Сюзън Кери
Ангелът на джаза (4)

Четвърта глава

Горещите настойчиви устни на Джейк докоснаха нейните и нежно ги разтвориха. Като че усетил желанието й, той задълбочи целувката, докато на Ани й се стори, че е достигнал същността й. Ръцете му мачкаха и милваха гърдите й, докато зърната им се втвърдиха под сребристосивата тъкан на роклята. Останала без дъх, тя си представи как той разкопчава ципа й и оставя дрехата да се свлече на пода. При тази мисъл страстта й се усили още повече. Никога никой мъж не я бе карал да го желае така. Противно на разума и благоприличието, макар че го познаваше едва от един ден, а и бе твърде сдържана към мъжете, бе готова да му позволи да я съблече, да я отнесе в спалнята…

— Не! — внезапно каза Джейк. За нейно удивление и смущение той се отдръпна и нежно, но твърдо се освободи от прегръдката й. Краят на изпятия от нея блус се бе превърнал в действителност.

— Аз… Не разбирам — съкрушена прошепна тя.

— Не бих могъл да очаквам от теб да разбереш. — Той се обърна, явно ядосан на себе си. Смутена и почти разплакана, Ани някак успя да овладее чувствата си. С треперещи пръсти оправи косата и приглади роклята си.

— Мисля, че ми дължиш обяснение. — Гласът й леко трепереше. — Без съмнение ти изпитваше удоволствие от това, което правехме… Също както и аз.

Джейк й хвърли изненадан поглед.

— Права си. Така беше. Но ти си… Хм, не си от типа момичета, с които бих си позволил да имам връзка.

Сега беше неин ред да се учуди:

— Така ли? А какъв тип… жена съм аз според теб?

— Ти си от онези порядъчни и благовъзпитани момичета, които са крайно опасни. При това си страстна и ме възпламеняваш. Ако искаш да знаеш истината, съжалявам, че няма да мога да се възползвам от последните две неща.

— Какъв джентълмен!

— Не съвсем. Но си имам причини да постъпвам така. И не очаквам да ме разбереш. Моля те, приеми извиненията ми. Моя беше вината, че се увлякохме.

— Наистина ли? Загрижеността ти ме изумява! — Тя събра нещата си.

— Ани — хвана ръката й той, — ако ще работиш за мен, и двамата трябва да превъзмогнем онова, което се случи преди малко.

Тя се освободи от ръката му.

— Това ли е всичко, което искаш? Да работя за теб?

— Нима има нужда да питаш? Ти си страхотна певица, независимо дали го съзнаваш, или не. Ще вдигнеш реномето на „Изгубения рай“.

Ани трепна. Сякаш по ирония на съдбата най-накрая Джейк бе признал таланта й на певица… След като бе унищожил самочувствието й на жена.

— Е? — попита той с чувствения си дрезгав глас, който бе в състояние да накара краката й да се подкосят. — Все още не си подписала договора. Ще спазиш ли уговорените условия?

След този случай щеше да й бъде дяволски трудно да работи за него. А и вече се досещаше какво би означавало да бъде негова любовница.

— Добре — съгласи се Ани. — Ще ги спазя. Но също така ще ти обещая нещо. Между нас никога вече няма да се случи нещо подобно… Дори ако ти промениш намеренията си.

В красивите му очи се появи съжаление.

— Така ще бъде най-честно — съгласи се той. — Не забравяй да ми се обадиш, след като си уговориш час при фотографа. Искам да бъда там, за да се погрижа всичко да е наред.

— Добре. — Тя предизвикателно вирна глава. — Довиждане.

— Довиждане…

Вратата се затвори след нея. Ани слезе по тесните стълби. Чувствата й бяха в хаотично състояние. Бе сигурна в едно — той я бе пожелал. Но бе решен да не се обвързва с нея, както й бе казал, по свои лични съображения.

Постепенно смущението й отстъпи място на трезвия разсъдък. Тя с възмущение откри, че се опитва да оправдае Джейк. „Обзалагам се, че предишната му съпруга е била ужасно порядъчна и благовъзпитана — мислеше си тя. — Сигурно е някоя превзета лигла, която не е знаела как да задоволи мъж. Или пък е смятала, че е твърде добра за него. Трябва така да се е опарил, че да не смее отново да се обвърже. Освен с жена, в която е сигурен, че няма да се влюби.“

Ако догадките й бяха верни, той й бе направил неволен комплимент, който не бе сигурна, че заслужава. Поведението й в апартамента на Джейк доказваше, че тя съвсем не бе благовъзпитана и порядъчна. За стотен път, откакто бе отворила тайното чекмедже на Нед Дюпре, Ани се запита дали самата не е такава, каквато си представяше, че е била майка й — чувствена авантюристка, неспособна на постоянство. Може би бе от жените, които биха изоставили любимия си, увлечени в преследването на своята цел. Дали двете не бяха замесени от едно тесто — жени, които притежават само амбиция и чувственост?

И все пак в аргументите й имаше едно слабо място. Нима, докато бе в прегръдката на Джейк, не бе почувствала как всичките й планове за бъдещето отлитат надалеч? Не беше ли той най-важен за нея, не бе ли готова да стане завинаги негова любима, ако не я бе отблъснал?

Но в момента нямаше смисъл да размишлява над това. Джейк я беше отблъснал, бе я спасил от самата нея. Сега я чакаха по-важни неща — да репетира песните, да разпита хазайката си дали не знае нещо за майка й, а също така да си намери още някоя работа на половин ден.

Трябваше да се опита да забрави, че на устните й още гори целувката на Джейк…

 

 

Разговорът, който проведе на следната сутрин със Сабрина Джонсън, не й разкри нищо ново. По-късно Ани позвъни във фотографското ателие от телефонния автомат. Отговори й женски глас, едновременно чувствен и делови. След като спомена името на Джейк Сейнт Арнолд, тонът на жената моментално се промени.

— Ах! — възкликна тя с едва прикрит интерес. — Вие сигурно сте певицата, за която той ми разказа.

Значи Джейк вече я бе обсъждал с тази личност, която вероятно беше секретарка на фотографа! Ани се зачуди дали са интимни приятели.

— Точно така — потвърди Ани. — Трябва да си направя снимки колкото може по-скоро.

От другата страна настъпи кратко мълчание, придружено от прелистването на няколко страници.

— Ще можем да ви приемем в петък в десет — отговори най-сетне секретарката. — Вие имате адреса. Ако искате, ще позвъня на Джейк и ще го уведомя за часа на снимките.

— Ще ви бъда много благодарна. — В гласа й неволно се прокрадна нотка на раздразнение.

Ани се върна в стаята си още по-разстроена от вчера. Облече се скромно — в бяла блуза, бежова ленена пола и удобни спортни обувки. И все пак у нея имаше нещо от новата Ани Дюпре, джаз певицата. Косата свободно се спускаше по раменете й, а в очите гореше непознато досега чувство…

 

 

Бърбън стрийт изглеждаше различно на дневна светлина. Бариерите, които вечер спираха движението, сега бяха вдигнати и улицата бе задръстена от камиони, които зареждаха многобройните магазинчета. По тротоарите още имаше локвички, останали от почистването след снощните гуляйджии.

Като не знаеше накъде да поеме, Ани се шляеше по улицата заедно с тълпата от туристи. Също като тях се взираше в многобройните нощни заведения, ресторанти, джаз клубове и магазини. Изведнъж на витрината на един ресторант на име „Джерико Ойстър Бар“ видя обява: „Търси се сервитьорка на половин работно време“. Тя пристъпи по-близо и надникна вътре. Хареса й старомодният под от осмоъгълни плочки и облицованите с дърво стени. Одобри дори менюто, изложено на витрината. То се състоеше предимно от аламинути, наливна бира и блюда с раци и стриди.

Тя стеснително влезе вътре и пристъпи към бара. Един огромен мъж, облечен в бяло, с традиционната висока бухнала шапка, облегна лакти на барплота и я зачака да заговори. Ани му отправи най-хубавата си усмивка, след което каза името си и обясни, че е дошла във връзка с обявата.

— Никога преди не съм била келнерка — призна тя. — Работя като певица в „Изгубения рай“. Но се нуждая от допълнителна работа през свободното си време.

— При мен постъпват на работа само певици — оплака се дебеланкото и погледна към единствената келнерка — стройно момиче с кестенява коса, което се усмихна на Ани.

Тя учтиво зачака. След известно време мъжът неохотно се представи като Буба Райт и започна да обяснява в какво ще се състои работата й. Двадесет минути по-късно, за своя изненада, тя бе наета. Но трябваше да започне веднага.

— Здрасти, аз съм Сали Райън. Не можах да се сдържа да не подслушам разговора ви — каза новата й колежка, когато Ани се появи от стаята за преобличане в сервитьорска униформа. — Аз също съм нещо като певица. Ти отскоро ли си в града? Случайно да търсиш някой, с когото да живеете заедно?

Вечерта, когато Ани се върна в пансиона, краката й тежаха като олово. Но бе свършила добра работа. Освен това имаше перспектива за постоянно жилище. Когато се мушна в леглото, погледът й попадна на бялата вечерна рокля на Соланж, закачена да се проветрява пред отворения прозорец. На следната сутрин трябваше да репетира с Оскар, след това да отиде при фотографа. Джейк също щеше да бъде там.

„Ще се справя с това глупаво увлечение, ако ще дори да ми струва живота! — каза си тя и загаси лампата. — Освен това, тази вечер съм твърде уморена, за да мисля за него.“

 

 

Фотографското студио бе на втория етаж на една жилищна сграда в Понталба с изглед към Джексън Скуеър — сърцето на Френския квартал. Ани изкачи стълбите. Носеше на закачалка вечерната рокля на Соланж, обвита в голям найлонов плик. Когато влезе в преддверието на студиото, я обзеха опасения. Как точно смяташе Джейк да я накара да позира? И дали неговата приятелка, секретарката с глас на сирена, щеше да заподозре случилото се между тях?

Сякаш в отговор на въпросите й, от студиото излезе висока закръглена брюнетка в бежови панталони и широка риза от рисувана коприна. Двете жени мълчаливо се втренчиха една в друга и помежду им се надигна взаимна неприязън. Като се опитваше да изглежда равнодушна, Ани се представи и огледа късата коса на брюнетката, яркото червило и самоувереното й държание. Значи това бе типът любовница, какъвто Джейк би избрал! В никакъв случай не бе невинна. Изведнъж жената рязко я откъсна от мислите й.

— Аз съм Йоланд Кар. Гримьорната е нататък. Защо не се преоблечете и не ми покажете какво ще снимам? Джейк трябва да пристигне всеки момент.

— Вие ли сте фотографът? — без да иска, издаде учудването си Ани.

Брюнетката й отправи блестяща усмивка.

— А вие какво мислехте? Че тази професия е само за мъже ли?

— Не съвсем. Просто Джейк не спомена…

— Типично в негов стил. — Йоланд сви рамене. — А сега, ако нямате нищо против…

Ани се отправи към гримьорната, благодарна на възможността да изчезне за малко от погледа й.

— Сложи си повечко грим — извика след нея фотографката. — Това, което в момента е на лицето ти, ще изчезне напълно под силната светлина на прожекторите.

Няколко минути по-късно, гримирана и с поправена прическа, Ани влезе в студиото и видя, че Джейк я чака. Той я огледа от глава до пети. В сините му очи проблесна пламъче на възхищение.

— Красива си. — Гласът му бе леко грапав. — И си облечена точно така, както се надявах.

— Значи според теб роклята е достатъчно изрязана?

За момент погледът му се задържа на дълбокото деколте.

— Не съм казал такова нещо. Може би не съм склонен да платя, за да притежавам това, което е в роклята, но нищо не ми пречи да позяпам.

Ани кипна от гняв. За нейно възмущение пулсът й отново се бе ускорил по същия глупав начин, а въображението й бе готово да се впусне в безумен полет.

Сякаш прочел мислите й, Джейк се отдръпна от нея.

— Да започваме, Ланд — нехайно каза той. — Направи няколко пробни снимки, за да видим как ще потръгне.

— Добре. — Йоланд нави розовите си копринени ръкави, включи прожекторите и ги нагласи. — Застани тук — нареди тя и погледна цифрите на светломера. — Готово.

За изненада на Ани Джейк й подаде микрофон.

— Не е включен — предупреди я той, и пусна касета с плейбека на песента, която бе изпяла в онзи следобед. — Но искам да пееш, като че за теб свири цял оркестър.

Застанала с лице към прожекторите, тя не можеше да види почти нищо в студиото. Джейк превъртя касетата от началото и Йоланд изщрака няколко пробни снимки. Ани с ужас откри, че гърлото й се е свило. Бе напрегната много повече, отколкото при прослушването преди два дни.

— Прекалено е скована — промърмори Йоланд. — Нищо няма да излезе.

— Ще видя какво мога да направя — сви рамене Джейк и спря касетофона. — Добре, Ани. — Той приближи към нея така, че лицето му остана в сянка. — Затвори очи за момент. Само ме слушай и не мисли за нищо друго.

Ани се подчини, макар че се чувстваше отчаяна, а отгоре на всичко започваше да се поти от горещината на прожекторите.

— Искам да си представиш, че тук сме само двамата с теб и репетираме заедно, аз свиря на пиано, а ти пееш само за мен. Разбра ли?

— Разбрах — прошепна тя.

— А сега… Започни да пееш сама, а аз постепенно ще усиля музиката.

Някак тя успя да направи както той й каза. Отначало гласът й бе накъсан и леко несигурен. След малко, когато Джейк отново пусна музиката, Ани млъкна и отвори очи.

— Точно така, ангелче — меко я окуражи той. — Ти си така дяволски красива, че няма защо да се притесняваш. Не обръщай внимание на фотоапарата. Пей само за мен!

Може би й помогна това, че не можеше да го види добре. Или пък особената нотка в гласа му, която бе чула само веднъж, когато й бе казал, че е твърде добра, за да я прегръща. Но каквато и да бе причината, Ани се остави песента да я увлече и скоро затанцува с микрофона. Отметна косата си така, че да падне на челото й по онзи екзотичен начин, който Джейк харесваше. Чрез класическите думи на текста му предаваше посланието си, внушаваше му, че ако бяха любовници, всяка нейна песен щеше да бъде покана да направят онова, което и двамата желаеха…

— Точно така, скъпа.

Зад него Йоланд щракаше с фотоапарата, но Ани не я чуваше.

— Използвай великолепното си тяло — почти й прошепна той. Гласът му беше изпълнен с обещания. — Завърти се… Точно така… Отметни глава и изнеси бедрата напред, както когато пееше пред мен и Хари. Накарай ме да пожелая това, което и двамата знаем, че можеш да дадеш…

Като насън Ани се остави на чувствата си и те се изляха в сантименталната песен. Гласът й вече не трепереше, а се лееше красиво, изтръгвайки и последната капка емоционалност от всяка дума.

Изведнъж, преди да успее напълно да се осъзнае, песента свърши. Оркестърът поде друга мелодия, а Джейк изключи касетофона.

— Това е всичко, Ани. Беше фантастична!

— Мисля, че хванах няколко добри пози — каза Йоланд, докато изключваше прожекторите. Думите й явно бяха отправени към Джейк. — Доколкото разбрах, бързаш със снимките. Ще бъдат готови към четири. Отбий се следобед.

Джейк кимна.

— Смятам да отидем да обядваме.

За момент Ани остана неподвижна и премигна, за да се приспособи към промяната на светлината. Значи Джейк щеше да я отпрати така лесно, след като бе предизвикал у нея буря от емоции? Какво ли си мислеше фотографката за малката игра, която си бе позволил? Вероятно смяташе, че ако Ани се бе хванала, значи беше глупачка. Тя се почувства излишна. Остави микрофона на пода и се запъти към гримьорната.

— Поканата се отнася и за теб! — извика след нея Джейк. Ани се насили да не се обръща.

— Благодаря, но не мога. — Постара се гласът й да прозвучи колкото може по-равнодушно. — Имам други ангажименти…