Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (10)

10

Когато напуснахме къщата на викария, вече притъмняваше. Бях върнала воала на госпожа Роусън, а букета подарих на изумената госпожица Мофат. Джак се изчерви до корените на червената си коса, когато го целунах, и ми обеща да ми изпрати партитурата на адажиото, за да я науча. Изядохме всички сладкиши и изпихме виното, което госпожа Роусън беше донесла. Перспективата за завръщане в Маури Хаус ме изпълваше с тревога.

 

 

Първите думи, които си разменихме с моя съпруг след венчавката, се отнасяха до времето. Изглежда, че скоро щеше да се разрази буря. Макар че Джефри с лекота се обръщаше към мен на няколко пъти, за да ми се усмихне ободряващо, чувствах, че и той е не по-малко напрегнат от мен. Познавах го като силен и смел, но доброто му сърце не му позволяваше да причинява страдание на някого, а знаеше, че лорд Робърт щеше да страда заради него.

Вятърът захладня и той като ми подаде поводите на конете, съблече сакото си и го наметна на раменете ми. Лека миризма на мъж се носеше от него и ме обгръщаше отвсякъде.

— Съжалявам, че не можахме да си разменим пръстени. Ще го направим по-късно. Ще си устроим в тесен кръг наш си празник. Ще ти купя най-хубавия пръстен на света.

— Джефри… щастлив ли си?

— Знаеш добре, че съм щастлив, Онора!

— Съжалявам, че стана така. Ти нямаше да искаш…

— Аз съм много доволен. Не трябваше да чакам толкова дълго. Трябваше да се оженим още преди седмици, веднага щом разбрах, че не мога да живея без теб. Изчаквах, търсех начин да направя хапчето по-малко горчиво за брат ми, опитвах да подготвя план.

— Ще бъде страшно объркано.

— Точно с това ще се заема.

— Джефри…

— Не се тревожи, Онора.

— Питам се дали вече се е прибрал.

— Той има неприятности във фабриката — каза Джефри и тръсна глава. — Някои работници са недоволни и забавят производството. Вече им е писнало и започват да се бунтуват. От години предупреждавам Робърт, че ще се стигне дотам, ако не… Какъв смисъл да се връщаме пак на това? Робърт ги смята за неблагодарници и иска да ги притисне.

— Ще ги уволни ли?

— Боя се, че да.

— Това няма ли допълнително да… попречи на производството?

— Не, защото в областта има куп безработни, които няма да чакат, за да заемат тяхното място, каквито и да са заплатите или условията на работа. Робърт вярва в драконовските мерки. Разбунтувалите се мъже ще имат проблеми. Жените и децата им също ще пострадат. Опитах се да вразумя Робърт, но…

Той отново поклати глава и в гласа му прозвуча отчаяние. Разбирах, че той мислеше за своя проект, за плановете си за модернизация, които бе предложил на брат си преди няколко години. Но, уви в нашата брутална епоха, в която връх вземаше стремежът към печалба и човешкият живот струваше толкова малко, нямаше място за съчувствието, което Джефри изпитваше към ближните. Замълчахме. Маури Хаус изникна пред мен с мрачните си стени и прозорци с малки стъкла.

— Бих предпочела да не се бяхме връщали тук — казах нервно.

— Успокой се.

— Струва ми се, че нещо ще се случи, нещо ужасно.

— Не говори глупости.

Колата навлезе в алеята, а пред нас се извиси огромната сграда в цялата си тежест сред дивия парк с големи криви дървета. Джефри спря пред входа и един слуга се спусна да поеме юздите. Докато двамата заедно изкачвахме стъпалата, ме прониза някакво предчувствие. Треперех като лист, когато влязохме.

— Недей да трепериш, Онора.

— Това е по-силно от мен.

Той обгърна раменете ми и ме погледна в очите. Изопнатите черти на хубавото му лице и устата му, стегната както никога досега, издавах нервност, подобна на моята. Очите му казваха същото.

— Всичко ще бъде наред — каза той с твърд глас и уверено изражение. Пръстите му обаче така силно притискаха ръцете ми, че потреперих. Той се опитваше да се овладее: — Тази вечер ще говоря с Робърт — каза той спокойно. — Ти няма нужда да се виждаш с него. Ще отида в кабинета му да му съобщя всичко, а утре сутринта, при първа възможност, ти ще заминеш с Дъглас за Лондон.

— За Лондон ли?

— Казах ти, че имам планове, Онора, и възнамерявам да ги осъществя. Отдавна вече съм писал на един приятел от Оксфорд, който работи в дипломатическите служби и смята, че може да ми намери работа. Когато бях в Италия, се запознах с влиятелни личности, а и добре познавам страната.

— Италия ли?

— Ще се влюбиш в Италия. Слънцето, лозята, старите къщи… Ще имаме собствена вила, Онора! Както ти казах, разполагам с някакви пари. В началото ще ни бъде малко трудно. Ще трябва да живеем в някое малко селце, в околностите на Рим или Флоренция. Но съм сигурен, чу ще успея на дипломатическото поприще.

Италия, собствена вила. Вече я виждах — под дълбокото синьо небе, с двор, покрит с плочи, посипан с листа, които блестят на слънцето. Силни тръпчиви вина, фини сирена и хрупкав хляб. После и хората от селото, шумни, но гостоприемни, как остават очаровани от Джефри като всички, които се доближат до него. Тази омайна картина прогони безумните ми страхове.

— Ще бъдем много щастливи, Онора — настоятелно каза той. Съгласих се и се насилвах да му повярвам, докато го гледах право в очите.

— Качи се да видиш Дъглас — нареди ми той. — Една от камериерките му прави компания този следобед, но трябва много да се е затъжил за теб.

— Но… какво да му кажа?

— Кажи му, че утре заминаваме тримата. Помогни му да си приготви багажа. Госпожа Роусън ще стегне моя, щом се върне. Предполагам, че първо ще навести приятеля си Джим Рандал.

— Ти ще…

— Ще говоря с Робърт след вечеря, а после ще дойда при теб в стаята ти.

— О! Джефри, толкова съм…

— Хайде, върви. Имаш много неща за вършене.

Той ме целуна и леко ме побутна към стълбището. Тръгнах да изкачвам стъпалата, покрити с поизносен килим, с ръка върху перилото от акажу. Забелязах, че парапетът не беше стабилен, някои от подпорните пръчки бяха почти изкъртени. Хвърлих поглед към Джефри, останал сам долу, без да знае, че някой го гледа. Стоеше там, страшно измъчен, с отпуснати ръце и коси, които покриваха сведеното му чело. Никога няма да забравя тази гледка.

Сърцето ми се сви и си повтарях, че скоро всичко това ще свърши. Щяхме да заминем за Лондон, после за Италия. Когато се погледнах в огледалото в стаята си, се видях бледа, уморена, а прекалено червените ми устни потръпваха в ъгълчетата. Под очите имах морави сенки…

Въпреки всичко вече не бях наплашената гувернантка. Сега бях жената на Джефри. Лорд Робърт можеше да се гневи, острото му лице можеше да стане още по-бледо, а очите му да хвърлят още пламъци, но не можеше да промени нищо. За момент почти изпитах съжаление към него, като си помислих за любовта, която хранеше към Джефри, и за факта, че трябваше да го загуби. Макар и според госпожа Роусън тази обич да беше прекалена, натрапчива, тиранична и даже противоестествена, от това тя не ставаше по-малко искрена.

На практика, откакто бях пристигнала в Маури Хаус, между нас двамата с лорд Робърт бе започнала странна подмолна борба, която аз бях спечелила. Нямаше защо да се страхувам вече от него. Единственото чувство, което можеше да буди у мен, беше съчувствие. Аз, която само преди няколко часа се бях отказала от любовта си, знаех най-добре, че никой не можеше да си представи как би загубил Джефри.

Исках да прогоня тези мисли от съзнанието си и отидох в детската стая, където Мери седеше и прелистваше някаква книга, като видимо ужасно се отегчаваше. Седнал пред голямата маса, Дъглас беше истинско въплъщение на тъгата. С овлажнели от сълзи очи той гледаше цветната фигурка на Миранда, която толкова приличаше на неговата гувернантка.

— Можете да се оттеглите, Мери — казах спокойно.

Момичето подскочи, остави книгата и после с реверанс се втурна навън с видимо облекчение. Дъглас ме погледна изненадан и една сълза се търкулна по бузката му. След това закри лицето си и захлипа.

— Каква е тази работа? — попитах аз, докато галех русите му коси с усмивка. — Плачете ли?

— Ами как… Мислех вече, че никога няма да се върнете. Толкова дълго ви нямаше! Чаках, чаках, а никой не знаеше къде сте.

— Съжалявам, миличко.

— Никога не ви е нямало толкова дълго, Онора.

— Днес, имах… особена причина.

— Не го правете никога повече. Става ми много мъчно.

— Виждам, че гледахте Миранда.

— Все трябваше да правя нещо. Тази Мери е толкова досадна! Не знае никаква игра, не може да разкаже никаква приказка. Мисля, че е мила, но вие сте много по-забавна.

— Наистина ли?

— Ако ми обещаете, че няма да изчезвате така, ще науча и географията.

Отново му се усмихнах и го погалих по главата. Той се хвърли към мен и обви краката ми с ръце. Сърцето ми се изпълни с обич към това дете, което беше вече мой син, и щях да се грижа за него както за другото, което носех в утробата си. Накарах го да отиде да вечеря, като му обещах изненада след това.

— Изненада ли? — провикна се той. — Каква?

Любопитството така го бе завладяло, че с мъка успях да го накарам да си измие ръцете и да се храни, като дъвче добре. Толкова бързаше да се върне в детската стая, за да научи голямата новина. Когато му казах, че двамата ще заминем на пътешествие, а баща му ще ни настигне по-късно, той ме попита дали става дума за истинско пътешествие, или просто за ходене до селото или до местния панаир.

— Ще отидем в Лондон — казах му аз. — После вероятно в Италия. Италия е страната, която прилича на ботуш, спомняте ли си?

— А татко ще дойде ли с нас?

Толкова беше ентусиазиран, че започна да танцува и ме обсипваше с въпроси тъй бързо, че не ми оставяше време да отговоря. Предпочитах баща му да му каже между другото, че сме се оженили и аз съм доведената му майка. Успокоих го все пак и заедно подредихме дрехите му в сандъците, които поръчах да донесат в стаята му. Макар да твърдеше, че не може да заспи, Дъглас потъна в дълбок сън, щом положи глава на възглавницата.

Щом го подпрях със завивките, отидох в стаята си. Не беше по-късно от осем часа. Лорд Робърт и Джефри трябваше сега да се хранят за последен път заедно. Сега, когато не бях заета с Дъглас, старото безпокойство ме обзе с още по-голяма острота.

Залових се да подреждам своя сандък, като се стараех да действам спокойно и методично. Осем и половина. Вечерята трябваше да е свършила, а Джефри да е предложил на брат си да се преместят в кабинета му. Навън трещяха гръмотевици. Светкавици разкъсваха небето. Накрая дъждът плисна. Ръцете ми трепереха и не спирах да мисля: „Нещо ще се случи, ще се случи нещо…“.

„Но не, това е лудост“ — укорявах се сама. Отново се захванах да сгъвам, подреждам, да избирам дрехите, които ще нося на следващия ден. Накрая сандъкът се напълни и захлопнах капака му. Вятърът все така виеше, дъждът плющеше по стъклата, които трепереха в оловните си рамки. Очакването ставаше наистина непоносимо.

Вече беше девет часа. Усещах как нервите ми ще се скъсат.

В огледалото ме гледаше бледо лице с очи на луда. Кръстосвах стаята, взела едно палто на Джефри от стола, притисках го и галех бузата си в него.

Така изминаха още няколко минути. Накрая реших да занеса палтото на госпожа Роусън, понеже тя се занимаваше с неговия багаж. Тя щеше да бъбри, а и може би да ми предложи малко от нейното любимо порто.

Не я открих в стаята й и реших, че най-вероятно е в тази на Джефри. Спуснах се натам. Макар и никога да не бях ходила, знаех добре къде се намира. Влизането ми, така внезапно и неочаквано, изтръгна вик от устата на госпожа Роусън. Тя изпусна купчината ризи, които държеше, и притисна сърцето си с ръка.

Извиних се и й подадох палтото, претекста за моето идване. Сърцето й обаче все така бясно биеше и бурята, която бе връхлетяла върху къщата, изглежда бе по-виновна от мен за това. Внезапно тя ме погледна с тревожен поглед:

— Господи боже, миличка, бледа сте като платно, ръцете ви треперят.

— Не мога да се овладея. Просто не можех да остана сама в стаята.

— Разбира се, разбира се, моето момиче. Питате се как ли лорд Боби ще приеме новината и това ви тревожи. Да си призная, и аз съм малко неспокойна, но… Подайте ми палтото. Поседнете на този фотьойл, докато събера ризите.

От удобното кожено кресло разглеждах светлобежовите стени с ловни гравюри и леко захабените килими върху лъснатия под. От масивния гардероб се изсипваха купища дрехи, а по пода бяха пръснати ботуши. Госпожа Роусън скоро сгъна всички ризи и ги нареди в единия от двата сандъка, които очакваха да бъдат напълнени. Тя се надигна с мъка и каза:

— Ще довърша по-късно. В момента имам нужда от нещо ободрително. Късно се прибрах, миличка. Ходих да видя Джим Рандал. Раздухва огъня, този стар козел. Започна да ми предлага женитба. Казах му, че съм присъствала на най-хубавата сватба и той ми каза, че трябва… Мили боже, бъбря като глупачка, а вие вече не издържате! Извинете ме, миличка.

— Няма нищо. Само че…

— Разбирам. Най-добре да пийнете глътка порто. Нямам в стаята си, но знам, че онзи Бересфорд е скрил една бутилка в килера. И той обича да си пийва по малко от време на време. Отивам да я потърся, а после отиваме в моята стая.

Изправих се, обзета от ужас да остана отново сама, дори и само за няколко минути. Тя го разбра по очите ми и ми стисна ръката:

— Не става, а, момичето ми?

— Знам, че е смешно, но цяла вечер имах… имах усещането, че ще се случи нещо ужасно.

— Елате с мен тогава.

Трябваше да слизаме по стълбите безкрайно предпазливо, защото някой малоумен прислужник, както се изрази госпожа Роусън, бе забравил да запали свещите. Внезапно бурята стихна и настъпи рязка тишина, която бе още по-мъчителна от адския тътен преди това. Замряхме неподвижни само на няколко стъпала от вестибюла, в който грееха свещи.

— След няколко минути ще започне отново — прошепна госпожа Роусън с напрегнат глас. — И ще бъде още по-лошо отпреди. При последната буря един кораб се разби на скалите. Беше станал на трески. Всички хора се бяха издавили. На следващия ден откриха по брега стотина каси хубав коняк.

В момента, когато се приближавахме към главното стълбище, се отвори някаква врата и госпожа Роусън се долепи до мен, обзета от паника.

Джефри и лорд Робърт излизаха от кабинета и спряха на прага. Никой от двамата не ни виждаше. Джефри не бе се преоблякъл за вечеря и носеше все същия тъмносин костюм с бяло жабо, както и следобед. Беше блед, а под сините му очи имаше сенки. Изглеждаше разстроен.

— Всичко е свършено, Робърт. Тя е моя жена — каза той на брат си с треперещ, но твърд глас.

— Уловила те е в клопка — отвърна лорд Робърт.

Бледото му костеливо лице сега повече от всякога изглеждаше като глава на мъртвец. Едрото му, но мършаво тяло, изправено, сякаш е глътнал бастун, беше както винаги изцяло в черно. Само тъмните му очи изглеждаха живи. В тях искреше едновременно ярост и безпокойство.

— Не си ли даваш сметка за това, Джефри. Всичко може да се уреди. Този брак може да се анулира.

— Но аз не искам да го анулирам! Влюбих се в нея още щом я видях. Не ти ли го казах ясно?

Лорд Робърт отстъпи назад, сякаш получи удар. Бузите му се покриха с червени петна. Докато говореше, дрезгавият му глас едва се чуваше:

— Сигурен бях, че това ще е катастрофа. Разбрах го още щом я зърнах. Джефри, позволи ми да те вразумя… Тя ще те съсипе. Всичките ни планове, всичко, за което сме работили…

— Всичките ти планове — протестира Джефри. — Никога не съм участвал в тези замисли. Винаги съм искал свободата си. Благодарен съм ти, Робърт, безкрайно съм ти благодарен, но… трябва да живея собствения си живот.

Джефри с мъка преглътна. Очите му бяха пълни със сълзи, а една дълбока бръчка прорязваше челото му. Някакъв порив ме тласна към него, но госпожа Роусън с мъртвешки бледо лице не ме пускаше от ръцете си и ме умоляваше да не издавам присъствието ни.

— Ти си всичко, което имам.

— Съжалявам, Робърт.

— Ако заминеш… Не можеш да ме изоставиш, Джефри. Обичам те, както никой баща не е обичал сина си. Целият си живот… ти посветих, Джефри. Ако си заминеш, няма да ми остане нищо.

— Робърт…

— Умолявам те, Джефри! Никога не съм молил никого… Не ми причинявай тази мъка! Знам, знам, че не показвам чувствата си. На вид съм студен, суров, знам го, но имам чувства. Обичам те.

Той произнесе последните думи бързо, почти на един дъх. В очите му вече нямаше гняв, а само страдание. Страдание, каквото никога не бях виждала у друг човек. Джефри също го забеляза. Той прехапа устни в колебание, но после тръсна глава.

— Съжалявам, Робърт. Ще замина утре с Онора. Ще вземем и Дъглас с нас. Надявам се, че няма много да ни се сърдиш за това.

Джефри се обърна и бавно тръгна към стълбата. Мина на няколко метра от нас, без да ни забележи. Държеше се с достойнство, но се виждаше, че ужасно се измъчва. Все така бавно той заизкачва стъпалата, сякаш всяко от тях му струваше усилие. С отчаян вид лорд Робърт го гледаше и клатеше глава.

— Не! — изкрещя внезапно.

Джефри бе по средата на стълбите към горния етаж и не се обърна. Продължи да се изкачва. Лорд Робърт отново нададе вик и хукна нагоре, като прескачаше по две стъпала. В този момент проумях какво става. Измъкнах се от прегръдката на госпожа Роусън. Лорд Робърт настигна Джефри и го сграбчи за рамото, за да го накара да се обърне. Той почти бе стъпил на горната площадка.

— Няма да ти позволя да направиш това! — изрева големият брат.

Джефри се олюля и загуби равновесие. Блъсна се в парапета. Парапетът поддаде с ужасяващо скърцане и се счупи под тежестта му. Лорд Робърт се опита, но твърде късно, да хване брат си за ръката, за да предотврати падането. Замръзнала в ужас, гледах как съпругът ми се носи във въздуха за части от секундата с изпънати ръце и крака, преди да се строполи с глух трясък на земята.

Изревах и се хвърлих на колене до него. Той ме гледаше удивено със сините си очи и опита да помръдне, но напразно.

— Онора…

— Не мърдай. Не… недей да говориш, скъпи.

— Гър… гърбът ми.

— Всичко ще се оправи, любими. Не се тревожи.

— Вече не усещам нищо… не усещам нищо…

— Шшш! Моля те. Изобщо не мърдай.

— Беше…

— Шшт!

— О… обичам те.

— Аз също, любими. Обичам те от цялото си сърце и душа.

Той не ме изпускаше от поглед. Докоснах бузата му. Отместих тежкия кичур руса коса от челото му. Опита се пак да заговори, но от устните му не излезе нито дума. Силно потрепери. Сините му очи се замъглиха. Стисках ръката му много силно, а сълзите ми капеха по бузите. Тихо изохка и стисна ръката ми. После тялото му се сгърчи и след това замря. Разбрах, че вече го нямаше.

— Джефри! Скъпи мой!…

Не знам колко време измина, преди госпожа Роусън да ме улови за ръка и да ме вдигне оттам. Лицето й бе обляно в сълзи и устните й не спираха да треперят. Тя ме прегърна нежно. Скръбта, която ме разкъсваше, не оставяше място за никакви други чувства.

Лорд Робърт бавно слезе по стълбата. Спря поглед върху прекършеното тяло на брат си, после погледна към мен. Измъкнах се от ръцете на госпожа Роусън и тя се отдръпна. Лорд Робърт и аз застанахме лице в лице. Той ме гледаше с такава дива омраза, толкова силна, че сякаш ме бе зашлевил по лицето. Това вече нямаше никакво значение. Нищо вече не ме засягаше, след като Джефри бе мъртъв. Нямах желание да живея.