Ана Годбърсън
Клюки (40)

Трийсет и осма глава

„Грандамите не прощават лесно. Някои таят обидата по двайсет години, изпълнени с омраза към съдници от обществото, но също така и срещу сестри и деца. Тяхно право е, макар някои от нас да се будят в коледното утро с надеждата тази година да се помирят.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

Мълчанието сякаш продължи часове, макар никой да не беше сигурен. Елизабет забеляза, че майка й я наблюдава от фоайето и преди някой да издаде и звук, преди да си припомни какво се очаква от нея, тя бавно се обърна към матриарха на семейството. Почувства се по-обикновена и зле облечена от когато и да било. Беше в същата износена рокля — прегледа гардероба си, но старите й дрехи ги нямаше — и се почувства като гола. Госпожа Холанд я наблюдаваше с отворена уста, сякаш не дишаше, и остана неподвижна до вратата. След снощното й държание Елизабет си мислеше, че едва ли ще намери сили да стане от леглото. Изглежда използваше момента, за да огледа всеки сантиметър от дъщеря си. Накрая направи две големи крачки към средата на стаята и притисна Елизабет до гърдите си.

— Благодаря ти, Господи, благодаря ти, Господи — мълвеше тя.

Елизабет не помнеше майка й да й се е радвала толкова от дете. Минутите минаваха бързо. Госпожа Холанд стисна лакътя на дъщеря си и отстъпи назад.

— Клер! — извика тя. Силата на гласа й потуши тревогите на дъщерята за здравето й. — Клер, ела тук!

Клер влезе бързо, с бузи, поруменели от усилието, притисна ръка към корема си и огледа стаята. Елизабет се опита да й се усмихне окуражително и след няколко дълги секунди носът на Клер почервеня, а очите й се наляха със сълзи.

— Клер — започна остро госпожа Холанд. С едната ръка продължаваше да стиска лакътя на дъщеря си, а другата протегна към главата й, където я отпусна с много обич. — Спусни завесите. Госпожица Холанд се върна при нас, както сама виждаш. Ще можеш да поговориш с нея по-късно. Господин Кеърнс, простете ми, сигурно ще решите, че сме странно семейство. Нали ще останете за коледната вечеря? Даяна…

Всички погледнаха по-малката сестра, която притисна ръка към дантелата на врата си, за да покаже притеснението, което издаваше, че е готова да хукне и да се скрие някъде.

— Да? — Дори рано сутринта косата й не беше направена, а лицето й бе просто наплискано с вода, но сияеше с нова прелест, личеше й, че е пораснала.

— Даяна, върви да помогнеш на Клер да приготвите обяд за господин Кеърнс. Погрижи се да не скучае. — Госпожа Холанд огледа стаята и прецени дали е възвърнала авторитета си. Клер вече бе спуснала завесите и стаята бе притъмняла. Точно така помнеше Елизабет хола. Не влизаше слънчева светлина и нямаше да се забележи, че китайските вази липсват или че някои от пейзажите са свалени от стените. Сега отново изпъкваха онези вещи, с които семейство Холанд се гордееше. — Ами ти, Келър?

Елизабет се паникьоса.

— Мамо, той не е виновен. Той…

— Не знам какви ги приказваш, Елизабет. — Майка й я стисна по-силно и тя бе принудена да замълчи. — Интересуваше ме къде е бил Келър. Откакто замина, така и не успях да намеря човек, който да знае достатъчно за конете — продължи тя, — и държа да подчертая, че ти си виновен, задето ги продадох.

— Моля да ме извините, госпожо Холанд. — Уил погледна старата си господарка в очите, сякаш нямаше друг избор. Леко наведе глава, но така и не отклони поглед. — Знаехте, че не мога да остана завинаги.

Мигна и се обърна към Елизабет. На нея й се прииска да застане до него и да покаже на всички какво изпитва, но от изражението му разбра, че не е необходимо.

— Келър, ще обсъдим въпроса по-късно.

Госпожа Холанд плъзна ръка около кръста на Елизабет и я изведе от хола. Останалите мълчаха. Елизабет усети аромата на бор, долови тихото пропукване на огъня, който Уил запали сутринта, и мерна окуражителната му усмивка, преди да излезе от стаята. След това се заизкачваха по стълбите. Познатият страх от избухливостта на майка й я завладя и се почувства объркана как да обясни къде е била и какво е правила. Силната ръка на майка й, която показваше, че има намерение да остане сред живите, бе истинска утеха.

Двете бяха на площадката на първия етаж, когато леля й Едит надникна от перилата.

— Елизабет! — изписка тя. Стисна перилата, а тялото й се устреми надолу. Пресрещна госпожа Холанд и Елизабет и прегърна племенницата си. — Как е възможно? — прошепна и я притегли до себе си.

Скулите й бяха очертани под изтъняващата кожа, но бе съхранила красотата на семейство Холанд, с която бе известна на младини. Елизабет се вгледа в малките кръгли очи и разбра, че леля й е останала без сили.

— Нека седнем някъде — предложи Елизабет и двете по-възрастни жени я поведоха към голямата спалня. Елизабет и леля й се отпуснаха в креслата пред камината, а госпожа Холанд пристъпи към прозореца, където дръпна тънкото перде и погледна навън. Продължи да гласи дантеленото перде.

Думите не идваха. Елизабет вече си бе върнала всичко, на което бе научена, затова й се струваше почти невъзможно да обясни какво я беше отвело на Запад. Леля й обаче я подкани с поглед. Устата й потрепна, сякаш се канеше да заплаче, и очите й блестяха. Мълчанието се проточи и Елизабет разбра, че трябва да заговори първа. Започна и усети, че няма да спре.

— Не можех да се омъжа за Хенри Скунмейкър. Просто не можех. Не можех да направя тази крачка, затова трябваше да предприема нещо. Обичам Уил, мамо. — Елизабет вдигна поглед, ала не забеляза промяна в изражението на майка си. Разкритието май дойде твърде повечко за Едит и тя сведе очи. — Вече беше заминал, когато осъзнах истината. Вече знаех, че го обичам, но беше заминал и едва тогава разбрах, че не мога да живея без него. Разбрах, че не мога да се омъжа за Хенри. Затова последвах Уил и го открих в Калифорния. Работеше в корабостроителница и спестяваше пари, за да вземе под наем земя близо до Лос Анджелис. Винаги работи усърдно, затова и беше спестил много. Беше спестил и други пари, от времето, когато работеше тук, в Ню Йорк. Имаше предчувствие къде ще открие нефт и наистина откри. Уил твърди, че е толкова много, че ще забогатеем… тогава ще можем да ти помагаме, мамо. И Уил го иска.

— О, Елизабет. — Майка й въздъхна толкова тежко, сякаш някой изпусна балон. — Какви надежди имах за теб.

— Знам. — Очите на Елизабет пареха и за пръв път този ден не намери сили да погледне майка си. Огледа стаята, в която не бе влизала от дете, с огромното легло с балдахин и златистите тапети. Всъщност не беше чак толкова голямо помещение и жените бяха така близо една до друга, че Елизабет долови неудобството и объркването им. — Знам, че е така.

— Все едно баща ти говори за някой от шантавите си планове — продължи пренебрежително майка й.

Едит бе готова да се намеси, но прецени, че е най-добре да премълчи.

Госпожа Холанд пак въздъхна и заговори с горчивина:

— Можеше да се омъжиш за някого.

— Можех — потвърди Елизабет, — но когато моментът настъпи, просто не ми стигнаха силите.

— Разбирам. — Майка й обърна гръб на прозореца и продължително я изгледа. Прашинките играеха, осветени от нахлулите слънчеви лъчи. — О, Елизабет — изхлипа най-сетне. — Връщаш се, а вече не си ти.

— Аз съм, мамо, и отново ще бъдем богати, благодарение на Уил.

Госпожа Холанд не се трогна от тези думи. Беше започнала да клати глава и ръцете й потръпваха нервно.

— Всичко това е прекалено нереално, Лизи. Не знам откъде ти хрумна идеята, че можеш да правиш каквото поискаш. Избяга. Имаш ли представа какво причини на семейството? Имаш ли представа какво причини на мен?

Гласът на Елизабет сякаш долетя от съседната стая.

— Знам.

— Няма да се връщаш в Калифорния, не и докато съм жива. Няма да се виждаш отново с Уил Келър…

— Луиза — прекъсна я Едит. Нямаше сили да вдигне очи към снаха си, но в гласа й прозвуча категоричност. — Брат ми винаги е харесвал момчето, а като разделиш влюбените, няма да постигнеш нищо добро.

Елизабет бе сигурна, че думата влюбени причини точно толкова неудобство на майка й, колкото и на нея. Последва дълго мълчание, а по лицето на майка й се изписа изражение, което накара дъщерята да се усъмни дали в историята на семейството няма нещо, което крият от нея.

— О! — възкликна след известно време майка й. Покри лицето си с ръце и отпусна рамене. — О, Елизабет!…

* * *

Междувременно на долния етаж в дома на семейство Холанд цареше суматоха. Даяна с облекчение забеляза, че Сноудън не е обиден от заблудата.

— Какъв вълшебен ден — обяви той, докато Даяна слизаше от стаята си, където бе свалила нощницата и се беше преоблякла в пола на плътно зелено райе и черна шифонена блуза. — Какъв късметлия съм, че бях тук при завръщането на госпожица Холанд.

— И ние сме късметлии, че сте тук и ще празнувате с нас — отвърна Даяна. Все още изпитваше чувство на вина, задето бе крила, затова се опитваше да му се реваншира. — Празненството нямаше да е същото без вас — добави, защото бе самата истина, тъй като хората от антуража му се бяха заели да подготвят истинска коледна гощавка. Бяха плъзнали из цялата къща, изтупваха старите покривки и лъскаха останалите сребърни прибори. Сложиха нови свещници, вази и възглавници на столовете.

— Понеже майка ви и сестра ви са заети, защо не уточните менюто с нас с госпожица Брод? — усмихна й се срамежливо. — Поне докато не слязат другите.

— Разбира се, господин Кеърнс. — Даяна млъкна, когато забеляза фигурата, очертала се на стъклото на входната врата. Тялото й само се устреми към входа, щом разбра кой е застанал отпред. — Господин Кеърнс, бихте ли ме извинили за момент?

— Разбира се.

Даяна бързо се отправи към вратата и излезе на верандата, където на третото стъпало чакаше Хенри, в черно палто и шапка. Докато затваряше вратата след себе си, забеляза, че Сноудън не е помръднал от мястото си във фоайето.

— Наблюдават ни, Хенри. — Постара се да говори спокойно и да не се усмихва прекалено широко. Студът нахлу под тънката блуза. — Не прави нищо прибързано. — Намигна му толкова игриво, сякаш го подканяше да направи обратното.

— Трябва да поговорим — рече той.

Наблюдаваше я напрегнато, с уплашени очи, които издаваха, че не е спал. За нея раздялата им бе толкова мъчителна, сякаш някой я беше ударил, но едва сега забеляза, че Хенри е в много по-лошо състояние. Беше чувала, че когато мъжете не получават удовлетворение, им е особено трудно.

— Сега не мога, Хенри — отвърна девойката. Почувства се дръзка, защото бе застанала пред него на място, където можеше да я види всеки и дори й се струваше, че долавя пулса му, когато е толкова близо до него. С всяка изминала секунда, застанала пред него, й ставаше по-трудно, защото не смееше да протегне ръка и да го докосне. — Има новини, къщата гъмжи от хора. Ще забележат, че ме няма.

— Но, Даяна… — Хенри направи крачка към нея и тя едва се въздържа да не го целуне.

Сноудън бе все още във фоайето и усещаше погледа му, насочен към тях. Знаеше, ще се издаде, ако продължи да разговаря с Хенри, затова се отдръпна и отпусна ръка на бравата.

— Хенри, ела по-късно. Ела довечера. Ако останеш сега, ще ми докараш големи неприятности! — изсъска домакинята и отвори вратата, за да не му даде възможност да каже и дума повече.

Той продължи да я наблюдава, в тъмните му очи имаше толкова много желание, че тя усети как отмалява. Този поглед обаче я изпълни с безмерна радост и влезе в къщата, готова да излъже Сноудън за пореден път.

* * *

След няколко часа, след тежък разговор, Елизабет излезе от стаята на госпожа Холанд и видя Уил да я чака. Не бе застанал на място, откъдето да чуе разговора, беше близо до нейната стая, за да го види, щом излезе. Намираха се в средата на коридора, където тя го стисна за ръката и го поведе надолу по стълбището за прислугата. Тук бе съвсем тъмно, а таванът нисък. Оттук бе минавала всеки път, когато отиваше при него, когато в началото желанието бе по-силно от страха от последствията и преди да вземат решение за бъдещето.

— Какво ти каза? — попита най-сетне Уил.

— Даде ни благословията си — рече задъхано Елизабет.

Гласът й се стори оглушителен. Беше изпитала такова облекчение, че майка й е жива, че семейството е осигурено, но бе изтощена, след като разкри истината в дома, в който бе водила безупречен живот. Сега вече с Уил можеха да извършат желаното, защото бе разкрила намеренията си. Притисна чело в неговото.

— Аха. — В гласа на Уил прозвуча същата благодарност, която щеше да я има и в думите.

— Да. — Тя усети солените капки, потекли от очите и носа й, събрали се над горната устна. — Има обаче две условия. Първото е да се оженим.

Уил я притисна до себе си. Стори й се, че ще я смачка. Нямаше нищо против.

— Второто е да заминем. Майка каза, че ако някой разбере, това ще бъде краят на семейството ни. Може някой ден да ни дойде на гости, но не можем да останем тук.

Двамата дишаха бавно, едновременно. Главното стълбище проскърца под нечии стъпки и някой даде инструкции на хората в кухнята.

— Какво мислиш?

— Мисля — отвърна тя и стисна очи, — че трябва да ти купим костюм за сватбата.

На долния етаж Клер се разпореждаше как да бъде подредена масата и правеше списъци с необходимото за коледната вечеря. По-късно, на свечеряване, щеше да има млада пуйка със сос от кестени, картофено пюре със сметана и пунш с шампанско. Щеше да има подаръци, тостове и молитви. Засега обаче Елизабет искаше единствено да остане в тъмното, притисната до Уил.