Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Once More, Miranda, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мила Емилова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey(2010)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Дженифър Уайлд. Непокорната Миранда
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1998
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-455-024-2
История
- —Добавяне
4
Отпуснах се в един ъгъл върху влажната и смрадлива слама, която покриваше ледения под. Въпреки че ужасно ми се спеше, стоях нащрек, с широко отворени очи. Не зная колко време измина така — може би трийсет-четирийсет часа. Бледи лъчи светлина се редуваха с пълен мрак и показваха смяната на деня с нощ и обратно. Другите затворници се движеха лениво насам-натам като животни в клетка, ругаейки и плюейки по пода, разменяйки си ритници, но никой не посмя да ме доближи, понеже веднага им дадох да разберат как стоят нещата при мен.
Още щом слязох по стълбите, те се скупчиха наоколо ми, примамени от външността ми, злорадстващи и готови да се позабавляват. Беше прието новодошлият да даде нещичко на тези, които вече са били там. Тъй като нямах нито пари, нито нещо ценно, на един от мъжете му хрумна блестящата идея да си платя в натура. Дадох си вид, че съм възхитена и обясних, че съм сипаничава, но въпреки това си струва. Подкачах ги и им говорех, че никое от момичетата на Голямата Моли не може да ги разходи из седмото небе като херцогиня Ранди. С ръце на кръста обикалях и се предлагах на всеки, който би похарчил няколко пенса, за да поопипа пламналите ми от шарката хубости. Номерът мина. Всички се пръснаха. Можех да бъда спокойна, нямаше да ме изнасилят, нито дори да ме закачат. Ала докато се преструвах умело, вътрешно си умирах от страх.
По-трудно ми беше да се отърва от жените, които продължаваха да ме наобикалят, изпълнени с долни и порочни мисли, и усещах, че са по-опасни и от мъжете. С юмрук в корема, последван от плесница, която можеше да й отнесе главата, успях да се справя с една дърта сводница, която ме заплю в лицето. Друга пък искаше да ми отмъкне роклята. Наложи ми се да се браня като дива котка и даже да я издера и ухапя. Беше много по-едра от мен, но за щастие не така яка. Трябваха ми обаче цели пет минути, за да я накарам да се оттегли пълзешком, кървейки, като не спираше да ме проклина и да се кълне, че ще ми отмъсти.
Превърнах се в отритната, в дивачка, в сипаничава курва, но ме оставиха на мира.
Не можах да преглътна и хапка от отблъскващата помия и твърдия хляб, които тъмничарят донесе на сутринта. Неколцина затворници бяха отведени на Боу Стрийт, за да ги съдят, дойдоха нови. Дъртата сводница, която надвих, зави от ужас, когато дойдоха да я отведат. Двама мъже се сбиха жестоко. Едно бледо русоляво момиче се отдаде на трима срещу парче сирене и пинта джин. Явно тези, които имаха пари, можеха да се сдобият с малко храна. Не бих могла да кажа на колко ужасни сцени станах свидетелка тук. А това беше само бледо подобие на истинските затвори като „Нюгейт“ и „Брайдуел“.
В кой ли от тях щях да попадна? Дали щяха да ме пратят на позорния стълб, или щяха да ме обесят? Всичко беше възможно, зависеше само от съдията. Не можех да си платя за адвокат. А понякога големи престъпници си тръгваха свободни като вятъра и бели като сняг, стига адвокатите им да осигурят (въпрос на пари, разбира се) показанията на трима-четирима „мъже със сламка“, което да им свидетелстват, че са невинни. По Боу Стрийт можеха да се видят стотина такива шляещи се мъже с втъкната в токата на обувката сламка — тя показваше, че срещу скромна сума са готови да лъжесвидетелстват в полза на някой „приятел“. Съдиите се правеха, че не забелязват тези често повтарящи се лица и тъй като големият им брой в залата говореше за финансовите възможности на обвиняемия, бързаха също да се възползват. Системата действаше безотказно и всички бяха доволни.
Аз обаче не притежавах и пукнат грош, така че можех да очаквам само най-лошото и, ако не се брои Голямата Моли, която сигурно щеше да пролее някоя сълза, никой не го беше грижа за това.
Накрая тъмничарят дойде и за мен. Вдигна ме безцеремонно и сключи белезниците около ръцете ми със сухо изщракване. После ме бутна към стълбата и ми нареди да се качвам.
Предадоха ме на сержант Елсъм, който трябваше да ме отведе при съдията Флетчър. Научих, че от сутринта той вече е произнесъл четири присъди за смърт чрез обесване и две за позорния стълб, а една продавачка на риба, която мамела клиентите си, получила петдесет удара с камшик. Елсъм се оплака, че пропуснал приятното зрелище и ми сподели, че ако не мирувам, щял да ми счупи краката, така че обещах да се държа добре.
Навън дневната светлина ме заслепи и се олюлях. Елсъм изруга грубо и ме помъкна почти на бегом, разблъсквайки минувачите. Ръждясалите белезници разраняваха китките ми, а тежката верига ме удряше по коленете на всяка крачка. Той обаче ме държеше за рамото и ме тласкаше напред с такава сила, че пръстите му се впиваха болезнено в мен.
Ала напредвахме бързо. Скоро стигнахме на Боу Стрийт, където върволица коли задръстваха тясната улица. Мъже с обеснически вид се мотаеха пред магазините и лавките за джин, а всичко тънеше в оглушителна врява, дух на порочност и заплаха.
След това Елсъм ме набута в ужасна сграда с потъмнели греди. Жълтеникавата мазилка беше нашарена с петна от сажди. Там той ме предаде на един сух чиновник, целият облечен в черно, с подплашен поглед и длъгнесто бледо лице. Прашната му перука беше килната на една страна, а кокалестите му пръсти бяха изцапани с мастило.
— Ей го момичето Джеймс — рече Елсъм и му подаде ключовете от белезниците. — Май дъртият днес е в добра форма, а?
Чиновникът изхриптя презрително.
— Откъде да знам? — прошепна той сърдито. — В заседание е.
— Майната ти — промърмори Елсъм.
После ме преведоха през една двойна врата и ме предадоха на един дебел пристав, който ме хвана под мишницата и ме помъкна през тесен проход между две редици дървени пейки чак до едно място, оградено с перило пак от дърво. Отсреща имаше маса с няколко стола, а върху нея бяха струпани дебели книги с изтъркани кожени подвързии и цели връзки книжа, пристегнати с прашни панделки.
Заседателната зала беше празна и миришеше на пот, тютюнев дим и страх. По стените имаше потъмнели свещници, които разпръскваха бледата си, треперлива светлина. Изминаха няколко дълги минути и в тази задушна зала, изправена зад перилото и с пристава до мен, който ме стискаше за рамото, имах чувството, че краката ми се подкосяват. Най-после суховатият чиновник дойде и седна зад масата.
Тогава се отвори една врата и съдията влезе, следван от Банкрофт, Кам Гордън и още един мъж, който явно беше адвокат, макар че беше по-добре облечен от онези, които сновяха обикновено по Боу Стрийт. Той заговори тихо и почтително на съдията, който го изслуша нетърпеливо. Гордън и Банкрофт се настаниха на една пейка. Първият изглеждаше отегчен, а вторият — доволен от себе си. Скоро адвокатът се присъедини към тях, а съдията важно приседна в другия край на масата.
Трябва да беше поне на шейсет години. Имаше тясно, сиво-жълто лице, големи торбички под очите, тънък удължен нос и безцветни стиснати устни. Кожата под брадичката му беше увиснала и набръчкана. Той се порови из книжата си, обърна се сърдито към чиновника и накрая спря върху мен бледия си леден поглед. Напразно се опитвах да се овладея, все така продължавах да треперя.
— Миранда Джеймс — обяви приставът.
— Да. Свободен сте, Питърс — излая съдията Флетчър.
— Нека поне й свали тия проклети белезници — подсети го Банкрофт.
Флетчър му хвърли гневен поглед, но даде знак на пристава да се подчини. На двете ми китки се бяха изписали широки червени следи. Останах сама зад перилата и се загледах втренчено в мъжа, който трябваше да реши съдбата ми.
— Миранда Джеймс — започна той, смръщвайки вежди, сякаш току-що бе захапал някой особено кисел лимон, — бяхте призната за виновна в сериозно престъпление. На мен се пада да издам присъдата, а наказанието за кражба е наистина тежко. Ако проявявахме строгост към хората като вас, тази велика страна, каквато е нашата, скоро щеше да се превърне в необитаема пустош…
Докато той редеше като папагал фразите, които поради честото повторение отдавна бяха изгубили смисъл, аз стоях неподвижна, с вдигната глава, ала около мене всичко бавно се завъртя. Високият сух глас долиташе сякаш все по-отдалече. Затворих очи и събрах всичките си сили, за да не припадна.
— … виси обесена, докато последва смърт — произнесе заключителните си думи той.
Вторачих се в него. Значи, щяха да ме обесят. Ала не чувствах нищо.
— Въпреки това — продължи съдията, — вие сте млада и явно имате късмет. Във вашия случай склоних на споразумение, което е колкото великодушно, толкова и необичайно.
— Спо… споразумение ли? — промълвих аз.
— Тези господа се застъпиха за вас. Ние не сме лишени от състрадание — рече надуто той, използвайки „ние“, сякаш беше кралска особа, — и като обсъдихме всички обстоятелства, направихме едно изключение за вас.
— Значи, няма да ме обесят?
— Наместо това присъдихме трудова повинност по договор за срок от седем години. Обикновено осъдените на принудителен труд се изпращат в колониите, където подлежат на публична разпродажба, но в случая беше предвидено друго.
— Не… Не разбирам.
— По силата на този договор вие попадате под опеката на господин Камърън Гордън. Официално сте му зачислена.
— Искате… Искате да кажете, че му принадлежа? Като някаква проклета робиня?
— За период от седем години — да.
— Мътните да го вземат!
— Ако не е доволен от вас или се опитате да напуснете жилището му, за да се върнете към престъпния си начин на живот, отново ще бъдете изправена пред съда и първоначалната ви присъда ще бъде приведена в действие.
Залата около мен застана на мястото си. Възвърнах вътрешното си равновесие и усетих кръвта да обагря страните ми. Сладка службица, няма що! Тоя мръсник беше способен на всичко, за да си осигури слугиня! Отметнах назад овлажнените си от потта рижи къдрици и пооправих старата си морава рокля. Изпитвах дълбоко облекчение. Нямаше да ме обесят! Нямаше да ме изправят и на позорния стълб! Нито дори да ме пратят в затвора!
— Разбрахте ли ме добре? — запита Флетчър.
— Аз съм негова и ако той не харесва к’вото правя, ще ме върне обратно тук, за да висна на въжето.
— Дължите му изключителна признателност.
— О, признателна съм му! Толкова съм му дяволски признателна, че ми иде да затанцувам жига. Благодаря ви, Ваш’та Светлост, вие имате сърце, голямо като къща!
Проклетото му копеле, щеше да ме обеси начаса, ако не му бяха натъпкали здраво джоба! Питах се колко ли им е струвало — може би двайсет, трийсет или дори сто лири, нали е трябвало да платят и на тоя лъскав адвокат! На тях ли? Та Гордън не би дал и пени за мен, ала Банкрофт — това му бе хрумнало още когато заговори за домашните грижи на приятеля си. Бог да го благослови тоя славен момък!
Заседанието се закри и всички излязоха. Банкрофт ми намигна и се ухили. Гордън все така изглеждаше отегчен.
— Е, как се чувстваш, момичето ми?
— Гладна като вълк!
Той избухна в смях и ми подаде ръката си, сякаш бях някоя знатна дама. Сложих ръката си върху неговата, но ми идеше да му се метна на врата. Гордън ни последва мълчаливо. Щом излязохме на улицата, рече сухо:
— Надявам се, че си доволен, Дик.
— О, доволен съм, разбира се, а и ти трябва да се радваш. Само си помисли, Кам, домашните ти проблеми са разрешени, а ти няма да се охарчиш и с пени. Твоят приятел Ричард Банкрофт наистина ти направи голяма услуга.
— Не съм толкова сигурен — отвърна Гордън и ме изгледа студено.
— Ще бъда най-готината прислужница, която някога сте имали — извиках лицемерно аз. — Ще ви готвя, ще ви кърпя чорапите, и ще ви лъскам обувките. Тъй хубаво ще ви въртя къщата, че няма мо’ете да я познаете!
— А ако не го прави, можеш да я пердашиш — добави Банкрофт.
— О, няма да пропусна, повярвай ми!
„Дори ще му бъде приятно на тоя мръсник! Ала ще има да взема! Още щом се махнем от това място, където гъмжи от ченгета, начаса ще се чупя“, мислех си аз. Красива карета от тиково дърво с лъскави медни украси, теглена от нетърпеливо потропващи червеникави коне, спря пред нас и един слуга в ливрея ни отвори вратичката, за да се качим. Банкрофт безкрайно любезно ми помогна да се настаня и седна насреща ми. Гордън бе принуден да заеме мястото до мен, но явно не му беше особено приятно. Той изсумтя:
— Мирише по-лошо и от пръч!
— Това се оправя, достатъчно е да я изкъпеш!
— Сигурно има и въшки!
— Нямам! Много внимавам да не прихвана!
— Това беше пълно безумие от твоя страна, Банкрофт! Как можах да ти се подведа по ума!
— Имаше нужда от жена за домакинството, Кам.
— Точно така. Жена за домакинството, а не някаква мръсна разхайтена хлапачка, която като нищо ще ми пререже гърлото за шепа медни монети.
— Нима те е страх от нея? — присмя му се Банкрофт.
Кам Гордън не благоволи да отговори на подобно обидно предположение. Остана да седи със скръстени ръце, а бледосините му очи не издаваха никакви чувства. С грубо издяланите си черти, високото си чело, широките си скули и масивната си челюст, той не беше лишен от хубост, макар и малко сурова. Така или иначе, привличаше вниманието, дори и само с прекрасната си лъскава абаносовочерна коса, която падаше на тежък перчем върху челото му.
— Трябва да призная, че старият Флетчър не ни създаде никакви затруднения — отбеляза Банкрофт. — Склони, още щом Хамптън му показа лъскавите и звънливи парички. Беше готов на всичко, даже ако момичето беше убило човек.
— Напълно са корумпирани, по-лоши са и от мошениците, които съдят. Флетчър не прави изключение.
— Според Хамптън всичко минало като по мед и масло, той беше изготвил необходимите документи още преди да пристигнем на Боу Стрийт.
— Зная, Дик, нали бях там. Против волята си, между другото. Продължавам да твърдя, че това беше безумие, но какво да се прави, трябва да задоволяваме капризите на приятелите си.
— Хамптън прибра добър хонорар, а и Флетчър получи от баницата. Ти пък се сдоби с прислужница за доста дълго време.
— А ти пък похарчи цели седемдесет лири.
— Какво струват парите, когато можеш да извършиш едно добро дело? Не се мръщи така, Кам! Не вярвам да си искал това бедно момиче да иде на бесилото!
— Точно сега това би ми доставило огромно удоволствие.
— Не го мислиш наистина. Лаеш повече, отколкото хапеш, Гордън, познавам те отдавна и знам. Само я погледни — бледа като призрак и слаба като коте, цялата покрита с рани и синини. Сигурно ще я умориш от глад, както страшно си я загледал. Тя ти принадлежи, приятелю, ти си нейният господар и повелител.
— Повярвай ми, това никак не ме радва.
— На харизан кон не се гледат зъбите, Кам! Тази хлапачка ще превива гръб заради теб, ще ти стане вярна и предана робиня. Нали, малката?
— О, да, гос’дине!
— Виждаш ли? Ти вече си завладял сърцето й.
Гордън изсумтя презрително. Той носеше същите дрехи като предния ден, износените си обувки, грозно закърпените си чорапи и измачканото си кафяво шалче на врата. Миришеше на кожа, пот и влажно бельо и забелязах, че по пръстите на лявата му ръка има бледи следи от мастило. Значи беше левичар като мен. Въпреки че днес не беше толкова войнствен, демонстрираше спокойствие и почти не говореше, усещах, че е не по-малко опасен отпреди.
— Между другото, как е прекрасната лейди Ивлин? Все още ли навестява скромната ти обител?
— Да, с вбесяващо постоянство.
— Предполагам, че все още е водена от желанието да те изтръгне от нищетата и да ти предложи достолепието на Гросвенър Скуеър. Би ми се искало и над мен да бди един такъв ангел, прекрасно създание, пълно с опитност и богато като Крез. Винаги ти е вървяло с вдовиците и доколкото знам, лейди Ивлин също мечтае само за едно — да направи от теб приличен човек.
— Зная, зная.
— Лошото при теб, скъпи Кам, е, че не обичаш жените. Едва си погледнал някоя, и вече търсиш начин да се отървеш от нея.
— Още не съм срещнал жена, от която да не се отегчавам до смърт след час-два, прекарани с нея. Те мислят само за глупости, говорят, без да казват нищо, и стават само за едно — да се грижат за мъжете и да задоволяват желанията им. Ако не бяха биологичните ми потребности, от мен би излязъл чудесен монах.
„Или велик инквизитор“, добавих наум.
— Къде… Къде отиваме? — попитах със слаб гласец.
— На Холиуел Стрийт — едно очарователно разбойническо местенце. Намира се точно до големия парк Линкълн’с Ин и съдилищата, на ъгъла на Флийт Стрийт. Там се срещат доставчици на бира и амбулантни търговци, издатели и печатари, изпаднали актьори, журналисти, публицисти и писатели с дузини, разбира се, повечето от тях луди. Още не съм видял драскач, на който да не му хлопа дъската.
Кам Гордън не захапа въдицата. Той бе зареял поглед в далечината, вероятно пред него се нижеха въображаеми сцени от някой нов роман. Каретата напредваше едва-едва сред задръстеното улично движение. При вида на резен бекон върху хлебче, намазано с горчица, което един продавач подаваше на дама в розова тафта, едва не подбелих очи.
Банкрофт веднага нареди на кочияша да спре.
— Щом искате резен бекон, ще го имате — заяви той.
— А само ако можеше да добавите и кесийка скариди и още една с пържени картофки, ще съм като в рая.
— Още нещо?
— Май някакви там продават лимонада.
Изплющяха камшици, зацвилиха коне, един доставчик забълва звучни ругатни от пълната си с бурета каруца, но нашият кочияш твърдо отказа да помръдне. Гордън ме хвана за ръката, сигурно се уплаши да не избягам. Това беше последното, за което си мислех точно сега.
Банкрофт се върна, натоварен с храна — всичко, което бях поискала и в добавка прелестна ябълка, здрава и хрупкава, в която хищно забих зъби, след като се справих с останалото за нула време.
— Не обещавам да я храня така. Това ще ми коства цяло състояние — отбеляза Гордън.
— Горкото момиче просто умираше от глад.
— Нивга не съм похапвала тъй хубавичко! — рекох аз, пускайки огризката на пода на каретата и отривайки пръсти в крайчеца на роклята си.
После се отпуснах доволна на меката кожена облегалка. С тоя хубав и почтен мъж отсреща се чувствах като истинска херцогиня. Все така усмихвайки се, той измъкна от джоба си кесийка бонбони и ми подаде да си взема. Ако се отнасяше за Банкрофт, щях да бъда повече от щастлива да лъскам обувките му.
— На Холиуел Стрийт ли живеете? — попитах го.
— Велики боже, не! Аристократ като мен би се чувствал като риба на сухо на такова съмнително място. Както подобава на втори графски син, обитавам малко ергенско жилище на Лестър Скуеър.
— Божке! Значи сте от графски род!
— Ами да. Това ми върши добра работа, между другото. Ала уви, все пак се налага да се трепя. Брат ми има имение и съпруга, надарена с рядка плодовитост. Имат вече четири рожби, все момчета. Алджърнън ме смята за възможно най-черната от всички черни овце и напълно ми е обърнал гръб. Ето защо съм принуден сам да си изкарвам прехраната като Кам.
— И вие ли пишете книги?
— Опазил ме Бог! Заемам важен пост в Английската банка, която е много веща в инвестициите. Ако искате да удвоите състоянието си, поверете ми го. Ще вложа парите ви в златни мини в Перу или във фабрика за стомана в Германия и ще ви направя богата. Отнася ли се до пари, ставам истински вълшебник, имам дарба.
— Сигурно е екстра да работиш в банка.
— О, не, няма нищо приятно в това и гледам да прекарвам колкото се може по-малко време в онова мрачно здание. Предпочитам да се шляя с неприятните си приятели, хора, които съчиняват кървави и зловещи истории и живеят на Холиуел Стрийт.
— Скоро ли ще стигнем?
— Да. В момента сме на Флийт Стрийт. Между другото, Кам, поръчах да купят за нея едно-друго — обувки, чорапи, бельо, една рокля… Слугата ми ще ги донесе у вас. Казах му, че на ръст е горе-долу като братовчедка ми Люси. Ако не са й по мярка, ще го пратим да ги смени.
— Мислиш за всичко.
— Не можем да я оставим да ходи гола. Ще премръзне до смърт.
Такива труфила ще ми докарат само бели на главата в Сейнт Джайлс, помислих си аз. Като разкажа на Голямата Моли какво се е случило, ще й изхвръкнат очите, а момичетата направо ще позеленеят, като им кажа за Ричард Банкрофт с кадифените му дрехи и пликчето му с бонбони.
С пълен стомах и удобно излегната, гледах как навън се редят сергии и витрини с книги, печатници, кафенета и красиви тухлени сгради с прозорци от гравирано стъкло. Изящни аркади водеха към тайнствени дворове. Забързани куриери с разрошени от вятъра коси тичаха насам-натам, разнасяйки книги. Изискани господа с напудрени перуки водеха разгорещени разговори на литературни теми. Хлапета размахваха последните вестници. Това беше Флийт Стрийт, откъдето всеки ден вълна от книги, вестници, списания и брошури заливаше целия град. Би трябвало да пообиколя насам някой ден и да си свия нещо за четене от сергиите по тротоара.
Каретата зави и тръгна по Холиуел Стрийт, после спря пред номер 10. Къщата беше на четири етажа, балконите бяха украсени с дърворезба, а наоколо беше пълно с магазинчета, където продаваха какви ли не лакомства.
На слизане от колата Банкрофт ми подаде ръка. Все така мрачен, Гордън тръгна след нас. Когато Банкрофт ме пусна, той побърза да ми подаде ръка. Аз обаче я стиснах с две ръце и забих зъби в дланта му, после му забих един юмрук право в корема и той се преви на две. Накрая за завършек му праснах един в ченето.
— На ти, грубиян такъв!
И побягнах. Тичах, лека като вятъра, опиянена от щастие, а босите ми нозе шляпаха по паважа. Двамата се спуснаха подире ми и аз се разсмях, като ги чух как тропат тежко с обувките си. Провирах се между минувачите, после завих по друга улица и скоро ги оставих далеч зад себе си. Не можеха да ме настигнат. Херцогиня Ранди нямаше да робува на когото и да било, не, по дяволите. Тоя проклет шотландец да си намери друга робиня!