Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (9)

Глава осма

Два дни по-късно, в една съботна утрин, Джак получи писмо от „Дартмур-Егис“. Напечатаните на пишеща машина инициали над адреса върху пликчето бяха Т. Е. У., по които Джак веднага разпозна името на подателя — Трюз, както го наричаха съкратено — художественият редактор. Преди седмица Джак и Джоуел се бяха срещнали набързо с Трилони Уотсън. Джак очакваше от него одобрително писмо, тъй като Трюз бе харесал графиките, но бе изразил „съображения за някои промени“. Художествените редактори винаги имаха някакви забележки.

Застанал до прозореца откъм фасадата на дома. Джак отвори писмото.

„Уважаеми мистър Съдърланд,

С кратка бележка Ви уведомявам, че Вашите двадесет и осем графики са превъзходни. Всяка от тях носи особена лекота и свежест — бих казал чистосърдечно, че към рисунъка им няма какво да се добави или отнеме. С други думи, довършвайте по-скоро работата си, тъй като не бихте могли да се справите по-добре. Тези, които получих, ми изглеждат като оригинални приумици, с индивидуален почерк и неподправен реализъм. Е, определено не са реалистични, но искам да кажа, че са белязани от непринуденост и великолепен художествен усет.

Моите поздравления.

Трюз

Трилони Е. Уотсън“

Джак се усмихна, огледа се наоколо в дневната с невиждащи очи и почувствува, че сърцето му заби учестено. Известие от Трюз! Е, успехът му бе в кърпа вързан. Да се обади ли на Джоуел да го зарадва? Стоп, успокой се, изкомандува се Джак. Джоуел можеше да е получил същото писмо тази сутрин с известие за контрактацията. Със сигурност одобрението на илюстрациите означаваше и сключване на договор.

Бе около девет сутринта, Наталия още спеше. Малко по-рано Сюзън бе завела Амелия в зоологическата градина — смяташе да се грижи за нея целия ден. Наталините задължения в галерията започваха днес от обяд.

Джак се беше събудил рано тази сутрин, за да направи обичайния си крос по Бедфорд стрийт към Хъдсън и обратно. На връщане зърна мъжа на име Ралф, разхождащ кучето си Бог и ако не се лъжеше, той бе вдигнал ръка с явното намерение да го заговори. Добра идея, няма що, да ти се лепне някой в шест сутринта, когато тичаш по анцуг и да ти изнесе лекция върху човешката доброта и морала, може би, както му бе казала Елси.

Надникна отново в писмото от Трюз и забеляза в долното ъгълче на страницата написаното с дребен почерк „обърни“.

„Зная за един друг проект, който може да Ви заинтересува. Обадете ми се в най-скоро време.“

Денят започваше добре! Джак отиде в работната си стая и погледна към последната си скица за живописна картина. Опитваше се да постигне идеята за композиционен баланс, за подвижно равновесие и динамично спокойствие, от които толкова се възхищаваше в абстрактните платна на Брак — работеше с молив, гума, резец и маслени пастели. Да наблегне ли върху живописта, питаше се той — и от фатално значение ли бе това за него? От двадесет и петте живописни експерименти досега само четири или пет му се бяха понравили. Или да работи упорито само върху графиката? И още десет години ли щеше да си задава отново този въпрос, все още правейки опити да рисува живопис? Навярно да.

Когато Наталия се събуди, Джак бе приготвил вече горещо кафе и бе наредил кухненската маса за закуска с кифличките, купени рано сутринта. Показа на Наталия известието от Трюз.

— Чудесно — отбеляза тя. — Надявам се, че ще направят и реклама. Това би следвало да се включи в договора. Каква е цената, последно?

— Някой бе споменал хиляда шестстотин деветдесет и пет. За жалост, книжлето е твърде тънко. За тази цена.

— Хората заплащат добре за илюстрациите — отбеляза спокойно Наталия, отхапвайки от кифличката. — Ще кажа на Изабел — ще я помоля да изложи няколко книги на видно място в галерията. Мисля, че преди време тя ми беше предложила това.

Джак бе вече в ателието си, когато Наталия дръпна пердето, за да му каже, че излиза.

— Надявам се да се върна към шест и половина. Пооправих малко стаята на Амелия. Това може да насърчи Сюзън за повечко старание. Божичко, какво разпиляно малко момиче! — изплака Наталия, наблягайки върху последните две думи.

Джак се засмя.

Няколко минути след захлопването на външната врата Джак не устоя на импулса си да се обади на Джоуел Макферсън.

Джоуел вдигна телефона след деветото позвъняване, гласът му звучеше почти бездиханен.

— Тъкмо излизах да пазарувам — изпъшка той — и трябваше да се върна по стъпалата, понеже чух телефона.

— Не можа ли да изпратиш Тери на пазар?

— Тери не е тук. Да не мислиш, че живее с мен?

— Не задавам нетактични въпроси.

— Тогава престани с твоите погрешни, идиотски намеци — изръмжа Джоуел.

— Обаждам се, защото… Получих приятно известие от Трюз. Харесал е нещата ми. Без никакви промени.

— Да не ме будалкаш? Без никакви промени? Та това означава договор. Благодаря ти, Джак!

— Ще ти покажа писмото, когато се видим. Езикът, с който хвали илюстрациите ми, е направо поетичен. Слез долу и провери пощенската си кутия.

След това емоциите поутихнаха и Джак се потопи в работата си, забравил за времето и изключил света от съзнанието си. Сега експериментираше с цветовете — умбра, бледозелено, златната охра, представяйки си ги като маслена живопис. Жълтото бе в бадемовидна форма, рееща се сред останалите багри, линии и петна. Той подпря картона върху масата и отстъпи назад, за да му се полюбува.

Звънецът на вратата кратко иззвъня.

„По дяволите“ — измърмори Джак. Навярно хлапетата пак си правеха номера в събота сутринта. Отвори вратата на апартамента с намерението да слезе долу и да види кой го бе обезпокоил, преди да натисне копчето на домофона, но чу по стъпалата бърборене, после тихия, но ясен глас на Сюзън и смеха на Амелия. Не ги очакваше преди пет следобед и затова малко се подразни. Облегна се на перилата в коридора и когато стигнаха до втория етаж, се провикна:

— Случило ли се е нещо, Сюзън?

— Не, Джак. Амелия не си е взела якето.

Навън доста позахладняло, обясни Сюзън. Амелия заяви, че е хванала настинка, а Сюзън меко я поправи, че й няма нищо и я помоли да престане да преувеличава. Бе донесла лек обяд — нещо, което майка й приготвила у дома и предложи на Джак да се присъедини към тях, но Джак учтиво отклони поканата й.

— Ще затворя кухненската врата, Джак, за да не ти вдигаме шум. Навярно искаш да работиш — каза Сюзън.

Джак кимна. Двете щяха да излязат веднага, след като похапнат.

— О, има нещо в кутията ти долу, Джак. Щях да ти го донеса, но не носех ключовете си в момента, извини ме.

— Получих вече пощата си тази сутрин… Нещо важно ли изглежда?

В пощенската им кутия бе изрязан отвор във формата на цветенце, през който човек лесно можеше да надникне.

— Не мога да ти кажа. Бял плик. Искаш ли да сляза?

— Не, сам ще проверя.

Джак слезе долу от чисто любопитство. Пликът нямаше марка и бе написан с едър, четлив почерк на ръка за мистър Съдърланд, с адреса му и пощенския код. Тъкмо смяташе да го разпечата, когато видя мисис Фарли на тротоара с малката си пазарска количка на две колелца, пълна с хранителни продукти — вдигна тежестта, изкачи предните стъпала и я понесе към втория етаж, до апартамента на възрастната жена. Тя бе на седемдесет години и живееше сама.

— Много мило от ваша страна, мистър Съдърланд. Ама че сте силен!

— Уф! Оф! Удоволствието беше мое, мисис Фарли! — ухили се Джак. Помогна на жената да вкара количката си в коридора на апартамента и отново се спусна по стъпалата.

По подписа на обратната страна на плика Джак разбра, че писмото е от Ралф Линдърман. Започна да чете, озадачено свъсил вежди, от минута на минута все повече намръщен.

Събота, сутринта

„Уважаеми мистър Съдърланд,

Струва ми се, че едно писмо би Ви обезпокоило по-малко, отколкото телефонен разговор, пък и така ще се изразя по-ясно. Става дума за Елси — убеден съм, че знаете вече името й — която видях да излиза с Вас от дома Ви вчера следобед. Не зная какво се е случило между вас. Елси е твърде впечатлително младо момиче, извънредно крехко и характерът й е още неоформен. Лесно може да бъде отклонена от правия път и това вече е започнало. Тя наскоро — съвсем наскоро е дошла в големия град, не знае как да се защищава, а и аз вече имам опасения, че е попаднала в това, което по преценка на всекиго би могло да се нарече лоша компания. Мисля, че момичето, с което споделя квартирата си, е обикновена проститутка, макар и да е твърде млада. Елси не разполага с много пари, а вие знаете добре, какви са изкушенията в този случай.

Вие сте женен човек, но много женени мъже се забъркват в разни каши, и то не по собствено желание. Две неща биха могли да се случат. Елси може да се опита чрез някаква хитра уловка да вземе пари от Вас или някой от хулиганите, с които се движи, може да се осмели да Ви нападне. Нищо не е невъзможно в този огромен град, пълен с полуненормални хора. Отправям най-голямата си загриженост към Вас и Елси. И ако тази моя намеса Вие не счетете за обида или нахалство, мисля, че би било във Ваш интерес двамата да не се срещате повече.

Бих желал да Ви поясня и някои други неща по този въпрос, стига да имате желание да ме изслушате. Ако не — то, моля, приемете думите ми в най-точния им смисъл — като сърдечни, конструктивни и изпълнени с най-добри намерения.

Искрено Ваш:

Ралф Линдърман“

Старият бърборко имаше разюздани фантазии и пълен с мръснички, непристойни намеци речник. От писмото на Джак леко му се догади, почувствува се някак шантажиран и заплашен. Беше изписано на ръка от двете страни на лист от машинописна хартия, каквато малко хора имат у дома си, съобрази той. Да не би Ралф Линдърман да пишеше фантастични романи в свободното си време? Или есета върху морала? Почеркът му бе ситен и четлив, буквите чистичко нанизани една зад друга, свързани помежду си.

Опитай се да изхвърлиш това от главата си, каза си Джак. Старикът иска само да му се обърне малко повечко внимание, да си начеше езика с някого. Но Джак остана с тягостното впечатление, че Ралф Линдърман явно патрулира из квартала с кучето си, подобно на прасе и души стъпките му чак до собствената му врата. Джак още не бе решил дали да покани Елси у дома да му позира — но да предположим, че сериозно му хрумнеше подобна идея? За какво се мислеше този смахнат, та да си позволява да вдига около себе си такава гюрултия? Ралф Линдърман не бе написал адреса си върху обратната страна на плика. Джак взе телефония указател и потърси името му. За голяма негова изненада, тъй като не бе очаквал Линдърман да разполага с частен телефон, той лесно намери името Линдърман, Ралф У., живеещ на Блийкър стрийт, точно на тази улица, за която му бе споменала Елси. Това придаваше на старика известно благоприличие и почтеност, което още повече подразни Джак.

Джак мислеше да разкаже на Наталия за срещата си с Елси в онази дъждовна нощ и за неочакваното й посещение в дома им, както и за връзката й със странния човек, върнал портфейла му, но за това не се отвори възможност, тъй като двамата дълго разговаряха за пиесата „Глупав от любов“, която Наталия бе харесала повече от него. Пък и чувствуваше, че ако сподели преживяванията си, последвани от глупашкото писмо тази сутрин, щеше нахалост да обезпокои жена си с някаква си там история, далеч не толкова забавна, че да си заслужава да се разкаже като развлекателна шега.

Спомни си една сутрин преди около три седмици, когато бяха излезли с Амелия да купят нещо от магазинчето на Роси, и дъщеря му внезапно посочи някого с пръст и извика:

— Татко, погледни! Ето го мъжа, който ми нарисува! С кучето си!

Да, наистина, самият Ралф Линдърман се перчеше на улицата с Бог на каишка, повдигнал в този миг задния си крак.

— Няма ли да го поздравиш?

Джак отвърна „Не, не сега“ и дръпна дъщеря си, като усили крачка.

Ралф имаше неопределени работни часове. Това бе допълнителна досада — Джак си въобразяваше, че е наблюдаван денонощно от зоркото, пронизващо око на някакво триглаво, шесткрако същество, което бдеше на смени в квартала. Момичето Елси имаше също неопределено работно време. Всъщност, ако погледнеше по-трезво на нещата, не бе ли и самият той човек на променливите настроения, оставащ да работи понякога до два часа през нощта, след което излизаше огладнял да търси някое денонощно барче, където да си купи хамбургер?

Джак реши да не обръща внимание на Ралф Линдърман, да се преструва, че не го забелязва или чува, ако онзи решеше да го заговори насред улицата. Рано или късно Линдърман щеше да се откаже от играта и да се залепи за някой друг познат на Елси.

Тъй като Ралф често разхождаше кучето си по Бедфорд, Джак реши да избягва тази улица по време на ранните си кросове, които не провеждаше, все пак, всяка сутрин, и да тича по Гроув откъм западната страна на Хъдсън. Понякога Наталия бе в настроение рано сутринта и полузамаяна го будеше с нежни ласки по гърдите и корема, по всички чувствени места на тялото му като прелюдия към любовната им прегръдка. След това Наталия потъваше в дълбок сън, което радваше Джак, тъй като в тези моменти си мислеше, че я е удовлетворил напълно; по-късно, ако й се налагаше да излезе, я събуждаше с чаша силно горещо кафе, но обикновено я оставяше да спи докато иска.

Следващата седмица му донесе едно малко разочарование и едно приятно известие в пощенската кутия. Разочарованието идваше от предложената му за илюстриране книга, чието съдържание бе, според преценката му, доста вулгарно, с глуповат и измъчен хумор. Поръчката бе от друга издателска къща, наречена „Флагшип“. В сравнение с тези треторазредни скечове книгата на Джоуел „Полуразбрани мечти“ му приличаше повече на роман — затова и Джак учтиво отклони предложението. Кратък поглед върху ръкописа, прелистен в офиса, му беше достатъчен. Един от скечовете бе недодялан, циничен каламбур върху думата „плацдарм“. Илюстрациите на Джон Съдърланд, каза си Джак, трябваше да повишат стойността на книгата, за да я пробутат на пазара. Не хареса и издателя, с който трябваше да преговаря, или той може би просто не му се беше понравил по асоциация с блудкавата книга, така че, за отмъщение или за измъкване от ситуацията Джак фантастично си вдигна акциите. „Искам вече по хиляда на илюстрация и полагаемия ми се процент от прихода, и…“ Вярваше ли му въобще издателят? Както и да е, очите му се разшириха и сигурно новината за тази цена щеше бързо да се разнесе, но — както би отбелязала Наталия — това нямаше чак толкова да му навреди. Не възнамеряваше да си признае за този гаф на Трюз, освен ако той сам не го запиташе за договарянето с „Флагшип“.

Приятната новина бе картичка от Илейн и Макс Армстронг, любимите им приятели и съседи от западната Единадесета улица. Пишеха, че се връщат от Париж в началото на ноември и много биха се радвали, ако Наталия и Джак са се прибрали в апартамента си на Гроув. Макс беше адвокат, гонеше четиридесетте и бе изпратен в Париж за четири месеца от фирмата си. Имаха шестгодишен син, Джейсън, благодарение на който се бяха запознали в Детския театър във Вилидж. Илейн работеше в някаква компания за вътрешен дизайн и бе с няколко години по-млада от Макс. Бе втората му съпруга.

— Липсват ми — каза Наталия замислено, след като прочете картичката. Отбеляза го по присъщия си сериозен начин, леко смръщвайки вежди, без да поглежда към Джак, сякаш мислеше гласно. Обожаваше я в тези моменти на простички и непринудени откровения.

Бе направила подобен простичък коментар и на пиесата на Сам Шепърд „Глупав от любов“: „Виждам как половинка брат и сестра могат да бъдат влюбени един в друг много по-силно, отколкото несвързани кръвно помежду си хора“. Наталия считаше, че всеки човек дълбоко в себе си е склонен към инцест — ето защо върху роднинските връзки се е налагало табу. Говореше за малките природени братче и сестриче, пълзящи заедно по пода, а когато Джак подхвърли, че в пиесата двамата не са се виждали до петнадесетгодишната си възраст, тя възрази: „Все пак, те някак си са разбирали, че са половинка брат и сестра — и това, за което говоря, е примитивното в човешката природа — също като котенцата от едно котило, които започват да се съчетават, щом достигнат зрялост“. Джак разбираше смисъла на думите й, но не и емоциите, които ги подклаждаха, особено когато ги пренасяше върху хора. Това често му се случваше при разговор с Наталия.

Наталия прекарваше половината от свободното си време с него, мислеше си Джак, а останалата част посвещаваше на други. На фона неизменно присъствуваше Луис Уонфелд, с вечните му командировки и пътувания до Филаделфия и Ню Йорк — и когато Джак си мислеше, че е в единия град, той спокойно би могъл да бъде в другия заедно с Наталия, но тя може би се срещаше случайно с него, просто защото Луис се навърташе наблизо. Наталия се прибираше в два или в три сутринта след вечерите, прекарани с Луис „някъде навън“ или в квартирата му, а когато на следващата сутрин се чувствуваше изморена и се обаждаше на Изабел в галерията, за да я уведоми, че няма да може да дойде до два следобед, Изабел никога не протестираше. Джак знаеше, че спокойно можеше да придружава Наталия на вечерните събирания в дома на Луис, но знаеше също така, че компанията му се състоеше предимно от мъже, с други думи, хомосексуалисти, сред които се чувствуваше доста неловко, е… направо излишен. „Ние не говорим за секс — нито си разказваме шегички“, бе пояснила Наталия като един вид оправдание. „Ако ме питаш, всъщност на обикновените събирания се говори много повече за секс и се флиртува.“

Според Наталия те разговаряли за какво ли не, само не и за секс. Но те, (момчетата), винаги желаели компанията им да бъде украсена с по едно-две момичета или някоя по-възрастна жена. Наталия — възрастна жена, на двадесет и осем години! От друга страна, Джак бе подразбрал, че някои от момичетата са на по двадесет. Но не изпитваше открита неприязън или възмущение, тъй като в условията на техния брачен съюз стоеше зачитането на личната свобода и избягването на „залепването един за друг“, както се бе изразила Наталия. Джак намираше идеята за разумна и логична. От една страна, това предотвратяваше отегчението им един от друг и можеше завинаги да запази непокътната свежестта на връзката им. Преди женитбата Джак бе дал обещание за такава независимост и нямаше намерение да се отрече от думите си. Другото, от което не можеше да се оплаче, бе, че разполагаше с доста време за творческо уединение.

Без знанието на Наталия, която уважаваше усърдните му занимания и никога не проявяваше любопитство към онова, което вършеше в момента, Джак експериментираше с акрилни бои върху платно зарисовката на странни, силно удължени фигури. Изглеждаха добре в бледите си пастелни цветове, очертани с фини черни контури, някои — с мъгляви, получезнещи сред фона силуети. Разбира се, дори и с тънка четка той не можеше да постигне отривистия замах на перото. Но десетте му скици, направени досега, изглеждаха окуражаващо добри — харесваше особено една, която бе нарекъл „Самоубийството“, изобразяваща фигура с неопределен пол, приведена над една почти пълна вана, стиснала в ръце въже, наострен бръснач и букет цветя.

Макар и да избягваше Бедфорд стрийт, една сутрин Джак зърна Ралф Линдърман в мига, когато заобикаляше с подскоци ъгъла между Хъдсън и Бароу стрийт. Линдърман тъкмо пресичаше Бароу — разбира се, с Бог на каишка — отправил се в посока на север, когато забеляза Джак и се провикна от тротоара:

— О, мистър Съдърланд! Може ли да поговоря…

Джак, престорил се на глух, продължи да тича по отсрещната страна на улицата, без да му обърне внимание. Бяха изминали повече от две седмици, откакто бе получил писмото му, което той ядосано разкъса и изхвърли.