Патриша Райс
Необмислена постъпка (37)

Тридесет и седма глава

— Баща ти ще се погрижи за всичко, не се притеснявай въобще. — Доли Хановър потупа ръката на дъщеря си върху леглото. — Този очарователен младеж Питър ни изпрати най-милата телеграма. Сигурна съм, че той ще се погрижи за всичко. Никога не съм разбирала защо не искаш да се омъжиш за него.

Джорджина търпеливо изчака майка й да си тръгне. Беше хубаво да разбере, че баща й не я бе оставил отново в санаториума, а и тя винаги се радваше да я види. Точно сега обаче имаше други мисли в главата си. Бракът с човек като Дениъл имаше такъв ефект.

— Питър никога не се вслушва в мен, мамо — отвърна със забележителна въздържаност. — А и Дениъл се нуждае от мен. — Понякога, поправи се наум.

— Е, сигурна съм, че е важно. — Въпреки думите й, лицето на Доли бе смръщено и озадачено, когато се обърна да си върви. — Сега поспи добре и не се притеснявай за нищо. Ние сме тук.

Точно това притесняваше Джорджина. Щеше ли да дойде Дениъл, ако знаеше, че родителите й са отзад в имението? Ако не, тя трябваше да излезе да го търси, а нямаше абсолютно никаква идея откъде да започне, ако Питър бе поел контрола над вестника.

Вслуша се в листата, които шумоляха до прозореца на спалнята, и се опита да си представи, че това е Дениъл, идващ при нея. Послушно бе стояла тук цял ден в очакване да се появи, а той не бе я известил и с думичка. Ако не се появеше скоро, щеше да го обеси. Разстрелването не беше достатъчно.

Оправи дантелата на леката копринена роба, която бе облякла, след като се изкъпа. Тя бе част от чеиза й и досега не я бе носила. Беше я облякла заради Дениъл. Сигурно бе луда. Защо се опитваше да очарова този мъж, който искаше да я напусне?

През целия си живот тя бе глезена от мъжете. Казваха й да не се притеснява, защото за всичко ще се погрижат. Може би това отношение ставаше за жени като майка й, но вече не и за нея. Започваше да осъзнава, че мъжете се нуждаят от грижи също толкова, колкото и жените, и тази мисъл въобще не я учудваше. Искаше да се грижи за Дениъл — ако този проклетник й дадеше възможност.

Изгаси лампата, пъхна се между чаршафите и потупа празната възглавница до себе си. Мислеше, че не желае много, когато просто иска своя съпруг до себе си всяка нощ. Прииска й се да усеща близостта на тялото на Дениъл до своето, да може да се присегне и да докосне рамото му, да плъзне крак до неговия, да шепне сънени въпроси, когато се събуди. Желаеше да е там, когато онзи огън пламваше в очите му и той се навеждаше над нея и я поемаше в ръцете си — и те се притискаха, за да се слеят. Искаше това с всяка фибра на тялото си.

Стисна клепачи срещу мъчението на мислите си. Вятърът сигурно се усилваше. Клоните отвън стържеха бясно в стъклото.

Клоните отвън! Очите й бързо се отвориха. Беше прекарала по-голямата част от живота си тук и вятърът никога не бе духал толкова силно от тази посока.

За секунди стана от леглото и отиде до прозореца. Със замах го отвори, вгледа се в сенките, като отмести тънкия кленов клон, и видя как широката му усмивка се превърна от глупава в доволна, докато тя беснееше срещу него:

— Дениъл Юън Малоуни, ти си най-непоправимото, най-неинтелигентното и най-дразнещото подобие на мъж, което съм виждала през целия си живот! Защо, за бога, не можеш да влезеш през вратата като всяко нормално човешко същество? Би било справедливо, ако паднеш оттам и си счупиш глупавия врат. Сега влизай бързо, преди да ми се наложи да те събирам на парчета от земята.

Дениъл тихо плъзна крак през перваза, хвана се за рамката на прозореца и се издърпа вътре, докато не застана толкова близо до нея, че пръстите на краката им се докоснаха. Джорджина не можа да се сдържи и силно пое въздух, когато той плъзна ръце под робата й и докосна гърдите й през тънкото копринено бельо.

— Дочух ли нотка на загриженост в тази тирада? Или би предпочела да счупя глупавия си врат и да те оставя на мира?

— Идиот! — Джорджина се опита да се отдръпне, но докосването му бе твърде властно. — Не зная защо се омъжих за човек, който толкова лекомислено рискува глупавия си врат.

— Защото твоят приятел ме държеше на мушка — отвърна той услужливо и се притисна към врата й.

— Ако това бе всичко, щях да го оставя да ти пръсне главата и да спестя на всички много неприятности. — Сдържаше гласа си студен, въпреки че тялото й се затопляше с всяка минута. Плъзна пръстите си в разбърканата коса на Дениъл и послушно се сгуши в прегръдките му.

— Тогава ми кажи, че е, защото ме обичаш и не можеш да живееш без мен. — Устните му продължаваха чувственото си пътуване, докато той леко я водеше заднишком към леглото.

— Ти ме изостави! — Пръстите й сграбчиха по-силно косата му. — Защо да ти казвам подобно нещо след това, което направи?

— Защото те обичам. Защото исках да направя каквото е добро за теб.

Прегръдката на Джорджина се отпусна пред упоритостта на погледа му.

— А аз мислех, че си умен — прошепна пренебрежително. — Само един идиот би помислил, че ще бъда по-добре без теб.

Сивите му очи станаха почти сребърни под лунната светлина и устните му се разляха в нежна, блажена усмивка.

— Това означава ли, че ще приемеш този неубедителен герой за съпруг, в добро и лошо, докато смъртта ни раздели?

— Да.

С трепет на облекчение Дениъл я грабна в прегръдките си, като придърпа тялото й към своето и покри устните й с целувки. Джорджина се притисна към него с цялата си сила, като се опитваше да не си представя какво би било, ако никога повече не го прегърнеше така. Дори не можеше да понесе мисълта за това, ето защо се притисна още по-силно, отчаяно, молейки се с уста и тяло той никога да не я изостави.

— Джорджина. — Гласът му бе напрегнат. — Дано да разбираш какво означава това.

— Вероятно складове и хлебарки и среднощни спасители — увери го тя. Гласът й се сниши до шепот: — И бебета, и къпане заедно, и може би някой ден — малка къща с рози в предния двор и коне в задния.

— Откъде знаеш?

— Прочетох една книга на Пекос Мартин — промърмори тя и изстена от удоволствие. След един дълъг миг добави: — Обичам те.

Почувства, че той се скова леко при нейните думи, но нямаше да ги оттегли. Прокара ръцете си по силните мускули на гърба му.

— Обичам те, Дениъл, и ще те убия, ако някога пак ме изоставиш.

Той леко се засмя до ухото й при тази заплаха.

— Накарай ме да повярвам в това и ще съжаляваш. Когато тръгна, ще те взема с мен и ти може да установиш, че живееш в някоя тексаска пустиня с кактуси за компания.

Джорджина изви устни в задоволство и почувства как той се стегна отново.

— Ще ги облека в ризи с вратовръзки и с поли и бонета и поред ще стрелям по тях и ще им сервирам чай.

Дениъл се повдигна, опрял ръце от двете страни на главата й.

— Ти нищо не знаеш за този живот, Джорджи. Ще съм голям мерзавец, ако ти сторя нещо такова.

— Тогава аз не съм съпругата, която търсиш — каза разочаровано тя.

Той погали косата й.

— Ти си изцяло съпругата, която търся. Защо, мислиш, се върнах? Не можах да понеса мисълта за бъдеще без теб. Само ще трябва да измислим някакъв начин ти да запазиш семейството и дома си, а аз да се въздържа да не убия баща си.

— И той да не те убие. — Ненапълно уверена, Джорджина се повдигна на лакът, за да го погледне. — Защо не посетим Начиз и семейството ти и да измислим нещо безопасно?

Дениъл въздъхна.

— Това може би е най-доброто. Не обичам да оставям несвършена работа. Ако никой от нас не е тук, нещата може и да се върнат към предишното си русло. Но не мога да те изложа на риска от пожар, както бе миналата вечер.

Джорджина отново се настани в безопасната извивка на ръката му.

— Сигурна съм, че е било нещастен случай. Не би имало смисъл баща ти да изгори фабриката, която практически притежава.

— Не е било нещастен случай. — Дениъл стисна ръката й в яда си. — Някой е запалил касетките с готовите облекла, които сте били складирали. Както разбрах, Игън и Емъри решили да ни дадат урок, който излязъл извън контрол. Не мисля, че са знаели, че си в сградата. А и не са планирали да изгорят цялата фабрика. Някой се беше обадил на пожарната команда, преди да извикам помощ. Те само са искали да унищожат упоритата ти работа.

Джорджина не продумваше. Тя почувства ядното напрежение в мъжа до нея и прокара нежно ръка по гърдите му, сякаш за да го премахне.

— Но баща ти няма нищо общо с това — каза внимателно.

— Може и да има. Най-малкото той създаде обстоятелствата, които бяха необходими. Разбрах, че уволнил Игън и наел друг здравеняк, който носел оръжие. В ситуацията има нещо нездраво.

Той остави толкова много неща недоизказани. Джорджина се мъчеше да анализира противоречивите съобщения, които чу. От една страна, съпругът й твърдеше, че иска тя да остане тук, където й е мястото. От друга, заявяваше, че не е безопасно. В нито един от случаите не каза какво иска за себе си. Но съдейки от това, което Иви й бе казала за детството му, бе склонна да мисли, че Дениъл желае семейство, а истинското му семейство бе тук. Тя можеше да му помогне да си изгради ново, но той все още не бе разрешил конфликта си със старото. Нуждата да разбере повече за семейството си и нуждата да я защитава го разкъсваха. Ако не беше тя, той щеше вече да води борбата за помирение между себе си и семейството си.

— Нищо не можем да направим и никъде не можем да отидем, преди да сме посетили майка ти, Дениъл — прошепна тя.

Той се стегна.

— Не ставай смешна, Джорджина. За нея е по-добре да си мисли, че съм мъртъв.

— Питър й е казал, че си жив. Той твърди, че тя не се храни, че се е поболяла от притеснение и че положението й се влошава. Те може би я тровят с лауданум също като майка ми. Трябва да отидеш да я видиш.

— Искаш да отида в гнездото на гърмящата змия и да звънна със звънчето? — попита недоверчиво той.

— Точно това искам да направиш. Утре е рожденият ми ден. Искам този подарък. Ще изпратя съобщение на Питър и той ще уреди всичко.

Четвърти юли — беше забравил! Целият ад щеше да се отприщи утре, а тя искаше да го накара да влезе точно по средата. Но несъмнено щеше да го направи. Нямаше да напусне този град, преди да се запознае с жената, която го бе родила, а после го бе захвърлила. И бездруго Артемис нямаше да го остави да живее спокойно тук. Ако искаше да вземе Джорджина със себе си, когато напуснеше, нямаше смисъл да се крие повече. Не го интересуваше какво ще стане с тази къща и с ипотеката, когато те си отидат.

— Предполагам, че нямаш още фойерверки, които да прибавиш към това съобщение, нали? — попита с ирония, като се отказа от идеята да бъде герой.

Кръстоса ръце зад главата си и се наслади на гледката на своята госпожа Весела, която му възлагаше такава съпружеска задача. Съпоставянето на закръглените бедра с тясната талия се оказа решаващо за самодоволството му. С нетърпелив замах на крака свали панталона и обувките си и с решителност, каквато не мислеше, че притежава, хвана Джорджина през кръста и я издърпа върху себе си.