Патриша Райс
Необмислена постъпка (27)

Двадесет и седма глава

Джорджина влезе, влачейки след себе си дърпащата се Дженис.

— Дженис казва, че Игън възнамерява да ги изгони на първи следващия месец. Какво ще правим?

— Ние, скъпа моя, няма да правим нищо. А ти ще стоиш съвсем настрана. — Дениъл се изправи и опъна схванатите мускули на болния си крак. Изпитваше облекчение, че съпругата му си е у дома и в добро настроение, но трябваше да сложи край на опасните й идеи.

Тя пусна ръката на Дженис и опря юмруци на хълбоците си.

— Добре, господин Всезнайко, какво ще правиш ти тогава?

Дениъл погледна Дженис извинително.

— Юридически погледнато, никой нищо не може да направи. „Ей Би Си“ има право да изгони всеки нежелан наемател. Къщите им принадлежат.

Дженис погледна примирено.

— Това е така. Ние и бездруго не можем да насмогваме на наема. Моята пралеля знае един пансион, който е много по-евтин.

Дениъл скръсти ръце пред гърдите си.

— Не съм казал, че това е единствената възможност. „Ей Би Си“ може да бъде откупена от някой друг. Управлението на сградите може да се повери на някой с малко повече съзнание от Игън. Ако това не стане, наемателите биха могли да ударят собствениците по болното място.

И Дженис, и Джорджина го погледнаха с интерес. Той почти чуваше как мозъците им прещракват, за да следват неговото темпо. И двете го осмислиха по едно и също време, но жена му проговори първа:

— Ако всички наематели откажат да плащат наем, докато не бъдат удовлетворени исканията им, не могат да изхвърлят всички, нали?

— Могат, но ако постройките имат големи ипотеки и са им нужни парите от наемите, за да ги погасяват, няма да го направят.

С вяра в Дениъл, по-голяма от тази на Дженис, Джорджина попита:

— А бараките са ипотекирани, нали?

Съпругът й се усмихна широко в знак на потвърждение.

— Малоуни вярва в ходатайството. Всичко, което притежава, е ипотекирано.

Джорджина се хвърли на врата му и го целуна по бузата. Преди да се усети какво прави, Дениъл я прихвана през кръста и я залепи за себе си. Сигурно се смееше като глупак, но му харесваше да държи тази малка бомба в ръцете си. Тя не се възпротиви, както мислено отбеляза.

— Не очаквам ти да се заемеш с това, Дженис — каза той на ококорената жена, която ги наблюдаваше. — Направи така, както смяташ, че е най-добре за семейството ти. Довечера ще започна да говоря с мъжете. Предполагам, че скоро ще стигне до ушите на жените им и до края на седмицата ще се знае в целия квартал. Не мисля, че ще ни бъде трудно да убедим хората да не плащат наем.

— Ами Игън? — прошепна Дженис. — Той обича да бие жените.

Джорджина се отскубна и погледна гневно Дениъл още преди той да даде отговора, който очакваше. Той сви рамене пред обвинението в очите й.

— Аз ще се погрижа за Игън и неговите мошеници, когато му дойде времето.

Дженис излезе с лице, на което се четеше облекчение, но Джорджина не можеше да бъде залъгана тъй лесно с бързи обещания. Щом вратата след посетителката се затвори, тя попита:

— За кого се мислиш? За Пекос Мартин? Ти не си плод на въображението, Дениъл Малоуни! Можеш да пострадаш като всички други живи хора.

Знаеше това. Склонността му да го пренебрегва бе непростима, но пък не беше нейна работа. Проблемът си беше негов и щеше да го реши сам. Той просто се усмихна и отговори:

— Игън наранява също живи хора. Сега да вървим да потърсим нещо за ядене. Умирам от глад. И после ще те водя на танци.

— На танци? — Джорджина отстъпи назад и се вгледа в него недоверчиво. — Понеделник вечер е. Къде ще ходим да танцуваме?

Дениъл се усмихна и подръпна един немирен кичур. Тя бе тъй невероятно прелестна, че с мъка отклоняваше мислите си от мястото, където възнамеряваше да завърши вечерта.

— В църквата дават уроци. Винаги съм искал да вземам уроци по танци.

— Не ставай смешен. — Гласът на Джорджина съвсем не бе тъй груб, както думите й. Тя като че ли леко трепереше от допира му, така че Дениъл отново я докосна, потърквайки бузата й. Сините й очи премигнаха безпомощно. — Научих се да танцувам преди сто години. Защо ще искаш да ме водиш на танци?

— Защото ще свири местен оркестър и защото никога не съм имал възможност да те позавъртя. Не искаш ли поне малко да те поухажват?

Леко задъхана, Джорджина попита, когато пръстите му се отклониха към шията й:

— Че защо ще искаш да ме ухажваш? Вече имаш това, което искаше, нали така?

Дощя му се тя да носеше някоя от онези рокли, които се закопчаваха отпред. Ръката му трябваше да се задоволи да проследи един ширит по корсета й, за да види какво може да намери под пластовете дрехи, отделящи я от него.

— Имам тялото ти, ако това имаш предвид. Прекалено егоистично ли е от моя страна да ухажвам и чувствата ти?

Джорджина се втренчи в него, дишайки на пресекулки и с премаляло сърце под ръката му.

— Не мислех, че чувствата имат значение за мъжете. Те не се поддават много-много на нежности.

Дениъл се усмихна и докосна едва-едва бузата й с устни.

— В тази твоя главица има някои предразсъдъци, които трябва да се избият. — Изпъна се и я пусна, а тя отстъпи припряно назад, наблюдавайки го плахо. Горчивина се прокрадна върху лицето му, като забеляза нейното изражение. — Аз никога не съм имал семейство, Джорджина. Винаги съм искал истинско семейство и винаги съм мислил, че ако се оженя, ще е по любов. Готов съм да се потрудя, за да спечеля твоята.

Тя загуби дар слово. Вгледа се в него недоумяващо. Мъжете не казваха такива неща. Мъжете говореха за бизнес, политика и спорт. Мъжете или не ги интересуваше дали съпругите им ги обичат, или приемаха любовта им за даденост. Нали така?

Но Дениъл стоеше там в очакване на някакъв отговор от нейна страна. Изражението му бе все още някак момчешко, което я умиляваше, но в очите му се криеше нещо друго, нещо, което тя бе отрекла или пренебрегнала, или никога не бе прозряла поради собствения си егоизъм. Знаеше, че е мъж. Никога не се бе съмнявала в това. Беше силен мъж, мъж, който бе уверен в способностите си и не изпитваше нужда да ги демонстрира, както би направил някой слабак. Притежаваше остроумие и грация, интелигентност за десетима. Бе напълно сигурна, че не греши в това отношение. Може и да не беше от ония мъже, след които жените се извръщат, но беше от мъжете, които предизвикват преданост и уважение за цял живот, щом веднъж ги опознаеш.

Но той й показваше нещо повече, нещо, което вероятно не бе показвал на никоя друга жена през живота си. Показваше й най-слабото си място — самотата.

Когато се обърна, сенките бяха изчезнали от лицето му, той се усмихваше разсеяно и се присягаше за очилата си.

Тя понечи да го разтърси. Вместо това той свали очилата си и ги сложи обратно в джоба си.

— Заведи ме на танци, моля те.

— За мен ще бъде удоволствие, госпожо Весела. — Усмихна се, поклони се и й предложи ръка.

Колебанието й бе развалило мига, но това нямаше да се повтори, зарече се тя.

 

 

Джорджина започна да се разколебава в клетвата си, преди да бе изминал и половин час, откакто бяха в църквата. Беше се изкъпала и бе облякла най-семплата си вечерна рокля. Беше вързала и закичила косата си с жълта роза, която Дениъл бе задигнал от една градина, но все още й предстоеше да танцува със съпруга си.

Оркестърът тъкмо се разсвирваше за един валс, а Дениъл говореше с някакви непознати отсреща. Не бе разбрала, че я води не в презвитерианската църква, която посещаваше нейното семейство, а в католическата, към която принадлежаха повечето от работническите семейства. Тук имаше дечица, които правеха първи танцови стъпки. Имаше и млади хора, които вече умееха да танцуват, но се възползваха от възможността да се срещат, разговарят, танцуват и флиртуват като на кое да е увеселение. И после — тук бяха и възрастните, които наглеждаха тази пъстра смесица с насмешлив интерес и изиграваха по някой танц от време на време. Именно към тези зрели хора бе насочил вниманието си Дениъл.

Толкова му е романтиката и обичта, помисли мрачно Джорджина и се огледа за някакво развлечение. Знаеше, че съпругът й бе обещал на Дженис да поговори с някои мъже за стачката с наемите и възможността му се бе открила в минутата, в която прекрачиха прага. Просто си бе помислила, че можеха да отделят минута-две за себе си, за да започнат да градят онези чувства, за който той претендираше. Джорджина по-скоро почувства, отколкото чу първите гневни възгласи, които се разнесоха из залата. Погледът й се стрелна първо към Дениъл, но той се бе задълбочил в някаква дискусия, която предизвикваше бурна жестикулация у събеседниците му. Изглежда, не бе усетил подмолното течение. Тя огледа просторната зала за източника и очите й се спряха върху новодошлия на вратата. Питър.

Беше абсурдно. Той нямаше право да бъде тук. Тези хора го мразеха, но трябваше да работят за него, тъй че не можеха да направят нищо, с което да изразят страха и омразата си към неговата власт. При все това той стоеше там, като че ли нямаше и най-бегла представа за всеобщото чувство, което пораждаше, точно както и тя, когато бе влязла във фабриката за първи път. Присви се при спомена.

Танцуващите двойки на дансинга не забелязаха влизането му. Може би щеше да успее да го изведе оттук, преди някой да е направил сцена. Вече бе видяла Одри да се обръща към някои от младите й приятели. Бяха точно на възраст за пакости. Джорджина забърза да го посрещне.

Питър я видя начаса и бързо се приближи. Може би разбираше на каква опасност се излага. Джорджина се надяваше, че не идва с лоши новини за родителите й. Доколкото знаеше, не се бяха върнали още. Можеше нещо да се е случило? Стигна до него насред пътеката между вратата и дансинга.

— Джорджина. — Питър се спря и я погледна по-отблизо. — Изглеждаш прекрасно. Тревожех се за теб.

Не обърна внимание на тази нелепост.

— Какво правиш тук? Нещо не е наред ли? Имаш ли новини от баща ми?

Питър улови ръката й.

— Търсех теб. В редакцията имаше едно момче с куче и то каза, че си дошла тук. — Музиката се засили и той я дръпна към дансинга. — Танцувай с мен, Джорджи.

Тя отскубна ръката си от неговата.

— Няма да танцувам с разбойник като теб, дори да беше последният мъж на земята. Та защо всъщност си тук?

Той стисна челюсти, впервайки поглед в нея.

— Толкова ли мразиш Дениъл, че сега намрази и мен за това, че ти наложих този брак?

Изумлението й попречи да отговори веднага. Възвръщайки дар слово, тя изстреля:

— Че защо да мразя Дениъл? Ненавиждам насилието, а ти точно това използва срещу нас. Върни се там, откъдето си дошъл, Питър. Мястото ти не е тук.

Понечи да се обърне, но той я улови за раменете и я дръпна обратно.

— Дениъл съвсем не е хрисим, нали знаеш това, Джорджи? Напоследък събирам доста информация за него. Не съм единственият, върху когото е използвал юмруците си.

Джорджина изпепеляваше с поглед ръката, която я стискаше.

— Свали ръката си, Питър — изсъска през зъби. — Полагам големи усилия да не направя сцена.

— Прекалено късно е. — Гласът дойде изотзад, познат глас с не толкова позната нотка в него. Не й се налагаше да вдигне поглед, за да разбере чия ръка се протяга и я издърпва.

— Дениъл — промълви тя, отстъпвайки с него назад.

Стоманеносиви очи изгаряха красивия, богато облечен младеж.

— Стой настрана от съпругата ми, братле. Ти се отказа от нея. Сега е моя.

Още една челюст бе стисната упорито като тази на Дениъл.

— Ти не я притежаваш. Ако тя е нещастна, мога да ти я отнема.

Дениъл внимателно остави Джорджина зад себе си и пристъпи към Питър.

— Опитай се и ще видиш какво ще стане.

Джорджина заблъска с юмруци по гърба на Дениъл.

— Престанете веднага, маймуни такива! Правите се на глупаци без никаква причина. Престанете, или ще ви зашлевя по един и на двамата.

Някакъв шум — туп! — се чу в гърба на Питър, преди някой от двамата да може да отстъпи. Джорджина ахна, когато семенцата от зелен домат полепнаха по палтото му и се стекоха по гърба му. Когато Питър се обърна ядосано да срещне неприятеля си, артилерийски залп от презрели ягоди се разби в безупречната му риза, като оплеска и Джорджина, и Дениъл.

Вбесена, че роклята й е изпоцапана още преди да е започнала вечерта, Джорджина се наведе и напълни шепата си със сочния плод, захвърляйки го по младежа, който видя да се шмугва в тълпата.

Когато бесният й замах размаза ягодите по една възрастна дама в траур, Дениъл изпъшка: „Ще ми се да не бе правила това“ — и я забута към вратата.

Залата сякаш изведнъж избухна в разкашкани плодове и сладки, хвърчаща лимонада и размахани юмруци.

Дениъл улови един стол, запратен към Питър, и го хвърли на земята, но не можеше да заглуши проклятията и заплахите, които се сипеха навред около тях. Питър грабна стола и го използва вместо щит срещу двамата младежи, които нахлуха с вдигнати юмруци, но не можеше да се защитава от всички страни. Още плодове улучиха обърнатия му гръб и ярки петна червено кървяха редом със зеленото.

С въздишка на съжаление Дениъл сви юмруци и повали изскочилия зад Питър мъж. Като тикна напред по-малкия си брат през проклинащата сбирщина и улови жена си през кръста, той си проби път през разбунтуваната тълпа.

Вече не бяха център на внимание. Сбивания бяха избухнали из целия подиум, като се подновяваха стари свади и летящи обекти сгорещяваха нравите. Оставяйки Питър да отблъсне новите си нападатели със стола, Дениъл вдигна жена си на ръце и разблъска наоколо, за да излезе. Брат му го следваше по петите.

Свадата вече се разрастваше извън осветената зала. Все още с Джорджина на ръце, Дениъл забърза към безопасното осветено кръстовище. Шумът от боя скоро отзвуча зад тях.

— Дениъл, пусни ме на земята! — Джорджина се бореше да стъпи на краката си и успя, едва когато Питър ги настигна, бършейки ягодов сок от челото си.

— За миг едва не си помислих, че ме защитаваш. — Той хвърли на високия слаб мъж, прикриващ жената, любопитен поглед.

— Така ти се е сторило, глупако. Защитавах жена си. По-добре изчезвай, преди някой от ония да дойде да те потърси.

Джорджина усети странната защитна нотка в гласа на съпруга си. Дениъл имаше всички основания да презира Питър. Въпреки това сега не правеше нищо, с което да покаже презрението си. Бе го видяла да отбива ударите, насочени към брат му. Някой друг би използвал възможността да размаже противника си, а Дениъл бе защитил Питър с юмруците и силата си. Несигурността не й позволи да се намеси.

— Исках да говоря с Джорджина.

Дали това беше оправдание за появата му на танците или молба за вниманието й в момента — не стана много ясно. Това нямаше значение. Дениъл пазеше Джорджина на сигурно зад гърба си.

— Ти загуби, братле. Сега тя е моя съпруга и нямаш работа с нея. И не се връщай обратно, ако знаеш какво е добро за теб. В тези среди си персона нон грата.

— Каубоят говори латински, и то съвсем на място. — Намушквайки кърпичката си обратно в джоба, Питър им обърна костюмирания си гръб и закрачи.

Едва тогава Джорджина осъзна, че Дениъл е развял бойния флаг в лицето на брат си заради нея. Беше се отказал от всякакви надежди да се събере с единственото семейство, което имаше, в полза на това, което се надяваше да създадат заедно.

Не знаеше дали да се чувства поласкана, потресена или просто слисана при тази мисъл.