Ана Годбърсън
Клюки (45)

Четирийсет и трета глава

„Скъпа Даяна,

Веднъж ти подарих бижу, надписано «За истинската ми булка», и сега се чувствам по същия начин, дори съм много по-сигурен в правотата на тези думи. Знам, че ти е трудно да повярваш, ала онова, което ще направя ми е противно. Моля те да ми повярваш, тя не ми остави абсолютно никаква друга възможност…“

Хенри не поглеждаше настрани към профучаващия град и когато частният вагон на семейство Скунмейкър излезе от покрайнините, не прояви абсолютно никакъв интерес към реките и скования в лед пейзаж. Не беше тръгнал по собствено желание. През последните дни вършеше всичко механично. Беше се облякъл по навик, с висока бяла яка и черно сако, беше се сресал и зализал назад по познатия начин. По същия начин пишеше до приятелите си, за да ги покани за кумове, а и на продавача в „Тифани“, който обикновено го обслужваше, за да подготви халките. Мислите му бяха едни и същи. Не спираше да си повтаря, че прави нещо добро, че постъпва доблестно, че стореното от него ще спаси Даяна от позор.

Влакът наближи Тъксидо и съдбата, която му се струваше по-ужасна от всичко, което можеше да си представи. Опита се да напише писмо, в което да обясни причините за действията си. Даяна сигурно вече бе научила. Хората сигурно бяха започнали да клюкарстват, а майка й сигурно бе започнала да плюе бившия годеник на дъщеря си, задето се жени толкова скоро след смъртта на годеницата си, а едва ли имаше представа колко болезнена и унизителна ще бъде новината за другото й дете. Не можеше да понесе мисълта Даяна да научи от друг. Как само желаеше да я притисне до себе си и да я увери, че го прави, за да я защити, макар да се съмняваше, че тя го иска. Никога досега не бе постъпвал като герой и неприятно се изненада, че усещането е наистина противно.

Бе написал писмото наум поне сто пъти. Обясняваше й, че женитбата с Пенелопи е единственото разрешение, най-лесното, че така Даяна ще получи втори шанс, който обстоятелствата му бяха отнели. За момент се изкуши да й каже, че винаги ще си останат любовници, но реши, че трябва да я остави на мира, за да изживее и друга, още по-силна любов. Чувстваше се като доблестен спасител, а Пенелопи му се струваше творение на чистото зло, но вече не вярваше в тези неща. Нямаше начин да предаде с думи случилото се.

Бъдещата му булка пристъпваше към него по пътеката във влака и се подпираше с ръце на кадифените седалки, за да запази равновесие, но беше грейнала така самоуверено, че едва ли имаше нужда да се обляга на каквото и да било. Беше в другия край на вагона с момиченцата, които щяха да разхвърлят розови листенца в началото на церемонията, за да им покаже новия си диамантен пръстен. Беше облякла кашмирено палто с висока яка, а устните й бяха в наситеночервено, като нарови семки. Хенри я наблюдаваше как пристъпва към него и смачка писмото за единственото момиче, което можеше да нарече истинската си булка. Повече нямаше какво да каже.