Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (14)

3

Приведен напред, стиснал с дебеличките си ръце подлакътниците на креслото, Къмбърланд алчно следеше всяко движение на палача, който старателно и нежно гласеше въжето около шията на момъка, докато той стоеше неподвижен, сякаш забравил за всичко около себе си. Зад него, по трибуните на майка Проктър, високопоставените зрители весело бъбреха. Палачът кимна с глава и доволно цъкна с език, като видя, че въжето е нагласено така, че обесеният да страда възможно по-дълго, без да му се прекърши врата. Щеше да се мята във въздуха поне двайсетина минути, преди смъртта да го избави от ужасните му мъки.

— По-добре да си вървим сега, Гордън — каза едрият рус мъж развълнувано, но кротко. — Лудост е да гледаме целия този ужас, като се има предвид, че това там е братовчед ти.

— Той постъпи като истински идиот. Всъщност никой, дори братята ми, не биваше да се подлъгва по ума на оня луд, безотговорен и глупав младок. Да, принц Чарли знае как да омайва, но е истинско чудо, ако успее да си служи дори с две от мозъчните си клетки едновременно. Това им рекох и на тях, когато ме поканиха и аз да участвам.

Това беше изречено толкова сухо и хладно, че косата ми настръхна. Другият сякаш се смути и каза загрижено:

— Силни думи, Гордън. Имаш право да си огорчен, нали убиха двамата ти братя при Кълъдън и ти отнеха цялото фамилно имущество, а теб те принудиха да си изкарваш хляба на Флийт Стрийт, като угаждаш на най-долните вкусове на читателите. Признавам, че има от какво да се озлоби човек, но чак толкова…

— Аз съм шотландец, Банкрофт, макар че може и да не съм най-верният поданик на тази страна. Всъщност повечето от сънародниците ми ме смятат за страхливец, понеже не съм грабнал оръжието като братята си, и за предател, тъй като съм написал онази статия, в която показвам какъв глупак е принц Чарлс…

— Добре, че я написа! Без нея, без да си изразил ясно мнението си и ако не живееше вече в Лондон…

— Ала все пак си оставам шотландец! Не мога да гледам безмълвно как избиват близките ми, не мога да забравя, че ограбиха и опустошиха дома ми и ме оставиха без пукнат грош, без да ми се прииска да направя нещо! Мога само да се радвам, че родителите ми не доживяха да видят пълната ни разруха.

Той говореше с все същия леден тон и непроницаемо лице, но бледосините му очи горяха. Под безучастната му външност се долавяше хладна ярост, едва сдържана нападателност и неудържимо желание за разплата. Банкрофт леко сложи ръката си върху неговата:

— Така е, ти си шотландец, и то добър шотландец, но всичко свърши, приятелю.

— Не и за Ангъс, още не. Мислех го за по-разумен от другите, а то… Жалко, че не умря заедно с Иън и Дейви в блатата на Кълъдън.

— Братовчед ти доказа, че е благороден младеж и умира достойно. Ала не е необходимо и ти да си тук и да се измъчваш така. Това само ще подхрани твоето… безумните ти мисли. Не биваше да те оставям да идваш. Мили боже, трябваше да те упоя и да те заключа в гардероба със завързани ръце и крака!

— Ти си ми приятел, Банкрофт, единственият, който имам в тази варварска страна. Не ми се ще да направиш нещо, което да развали отношенията ни.

— О, мили мой, познавам ужасния ти характер, но зная и какво добро сърце се крие под тази сурова външност. Не ме е страх от никого, но бих си помислил добре, преди да те ядосам. Видях какво стана в „Трите мечки“ и как подреди оня момък, който те блъсна. Не вярвам, че би ми посегнал, но на драго сърце бих поел и този риск, ако можех да те излекувам от налудничавите идеи, които ти се въртят в главата.

— Ти си добро момче, Банкрофт, добър приятел.

— Старая се. Ала не е лесно с такъв като теб.

— Сега той си плаща за стореното. Ала един ден и Къмбърланд ще си плати, дори ако трябва да жертвам остатъка от живота си за това. Само го виж как се е привел напред и се облизва доволно. Мръсникът, колко му е драго!

— Гордън! Не забравяй, че за такива думи могат да те арестуват — каза приятелят му и се озърна нервно.

Ала хората наоколо бяха твърде погълнати от зрелището, за да обръщат внимание на разговора им. На няколко метра от тях аз най-невинно се правех, че дори не ги забелязвам. Тълпата нададе ропот, когато въжето висна и се изпъна, а осъденият се залюля във въздуха, а щом той въпреки волята си се загърчи и зарита с крака, борейки се отчаяно за живот, избухнаха възторжени овации. Палачът доволно потриваше ръце. Очарован от гледката, Къмбърланд толкова се приведе напред, че едва не падна от креслото си.

— Господи! — промълви Банкрофт, докато високият слаб шотландец до него с лице, сякаш изваяно от кремък, изобщо не помръдна.

Незабелязано се промушвах към Банкрофт, който отвърна очи, неспособен да издържи гледката. Сигурно имаше златен часовник и пълна кесия. Токите на обувките му ме блазнеха, но преди два дни бях загубила ножчето си и нямах време да си открадна друго. Хората около тях се раздвижиха. Възползвах се от това, че един от тях го блъсна леко, протегнах ръка и неусетно я плъзнах в джоба му. Напипах някакъв объл метален предмет, който начаса изчезна в пазвата ми.

А сега — кесията! Трябва да е в другия му джоб. Ето защо се поотместих и повторих номера. И този път успях — пръстите ми се сключиха около торбичка от козя кожа, натежала от монети. Тъкмо понечих да я измъкна, когато нечии железни пръсти сграбчиха китката ми с такава сила, че ми се стори, че ми премазват костите. Погледът ми срещна две пламнали бледосини очи. Разтеглил тънките си устни в зловеща усмивка, шотландецът се взираше в мен с хладна ненавист и злоба.

— Пуснете ме! Пуснете ме! — закрещях аз.

— Пипнах ли те, гадино такава! Мислеше се за много хитра, а, мръснице?

— Ох! Боли ме! — виках аз, като се мъчех да се изскубна.

Той грубо изви ръката ми и едва се удържах на крака. Самият Херкулес не би могъл да се измъкне от хватката му, а аз бях само една недохранена хлапачка. Изпуснах кесията на земята. Като чу звъна на монетите, Банкрофт се обърна и едва тогава разбра какво става. Шотландецът пак ми изви китката и такава болка прониза цялата ми ръка, че извиках отново. Банкрофт ме огледа и рече мило:

— Гледай ти, гледай ти! Ами сега какво ще правим с нея?

— Ако питаш мен, аз с удоволствие бих й извил врата. Точно заради тази мръсна паплач Лондон се е превърнал в клоака. Крадци, джебчии, просяци — всичките трябва да ги избесят!

— Тя е ужасно млада — отбеляза разсеяно Банкрофт.

— Ала вече е изпечена престъпница! — отвърна другият.

Той грубо ме дръпна за ръката и аз се свлякох на колене, а рижите ми коси почти закриха лицето ми. Тогава той ме изправи също тъй грубо, като заедно с това вдигна ръката ми високо на гърба между плещите. Изревах от болка. По страните ми потекоха сълзи. Със свободната си ръка оня ме хвана здраво за врата.

— Все пак не се увличай, Гордън, та тя е почти дете!

— Достатъчно е пораснала обаче, за да ти свие часовника и кесията! — каза шотландецът.

Не смеех да помръдна, имах чувството, че е способен да ме удуши, без да се поколебае. Едва си поемах въздух. Обикновено бях бърза в раздаването на ритници, но този път съзнавах, че мъжът срещу мен притежава рефлексите на убиец. Със сигурност бе по-опасен и от най-страшния обитател на Сейнт Джайлс.

Банкрофт събра монетите в кесията и я прибра в джоба си. Добрите му кафяви очи ме оглеждаха внимателно и в тях сякаш проблясваше весело пламъче. Разбрах, че ако успея да се измъкна, то ще е само благодарение на него. Придадох си възможно най-окаян вид, свивайки лице от болка всеки път, когато другият стисваше още по-силно ръката ми. Двамата сякаш бяха забравили за обесения, който още се мяташе на въжето. Видях, че Банкрофт изпитва облекчение, че съм отвлякла вниманието им.

— Дали да не удавим тази мошеничка? Реката е съвсем наблизо. Можем да я хвърлим в нея.

— С най-голямо удоволствие — отвърна шотландецът.

— В Темза всеки ден се давят скитници — продължи насмешливо Банкрофт. — Сигурен съм, че никой няма да се запита какво е станало. Пък и тя едва ли ще липсва на някого.

— О, господине, недейте, моля ви се!

Банкрофт се усмихна. Усмивката му беше хубава, топла и приятелска, сгряваше сърцето и усетих, че той няма да позволи да бъда наказана така жестоко. В крайна сметка ставаше въпрос за неговата кесия, а не за тази на кръвожадния шотландец. Разридах се, още повече, че другият все така затягаше хватката си.

— За… За първи път правя това… Бях… Бях толкова гладна, а от два дни — нищо за ядене… Умирах от глад!

— Лъже — спокойно рече шотландецът.

— Не, не лъжа! Всичко си е вярно!

— Значи, бяхте гладна? — осведоми се Банкрофт.

— Не беше само заради мен, ами и за мойто братче и мама. Мама е болна, ня’ква страшна болест, пък ня’ам баща, а и братлето ми само реве! Тресе го. К’во да правя! Щеше ми се да им занеса нещичко.

— Трогателно! — отбеляза хладно шотландецът.

— Пусни ме, грубиян такъв, ще ми откъснеш ръката!

— А вие пък ми късате сърцето — отвърна той, вдигайки ръката ми толкова високо на гърба, че едва не я изкълчи.

Нададох вик, но той го приглуши, като ме стисна още по-силно за гърлото. В главата ми нахлу кръв и светът се завъртя, пред очите ми закръжиха черни петна.

— Дай й да си поеме дъх, Гордън, ще я удушиш. Полудя ли, приятелю? Разбирам, че не си на себе си от гняв и желание за мъст, но няма защо да си го изкарваш на тази хлапачка от улицата. Това не ти е Къмбърланд!

— Де да беше! — измърмори сърдито шотландецът.

Вече губех съзнание, когато той разхлаби малко пръстите си около врата ми. Тъмната мъгла пред очите ми се разсея. Крайниците ми отново можеха да се движат, а лицето ми възвърна цвета си. Ако не беше приятелят му, това животно щеше да ме убие! Пръстите му все още стискаха врата ми, макар и не така силно, освен това продължаваше да извива ръката ми и да я държи вдигната на гърба.

— Моля ви се — прошепнах аз, — пуснете ми ръката!

— Млъквай!

— Много ме боли!

— Радвам се.

— Гордън, наистина няма нужда да измъчваш момичето. В крайна сметка тя не успя да ни направи нищо. Можем да я понатупаме и да я пуснем да си върви.

— Тия гадини вече са плъзнали навсякъде, Банкрофт! Така само ги насърчаваме да продължават.

— Няма вече… Заклевам се…

— Казах да млъкваш! — отсече той, като стегна и двете хватки.

— Тогава какво предлагаш? — попита Банкрофт.

— Да намерим някой пристав и да му я предадем.

— Ще я пратят в затвора. Може дори да я обесят.

— Ако бесеха по-често такива като нея, другите щяха да помислят два пъти, преди да прережат нечие гърло или да откраднат часовник!

Шотландецът говореше съвсем сериозно и Банкрофт изглеждаше объркан. А през това време братовчедът продължаваше да се мята на бесилото и всяко негово потрепване се посрещаше с нови викове и ръкопляскания от развеселения народ. Разнесе се ропот, щом го свалиха от въжето и го положиха върху дъските на рампата. Лекарят му премери пулса, сложи ухо на гърдите му и обяви, че още е жив. Тълпата избухна в овации. Лиснаха му ведро вода в лицето, за да дойде на себе си, а през това време запалиха огън в огромния черен мангал.

Шотландецът се изопна и макар да продължаваше да ме държи в ръце, сякаш за миг забрави за мен. Банкрофт пък свъси вежди и изглеждаше, че повече от всякога иска да го откъсне от ужасната гледка.

— Слушай, Гордън — каза той нервно. — Аз… Аз наистина мисля, че трябва да си вървим. Достатъчно се нагледахме, приятелю, особено ти. Не бива да се… Пък и е време да се заемем с крадлата. Сред тълпата няма да открием полицай. На около миля оттук има участък. Можем да я заведем там, а по пътя ще поговорим какво да правим.

— Няма какво да говорим. Няма да позволя да й се размине.

— Че да не съм бръкнала във вашия джоб! — възроптах аз.

— Едно на нула за нея — призна Банкрофт. — Ако някой трябва да подаде жалба, това съм аз, а не ти.

— Ще го направиш, ако си ми приятел.

— Наистина нямаш милост, Кам Гордън.

— А ти, Банкрофт, наистина се размекваш твърде лесно. Някой ден това ще ти донесе големи неприятности.

Кръвожадно копеле, мръсник, противен звяр! С каква наслада бих забила нокти в очите на тоя тип! Сигурно още като дете е обичал да измъчва животни! Само да можех да го сритам в топките тъй, че да остане немощен за цял живот, тоя гадняр! Може би по пътя…

— Е, тръгваме ли? — попита Банкрофт.

— Добре. Идваш ли, крадло?

Нямах избор. Той ме бутна да вървя пред него, все така стискайки ме за врата и държейки ръката ми извита между плещите. Железните му пръсти ми причиняваха болка буквално на всяка крачка, но мръсникът само се смееше.

— Май си решил твърдо да пратиш това момиче в затвора?

— И още как!

— Тя обаче никак не е грозна под цялата тази кал!

— Вони на бунище! — промърмори сърдито шотландецът.

— Да беше поразмислил, Кам. Би било жалко такова младо момиче да иде да гние в „Брайдуел“ или да увисне на въжето.

— Защо си се загрижил за тази крадлива уличница, Банкрофт?

— Ами съществува нещо, наречено състрадание. За свое нещастие аз вярвам в него. Предполагам, че ти не страдаш от подобни чувства.

— Да, изобщо не страдам от подобни чувства.

— Ако искаш да знаеш, не съм уличница! — обадих се аз. — Никога не съм давала да ми скочат, никога, к’вото и да са ми предлагали. Още съм девица, мръсен лъжец такъв!

Те не ми обърнаха никакво внимание; човек би казал, че са излезли на разходка. Срещнахме неколцина закъснели зяпачи, ядосани, че са изпуснали началото на веселбата, но ни една кола не отиваше към Тайбърн, който беше останал далеч зад нас. Виковете на тълпата се бяха превърнали в едва доловимо жужене.

Ръката ми беше напълно изтръпнала, но шотландецът беше поотпуснал хватката около врата ми. Ако имах обувки, можех да смажа с ток пръстите на крака му, а със свободната си ръка щях да го сръгам в ребрата и да забия лакът в слабините му. Сигурна съм, че щях да се измъкна, но с боси крака не става, рекох си. Трябваше да измисля нещо друго. В момента, когато минавахме над Флийт, нарочно се олюлях и шотландецът ме дръпна за ръката, за да ме вдигне. Разридах се.

Знаех, че ме бива в това, правех го много драматично, без шумни изблици и така жално, че бих размекнала и каменно сърце. Ала този мръсник изобщо не ми обърна внимание. Банкрофт обаче изглеждаше все по-смутен. Той поне имаше сърце!

— Престани с това ужасно мяукане! — ми нареди шотландецът.

— Върви на майната си, мръсен кучи сине!

В първия миг Банкрофт едва не се задави от изумление, но след това взе да се смее очарован. Мътните ги взели! Толкова се старах и за какво! Само като си помисля, че тъкмо бях спечелила Банкрофт на своя страна, ама тая моя голяма уста провали всичко!

— Смей се, смей се, мръсник такъв! Нали не водят тебе в полицията! На мен не ми се струва чак толкоз смешно!

— Какво ще кажеш, Кам, май има остър език! Пък и от нищо не се стряска. Никога не съм вярвал, че ще доживея да видя това — някой да нарече Камърън Гордън „мръсник“ и „кучи син“ и да остане жив!

Камърън Гордън не отвърна. Не му беше забавно. Този тип сигурно никога не се усмихваше, освен може би ако стъпчеше пиленце. Мръсно прасе! Дори да бяха убили братята му при Кълъдън, да бяха отнели всичките му имоти и в тоя миг братовчед му да гледаше как разпарят собствения му корем, това не му даваше право да мъчи едно невинно момиче, което просто се опитваше да оцелее, както може. Нека си бъде жлъчен и озлобен, нищо против, но това не беше причина да си го изкарва на мен.

Наближавахме участъка, един от онези временни дранголници, пръснати из града, където натикваха крадци, убийци, фалшификатори и други злосторници, преди да ги осъдят и изпратят на позорния стълб, в затвора или на бесилото. Представляваха гнусни дупки, пълни с плъхове, където се налагаше да търпиш отблъскващата близост на хора от кол и въже. Хората от моя занаят често говореха за тях и всичко, което разказваха, беше ужасно.

— Питам се какво ли ще й направят — каза Банкрофт.

— Вероятно ще я обесят.

— Може би ще се задоволят да я изправят на позорния стълб за няколко дни, а после ще й отрежат ръката. Доколкото съм чувал, това е присъдата, която издава съдията, ако е похапнал хубаво на закуска и е в добро настроение.

Той се шегуваше, но на мен не ми беше до шеги. Мнозина сведущи предпочитаха въжето пред позорния стълб, където ти връзваха една дъска, от която през три дупки се подаваха главата и ръцете. Естествено, излагаха жертвата на някое публично място, с цел всеки да си извади поука какво ще му струва, ако съгреши. Ала народът по-скоро се забавляваше, като обсипваше нещастния грешник с тояги, камъни, нечистотии, кал и развалена храна. Нерядко се случваше гнусотиите така да му запушат носа и устата, че да умре задушен. Други пък осакатяваха. На фалшификаторите най-често им режеха носа и ушите, на крадците отсичаха ръката и ги жигосваха с нажежено желязо. Разбирах защо повечето от тях предпочитаха да ги обесят, отколкото да изтърпят подобни варварщини.

— Жалко ще бъде едно толкова хубаво девойче да остане без ръка — отбеляза Банкрофт все така нехайно. — Или дори без око, ако тълпата реши да бъде лоша. Изглежда, че едно от любимите й развлечения е да тормози осъдените на позорния стълб.

— Все с нещо трябва да се развличат — отбеляза Гордън.

— Може пък просто да я обесят.

А аз го бях взела за добряк, напомнящ голямо вярно куче! Оказа се същият като другаря си.

— Между другото, Кам, какво стана с онова дребно, мършаво, вечно изплашено момиче, което работеше при теб и спеше в слугинската ти стая?

— Напусна ме, избяга посред нощ, без дори да дочака да й платя. Изглежда при мен не може да се задържи прислужница.

— Не е за чудене, като се има пред вид как се отнасяш с тях! Не спираш да ги хокаш, а отгоре на това искаш да ти лъскат обувките, да ти кърпят чорапите, да ти готвят, да разтребват оня кокошарник, като в същото време ги заплашваш, че ще ги удушиш при най-малкия шум, който вдигнат, докато работиш. Колко смени вече, шест ли?

— Осем — призна Гордън. — И до една проклети неблагодарници!

— Просто предпочитат да пукнат от глад, отколкото всеки ден да си имат работа с теб, Кам Гордън! Не можеш да ги виниш за това!

— Добър приятел си ми, няма що! — отбеляза сухо Гордън.

— Виждал съм те как се отнасяш с бедните създания.

— Плащах им щедро. Разполагаха с уютна стаичка и никога не съм вдигал ръка срещу някоя от тях.

— Да, но ги ругаеше, обиждаше и заплашваше да ги опечеш живи, ако само докоснат някой от ценните ти ръкописи. Живееха в непрекъснат страх! Знаеш ли, Кам, че ставаш същински демон, когато работиш над някой от романите си?

— Това се нарича артистичен темперамент.

— Ах, значи така му казват сега? Когато бях млад, на това му викаха гаден характер. Имам чувството, че най-голямото наказание за едно момиче е да работи при теб.

— Накъде клониш?

— Наникъде, съвсем наникъде. Хрумна ми нещо, но сигурно няма да ти допадне. Аз обаче винаги мисля само доброто на приятелите си.

— Това е един от най-големите ти недостатъци.

— Никой не ме оценява — оплака се Банкрофт.

Шотландецът беше охлабил несъзнателно хватката около врата ми и макар да продължаваше да ме държи за ръката, я бе оставил да падне надолу; ето защо внезапно си помислих, че може би е дошъл моментът да се опитам да приведа в действие плана си за бягство. Ала още щом ме усети, че се напрегнах, той отново ме стисна също тъй грубо, като в началото, и ме нахока сурово. Опитах се да го умилостивя, като заповтарях, че съм се изкушила да открадна, за да занеса нещо за ядене и лекарство на бедната си майка и на сестричката си, които ме чакат болни.

— Преди малко май ни говорехте за братче!

— Мръсник! Помниш кат’ някой слон! — викнах аз. — Ами да, бях гладна, вече от два дни нищичко не съм кусвала! ’Що не ме пуснете да си вървя? Все пак не искате да ви тежа на съвестта, нъл’ тъй?

— Ако изобщо съм имал съвест, боя се, че тя отдавна спи дълбоко.

— Мръсен педал! Да се пържиш в ада дано!

С грейнало лице и весели искрици в погледа, Банкрофт имаше вид на човек, който се забавлява безкрайно. По някакъв начин той беше дори по-лош от Гордън. Внезапно изпитах целия ужас от това, което ме чакаше и срещу което бях безсилна — то се изправи неумолимо пред мен. Ала дори когато наближихме полицейския участък, с нищо не показах паниката си и дори не се дърпах. Двамата сержанти, застанали на пост отпред, ми се сториха по-зловещи и от най-сладострастните типове от Сейнт Джайлс, а вонята, която се носеше от каменната постройка, беше такава, че Банкрофт поднесе кърпичка към носа си. Когато Гордън ме помъкна по стълбите и ме вкара вътре, той ни последва. В мрачния коридор с омазани стени зловонието се чувстваше толкова силно, че едва не ми прилоша.

Зад едно бюро важно седеше червендалест здравеняк. Това беше приставът. Камърън Гордън разказа с безучастен тон какво се бе случило. Оня взе да задава въпроси и да записва отговорите в един регистър. Дойде един тъмничар с връзка ключове на колана. За мен вече нямаше надежда. Измервайки ме с поглед, приставът ме запита за името.

— Ми… Миранда, ама ми казват Ранди.

— Фамилия? — излая той.

— Не… Не съм сигурна, фамилното име на майка ми беше Джеймс. Не съм виждала никога баща си.

— Значи пишем Миранда Джеймс. С к’во се занимаваше майка ти? Проститутка ли беше?

— Ма… Мама почина преди девет години. Не беше проститутка, беше си истинска дама.

— Да, да. Къде живееш?

— Спя в едно мазе за въглища. В Сейнт Джайлс — добавих с разтреперан глас.

Казаното по адрес на майка ми ме беше накарало да се изчервя. Никога досега не се бях чувствала толкова самотна и уязвима. Идеше ми да се разплача, но се сдържах и вирнах брадичка. Банкрофт изглежда се чувстваше все по-неудобно и правеше отвратени гримаси.

— Ня’кви близки?

— Ни един.

Приставът ми зададе още въпроси, грижливо записвайки всичко в книгата си, после подаде някакъв лист на Банкрофт, който прегледа критично написаното, а после се подписа отдолу. Приставът му спомена името на някакъв съдия и му каза да се яви в съда на другия ден в три следобед. После кимна на тъмничаря, който ме подхвана под мишницата и ме изведе от стаята. Чух как Банкрофт заговори угрижено на шотландеца. В края на дългия коридор тъмничарят отключи една тежка врата, бутна ме да вляза и отново затвори зад мен. Чух как завърта ключа и се отдалечава. Намирах се пред влажно каменно стълбище, което водеше надолу. Там се провиждаше огромна черна дупка, от която долитаха гласове. Някой ми нареди да сляза, после друг се разкикоти, трети шумно се изпика. Грамаден плъх се приближи до мен, подуши босите ми крака и отново изчезна в мрака.

Треперех. Трябваха ми няколко минути, за да се преборя със страха. Хапех устни и се успокоявах, като си казвах, че още съм жива, че трябва да се държа и да помня, че винаги съм се показвала силна и смела. Дрезгавият глас отново ме повика. Поех си дъх и бавно и дръзко заслизах по плесенясалите каменни стъпала към дъното.