и нещо за ядене. Официално още бях негова слугиня, но бях се променила и не можех повече да търпя подобно отношение. Той трябваше да свикне с това.

Вбесявах се при мисълта за огромната предплата, която беше взел, без да ми каже и дума, и която бе похабил докрай по този глупав начин.

Приготвих закуска, взех подноса и отидох в стаята му. Кам спеше все така дълбоко. Краката му бяха омотани в чаршафа, но нагоре се бе отвил и докато гледах голото му тяло, цялата любов, която изпитвах към него, нахлу в сърцето ми. Той помръдна и промърмори нещо през зъби, после прегърна възглавницата и отново се унесе в сладък сън. Погалих тъмните му коси. Толкова силно го обичах, че чак изпитвах болка. Ала се овладях и станах. Отидох до прозореца и рязко дръпнах завесите. Светлината заля стаята. Той извика недоволно и закри очи с ръка.

— Какво значи това, по дяволите?

— Вече е два следобед, глупако.

— Два часът?

— Проспа половината ден.

— Дали наистина усещам мириса на кафе?

— Не зная. Ти как мислиш?

— Господи, в какво отвратително настроение си!

— Бях в прекрасно настроение снощи, докато те чаках да се прибереш. Но чаках, чаках, а накрая започнах да се тревожа и да се питам какво ли ти се е случило.

— Ох, пак ли започваш?

— Не ми харесва това, Кам!

Той се изправи и седна в леглото, като придърпа чаршафа и се зави. Вдигнах от пода панталоните и ризата му и ги сложих върху един стол, после хванах ботушите му и ги запратих в отворения гардероб. Той също започна да се ядосва, но любезно помоли да му донеса кафето.

— Донеси си го сам!

— Търсиш кавга, така ли? — попита той, като ме изгледа студено, стиснал зъби.

Отговорих, избягвайки погледа му:

— Не, Кам, не искам кавги. Знаеш ли какво искам? Искам да се отнасяш с мен като с разумно същество, а не като с мебел!

— Но… Но сме решили да се зъбим тази сутрин, така ли?

— Откакто се върна от Шотландия, ти просто не ме забелязваш!

— Имам толкова други грижи.

— Зная. Опитах се да проявя разбиране. Зная какво изпитваш, като се сетиш за Кълъдън, Кам, за убитите си братя, за отнетото наследство и обесения ти братовчед. Зная какво си преживял и колко дълго живя единствено с мисълта за това. Когато те видях за първи път в Тайбърн, ти беше готов да убиваш, разбирам те, но…

— Това не те засяга, Миранда!

— Така ли било?

— Не е твоя работа.

— Аз живея с теб. Споделям леглото ти, трапезата ти… Всичко, което се отнася до теб, ме засяга и мен.

Той не отговори, а стана и се зае да се облича, сякаш беше сам в стаята, сякаш аз не съществувах.

— Идва господин Шепърд — съобщих му ледено аз.

— Така ли?

— Ти спеше и не пожелах да те будя.

— Колко мило!

— Спомена, че ти е дал предплата, Кам, най-голямата, която „Шепърд и ко“ са изплащали досега на автор.

— Точно така — отвърна той, без да ме погледне, търсейки старите си очукани обувки с потъмнели токи. Намери ги и избухна: — По дяволите! Тези обувки са пълни със засъхнала кал! Мисля, че е твое задължение да се грижиш за тези неща, а?

— А също и да преписвам ръкописите ти, да ти готвя, да топля леглото ти, да разтребвам след теб и…

— Млъквай, Миранда! Не съм в настроение и рискуваш да ти кажа нещо, за което после и двамата ще съжаляваме.

— И аз не съм в настроение. Господин Шепърд каза също, че си обещал да предадеш романа след месец. А ти едва си го започнал. Ти…

— Внимавай, Миранда!

— Какво направи с парите, Кам?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, искам!

— Послужиха ми да наема къща в околностите на Лондон. За три месеца — смятам, че ще е достатъчно. Остатъкът отиде за разни парфюми, няколко елегантни копринени рокли и осем бурета с барут. Сега доволна ли си?

— Не… Не ти вярвам.

— Както желаеш — отвърна Кам и излезе от стаята.

След малко го чух да обръща всичко наопаки в кухнята. Идеше ми да се разплача с глас, но се овладях и слязох долу.

— Какво става, Кам? — попитах кротко. — Нали ми обеща да зарежеш тези глупости? Нали…

— Не съм обещавал нищо подобно.

— Няма да се примиря с това.

Тогава той се обърна и ме прониза с хладния си син поглед. Видя ми се толкова далечен и чужд, че потръпнах и почувствах, че ще е по-добре да не продължавам. Ала не исках да се откажа току-така.

— И какво ще направиш? — попита той с ръце на кръста.

— Ще се махна оттук.

— Така ли? И къде ще отидеш? Може би ще подхванеш стария си занаят? Страхувам се, че си поизгубила форма.

— Не мисля, че ще ми се наложи пак да крада, Кам.

— Нима?

— Не вярвам да ми е трудно да намеря някой, който да ме издържа.

— Това ли мислиш да направиш?

— Да, и то още сега.

Той се хвърли светкавично към мен с блеснал от гняв поглед. Отстъпих назад, но той успя така да ме зашлеви, че се олюлях и се блъснах в стената. Удари ме отново, и още веднъж, и още веднъж… Ушите ми пищяха, лицето ми гореше. Закрещях. Кам ме хвана за гърлото и ме стисна, а през това време аз го ритах по краката, а после забих нокти в лицето му. Тогава той ме пусна и аз се свлякох на пода, където, кашляйки, се опитвах задавено да си поема дъх. Той ме сграбчи за косата, вдигна ме и грубо впи устни в моите.

Задърпах се с всички сили и щом успях да се откопча, го заудрях с юмруци. После хванах някаква тенджера и я хвърлих по него, но той се отдръпна навреме. Тогава взех друга. Той се хвърли към мен и ми изви китката, за да я пусна.

— Кучи син!

— Ще бягаш, а? Ще ходиш при друг!

— Мътните да ме вземат, ако не го сторя!

— Няма да стане, малката!

— Махни се от пътя ми!

— Ти ми принадлежиш, проклето зверче такова!

— Вече не принадлежа на никого!

— По-скоро бих те убил!

— Негодник, негодник такъв! Само се опитай…

Млъкнах, понеже той отново ме целуна, но този път по-скоро страстно, отколкото грубо. Устните му отмъстително се впиваха в моите.

После Кам ме вдигна на ръце и ме отнесе в салона, където ме хвърли на дивана. Опитах се да се изправя, но той ме бутна обратно, вдигна полите ми и ме облада с такава дива ярост, че останах без дъх и като прекършена. Тогава той се наведе нежно към мен, пресуши с целувки сълзите в очите ми, прегърна ме и ме залюля, галейки косите ми.

Плачех тихичко, сгушена в прегръдките му, а той се опитваше да ме утеши, показвайки ми обичта си с ласки, тъй като за нищо на света не би го сторил с думи. Никога не се бяхме чувствали толкова близо един до друг.

На бузата му, там, където го бях одрала, тъмнееха четири кървави резки. Що се отнася до мен, болеше ме цялото тяло, но сетивата ми бяха заситени.

— Не… Не трябваше да казвам това — прошепнах аз.

— Така е.

— Никога няма да те напусна, Кам.

— Идеше ми да те убия.

— Без малко да го направиш.

— Само като си помисля, че може някой друг да те докосва…

Той се намръщи заплашително. После се наведе и ме целуна толкова дълго и страстно, че простенах под тежестта му и се опитах да го отблъсна леко. Ала сладкото мъчение бе разпалило кръвта ми и го оставих да проникне в мен бавно и постепенно, като изпитах този път цялото удоволствие, от което необузданият му порив първия път ме бе лишил. Колкото и Кам да се пазеше да не прояви слабост или чувство, всяко негово движение беше пълно с нежност и го издаваше.

Едва много по-късно се върнахме в кухнята, където той се нахвърли прегладнял на яденето, което му приготвих. Заяви, че всичко било чудесно, особено сладкишът.

— Подарък е от госпожа Удън, това е нейният специалитет.

— Ти май прекарваш доста време с нея, а? Предполагам, че тя те учи да говориш така добре.

— А, значи си забелязал?

— Как няма да забележа?

— Но ти не каза нищо.

— Реших, че няма нужда.

Изброих му всичко, което бях научила и Кам се учуди на желанието ми да стана истинска дама.

— Да, ще ми се да се гордееш с мен, да не се срамуваш от обноските ми.

— Никога не съм се срамувал от теб, Миранда — каза меко Кам.

— Зная, но…

— Харесвам те такава, каквато си.

— Трябва да се опитам да бъда нещо повече. Длъжна съм.

— Ти си просто неповторима — отвърна той, вперил очи в мен. — И освен това с тази розова рокля изглеждаш ужасно привлекателна.

— Но тя не е така хубава като онази, с която бях преди това!

— Бузата ти се е подула и имаш отоци по врата. Май здраво съм те понатупал.

— Мисля, че вината беше моя.

— Умееш да ме вбесяваш повече от всеки друг. Следващия път, когато ми кажеш, че ще ме напуснеш, наистина ще те пребия. Ще ходиш посинена цяла седмица.

— Значи ти харесва да съм до теб?

— Ако не беше така, отдавна да съм те изхвърлил.

— Кам…

— Колко е часът? — прекъсна ме той.

Този мъж, който нямаше страх ни от човек, ни от звяр, и посрещаше, без да трепне, и най-опасната ситуация, се боеше като от чума и от най-дребната проява на чувства или привързаност.

— Трябва да е около седем. Нали няма да излизаш пак?

— Не, тази вечер не. Държа положението в ръце.

— Значи няма да се срещаш със заговорниците? — настоях отново аз, виждайки, че гледа да отклони разговора.

— Засега не.

— Толкова… Толкова се тревожа за теб, затова…

— Не се притеснявай, Миранда.

— Наистина ли си купил барут?

— Все нещо трябваше да ти кажа.

— Цялата тази история с наетата къща, парфюмите и роклите беше само за да ме накараш да мисля, че има друга жена, нали, Кам?

— Може би.

— Ще ти издера очите, да знаеш!

— Настина ли?

— Не се съмнявай!

Той ме погледна развеселен и по погледа му познах за какво си мисли. И наистина, отново ме взе в обятията си.

— Напоследък почти не си ме докосвал, а сега не можеш да ми се наситиш!

— Имаме на разположение цяла вечер. Хайде, ела горе да ти покажа още някоя и друга хватка.

— Не сега.

— Моля?

— Ти ще се качиш, разбира се, но ще седнеш да поработиш.

— Така ли?

— И ако си много, много послушен, ако напишеш поне десет страници, може и да ти позволя да ми покажеш хватките.

— Ужасно много те желая, Миранда!

— Превъплъти желанието си в творчество.

— Господи! Откъде си научила такива думи?

— Всеки ден уча нови думи.

— Не зная дали това ми харесва. Станала си по-различна.

— Отивай да работиш, Кам!

— А също и по-властна. Не забравяй кой е господарят тук.

— Десет страници най-малко.

Той ми хвърли един гневен поглед, но се подчини. Сияеща, се изтегнах на дивана да почета, но скоро пуснах книгата и се замислих за случилото се. Какво щастие, помислих си. Вярно, не беше лесно да се живее с този мъж, той беше пълен с недостатъци, вироглав, потаен и избухлив, но беше мой и аз го обичах безумно.

Когато се качих, Кам пишеше. Перото скърцаше по листа, а той стискаше зъби и сините му очи мятаха мълнии, сякаш изживяваше сцената, която описваше. Заспах почти веднага. След няколко часа леглото проскърца и хлътна под тежестта му. Разбудих се в прегръдките му и усетих тялото му върху моето. Обгърнах го с ръце и преплетох крака в неговите.

— Написа ли десет страници? — попитах сънливо аз.

— Дори двадесет!

Тежкото му топло тяло излъчваше лекия мирис на пот — мъжествен, сладостен и безкрайно възбуждащ. Щастлива от доброволното си пленничество, промълвих:

— Двадесет страници! Наистина имаш право на още един път.

— Още два!

— Не си ли уморен?

— Изгарям от желание.

— Изгаряш от желание, значи. Чудесно.

— Не усещаш ли?

— И още как! О, Кам…

— Номер едно — обяви той.