Патриша Райс
Необмислена постъпка (3)

Трета глава

За първи път в своя живот Джорджина имаше цел и нямаше да се откаже да я постигне, поне не без борба. Тази фабрика щеше да бъде нейна и тя имаше пълно право да влиза в нея. На следващия ден отиде в офиса на баща си, за да му занесе специално приготвения по нейна заръка обяд, седна в приемната при секретарката и поведе разговор с нея, докато го изчакваше да се появи. Баща й не бе единственият човек в учреждението, който познаваше добре предприятието, и Джорджина научи смайващ брой нови неща, докато внимателно слушаше Дорис.

Когато баща й излезе от кабинета, по изражението му прецени, че не се зарадва особено на нейното присъствие. Скочи на крака и го поздрави с целувка по бузата, но когато той я отдалечи от себе си, лицето му бе все така мрачно.

— Не би трябвало да си тук, Джорджина. Мислех, че си си взела поука от вчера. Кажи на Блюкър да те закара до търговската част, за да си купиш нова шапка, фабриката не е място за млада дама, затова не желая да те виждам тук отново.

— Но, папа…

Внимателно, но с нетърпящ възражение жест баща й я съпроводи до вратата.

— Не искам да чувам никакво „Но, папа…“ по този въпрос, Джорджи. Майка ти се нуждае от твоята помощ, не аз. А сега продължи сама и ще се видим довечера.

Джорджина прехапа долната си устна, за да преглътне напиращите сълзи, когато внезапно се оказа отвън пред входа на фабриката, под прежурящите лъчи на слънцето. Изглежда, че фабриката бе спряла заради обедната почивка и голяма част от работничките бяха излезли навън, за да изядат домашно приготвения си обяд. Имаше усещането, че всички я гледат и й се присмиват.

Когато се качи в каретата, изпълнена с усещането за пълно поражение, откъм улицата се чу звънък смях. Стиснала ядно зъби, тя се обърна, за да види откъде идва звукът и изведнъж сякаш всичкият въздух излетя от дробовете й.

Малко по-надолу, на отсрещната страна на улицата, стоеше каубоят от влака и разговаряше с красивата жена, която вчера Джорджина бе рисувала. Беше толкова погълнат от веселия разговор, че изобщо не забелязваше нейното присъствие.

Внезапно отчаяна от непостижимостта на своите цели, девойката нареди на кочияша да потегли. Сълзи на безсилие се затъркаляха по бузите й, докато наблюдаваше двамата смеещи се събеседници, явно създадени един за друг.

А може би любовта и романтиката бяха привилегия единствено на бедните.

 

 

Джорджина грешеше поне в едно отношение.

Дениъл я бе видял. Не бе възможно човек да не забележи елегантното създание, обгърнато от талази коприна, чиято глава бе увенчана с шапка, предизвикваща видения за избуяли цветя в екзотична градина. Бе достатъчно само да я види отново, за да възкресят сетивата му дискретното ухание на парфюма й.

Именно затова забеляза сълзите й. Беше далекоглед и едва различаваше буквите на вестника в ръката на жената пред него, но виждаше с удивителна яснота отстоящи на голямо разстояние неща. Особено, ако се взираше в тях като омагьосан, както никога до днес не се бе чувствал. Тя плачеше.

Това откритие го потресе. Беше се опитвал да я прогони от мислите си, казвайки си, че тя е едно нещастно богато момиченце, което не се нуждае от неговата помощ, но сълзите го трогнаха. Сълзите докосваха една особена, сантиментална струна у него. Открай време беше така. Съзнаваше тази си черта, мразеше се заради тази си слабост, но не можеше да се освободи от обзелото го чувство. Тя плачеше, следователно се нуждаеше от подкрепата на приятел. И този приятел би трябвало да е той.

Бяха го представили на жената пред него едва вчера вечерта, но вече бе разбрал, че тя е безценен източник на информация.

— Знаете ли коя е дамата в онази карета? — попита Дениъл.

Презрение угаси усмивката върху лицето й.

— Баща й е собственик на тази фабрика. Защо? Нима си въобразявате, че семейството й ще ви допусне дори на хвърлей камък от безценното им агънце?

Дениъл се засмя широко.

— Хайде, Дженис, не си показвай зъбите. Питам, само защото я видях във влака и защото преди малко забелязах, че плачеше. Знаеш ли, интересувам се от хората. Защо ли му е притрябвало на човек с такова богатство да плаче?

Дженис погледна през рамо към отдалечаващата се карета. Изглеждаше съвсем не на място сред цистерните с вода, фермерските двуколки и посивелите от полепналия прах коне, които бяха единствените превозни средства, движещи се в тази част на града. Поклати глава и обърна лице към събеседника си.

— Не мога да я разбера. Има всичко, което някога е пожелавала, а сега, доколкото чух, предстои да се омъжи за човек, чието семейство притежава най-големия магазин в града. Следователно ще има двойно повече. Не, просто ми се струва несправедливо.

„Красивият годеник без капчица чувство за хумор.“ Дениъл си спомняше много добре разговора във влака. Може би ако сам се увереше, че въпросният мъж не е пълно копеле, щеше да си даде сметка, че Джорджина бе просто разглезено момиченце, което не може да прецени кое е добро за нея.

Това щеше да сложи край на склонността му да се прави на Дон Кихот.

 

 

— Кой е най-големият магазин? Тук съм отскоро и още не познавам добре града.

Отекна воят на сирената, известяваща края на обедната почивка, и Дженис прихвана полите на роклята си, готова да се затича обратно към фабриката.

— „Малоуни“. Най-големият магазин е собственост на Артемис Малоуни. Вашата приятелка ще се жени за неговия син Питър.

И побягна, преди Дениъл да успее да каже нещо. Но и без това не беше в състояние да говори. Малоуни. Не, беше невъзможно. Не можеше да има двама души с името Артемис Малоуни в Кътлървил, щата Охайо.

Веселата Джорджина Хановър щеше да стане съпруга на неговия брат.

 

 

Дениъл допи четвъртата си бира и избърса пяната от устната си с опакото на ръката. Кръчмата бе сумрачна и мръсна, а глъчката стана значително по-висока, когато работниците от предприятието отвъд железопътната линия се занизаха един по един в нея.

Огледа се наоколо и усети как отново го обзема чувство за самота. Тук определено не бе Тексас. Вместо шестмилиметрови револвери тези мъже носеха кошнички с домашно приготвения обяд. Вместо шпори и широкополи шапки носеха избелели от слънцето сини работнически ризи и сиво-кафеникави панталони. Но бяха като мъжете в Тексас — точно като тях нямаха семейства, нито дом и живееха в очакване на времето за поредната бира. Дениъл не искаше да стане като тях.

Но в действителност беше. Остави няколко монети върху тезгяха и бавно тръгна към изхода. Знаеше, че не държи на пиене, но в живота имаше моменти, когато човек трябваше да изневери на собствените си разбирания поне за малко. А за него тази вечер бе именно такъв момент.

Когато излезе навън, в лицето го лъхна острата миризма на сяра. Надявал се бе, че чистият въздух ще проясни главата му, но горещината и задухът продължаваха да тегнат над града, впримчени между мрачните тесни улички и високите стари постройки. Щеше да се наложи да излезе в покрайнините, ако искаше да подиша малко свеж въздух.

Краката му сякаш сами го поведоха. По-рано днес бе разпитал наоколо, решен да повика пощенски файтон и да види със собствените си очи как живее другата половина, но така и не бе стигнал по-далеч от кръчмата. Но сега, сякаш следвайки собствената си воля, краката му сами определиха посоката.

Ездата не бе така уморителна, както ходенето пеша с този негов крак, но не си бе направил труда да се огледа из града, за да си купи кон. Трудно би намерил конюшня, в която да го подслони. Не беше убеден, че може да си позволи допълнителните разходи по издръжката на един кон. Но докато лавираше из търговската част на града, изпита съжаление, че не притежава собствено превозно средство.

Сградата на магазина „Малоуни“ на дължина се простираше по протежението на две съседни пресечки, а на ширина изпълваше пространството между две успоредни улици. Дениъл не бе виждал друга подобна сграда, но в интерес на истината много рядко бе посещавал сравнително големи градове. Хюстън се бе разраснал неимоверно през десетте години след първото му посещение в града, но Дениъл не си спомняше да бе виждал сграда с размерите на този магазин в населените места, в които бе живял.

Вдигна глава и очите му бавно се заизкачваха етаж по етаж към покрива на внушителната тухлена постройка. Магазинът на Малоуни не само заемаше пространството между две пресечки, но както се виждаше, изпълваше също такова огромно пространство и във височина. Лицето му се смръщи само при мисълта за внушителната сума, вложена в построяването на тази чудовищна сграда. Не бе необходимо да влиза вътре, за да стигне до този извод.

Почувства как гняв измества усещането за празнота в гърдите му и се остави краката му да го водят. През целия си живот се бе опитвал да обуздава яростта, диктуваща всяко негово действие. Бе се научил да я укротява, да я впряга, за да работи в негова полза. Дори Иви не знаеше какви чувства бушуват зад привидно спокойното му изражение. Просто не искаше да я плаши. Но тази вечер изпитите бири го бяха замаяли и гневът се прокрадваше към повърхността през пукнатините, появили се в усвояваното с години привидно хладнокръвие.

Болката в крака се обади и това му помогна отново да овладее мислите си. Премина край вече затворилите луксозни магазини и бавно закрачи по улиците на спокоен, добре уреден квартал. Беше готов да се обзаложи, че в тази част на града не живее нито един от работниците във фабриката. Нито пък някой от служителите в скъпите магазини, край които току-що бе преминал. Границата между квартала на заможните и останалата част на града тук се открояваше много по-рязко, отколкото в градовете на Тексас, откъдето идваше.

Но това не бе първото му сблъскване с различието в жизнения стандарт. Израснал в Сейнт Луис, той никога не бе допускал, че удобствата и луксът не са по неговите възможности. Едва през последните десет години бе започнал да си дава сметка за задълбочаващата се бездна, разделяща обикновените хора от правоимащите.

Вероятно съществуваше логично обяснение, но в момента не бе готов да се отдава на размишления по този въпрос. Безцелната му разходка го отведе към административно-търговската част на града, а след това и по-нататък, към бастионите на богатството и властта.

Предположи, че бе по-правилно тези великолепни сгради, които плуваха в мъждивото сияние на газови лампи, отразяващи се в прозорците от оловно стъкло, и се гушеха в сянката на дървета и грижливо подкастрени храсти, като заемаха площ, по-голяма от тази на градския парк, да се наричат имения. През последните няколко години периодично бе живял и бе напускал едно имение, но то в никакъв случай не можеше да се сравнява с тези тук. Именията в околностите на Начиз, Мисисипи, бяха в упадък и разруха, съсипани от войната, от икономическата криза, от недостига на работна ръка, която да се грижи за поддържането им. Очевидно бе, че разрухата и упадъкът не бяха достигнали до Кътлървил, Охайо.

Дениъл облегна гръб на оградата от ковано желязо пред най-големия бастион на богатството и властта. От мястото си виждаше спрялата на алеята пред входа на къщата излъскана до блясък карета. Входната врата бе отворена и се виждаше част от полилея, осветяващ фоайето. Вероятно всички лампи в сградата бяха запалени, тъй като иззад всеки прозорец се виждаше слабо сияние. В онази част на града, от която бе започнал разходката си, беше немислимо да се мечтае дори за една лампа, предвид цената на газта.

Бяха му казали, че къщата с изсечените от камък ананаси, увенчаващи върха на страничните колони при портата на имението, означава, че то е на Малоуни. Виждаше ананасите в дъното на улицата. Къщата и дворът пред нея се простираха по протежение на разстоянието между двете съседни пресечки. Значи това беше домът, в който живееше неговото семейство, къщата, чийто праг му бе забранено да прекрачва.

Изпитата бира бе достатъчна, за да го накара да се запита какво би се случило, ако прекосеше тази алея и се появеше на входа на сградата. Приятно му бе да си представи хаоса, който това би предизвикало. Облегна рамене на студената желязна ограда и си спомни за дългите години на скитане и очакване. За едно дете една седмица се равнява на вечност. А той бе прекарал години в очакване, детство, което за него се бе превърнало в мъчително, напразно очакване. Когато дойде денят, в който бе узнал съвсем малка част от истината, вече се бе научил да се преструва на безразличен.

Но любопитството винаги е било силно изявена черта на характера му. Не можеше да не прояви изострен интерес към едно семейство, което притежаваше толкова много, че можеше да си позволи да се откаже от един от синовете си.

Дори малкото, което знаеше за хората зад тази ограда, го изпълваше с дълбока тревога за веселата малка немирница, която бе срещнал във влака. Хора, способни да захвърлят собственото си дете, едва ли щяха да имат задръжки да се отнесат неуважително към една обаятелна и красива жена, чието единствено предназначение бе, да ги направи още по-богати. Дениъл не искаше да допусне, че това ще се случи. Дори Иви би се съгласила с него, ако знаеше.

Изправи се, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се загледа в каретата, обзет от желание пътуващите с нея да излязат от къщата. Искаше да знае поне как изглеждат, преди да започне да се рови в живота и в миналото им.

Но никой не излезе навън, а празният му стомах започна да се бунтува. Време бе да се върне в света на обикновените хора.

Дениъл беше журналист, беше се учил под наставленията на един от най-добрите в занаята. Знаеше откъде трябва да започне с ровенето в личния живот и в деловите начинания на семейство Малоуни. Когато пристигна в града, не бе сигурен, че изобщо си струва да го прави. Но сега вече разполагаше с мотив, който не касаеше единствено него.

Щеше да направи всичко необходимо, за да се увери, че Питър Малоуни е достоен да стане съпруг на Джорджина Хановър. И щеше да разучи добре точно какви хора бяха членовете на семейство Малоуни, преди да реши дали да направи публично достояние родствените си връзки с тях.

С ръце в джобовете, втренчил поглед отвъд желязната ограда, разделяща го от семейството, което никога не бе познавал, той си каза, че много възможно бе да напусне Кътлървил, без да им разкрие кой всъщност е.