Патриша Райс
Необмислена постъпка (16)

Шестнадесета глава

— Какво си направил?

Мъжът зад масивното бюро скочи на крака и изгледа яростно най-големия си син, сякаш той бе откъснал главата му и я бе захвърлил на пода.

Питър пъхна ръце в джобовете си и изгледа баща си с ярост, не по-малка от неговата.

— Не можех да я оставя да се опозори с онзи негодник. Ще им е за урок. Онова, което искам да разбера, е, откъде е наследил фамилното си име. Все още не съм ходил до съда, но той се закле, че името му е Малоуни и че е мой брат. Дори пълен глупак не би посмял да го заяви, освен ако не разполага със солидно доказателство.

Артемис Малоуни пребледня като платно, но дали бе от ярост или от друго — бе трудно да се определи. Стисна ръбовете на бюрото, а лицето му остана скрито в сянката, хвърляна от собствената му фигура, което правеше неразгадаемо изражението му.

— Подлият интригантски кучи… — Не довърши ругатнята, изправи се, после седна в креслото си. — Намеренията му са прозрачни, разбира се. Необходимо е само да се фалшифицират документите. Не знам как е научил, но явно е направил собствено разследване. Никога не казахме на никого от вас, защото не смятахме, че е важно, но преди да се родиш ти, имахме друго дете. Син. Почина на третия ден след раждането си. Погребан е в семейната гробница. Можеш сам да видиш надгробния камък. На него е изписано името Дениъл Юън Малоуни.

За първи път тази сутрин Питър пое дълбоко въздух. Напрегнатата му фигура се поотпусна.

— Знаех си, че съществува някакво разумно обяснение. Копелето се опитва да се представи за един от нас, за да може да предяви претенции за дял от фамилното имущество, а също и към наследството на Джорджина. Мислиш ли, че ще отнесе въпроса до съда? Сигурно има начин да се установи фалшифицирането на документи?

Артемис взе писалка и започна да пише нещо върху една фирмена бланка.

— Предполагам, че ще се опита да ни изнудва. Няма да желае да се въвлече в съдебен спор. Ще уведомя адвоката ни. Ще осуетим всичко, преди още да е започнало. — Повдигна глава и изгледа гневно сина си. — А идеята ти да го ожениш за Джорджина Хановър е най-глупавото нещо, което някога ти е хрумвало. Но ще се погрижа и за това. Връщай се на работа.

Питър отново се скова. Стисна зъби, завъртя се и излезе, едва сдържайки яростта си. Понякога наистина му бе трудно да харесва баща си, но не се налагаше да го харесва, за да може да изпълнява нарежданията му. Старецът знаеше какво върши — в това нямаше съмнение. Но поне в настоящия момент Питър щеше да се постарае да бъде с едни гърди напред.

Като начало щеше да започне с посещение в съда.

 

 

Джорджина наблюдаваше от прозореца на новия си дом прашната улица, по която изтрополя селска каруца, натоварена с пресни плодове и зеленчуци. Беше малко късно да пристига за предобедния съботен пазар. Може би баща й бе толкова преуспяващ, че бе поръчал втора партида от фермерското производство.

Обърна се и бавно обходи с поглед почти празната стая, която двамата с Дениъл щяха да обитават. Не беше дори жилище, а склад. Стените не бяха боядисвани навярно от построяването на сградата. Дъските бяха избелели и ожулени от влаченето на машини по тях и излъскани от безброй човешки стъпки. Едва ли са били почиствани с пясък, а след това полирани, за да бъдат пригодени за изящни дамски обувки.

За свое облекчение бе открила някакво подобие на вътрешна чешма, но въпросното съоръжение бе също занемарено като всичко останало. Прозорците бяха без пердета. В стаите липсваха мебели, освен ако една печатарска преса, палет с поставен върху му дюшек и едно старо кресло можеха да се нарекат „мебелировка“.

Погледът й се спря на палета, върху който снощи бе спал Дениъл. Невъзможно бе да се надява, че тя ще се съгласи да спи върху подобно нещо, при това с него.

Повдигна гордо брадичка и се отправи към вратата. Дениъл я бе оставил сама, а самият той бе отишъл да изпълни някакви поръчки. Не знаеше какво очакваше да прави тя през това време, но знаеше какво самата тя възнамеряваше да направи. Отправи се на обиколка, за да проучи потенциалните възможности на останалите помещения в тази мръсна сграда.

Когато завърши обиколката си, бе дори още по-потисната, но поне имаше вече няколко идеи. От другата страна на коридора имаше стая, която можеше да приспособи за себе си. Нуждаеше се само от парцал и ведро, за да изчисти наслоените прахоляци и паяжините, натрупвани в продължение на години. Надяваше се, че Дениъл не плаща висок наем за това сметохранилище.

Преброи монетите, останали в портмонето, след като бе дала няколко на Дениъл, за да плати за доктор Фелпс. Баща й отпускаше щедра сума за джобни разходи през седмицата и бе в състояние веднага да изчисли броя на новите рокли и обувки, които би могла да си купи с тях, но не знаеше цените на никакви други стоки. Мислеше, че ще е най-разумно да държи сметка за всяко пени, поне докато не започнеше да заработва сама. Защо трябваше да харчи парите си за парцали и ведра, като знаеше откъде може да ги получи, без да плаща?

Баща й щеше да бъде извън себе си от гняв, но „Хановър Индъстриз“ беше също толкова нейна, колкото и негова. Или почти. Не виждаше защо да няма право да използва техните ведра и парцали, ако пожелае.

Решила, че действието е по-добро от бездействието, извади всичко от кожения куфар, разтръска няколко пъти най-непретенциозната рокля, която бе взела от нещата си, и бързо започна да се преоблича. Ослушваше се напрегнато, притеснена, че Дениъл можеше да се върне, преди да се е преоблякла, но чуваше само скимтенето на кучето, което молеше да бъде почесано зад ушите.

Дорис се облещи смаяна, когато Джорджина влезе в приемната, облечена в рокля, която изглеждаше като свалена направо от простора и която подхождаше по-скоро на слугиня. Дъщерята на Хановър й се усмихна ослепително, каза нещо за времето и бързо премина в другото помещение. Жените работеха, приведени над машините, и не посмяха да се обърнат, за да видят кой е влязъл, но началникът на цеха веднага забеляза чуждото присъствие в неговата „светая светих“. За щастие той бе в другия край на помещението и трябваше да заобиколи множество кашони, преди да стигне до нея. Джорджина помаха предизвикателно с ръка и отвори крилото на шкафа, в който държаха кофите и парцалите.

Преди Емъри да стигне до нея, вече държеше в ръце необходимите й неща. Надявайки се, че баща й не бе споменавал за нейното изпадане в немилост от съображения за запазване на собственото си достойнство, реши отново да изиграе ролята на разглезената дъщеря и само се усмихна, когато началникът на цеха й извика.

— Ще ги върна след малко! Мога сама да ги нося!

След което с безгрижно спокойствие, каквото не изпитваше, се врътна решително и излезе.

Помаха за довиждане на Дорис, когато мина край нея. Въздъхна облекчено, едва когато се озова отвън. Направи го. Не можеше да се каже, че бе хванала лъва за гривата, но бе направила сериозна заявка да го стори. И щеше да продължи да го предизвиква, докато не проумееха, че не могат да я държат настрани.

Бе само въпрос на време до сблъсъка с баща й, но щеше да се тревожи за това, когато се случеше.

Когато Дениъл се върна, завари обеднялата си съпруга цяла покрита с мръсотията и прахоляка, които допреди няколко часа все още си бяха по стените и пода на дома му. Искрящото злато на косите й сега бе скрито под кърпа, изпъстрена с мъхове и паяжини вместо с ярки цветчета, а носът й вместо с пудра, бе покрит с черен прах. Но лицето й грееше в усмивка, по-сияйна от зората, а под черните наслоения страните й бяха добили цвета на розови венчелистчета. Той се надяваше, че ускореното биене на сърцето му е породено просто от възхищение пред нейния ентусиазъм.

Посочи с ръка зад гърба си и тя нададе радостен вик, когато видя да влизат носачите, понесли табли за легло.

— Не тук! — извика тя и ги заотблъсква назад с четката от пера, сякаш бяха просто някакви си паяжини, а не стокилограмови мъже с бицепси, по-големи от нейната талия.

Те спряха и погледнаха към Дениъл в очакване на разпореждания. Той сви рамене и се обърна към Джорджина:

— Къде другаде би могло да се сложи?

— В спалнята. — Прихвана полата си, заобиколи носачите, прекоси коридора и разтвори широко вратата на просторната стая, чието почистване бе приключила преди малко.

Прозорците отразяваха слънчевите лъчи и къпеха в светлина помещението. Беше права. Стаята бе великолепна за спалня. Дениъл се извърна, за да погледне своята забележителна съпруга. Запита се как ли щеше да реагира, когато той се нанесеше тук заедно с нея.

Но я остави да се суети и да дава нареждания, както квачка подкарва пиленцата си, без да помрачава вълнението й. Беше хубаво да имаш жена, която да се грижи да ти създаде удобства. Не бе допускал, че Джорджина е от типа жени, които се посвещават на дома и домакинските си задължения, но определено нямаше основание да се оплаква. Беше повече от сигурен, че когато се прибере, ще я завари, свита в креслото, с книга в ръка, в очакване на завръщането му, за да я изведе да обядват някъде навън. Фактът, че бе направила усилия да превърне това място в дом, наистина сгряваше сърцето му.

Когато леглото бе поставено на посоченото от нея място, а матракът бе проверен за мекост и плътност и носачите си тръгнаха, Дениъл скръсти ръце на гърдите си и зачака Джорджина да си спомни за неговото присъствие. Поруменелите й от вълнение страни и начинът, по който замахна с четката от пера, за да отстрани някаква въображаема паяжина, му подсказаха, че й е трудно да приеме факта, че той няма да се дематериализира и да я остави насаме с приказния свят, в който въображението й я бе потопило.

— Стаята изглежда страхотно, госпожице Весела. Оценявам го. Предполагам, че сега ще трябва да намеря бюро за другата стая, за да работим като истински професионалисти.

Тя се обърна сепнато и го изгледа колебливо.

— Мислех, че спестяваш парите си за вестника.

Дениъл се облегна на касата на вратата и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Изведнъж се почувства неловко, че бе само по риза и налакътници, а не бе облечен като джентълмен. Не знаеше защо погледът й предизвикваше подобни мисли у него, но бе факт, че мускулите на раменете му потрепваха неспокойно под тънката памучна тъкан. Внезапно в стаята стана много-много горещо.

— Вестникът дълго време няма да носи печалба, но вече имам няколко поръчки за извършване на печатарски услуги. Което прави още по-необходимо присъствието ти тук. Ще имаш време да излезеш в града и да събереш необходимата ни информация, докато аз изпълнявам въпросните поръчки. И тъй като Макс много те хареса, можеш да го вземеш със себе си като охрана.

Тя кимна неуверено и Дениъл изведнъж се изпълни със състрадание. Горкото малко богато момиченце — бе видяло прекалено много от реалния живот, при това само за един ден! Не трябваше да бъде толкова мек с нея, но не можеше другояче. Желанието да бъдеш герой не се преодолява лесно.

— Какво ще кажеш да донеса вода, за да се измиеш, а след това можем да излезем да хапнем някъде? Недалеч оттук има едно местенце, чиито собственици са италианци, а те приготвят най-вкусните гозби, които някога си опитвала.

Лицето й веднага светна, а ръката й мигновено посегна към главата. Когато прашната кърпа падна на земята и косите се разпиляха по раменете й, златистият им блясък засенчи усмивката й и Дениъл не можа да устои на изкушението да прекоси стаята и да зарови пръсти в меките вълни на този златен водопад. Бе хубаво да знае, че има право да я докосва. Гърдите му щяха да се пръснат от чувство, което предпочиташе да не назовава. Просто се отдаде на удоволствието да усеща меките къдри между пръстите си, без да мисли за нищо друго.

— Косите ти сякаш са изваяни от слънчеви лъчи. Събрали са в себе си цялата топлота и блясък на слънчевия ден. Ще донеса огледало, за да се убедиш сама.

Именно тези думи бе желала да чуе, но неговото докосване я объркваше. Размърда се неспокойно, но не се отдръпна, когато пръстите му потънаха по-дълбоко в косите й. Установи, че се взира в две сиви очи, в които тлеят полуприкрити огньове, а сърцето й спря за миг, после препусна неистово в гърдите й. Разбира се, тези очи не изразяваха онова, което си мислеше, че прочита в тях.

Извърна поглед и той дръпна ръката си. Опитвайки се да сподави въздишката на облекчение, рече:

— Ще се приготвя бързо. — И не каза нищо, когато той се обърна и излезе.

Слава богу, че бе съобразила да почисти една стая за себе си. Да, снощи бе мислила, че връзката им е напълно платонична. Днес вече си мислеше, че мъжете не знаят значението на тази дума. Чувстваше се много по-уверено, когато стоеше на възможно по-голямо разстояние от тях.

 

 

Дениъл усети, че нещо не бе наред, веднага след като излезе от приятния унес.

Връщаше се от дрогерията, където бе оставил партида плакати, с мисълта как Джорджина ще го посрещне на прага. Вече си представяше предстоящата спокойна вечер с книга в ръка или задушевен разговор като прелюдия към оттеглянето в спалнята, когато чу стъпките зад гърба си. Опита се да си представи изкусителната настоятелност, която щеше да я тласне в неговите обятия и към първата целувка, докато завиваше зад ъгъла и се шмугна в най-близката пресечка. Бе му малко трудно да предположи докъде щеше да ги отведе въпросната целувка, докато изчакваше, стаен в един вход, за да види дали хората зад него щяха да продължат надолу по улицата. Но не продължиха, а спряха.

Въздъхна разочаровано и зае по-удобна позиция. Трябваше да прояви повече предвидливост, вместо да се отдава на мечти, докато бе в тази част на града. Онези двамата, които бе сплашил с револвера, вероятно имаха приятели в този квартал, които на драго сърце биха се заели да му го върнат. В пресечки като тази обикновено дебнеха джебчии и всякакви други отрепки, готови да нападнат всеки, проявил неразумността да демонстрира открито своето благосъстояние. Но той бе достатъчно опитен, за да се остави да бъде изненадан. Развитата в Тексас обостреност на сетивата му към дебнещите заплахи не бе останала там, когато се бе качил на влака за Кътлървил. Просто за момент бе притъпена от отдаването му на глупави фантазии. Определено не бе вчерашен.

Чу приглушените им гласове, докато се съветваха на ъгъла на пресечката, и съжали, че не бе взел колта. Рядко го носеше със себе си. Струваше му се някак мелодраматично за такова заспало градче като Кътлървил. Но ако възнамеряваше да продължи с печатането на радикални статии, насочени срещу икономическата империя на семейство Малоуни, от сега нататък щеше да се наложи да взема предохранителни мерки. Имаше неприятното предчувствие, че Артемис Малоуни е човек, чиито действия трябва да предвижда.

А несъмнено старецът щеше да премине в нападение, ако Питър го бе ощастливил с новината за прибързания брак на Джорджина. Почти изпита съчувствие към брат си, въпреки че му бе трудно да мисли за Питър като за истински брат. Вече бе на двадесет и осем и единствените братя, които бе имал, бяха братовчедите на Иви. По-скоро би предпочел тези две оглушителни кречетала пред изисканите мумии, носещи името Малоуни.

Качи се на първия етаж и зачака преследвачите да преминат в настъпление.

Навлязоха невъоръжени в уличката. Това беше добре. Облегнат на прозореца, Дениъл извика:

— Търсите ли някого, господа?

Мъжете зяпнаха изненадани, обърнаха се рязко и огледаха тясната уличка и тъй като не видяха никого, извърнаха глави нагоре.

Дениъл ги дари с най-прелестната си усмивка.

— Ще е по-добре да побързате, защото имам среща с една красива дама.

Не бяха глупаци, трябваше да им го признае. Озовали се в непредвидена ситуация, решиха да преминат направо към преговори, без обичайното подгряване с юмручен побой. По-високият носеше пепитено сако и раиран елек и много приличаше на Игън, ако изключим големия топчест нос. „Вероятно Малоуни подбира горилите си по сходство във физическите белези“, помисли си Дениъл, когато мъжът му извика:

— Слезте долу, където ще можем да разговаряме.

Усмихна се и скръсти ръце на гърдите си.

— Трябва да ви предадем нещо, което ще бъде във ваш интерес да изслушате — рече със сладникаво-прикоткващ глас говорителят на групичката.

Дениъл повдигна безразлично рамене.

— Предупредих ви да побързате. Ако имате нещо за казване, изплюйте го.

По-ниският се намръщи, при което лицето му заприлича на спаружен картоф с очички.

— Ще изплюем теб, надуто лайно такова. — И се опита да го докопа за ботушите.

Дениъл се хвана за касата на прозореца, прехвърли тежестта на тялото си и замахна с единия крак. Ритникът улучи спаружения под брадичката и той политна назад с вик на безсилна ярост и болка.

Пепитеният побърза да отстъпи на безопасно разстояние.

— Дошли сме с предложение, както вече казах. Някой е заинтересован да напуснете града. Колкото по-скоро го сторите, толкова повече ще ви плати. Носим билети за нощния влак. Ако сте се качили, на гарата ще чака човек със зелени пачки за вас. Ако изчакате до утре вечер, ще намали сумата със стотарка и ще продължи да отнема със стотарка за всяка следваща нощ. А ако вземете парите и се опитате да се върнете, човекът, от когото сте ги получили, ще ви чака, за да ви приветства с изваден нож.

Дениъл отново облегна рамене на касата.

— Колко щедро от ваша страна! Кажете на онзи, за когото работите, че ако ме чака на гарата с пакет нотариални актове, касаещи бараките, собственост на „Ей Би Си“, шансовете да проявя сговорчивост ще са по-големи. Ще проявя повече търпение от него, като се съглася да изчакам до утре вечер. Но за всеки ден закъснение след това ще искам нотариален акт за друга недвижима собственост. Мисля, че ще се задоволя с акта за собственост върху терена, на който е построен магазинът на шефа ви.

— Ти, мръсен малък… — Скокът на Пепитения в опит да докопа крака на Дениъл прекъсна ругатнята му, докато в същото време Спаружения се опита да сграбчи другия му крак.

Подготвен за техния ход, Дениъл се оттласна от перваза и скочи, преди те да го докопат. Върховете на ботушите му се забиха в настилката.

Не успя да запази равновесие, когато двамата го връхлетяха, но се изправи на крака много по-бързо от тях. Благодари мислено, че подметките на ботушите му бяха от твърд каучук, завъртя се и изрита първия от нападателите си.

Това определено щеше да направи дългия му ден още по-дълъг.