Патриша Райс
Необмислена постъпка (23)

Двадесет и трета глава

— Е, смятам, че беше крайно любезно от страна на вдовицата да ни нахрани тъй хубаво, преди да ни доведе в града. — Иви вдигна поглед към солидната тухлена сграда с леко претенциозен надпис „Странноприемница Хамилтън“ над вратата.

— Тя просто искаше да разбере всички клюки и модни тенденции — отговори Тайлър, леко възмутен при вида на град без нито една кръчма. Въздържанието явно бе пуснало дълбоки корени в провинцията. — Ако веднага ни беше довела тук, щяхме да хванем влака.

— Ами можем да хванем утрешния. Освен това… — Гласът на Иви се сниши до шепот, когато двамата видяха как Дениъл пъхна ръце в джобовете си и закрачи сковано редом с Джорджи към витрината на магазина. — Май младоженците имат нужда да останат малко насаме. Наистина трябва да поговориш с брат ми. Ако не се лъжа, нещо тук не е наред.

— Не виждам нищо особено. Просто Джорджина има повече от теб в деколтето и братчето ти не може да откъсне очи от него. Дай един шал на бедното момиче и светът ще се оправи. — Тайлър се засмя, наблюдавайки двойката.

— Мъже! — изсумтя Иви, като повдигна полите си и влезе хотела. — Само едно нещо ви е в ума и за съжаление това нещо рядко се променя. Дениъл никога не е бил такъв. Точно тук нещо не е наред.

Усмихнат, съпругът й последва рязкото й шмугване в хотела.

— Просто досега не е срещал жена като нея. Знаеш ли какво си мисля?

Иви се обърна и го погледна въпросително. Той я прегърна през раменете и я заведе до бюрото на администратора, навеждайки се да прошепне в ухото й:

— Мисля, че още не е бръкнал под полите й.

Жена му го погледна шокирано, после хвърли замислен поглед през рамо към младата двойка, която едва се виждаше през витрината от шлифовано стъкло.

— Мислиш ли, че трябва да поговоря с нея?

Тайлър се ужаси:

— Не, по дяволите. Дори Дениъл не заслужава такава участ. Той ще се оправи с нея, когато му дойде времето. — Обърна се към чиновника, който слушаше с подчертан интерес. — Съпругата ми и аз желаем стая, а двойката отвън — той кимна към улицата, — специална стая за младоженци.

 

 

Джорджина обходи с боязлив поглед стаята, в която ги бе въвел администраторът. Огромна ваза с цветя красеше тоалетката. Беше почти сигурна, че в повечето хотели няма цветя. Имаше някакъв опит с хотелските стаи — в тях цветя се появяваха, единствено когато ги изпратеше някой ухажор. Но тя беше с Дениъл през цялото време, така че не можеше да ги е изпратил той.

Погледът й се спря върху кофичката с лед, от която се подаваше бутилка. Знаеше много добре, че лед през лятото и вино в Охайо не се появяваха без солидна доза парично убеждение.

Очите й се спряха на леглото. Беше масивно. Като че ли извадено от някой от замъците, които бе посетила в Англия. Синкавочерните драперии бяха прихванати за махагоновия балдахин и ленената покривка бе вече отметната подканящо. Нещо много странно ставаше тук.

Обърна се към съпруга си, който, облегнат на парапета на прозореца със скръстени ръце, изучаваше този разкош с не по-малък интерес. Като почувства погледа й върху себе си, вдигна очи, леко усмихнат.

— Май пропуснах да спомена, че сестра ми и зет ми са потомци на духа от бутилката.

Тя поклати глава.

— Доста неща пропусна да споменеш, ако трябва да сме точни.

Погледът на Дениъл се спусна от бухналата й златисторуса коса до върха на потропващия й крак, като се помая многозначително около пълната извивка на пазвата й и малката обиколка на талията.

— Не точно подробностите бяха в ума ми — подметна някак прекалено небрежно.

Джорджина потръпна от тона на гласа му. Държеше се странно още откакто я спаси миналата нощ. Тя скръсти ръце и се опита да се овладее.

— Трябва да поговорим, Дениъл.

Той кимна и издърпа един стол, после протегна ръка, за да й помогне да се настани.

— Не ме бива много в говоренето, но ще се опитам.

Ръката му беше суха, топла и успокояващо силна.

— Баща ми дължи на господин Малоуни — твоя баща — голяма сума пари.

Дениъл кимна.

— Знаех го. Баща ми си поставя за цел да обсеби всяка фирма, с която си има работа.

Тя отпусна глава и заразглежда пръстите си.

— Знаеш ли, че по всяко време може да поиска да изплатим дълга, а няма с какво?

— Доста глупаво от страна на баща ти. Трябвало е да знае с какъв човек си има работа. — Дениъл се намръщи. — Предполагам, това е уловката, с която Артемис го е принудил да те омъжи за Питър.

Джорджина кимна, но не вдигна очи.

— С моите акции и със зестрата Питър щеше да има решаваща дума във фабриката.

— Не, нямаше. Артемис щеше да я има. Изучих методите му доста подробно предишните седмици. Той не изпуска нищо от поглед, дори Питър. Не знам какво си е мислел, че ще получи твоят красавец, но се обзалагам, че това споразумение е толкова завързано, че и отбор юристи не биха могли да го развалят.

Джорджина сви рамене.

— Сега това е без значение. Дали Питър е знаел или не, бракът ми с теб развали уговорката. Ще се наложи баща ми да продаде фабриката, къщата и всичко, което притежава, за да се издължи на господин Малоуни.

Дениъл подсвирна.

— Това се казва дълг.

— Не съм съвсем наясно с подробностите. Баща ми искаше да разширява производството, когато цените бяха високи, а сега те са ниски и стоките не струват толкова. Нещата ще се обърнат след някоя и друга година, но не и точно сега.

— Рискувал е. Щяхте да имате с Питър много пари някой ден, но точно сега ги няма. — Съпругът й се присегна през стола и потърка с кокалчето на пръста си бузата й. — Казваш ми, че твоите четирийсет процента не струват нищо.

Тя отново впери поглед в ръцете си.

— Ако мога да си върна фотоапарата, сигурна съм, че ще мога да продавам снимките си. В Ню Йорк има фотографи, които печелят купища пари. Няма да гладувам.

— Не и след първите няколко години, докато изучиш занаята, предполагам. — Дениъл повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Няма да те оставя да гладуваш, госпожице Весела.

— Нали не искаше съпруга?

Устните му се извиха в горчива усмивка.

— Исках съпруга, ясно ли ти е? Иначе нямаше да се оженя за теб. Ти си тази, която не е готова за брак.

— Но ти не ме обичаш — възпротиви се тя.

Дойде ред Дениъл да свие рамене.

— Може би не, но със сигурност много те харесвам. И това е нещо. А аз наистина искам да имам съпруга. Харесва ми да се събуждам сутрин с теб в леглото.

Джорджина поруменя под безкомпромисния му взор. Бе мечтала за любов и романтика, но знаеше, че няма да ги получи. Беше се съгласила на по-малко при Питър. Защо да не го направи и с този мъж, който поне я изслушваше.

Не можа да измисли никакъв отговор. Преди още да се опита, съпругът й се присегна и извади бутилката с вино от кофичката.

— Ще го уредим по западняшки. — Взе чашите от масата и ги напълни, подавайки й едната. — Ще го разиграем. Ако спечеля аз, ще се съгласиш да ми бъдеш съпруга. Ако спечелиш ти — правиш каквото си искаш.

Джорджина отпи от виното и се задави. Вгледа се в него леко недоверчиво.

— Мисля, че твоите джинове искат да ни напият.

Дениъл опита виното и се засмя.

— Много вероятно е да си права. След като сме заседнали тук без никаква работа до утре сутрин, сигурно е добра идея. Ще пием и ще играем, докато се съмне. Какво ще кажеш?

Нещо по-замайващо от силното вино се развихри в душата й, когато вдигна очи и срещна погледа на мъжа си. Отпи още една глътка и се усмихна решително.

— Каква игра имаш предвид?

— Покер.

Тя се намръщи.

— Не зная как се играе.

— Аз ще те науча. Стой тук. Ще поискам от моите джинове карти. Това трябва да посмали самодоволните им очаквания.

Джорджина се засмя при мисълта как ще изглеждат Тайлър и Иви, когато Дениъл им поиска карти, за да убиват времето си. Смя се, докато той излезе, но после трябваше да погледне себе си и това, което се канеше да направи. Канеше се нарочно да изгуби една игра на карти и да стане съпруга.

Не се и съмняваше, че ще го направи. Дениъл не можеше да я издържа, докато стане в състояние сама да се справя, без да му бъде съпруга. От нея щеше да излезе лоша съпруга, но той естествено го знаеше. Тя не можеше да готви. Никога нямаше да бъде покорна и безобидна. Не беше интелектуалка. Не беше и красива като Иви. Нямаше ни най-малка представа как трябва да се държи като омъжена жена, но щеше да се научи.

Той се върна след няколко минути, подсвирквайки си. Беше наистина най-симпатичният мъж, когото бе познавала някога, макар и малко особен от време на време. Може и да не беше красавец като Тайлър, но не изглеждаше зле. Бръчиците около устата и очите му я радваха. Възхищението, струящо от лицето му, когато я гледаше, както сега, я караше да се чувства странно.

— Добре, госпожице Весела. — Дениъл издърпа масата и столовете, както трябва, и хвърли тестето с карти отгоре. След това напълни отново чашите им. Вдигна своята за наздравица. — За победата!

Джорджина отпи от своята, после изучи тревожно лицето му.

— Ти си луд, знаеш го, нали?

— Повечето писатели са такива. Помислила ли си как ще живееш с мен? Тази игра като разумна жена ли те показва?

— Не, изкарва ме побъркана като теб. Ако спечелиш, какво ще правиш с побъркана жена, която не може да готви?

Дениъл засия от щастие.

— Любов, естествено. — Той цепи картите, разбърка ги и й даде пет. — Целта на тази игра е да получиш по-силна ръка от другия. Искаш ли да заложиш за по-интересно?

Джорджина реши, че ще й трябва още доста вино, за да се отпусне. Спокойното произнасяне на намерението на Дениъл да я люби я разтрепери и тя отпи солидна глътка от питието. Преди нощта да свърши, те щяха… Погледът й се стрелна към внушителното легло и обратно. Нямаше смисъл да мисли за това.

— Нямам никакви пари. — Тя се вгледа в картите с интерес. Какво ли представляваше силна ръка?

Съпругът й разтвори картите си във формата на ветрило като професионалист, после я погледна над тях. Изследователският му поглед падна върху извивката на корсажа й.

— Можем да започнем с копчета.

Слисана, тя впери поглед в него.

— Копчета?

Дениъл извади бележник и молив от джоба си, после закопча грижливо сакото и жилетката си.

— Имаш много повече от мен, но аз пък имам повече опит в играта. Така сме равни. Залагаме копчета. В края на всяка ръка победеният разкопчава толкова, колкото е спечелил другият.

Когато намерението му стана ясно, гъста червенина покри бузите й. Залагането не беше честно и той го знаеше. Личеше си по лукавия блясък в очите му. След няколко ръце тя щеше да стои тук по бельо, а той щеше да е още по риза. Беше намислила да го остави да спечели, но не и толкова лесно. Вирна брадичка.

— Връзките и кукичките се броят за копчета — предложи.

Дениъл изпъшка, но кимна в знак на съгласие.

— Добре, но дрехите трябва да се свалят, за да съм сигурен, че не хитруваш. Който остане последен с дрехи, печели.

Не мислеше, че може да се изчерви още повече, но почувства как я залива топлина. Без да посмее да го погледне в очите, Джорджина се втренчи в картите си.

— Кажи ми какво е силна ръка?