Патриша Райс
Необмислена постъпка (25)

Двадесет и пета глава

В коридора отекна до болка познатият мъжки глас, придружен от яростно тропане:

— Ставайте, поспаланковци! Влакът ще пристигне всеки миг. Дениъл, размърдай се!

Дениъл стисна очи и изпъшка. В младостта му имаше прекалено много сутрини, в които Тайлър го бе измъквал от топло легло като това. Щеше му се веднага да запрати нещо по вратата, но имаше неспокойното усещане, че забравя нещо.

От виното го наболяваше главата, но не след дълго усети допира на топла плът до себе си. Обърна се, обгърна талията на Джорджина и се взря в големите сини очи, докато шумът отвън продължаваше.

— Млъквай, Монтен. Вече сме будни и на крак — извика той към вратата, но погледът му бе зает с осветената от зората гледка до него. — Господи, но ти си красива! — промълви Дениъл с известна доза изумление, докато ръцете му се ровеха из гъстите кичури златисторуса коса, а погледът му проследи пълнотата на високите гърди до извивката на тънката талия.

— Не трябва ли да ставаме? — прошепна тя в отговор, лежейки, неподвижна и леко уплашена, до него.

Уплашена! От него! Затаи дъх и приглади косата й. Какво, по дяволите, бе правил изминалата нощ, че да я уплаши така?

Имаше смътен спомен за някаква наистина бурна любовна нощ, за неудържима страст, която никога преди не бе освобождавал. Притвори очи и допря челото си до нейното. Беше я обладал с по-малко внимание, отколкото обръщаше на опитни проститутки.

Трябва да е било от виното. И капка нямаше да пие повече. Поемайки си дълбоко дъх, докосна бузата й и промърмори: „Съжалявам!“, преди да се отърколи и да стане от леглото.

Джорджина наблюдаваше плахо отдалечаването му. Не знаеше защо се извинява. Бе потресена от желанията, които той бе предизвикал у нея. Сега лежеше, опитвайки се да ги отрече, но й се щеше той да се върне в леглото и да й покаже още. Жадуваше за повече и се ужасяваше, че той ще разбере. Бе напълно сигурна, че дамите не изпитваха такива неща. Чула бе достатъчно разговори между майка си и жени като Лойола Банкс, за да знае, че трябва да е благодарна, че в момента се облича. Трябваше да се надява, че той няма да поиска да го правят отново до следващата седмица. Но лежеше като разпусната блудница с надежда той да промени решението си.

Това нямаше да свърши никаква работа. Обещала си беше да стане съпруга, а съпругите не се държаха като блудници. Като се уви внимателно в чаршафите, Джорджина се огледа за умивалник и й се прииска да имаше някои удобства.

Сякаш предугаждайки желанията й, Дениъл навлече измачканата си риза върху панталоните и тръгна към вратата.

— Ще изпратя някого с топла вода.

Излезе, преди тя да може да каже нещо. Стаята й се видя като дупка без него. С увития около себе си чаршаф запристъпва към прозореца, но той гледаше към улицата. Дениъл сигурно отиваше към кухнята отзад.

Дениъл, нейният съпруг, докато смъртта ги раздели.

Тя затвори очи и се помоли горещо. Щяха да делят всичко през останалата част от живота си. Щеше да се наложи да се научи да живее с тези потресаващи желания, бушуващи у нея. Трябваше да се преструва на напълно нормален човек, зает с всекидневните си задължения, докато всичко, което искаше, бе да бъде отново в това легло със съпруга си.

Май си бе загубила ума. Насили се да мисли за прозаичната задача да се приготви за деня.

Когато той се върна, ризата му бе пъхната в панталоните и носеше кесия, пълна с кифли и бисквити.

— Нямаме време за закуска. Дано това да ни стигне до Синсинати.

Беше безмилостно съсредоточен, когато закопча роклята й, събра багажа и я изведе, за да се присъединят към другите по пътя за гарата. Показа се толкова загрижен, че сестра му и зет му кръстосаха засмяно погледи и ги оставиха насаме. Но Джорджина знаеше, че всичко е за пред хората. Онзи Дениъл, когото познаваше, се бе оттеглил някъде зад приятната фасада. Умът му не беше във фалшивите грижи, с които я обгръщаше.

Не бе очаквала нищо повече. Умът му вече бе отново зает с работа. Трябваше да се радва, че не го бе ужасила с необузданите си желания. Но частица от нея все пак копнееше за романтичната среща предния ден, когато вниманието му бе насочено изцяло към нея.

Сега, когато бе получил каквото искаше, това нямаше да се повтори, така че по-добре да свикваше с тази мисъл. Въпреки протестите му, Дениъл все пак беше Малоуни, а тя познаваше от опит тяхната целенасоченост. Трябваше да е благодарна, че се бе съгласил да я вземе за жена, така че да има покрив над главата си. Нямаше да го моли за повече, отколкото можеше да й даде.

Когато намериха места във влака, Иви нареди на Дениъл да седне до Тайлър, като го осведоми, че му остава цял живот със съпругата му, така че да не негодува за няколко часа. После разпери елегантните си поли и зае мястото до снаха си.

Джорджина й предложи кесията със закуски и след като и двете си избраха по една кифла, я предадоха на мъжете. Почувства се срамежлива пред тази елегантна жена, която изглеждаше толкова самоуверена. Никога през живота си не се бе чувствала срамежлива. Може би просто изведнъж бе станало нещо странно. Отчупи деликатно от кифличката, осъзнавайки, че дори роклята, която носи, принадлежеше на Иви.

— Трябва да ти кажа, че бяхме ужасно разтревожени, когато Дениъл ни телеграфира, че се жени.

Джорджина я погледна слисано. Жената явно не се съобразяваше с общоприетата вежливост. Иви й се усмихна в отговор:

— Ами имаме само няколко часа и не искам да ги пропилявам. Тайлър каза, че ще ви се натрапим, ако се върнем вкъщи с вас, така че ще слезем в Синсинати.

Джорджина почопли кифлата си.

— Сигурна съм, че на Дениъл ще му бъде приятно да сте край него. Ще трябва обаче да ви настаним в хотел. Нямахме време да…

Иви поклати глава и докосна ръката й.

— Разбира се, че сте нямали. Кой каквото ще да казва, женитбата разстройва цялата система. Винаги си бил сам и изведнъж ставате двама. Не е лесно да се свикне с всичко това. — Тя отправи проницателен поглед към спътницата си. — И ако не вземеш нещо против бебета, в скоро време ще станете трима. Предполагам, Дениъл не си прави труда да взема предпазни мерки?

Очите на Джорджина се разшириха от ужас. Дори не се бе замислила за това. Бебета. Мили боже, какво щеше да ги прави?

Иви прие мълчанието й за знак на съгласие.

— Мъж да си направи труда! Надявам се, че точно сега Тайлър го наставлява. Не може да сте се познавали отдавна. Явно брат ми пак е извършил някой от своите героични подвизи и ти си се прехласнала. Не мога да кажа, че съжалявам. Той имаше нужда от съпруга, но не сте имали достатъчно време да се опознаете. Да му се не види, да можеше Тайлър да ме остави да се върна с вас! Ще ти трябва помощ.

— Имам намерение да му бъда добра съпруга, госпожо Монтен. Не трябва да се безпокоите.

Иви изви очи към небето.

— Би трябвало да си истинска героиня, за да бъдеш съпруга на Дениъл. Наричай ме Иви. Роднини сме и ще станем приятелки. Ще са ти нужни, ако имаш намерение да живееш с него.

Като си помисли за мъжа, който се бе покатерил на покрива на влак, за да стигне до нея, Джорджина взе да подразбира за какво говори сестра му. Прехапа устни и попита разтревожено:

— Но той не е винаги такъв, нали? Искам да кажа, изглежда толкова симпатичен и все се смее, с него се говори толкова лесно.

Иви кимна и цветята върху шапката й се разтресоха.

— Напротив, такъв е. Не ме разбирай погрешно. Дениъл е особен мъж. Втори като него няма да намериш в целия свят. Децата ми го обожават — той все играе с тях. Понякога има търпение на светец. — Тя се обърна и погледна остро Джорджина. — Не ти е говорил за детството си, нали?

— Нищо не ми е казвал — промълви тъжно младата жена. — Не знаех дори, че е Малоуни до деня, в който се оженихме.

Иви отправи гневен поглед към мъжете от другата страна на пътеката, които се смееха на нещо.

— Така си и мислех. А аз смятах, че Тайлър ще му дава добър пример. Трябваше да се досетя. Дениъл е Малоуни само по име, нали знаеш? — Заобяснява замислено: — Семейството му го е изоставило още след раждането му. Доскоро той изобщо не ги познаваше.

— Още след раждането? — Шокирана, Джорджина се вгледа в нея. — Как са могли да изоставят едно бебе?

Иви сви рамене.

— Никога не съм ги срещала. Аз самата винаги съм мислила, че сигурно имат рога и опашки. Но извинението вероятно има нещо общо с факта, че не са очаквали Дениъл да оживее. Нещо се е объркало при раждането. И после — кракът му. — Тя сниши гласа си до шепот, като хвърли поглед към брат си: — Който и да го е израждал, е счупил крака му и не са го наместили. Дошъл е с писъци на тоя свят и не е спрял, дори когато е пристигнал в Сейнт Луис и е бил поверен на бавачката, която ни отгледа.

Джорджина се вторачи в нея потресена.

— Сейнт Луис? Изпратили са болно пеленаче чак до Сейнт Луис? Сигурно са били луди.

— Бавачката ни беше много добра. Сигурна съм, че са мислили, че правят най-доброто. А и Сейнт Луис е на реката, дотам се е стигало по-лесно, отколкото другаде. Има логика. Дори и да оживеел, Дениъл щял да бъде сакат… или по-лошо. Сигурно са си мислели, че ако го изпратят достатъчно надалеч, никога няма да намери обратния път.

— Сакат ли? — Джорджина хвърли бърз поглед към съпруга си, който в момента играеше карти с Тайлър до изпразнената кесия със закуски. — Понякога накуцва, но определено не бих го нарекла сакат.

— Но той беше. — Иви затършува в чантата си и извади кутийка крем за устни, с който грижливо се намаза. — Като малък Дениъл не можеше да ходи без бастун и да пази равновесие. Не можеше да играе с другите деца и затова баба все го държеше при нея, у дома. Израсна, като учеше за живота от книгите. Сметнах, че трябва да го знаеш. Той все още има тази чудна представа, че животът трябва да е като в книгите, че доброто винаги трябва да възтържествува и че героите винаги побеждават.

— И че честните девойки винаги трябва да бъдат спасявани — довърши Джорджина мисълта на Иви.

— Точно така. — Доволна от резултата в огледалото, Иви го остави и се обърна към жената до себе си. — Онзи мил, добродушен мъж ей там още си мисли, че трябва да прилича на Пекос Мартин от детските си сънища, а онзи дявол — съпругът ми, и неговите приятели го научиха какво да прави. Оженила си се не за един мъж, Джорджина, а за двама. И единият от тях няма дори смътна представа какво да прави с героините, след като ги спаси.

Джорджина се облегна назад и се втренчи в бягащите полета през прозореца. Струваше й се, че Иви може и да греши за последното. Пекос Мартин много добре знаеше какво да прави с жените.