Патриша Райс
Необмислена постъпка (26)

Двадесет и шеста глава

Те помахаха за сбогом на Иви и Тайлър на гарата в Синсинати. После Дениъл я хвана за ръка и я поведе по перона.

— Е, госпожо Малоуни, вкъщи ли да си вървим или предпочитате да изчакаме следващия влак и да тръгнем накъдето ни отведе?

Джорджина се сепна леко при произнасянето на новото й име, но думите му бързо привлякоха вниманието й. Точно сега нищо не й се искаше по-силно от това, да избяга и да се скрие в някой отдалечен град, където никой не я познава, където щеше да се научи да се справя с неудобното положение без зорките очи на хора, познавали я цял живот. Искаше й се да бъде детето, което беше някога, детето, което знаеше, че светът е прекрасен и всичко ще е наред, защото татко ще се погрижи. Но не беше.

Вдигна очи към загриженото лице на съпруга си. Държаха се сковано и припряно един с друг, откакто заминаха Иви и Тайлър. Не виждаше някакво непосредствено разрешение, но знаеше достатъчно, за да даде очаквания отговор.

— Баща ти все още си мисли, че управлява плантация роби. Кой ще поправи това, ако не се върнем у дома?

Въпреки сенките на напрежение в очите му, Дениъл се усмихна и разроши косата й.

— Тогава да вървим, госпожо Весела, влакът потегля. Време е да се връщаме.

Веднъж вече бяха изминали този път заедно. Тогава се бяха смели, дразнили и държали неприлично. Това беше преди, когато бе все още дете. Може би му се бе отдала още тогава. Дали Дениъл го бе забелязал? Затова ли я беше допуснал в живота си? Защото бе видял каква е разпусната и я бе пожелал, както един мъж желае уличница?

Бузите й поруменяха от смущение. Стисна ръце в скута си и се вторачи през прозореца. Не искаше да знае какво мисли Дениъл за нея. Бяха женени. Трябваше да се справят както могат с това положение.

Дениъл гледаше тъжно как съпругата му притвори очи и се престори на заспала. Беше й отнел нещо вълшебно и го бе разрушил. Не знаеше как да поправи грешката, каквато и да бе тя. Тя се страхуваше от него — и с право. Вече не можеше да се познае.

Джорджина се събуди, когато влакът влезе в гарата на Кътлървил. Решен да се държи подобаващо и да не я плаши повече, Дениъл заговори за нещата, които трябваше да свършат, когато се върнат в редакцията. Тя се пооживи, като правеше предложения за следващото издание. Това беше нещото, което можеха да споделят без сенките, затъмняващи прибързаната им женитба. Той се почувства донякъде облекчен, че в живота им бе останало кътче здрав разум.

Виждайки Дъглас да се влачи по улицата след едрата немска овчарка на пристигане в редакцията, Дениъл се усъмни, че може да разчита на тази перспектива дълго време. Оставяйки Джорджина на вратата, той се втурна да сграбчи каишката на Макс, преди кучето да се е отскубнало в изблик на необуздана радост от пристигането му.

— Аз се грижих за Макс, докато те нямаше — гордо оповести очевидното момчето.

— За което аз и Макс ти благодарим. Качи се горе да видим дали не можем да ти дадем нещо за труда. Как са сестрите ти?

Момчето изтича по стълбите пред тях, като забъбри:

— Организират събрания и разговарят с другите жени и се държат, като че ли всичко ще се оправи, но аз мисля, че нещо не е наред, а те си мълчат. Игън намина оная вечер.

Дениъл и Джорджина си размениха погледи, но проговори Дениъл.

— Какво искаше? Не е първо число на месеца.

Дъглас се пързулна до вратата на редакцията. Очите му бяха като на възрастен, когато се обърна към тях.

— Зная. Затова мисля, че нещо не е наред. Смятам, че ще ни изпъди.

Дениъл перна леко момчето по главата и отвори вратата с привидно безгрижие.

— Ами тогава ще се наложи просто да се преместите тук, при нас. Не искаш ли?

Момчето извика одобрително и се плъзна по дървения под.

— Тогава ще можем да издаваме вестници всеки ден. Ще забогатеем.

Дениъл погледна печално Джорджина.

— Мисля, че трябва да научим момъка що е труд и икономика.

— Да не говорим за пласмент и продажби. Защо не го изпратим да събира реклами?

— Госпожо Весела, вие сте гений. — Дениъл се наведе да я целуне по бузата и я усети как се сковава. Вместо това, прокара устни по косата й. Щеше да се окаже по-трудно, отколкото си мислеше.

Подаде на Дъглас няколко цента заради Макс и после го побутна леко към вратата.

— Кажи на сестрите си, че могат да провеждат събранията си тук, ако това ще им помогне, и да ни съобщят кога ще бъде следващото, за да присъстваме. И ако Игън ви навести пак, веднага да ми кажеш.

— Да, господине! — Дъглас изприпка весело навън, дрънкайки монетите в ръката си.

Дениъл се обърна към жена си, която се бе вкаменила при допира му.

— Е, Джорджина, това е то. Огледай новия си дом, с който можеш да правиш каквото си искаш. Аз по-добре да вървя да видя какво е намислил Игън.

Отдалечи се със странното чувство на облекчение, че има да прави нещо съзидателно, което да го държи настрана от жена му. Не искаше да брои часовете до времето, когато щеше да се осмели отново да я доближи физически.

 

 

Джорджина зяпаше през прозореца работниците, които се стичаха един по един към фабриката на отсрещната страна на улицата. Беше понеделник сутрин. Обгърна се с ръце, за да се предпази от напиращото усещане за празнота вътре в нея.

Дениъл не бе спал в леглото последните нощи. Беше го намирала заспал в люлеещия се стол в редакцията с разтворени книги, разпръснати навсякъде около него. Не знаеше какво да прави.

Не знаеше какво да прави и с копнежа, който я изгаряше. Бяха изминали повече от два дни, откакто Дениъл я бе завел за първи път в леглото си, а тя все още го чувстваше вътре в себе си. Лесно можеше да си спомни какъв беше на допир, неговата топлина и сила. И почти не можеше да спре да мисли как я беше милвал, докато не се бе загърчила от желание. Толкова съвършено и естествено изглеждаше тогава.

Притвори очи. В онзи момент се бе почувствала омъжена. Почувствала бе, че е ценна и желана. Дениъл се разтърсваше от желание, когато я бе взел. Знаеше, че в това не може да греши. Нуждата в очите му бе тъй силна, както и нейната. Тогава беше сигурна, че това чувство ще укрепне и ще стане нещо специално.

Вместо това сега бяха по-далеч един от друг, отколкото преди да я обладае. Вината сигурно беше нейна, но тя недоумяваше как да я изличи. Бе премисляла думите на Иви неведнъж, но не откри и един-едничък ключ към поведението на съпруга си. Можа да заключи само, че или разпуснатото й държане го бе ужасило, или желанието му е било само временно и мимолетно.

И в двата случая щеше да се наложи да си създаде свой живот, за да запълни тази празнота. Не й бе свойствено да се размотава и да се вайка по цял ден. Имаше на разположение време и сили, и някаква идея как да ги оползотвори.

Но първо трябваше да прибере дрехите си.

 

 

Когато Дениъл се върна след известно време, нея я нямаше. Връхлетя го ужас, като претърси всички стаи и покрива, и откри единствената следа от Джорджина в куфар с дрехи, който преди не беше там. Напуснала ли го беше? Едва ли, щом си е направила труда да прибере дрехите си. Да не я бяха отвлекли отново? Ужасът от първия път се бе загнездил дълбоко в сърцето му.

Не знаеше откъде да започне да търси. Дали да не започне от семейство Малоуни с предположението, че те са отговорни за изчезването й? Дали да не отиде до семейство Харисън с надежда, че тя просто се е отбила там? Когато погледът му се зарея през прозореца, устните му се присвиха. Поне имаше начална точка.

Разбра, че я е намерил в минутата, в която отвори вратата на кабинета в „Хановър Индъстриз“ и чу смеха. Измина цял миг, преди всички да се обърнат и да го видят, и той използва времето, за да обходи с поглед сцената.

Джорджина мереше дамска нощница върху роклята си, посочвайки дантелата и украсата, като обясняваше идеята. От време на време заемаше пародийна поза, като демонстрираше дрехата с твърде пристегнати или разхлабени връзки на деколтето. Дениъл живо си припомни как изглеждаше с подобна полуразвързана нощница и без нищо под нея. Започваше да мисли, че Иви има право. На мъжете само едно нещо им беше в ума.

Две от шивачките във фабриката се смееха на действията й и междувременно поправяха някои предложения на Джорджина със знанията си за възможностите на машините. Прошарената секретарка, която Дениъл помнеше от едно предишно посещение, председателстваше събранието с тефтер и молив, но той се чудеше как успява да води бележки от подобна „конференция“. Жените се надпреварваха да говорят, но тя не се оплакваше, нито пък те.

Когато се качи на една щайга, за да премери един плат върху нощницата, Джорджина най-после го видя и лицето й мигновено се озари от усмивка. Дениъл усети как топлината на тази усмивка се просмуква чак в костите му, но после тя се опомни, свали припряно дрехата и се приближи да го поздрави.

— Дениъл, какво правиш тук? Мислех, че си тръгнал да ровиш около господин Игън?

— Огладнях и дойдох да потърся съпругата си. — Забеляза, че в своята невинност Джорджина не осъзна двусмислието.

Веждите й се сбърчиха угрижено.

— Не съм усетила как е станало толкова късно. — Хвърли поглед през рамо към работничките, които дискретно чакаха настрани. — Можеш ли да ме почакаш още мъничко? Искам веднага да започнат промените в дизайна.

— Мога да почакам, но, Джорджина… — Взе ръката й. — … сигурна ли си, че трябва да правиш това. Баща ти може да се върне всеки момент. Или може да влезе моят баща и да заповяда да затворят това място. Или може да изпрати Игън да го опразни. Това не е най-безопасното място за теб.

Никога преди Дениъл не бе обръщал внимание колко упорита е брадичката на съпругата му. Възхити й се, докато тя говореше.

— Тези жени ще останат без работа, ако се закрие фабриката. Дори да нямам никакви пари, аз все още притежавам част от този бизнес и докато някой не дойде да ме спре, ще правя каквото мога, за да го поддържам. Дай ми една от твоите пушки и ще застрелям първия, който се опита да ме спре.

Мисълта за Джорджина с пушка в ръка не му се поправи и Дениъл потрепери.

— Не, госпожо, ако се стигне до стрелба, това ще е моя работа. Само изпрати да ме повикат. Ще бъда на разположение, ако имаш нужда от мен.

Тя се усмихна разсеяно, потупа го по ръката и се върна към модното ревю. На него не му остана друго, освен да се завлече обратно в редакцията.

Ядосаното тропане по вратата и последвалият го бесен кучешки лай малко по-късно го изтръгнаха от мислите му. Като извика на Макс да се успокои, Дениъл покани посетителя да влезе. Вратата никога не се заключваше. Мислеше, че всички го знаят.

Мъжът, който стоеше на прага, също го знаеше, но Дениъл предположи, че Питър проявява подчертана учтивост пред вратата на двойка младоженци. Дениъл прикри веселието си, когато брат му се огледа внимателно, преди да влезе. Не знаеше от кое се бои повече Питър: да не налети на някой революционен комитет или на Джорджина по бельо.

Дениъл остави молива и се облегна назад със скръстени на гърдите ръце, като огледа по-малкия си брат. Питър май не беше спал цяла седмица. Все още бе облечен в обичайния безупречен костюм и ленената риза, но около него витаеше някаква разпуснатост. Кърпичката в джобчето му беше измачкана, костюмът — леко нагърчен, а гъстата му тъмна коса бе станала за подстригване. Умът му явно бе зает с някакъв нерешен проблем.

— Джорджина не е тук — каза разговорливо Дениъл, когато Питър не проговори.

— С теб искам да говоря. — Гласът му бе груб, но в него се прокрадваше несигурна нотка. Изгледа Дениъл свирепо. — Искам да знам кой си ти всъщност и какво искаш. И не ми разправяй разни врели-некипели, че си ми бил брат. Гробът ти е в семейната гробница.

Дениъл се засмя.

— Колко трогателно! Сложихте ли ми надгробна плоча? С ангелско личице и епитафия от рода на „живял толкова кратко, но обичан толкова много“.

Питър погледна навъсено.

— Дениъл Юън Малоуни е мъртъв. Наистина ли мислиш, че можеш да нахлуеш и да се обявиш за наследник на „Малоуни Ентърпрайсиз“?

— По дяволите, не съм и мислил да го правя преди театъра, който разигра. Но колкото повече гледам какво причинява „Малоуни Ентърпрайсиз“ на този град, толкова повече си мисля, че някой с малко мозък в главата трябва да се намеси. Тези хубави костюми чак толкова ли значат за теб, че да позволиш да изхвърлят цяло семейство на улицата?

Питър се наведе през масата и сграбчи Дениъл за ризата.

— „Малоуни Ентърпрайсиз“ не е твоя работа. Ако знаеш кое е добро за теб, моментално ще се изнесеш от града.

Дениъл сграбчи брат си за китките и упражни натиск на най-слабото място. Хватката на ризата му веднага отслабна и той отблъсна Питър.

— Това е домът на Джорджина, дори и семейството й да прибягва до отвличане, за да спаси семейния бизнес от лапите на баща ни.

Стреснатият поглед на Питър му достави известно задоволство. Той продължи настъпателно:

— Никъде няма да ходя, докато Джорджина не е готова за това. След като си тръгнеш, защо не идеш да потърсиш смъртния ми акт? После намери акушерката, която ме е израждала, и попитай за бебето с кривия крак на могъщото семейство Малоуни. Ако стигнеш дотам, ще си готов да говориш с адвокатите на баща си. Архивите им показват чековете, изпращани в Сейнт Луис всеки месец от живота ми, докато навърших пълнолетие. — Дениъл се изправи зад масата и се наклони напред. — После направи и на двама ни една услуга. Иди да питаш майка ми дали знае, че съм жив. Бих искал да разбера що за чудовища са ме създали.

Дениъл парира вбесения замах на Питър и го избута към вратата. Едрото куче, което се изправи и изръмжа, пречеше на всяко по-нататъшно нападение.

Със замъглени от ярост очи Питър се спря на прага, преди да си тръгне.

— Ще съжаляваш, който и да си ти. Няма да позволя да обиждаш майка ми. Тя е страдала достатъчно и без това.

Обърна се и излезе. Дениъл прокара ръка през косата си, като видя, че си отиде. Майка му бе единствената връзка в тази загадка. Способна ли бе наистина жената, която го бе износила, да остави да й отнемат първородния син? И знаеше ли изобщо, че е жив? Досега не му бе достигнала смелост да узнае това.