Патриша Райс
Необмислена постъпка (29)

Двадесет и девета глава

Чуваха я как крачи в другата стая. След миг изскърца капак на куфар и се чуха още приглушени ругатни.

— Ще трябва да вляза и да й помогна — съобщи Дениъл на все още проснатия на пода мъж с изражение, което предизвикваше Питър да го спре. — Всичките й рокли изискват камериерка, а ние още не сме се сдобили с такава.

Питър се повдигна на лакът и потърка ударената си челюст, проверявайки за счупени кости и зъби.

— С какво постилате стаите, със стъкла ли? Никога не съм чувал под да хрущи.

— Да не би това да е декларация за невинност? Защото ако е така, няма да мине. Спести си неприятностите и изчезвай, докато ме няма. — Дениъл го прескочи и влезе в спалнята, притваряйки внимателно вратата след себе си.

След миг някакъв твърд предмет се удари във вратата от вътрешната страна. Като се надигна, Питър се заслуша в няколкото промърморени реплики, последвани от още едно отчетливо счупване. Той се измести от огневата линия и се облегна на стената точно навреме, за да избегне блъснатата пак врата. Този път, когато се появи, Дениъл смърдеше на скъп парфюм и полуотворената му риза отпред бе залепнала към кожата от миризливата течност. Вратата се затръшна след него.

Отмятайки косата от очите си, журналистът се втренчи свирепо в седящия на пода мъж, който го наблюдаваше заинтригувано.

— Още ли си тук? Обичаш опасностите, а?

— Какво ще правиш, ще пуснеш Джорджина да си ходи? Срещу мен поне използва само лимонада. Вониш като полярна котка. Искаш ли да те изтъркам с доматен сок?

Като изломоти нещо, Дениъл се върна в редакцията и взе да рови за хавлия в разхвърляните си вещи.

Чувствайки се в безопасност за момента, Питър се изправи и го последва.

— Все не можех да разбера какво я вбесява. В един миг се разтапя от усмивки и пърха с ресници, а в следващия запокитва разни неща и крещи. Такива са си май жените. — Хвърли любопитен поглед на винтовката върху стола.

— Още ли си тук? Да не си мазохист? — Дениъл избърса гърдите си и втренчи гневен поглед в по-малкия си брат. Тази сутрин Питър бе облечен небрежно — сако от туид и панталони в цвят каки, вместо обичайния официален костюм. Очите на Дениъл се присвиха подозрително. — Какво, по дяволите, правиш тук в крайна сметка?

Питър сви широките си рамене и пъхна ръце в джобовете.

— В архива няма смъртен акт. И открих акушерката. Сега е толкова пияна, че за нищо не става, но някой редовно й праща пари всеки месец. Не искаше да ми каже нищо. Съмнявам се, че изобщо си спомня нещо. Ще трябва да кажа на баща ни, че си пилее парите по нея.

Дениъл сви юмруци при загатнатото признание в думите на Питър. Отвърна хладно:

— Доста глупаво е било от тяхна страна да не архивират смъртен акт. Сигурен съм, че лесно е можело да се уреди. В бедняшките квартали умират достатъчно бебета, за да се осигурят неограничен брой смъртни актове.

Питър отново сви рамене, но напрежението в стойката му бе очевидно.

— Може да се е страхувал, че няма да има други синове, и да си е оставил отворена вратичка. В негов стил е.

— Добре стана, че го научих. Могъл е да ме довлече обратно, както съм куц и т.н., ако никой от вас не се бе родил. Вече имам още една причина да ненавиждам всички ви. А сега ще се махнеш ли? Замириса ми на нещо по-лошо от парфюма на Джорджина.

Вратата на спалнята отново се отвори с трясък. Една фурия профуча към салона. Питър се обърна навреме, за да зърне свистящи коприни и още съвсем малко. Дениъл се премести към прозореца, който гледаше към улицата.

— Не предполагам, че ще ми кажеш какво става тук — подхвърли Питър.

Зает да брои наум, Дениъл не отговори, докато Джорджина не се появи още докато каже едно. Видя я да прекосява тичешком улицата и да влиза в административната сграда на фабриката.

— Просто прави демонстрации. Ще се наложи да я върна. — Обърна се и погледна без никакво любопитство към брат си. — Защо си още тук?

Лицето на Питър придоби безизразен вид.

— Говорих с мама тази сутрин. Иска да те види.

— Браво на нея. — Дениъл започна да разкопчава копчетата на ризата си на път към салона.

Питър го сграбчи за ръката.

— Не разбираш ли? Трябваше да й разкажа цялата гнусна история. Тя те мисли за мъртъв от двадесет и осем години.

Дениъл се дръпна и продължи през салона.

— Що се отнася до цялото ви проклето семейство, аз съм мъртъв. Не искам нищо от вас. Имам съпруга, за която да се грижа. — Прекрачи в спалнята и затвори вратата.

Борейки се със собствените си чувства, Питър стисна и отпусна юмруци, изчака няколко минути, после заслиза по стълбите. През последните няколко седмици животът му се бе превърнал в кошмар, от който все още се надяваше да се събуди. Загубата на Дениъл бе само първият удар. Сега се очертаваше да загуби всичко, което бе получил наготово. Искаше да се пребори с ужасяващите усещания за загуба и предателство, но те някак си откриваха цял един нов свят. Не му се щеше да осмисли това. Като малък не го бяха възпитали в чувство за дълг, а му предстоеше да изпълни няколко задължения.

Дениъл го чу да излиза без капка съжаление. Снощи се бе отрекъл от всякакви надежди да се помири със семейството си. В ума му не съществуваше съмнение относно виновника за опасността, която без малко да им коства сериозно нараняване, ако не и живота. Явно баща му нямаше да стигне дотам, че да убие собствения си син. Просто бе наел някакви негодяи да го сплашат. Но по отношение на жена си Дениъл си правеше свои сметки. Това, което бе започнало като разузнавателна операция, се бе разраснало във война.

Джорджина се учуди, когато видя съпруга си в кабинета на баща й малко след това. Изненада се само, че не дойде по-рано. Пренебрегвайки го, тя се обърна пак към началника на цеха, който мърмореше дотогава.

— Зная, че работите за баща ми от години. Когато се върне, отново ще можете да работите за него. Но точно сега, когато аз съм тук, по-добре да не се мяркате пред очите ми. Няма да търпя такова поведение във фабриката ми. — Доколкото знаеше, баща й можеше да се върне от Чикаго или оттам, където беше, още утре, но изпита голямо задоволство от заповедта си.

— Не можете да ме уволните. Това място не е ваше. Доста ще се охарчи татенцето, ако се опитате да се отървете от мен. — Съвсем малко по-висок от Джорджина и кльощав като скелет, началникът на цеха зае заплашителна поза и я изгледа свирепо.

— Тогава не се считайте за уволнен — отвърна любезно младата жена. — Смятайте просто, че сте в неплатен отпуск. Но ако се появите в тази сграда още веднъж, ще повикам полиция.

Дениъл се облегна на стената, без да продума. Вбесеният началник му отправи поглед, но ако очакваше помощ от него, не получи такава. С гневен глас поиска:

— Държа да получа дължимите ми надници веднага.

Джорджина кимна към секретарката:

— Дорис, дай му чек за дължимото.

— Баща ви го авансира с една заплата преди време. Така и не я е изплатил. — Като провери тефтера си, Дорис вдигна невъзмутим поглед. — Дължи ни три надници.

— Какво щастие! — Джорджина продължи да се усмихва приятно. — Ще ви освободя с три надници премия, господин Емъри. Приятен ден.

Тя се завъртя и влезе в кабинета, затваряйки вратата след себе си, без изобщо да обърне внимание на съпруга си. Със скръстени на гърдите ръце, той посрещна невъзмутимо погледа на началника на цеха. Емъри го изгледа и си тръгна, без да каже нищо повече.

Вече вън от кабинета, Дениъл прехвърли вниманието си върху Дорис.

— Кажете на съпругата ми, че няколко часа ще бъда навън. Ако има нужда от нещо, да повика Дъглас Харисън. Той ще знае къде да ме намери.

Както подобава на една добра секретарка, Дорис не коментира и не попита нищо, просто кимна и драсна името в тефтера си.

 

 

Когато Дениъл не щурмува кабинета й, не изпрати Дорис да я повика и изобщо не направи никое от нещата, които би направил друг на негово място, Джорджина взе да кръстосва нервно стаята. Не смееше да излезе от кабинета от страх, че той още стои отвън, очаквайки укорително да му обърне внимание. А тя не го повика, защото не искаше да се изправи срещу него.

Всъщност не знаеше какво иска. Не беше нещо необичайно, призна си тя. Помисли си, че би искала да задвижи тази фабрика, както и брака си. Би искала да помогне на онези бедни продавачки в магазина на Малоуни и на принудените да живеят в разпадащите се къщи под „юрисдикцията“ на Игън. Но не знаеше как да свърши никое от тези неща и снощните събития я накараха да се усъмни дали е разумно изобщо да опитва.

Имаше достатъчно разум да прецени, че който и да бе стрелял в прозорците им, не бе имал намерение да ги убива. Те бяха невероятно небрежни по отношение на своята безопасност и можеха сериозно да се наранят, но това сигурно щеше да бъде само приятен страничен ефект за терориста. Човекът си бе свършил работата, както трябва: беше я ужасил.

Изправи рамене, осъзнавайки това. Целта бе да тероризират нея, а не Дениъл. Никой, който го познаваше, не би си помислил, че ще го сплаши с няколко пушечни изстрела. Да не би баща й още да се опитва да я раздели със съпруга й? Или Артемис Малоуни се опитва да докопа Дениъл чрез нейния страх?

Не знаеше, но нямаше да им се остави. Тази сутрин не бе излизала заради гърмежите, макар че това го знаеха единствено тя и Дениъл. Трябваше да се върне и да се изправи срещу руините на брака си, дори само за да предизвика преследвача си, който и да бе той.

Поне Дениъл и Питър не се трепеха, когато излезе. Това би се оказала последната капка — да чуе как съпругът й поваля брат си с юмруци, без какъвто и да било повод. А може и да го е предизвикал. Дениъл сигурно си е мислил, че Питър има пръст в стрелбата. Можеше да му каже, че Питър не е такъв, но той нямаше да й повярва. Преценката й досега не бе кой знае колко блестяща, така че едва ли можеше да го вини. Просто знаеше, че братята няма да разрешат нищо, като се хванат гуша за гуша.

Ако наистина бяха братя. Предавайки се, Джорджина излезе от кабинета. Разсъждаването не беше най-силната й черта. Трябваше й действие. Като откри с облекчение, че в офиса няма никой, освен Дорис, тя се отправи към фабриката. Жените там може и да я мразеха, но й се подчиняваха. Няколко промени в дизайна и ще завалят поръчки от цял Охайо. Малоуни не беше в крак с времето.

До края на деня бе рационализирала линията за бельо, създавайки моден шаблон, изискващ по-малко трико. Крайно удовлетворена от себе си, обяви пет часа за нов край на работния ден и чу, с немалка доза самодоволство, как жените бързат за дома, огласяйки помещенията със смях и възбуда. Днес бе успяла да постигне нещо.

Поне разбираше от шев и кройки. Но не и от финанси и счетоводство. Седнала в празния кабинет, тя се взираше в търговските книги, все едно че бяха написани на патагонски. Не й харесваха червените цифри. Прекалено много бяха, а цветът не й вдъхваше доверие. Помисли си, че по-просто ще е да изхвърли тези книги и да започне на чисто.

Прерови бюрото на баща си и откри куп сметки от различни производители, които не бяха отчетени като платени. Нищо не показваше колко дължат на Малоуни. Това — добре. Нямаше и фактури, показващи на каква сума възлизат пратките за магазина. Надяваше се, че възрастните мъже знаят какво си дължат, защото тя щеше да се преструва, че дългът не съществува, докато някой не й покаже лист хартия с числа.

Нямаше да знае какво да прави с него, ако това се случеше, но щеше да се тревожи, когато му дойде времето. Като хвърли един поглед през прозореца и видя удължаващите се сенки, Джорджина осъзна, че е дошло време да реши какво да прави с личния си живот. Не бе тъй лесно, като да боравиш с хартия или плат. С предметите човек лесно можеше да се справи. С Дениъл — не.

Щеше да се наложи да застане лице в лице с него.

През прозорците на салона все още струеше светлина, когато изкачи стълбите, но когато отвори вратата на редакцията, я посрещнаха само сенките на газена лампа. Погледна към дъските, с които бе закован единственият прозорец в стаята, после потърси признаци за присъствието на съпруга си.

Тракането на пресата й подсказа къде е. Притваряйки вратата след себе си, даде време на очите си да свикнат с изкуствения здрач. Най-накрая забеляза, че към декора бе прибавен и нов обект. Пред залостения прозорец сега стоеше тежка черна печка и една тенджера отгоре й къкреше и вдигаше пара, разнасяйки апетитен аромат.

Не знаеше нищичко за кухните, но приспособлението разбуди любопитството й. Точно разбъркваше внимателно къкрещата смес с една лъжица, когато пресата спря и Дениъл се появи с първия брой на утрешния вестник.

Джорджина захлупи припряно тенджерата и остави лъжицата, като скри дискретно ръце зад гърба, когато се обърна да го поздрави. Той изучаваше заглавията с очила, кацнали на върха на носа му, и се намръщи при вида на някаква грешка, която трябваше да поправи. Когато най-сетне вдигна очи, усмивката му бе разсеяна.

— Прибрала си се. Добре. — Като хвърли още един поглед на първа страница, той неохотно я остави настрана. — Купих някои неща долу от пазара и ги хвърлих в една тенджера. Трябва да са готови вече.

Странно изнервена, Джорджина се огледа несигурно.

— Предполагам, мога да наредя масата, ако разчистя книгите. Имаме ли някакви чинии?

— Чинии ли? — Дениъл свали очилата си и най-сетне се върна в заобикалящия го свят. Празният му поглед отстъпи място на глуповата усмивка. — Обикновено ям направо от тенджерата. Някъде тук трябва да има вилици.

Как някой можеше да се сърди на такъв човек? Беше просто невъзможно. Джорджина разчисти масата до люлеещия се стол, запали лампата и подреди грижливо вилиците, които Дениъл изнамери. Той придърпа купения преди няколко дни дървен стол, а тя се разположи в люлеещия се. Столът й беше твърде нисък, неговият — твърде широк. Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

— Добре де, сигурно ни липсват някои удобства. Ще ти намеря подходяща къща веднага щом се уредят някои работи. — Дениъл опита яхнията, изгори си езика и дръпна вилицата настрана, за да изстине.

Джорджина се наведе предпазливо, духна храната върху своята вилица и леко я докосна. Щом изстина, я изяде лакомо. На човек му трябваше само един празен стомах, за да оцени простичките неща от живота.

— Хубаво е, не знаех, че можеш да готвиш.

— Не мога. Само съм гледал доста често. Все гладувах и се навъртах около кухните, стига да ме пуснеха. Не изглеждаше кой знае колко сложно.

Разгърнаха първата страница и я разгледаха, докато се хранеха. Дениъл извади молив и отбеляза някои грешки, докато Джорджина правеше предложения. Нямаше много време за сензации в това издание.

С пълен стомах, тя се облегна на стола и отвори вестника да го прочете подробно.

От другата страна на масата Дениъл се обади меко:

— По-добре да си приготвиш чантата, Джорджина. Ще се наложи да те настаним в хотела.

Тя отпусна вестника, без да продума, и се втренчи в него. Познаваше това упорито изражение на челюстите му и в този момент го ненавиждаше.

Точно когато започваше да се приспособява, той се канеше да я изхвърли.