Ана Годбърсън
Клюки (46)

Четирийсет и четвърта глава

„Полицейските участъци получават анонимни сигнали от хора, които твърдят, че са видели Елизабет Холанд на най-различни места: месарница на Лъдлоу стрийт, моста «Бруклин», в карета в парка, облечена като за езда, нахлупила цилиндър. Това хвърля допълнителни съмнения върху нелепите слухове, че все още е жива.“

Из първа страница на „Ню Йорк Импириъл“, неделя, 31 декември 1899 г.

На централната гара цареше истински хаос, наоколо щъкаха мъже и жени в тежки зимни палта, натоварени с багаж. Чакалнята с редиците дълги лъскави пейки бе претъпкана, разнасяха се информационни съобщения, хора се провикваха с надеждата да открият изгубили се членове от семейството. Денят беше натоварен, затова Сноудън настоя да тръгнат. Хората, които работеха в града, бързаха да се приберат при семействата си, а онези, дошли да изкарат пари, ала профукали всичко тъкмо преди настъпването на великата Нова година, се връщаха по домовете си, притиснати от срам. Веселяци от крайните квартали се стичаха в града. Хората бяха отделили повече време за сбогуване и сега трябваше да бързат. Госпожа Холанд предупреди Уил и Елизабет да бъдат дискретни, по никакъв начин да не привличат вниманието към себе си, но новото семейство Келър, озовали се сред хаоса на заминаващи и пристигащи, не успяваха да скрият усмивките си и се държаха за ръце.

Новата година почти беше дошла и животът ги очакваше. Този път заминаваха убедени, че всичко вкъщи е наред, благословени от роднините на булката. „Аз наистина съм булка“, помисли си Елизабет, докато едрата ръка на Уил стискаше нейната малка и я водеше през множеството към влака. Той се обърна и се усмихна — нямаше причина, реши тя или може би всичко бе причината — а тя се засмя. Отметна глава и качулката й се смъкна. Вдигна ръка и докосна главата си, защото бе сложила шапката в багажа и сега косата й беше покрита само с дантела. Пусна ръката на Уил и спря, за да вдигне качулката. В същия момент чу някой да я вика — беше старото й име, с което беше свикнала — и се обърна.

— Госпожице Холанд, госпожице Холанд!

Обърна се, все още усмихната, сърцето й беше изпълнено с радост. Едва тогава си спомни, че никой не бива да я вижда. Тълпата се беше разделила и неколцина мъже в сини униформи пристъпиха към нея. Усети ръцете на Уил отзад — едната на ребрата, другата на рамото. Вдъхна мириса на чистата му кожа, когато бузата му докосна нейната.

— Тичай — прошепна той. — Тичай бързо. Тичай, за да хванем влака. Зад теб съм.

Едва в този момент осъзна, че трябва да се страхува, а в следващия я обзе ужас. Той стегна гърлото й, пропълзя по гръбнака. Обърна се отново към перона, където чакаше тълпата, и се гмурна в множеството. Отвсякъде я притискаха тела, но тя упорито напредваше. Паниката я носеше напред, когато чу крясъците, по-високи и по-гневни:

— Спри!

— Стой!

— Не мърдай!

Продължи да тича дори след като чу виковете. Бяха толкова силни, че за момент си помисли, че някой крещи до ухото й. Бяха ужасни, чуваха се отново и отново и продължаваха да звучат, докато всички наоколо не застинаха по местата си. Тя се обърна, този път бавно и понечи да се върне към мястото, от което се разнасяха. Не се интересуваше, че качулката се е смъкнала, защото ръката й бе притисната към устата.

Промъкваше се бързо към мястото, където за последно беше докоснала Уил. Беше обзета от ужасно чувство, когато го съзря. Лежеше на земята и ризата му беше разкъсана. Около него се разливаше локва кръв. Мъжете в сини униформи бяха все още там, този път зад стена от вдигнати оръжия. Подуши кръвта, още преди да коленичи до него, преди да усети, че се задушава от миризмата и собствените си сълзи.

— Уил — промълви тя.

Затворените му очи потрепнаха и младата жена забеляза, че са изпълнени с ужас. Потърси я и стисна ръката й. Знаеше, че я вижда, защото страхът изчезна от очите му.

— Обичам те — прошепна той.

— Обичам те — отвърна тя.

— Обичам те — повтори той, все така убедено.

На нея не й оставаше нищо друго, освен да повтори думите и не спря да ги изрича. Никога нямаше да разбере колко пъти ги е казала. Бе до него не повече от няколко секунди, макар да не беше сигурна и в това. Не можеше да повярва, защото мигът изглеждаше напълно нереален. Спомняше си, че видя как очите му се затварят и в същия момент някой я прихвана. Роклята й беше попила кръвта, тя беше отмаляла и нямаше сили да каже нищо. Груби мъжки ръце я поведоха нанякъде през тълпата. Чу името си — старото име — повтаряха го отново и отново.

Питаха я дали е добре. Искаха да разберат какво са й сторили. Само че пред очите й притъмня. Елизабет се отпусна и потъна в чернота.