Ана Годбърсън
Клюки (38)

Трийсет и шеста глава

„Неколцина зорки наблюдатели споменават за съюза между госпожа Уилям Скунмейкър и младата Пенелопи Хейс, а по-аналитичните се питат дали приятелството не е продиктувано от желанието на мащехата да помогне на заварения си син. Възможно ли е младият Скунмейкър отново да е влюбен?“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, неделя, 24 декември 1899 г.

Около полунощ на Бъдни вечер на Хенри му беше омръзнало непрестанното присъствие на охраната, поставена от баща му. Дори допреди няколко часа да му беше забавно, вече не издържаше. Те внимаваха колко шампанско пие, но още по-бдително дебнеха всяка негова крачка — беше изпил няколко чаши, вратовръзката му беше на една страна, а лъскавата му тъмна коса вече бе чорлава. Нетърпението да се измъкне вече се беше стопило, превръщайки се в неизказана нужда. Знаеше, че Даяна е в балната зала, и бе обзет от отчаяното желание да я зърне. През последния час бе обладан от мисълта, че тя не бива да танцува с никого другиго.

Измъчваше се и от мисълта, че след като е някъде сред множеството, напъплило балната зала, имаше нужда от някой и друг окуражителен поглед. Та тя беше рискувала всичко за него — едва сега го осъзна и се прокле — а дори не можеше да я покани на танц. Моментът не беше никак приятен. Знаеше, че тя е някъде наблизо, сигурно бе застанала отстрани, заобиколена от социалните усойници с техните игри и злоба, трепкат с ветрилата си и подхвърлят злостни забележки, избликнали от завистливите им сърца. Сигурно беше единствената, която излъчваше невинност. Представяше си я как въздиша по начин, от който цялото й тяло потръпва.

Следващия път, когато я зърна, тя си тръгваше. Мъжът, с когото беше дошла — сигурно бившият съдружник на баща й, за когото му разказа — й подаде ръка и тя се възползва от момента, за да погледне назад към Хенри. Той пристъпи напред към арката, под която беше застанал заедно с хората на баща си. Очите и устните й блестяха. Преди да излезе от залата, друга жена скри гледката. Косата й беше украсена със зелени клонки. Пенелопи Хейс се беше отправила към него. Зад нея ситнеше мащехата му.

Той се стегна и се опита да кривне настрани, а после се престори, че е било опит за поклон. Тя държеше две чаши шампанско.

— Господин Скунмейкър каза, че вие, господа, можете да си починете — разпореди се Изабел, лъскава като златно кюлче, и пристъпи към него. Спря — по бузата й се беше спуснала руса къдрица — и протегна ръка, за да оправи вратовръзката му. Щом едрите мъжаги я послушаха, тя стисна китката на Пенелопи и намигна на Хенри, преди да се ръкува с преминаваща край тях матрона и да започне да реди комплименти за изключителния й избор на рокля.

Хенри се облегна на дървената каса на вратата, която разделяше балната зала от малките галерии. Погледна отново към залата, обляна в светлина, потънала в шум и блясък, и му се прииска Даяна да е до него, макар да видя как си тръгва.

— В момента нямам желание да играя игрички с теб.

— Никакви игрички — отвърна небрежно Пенелопи. Вдигна едната чаша и му даде знак да я последва. Задвижи се към галерията грациозно, а червената рокля подчертаваше формите й. Хенри я последва, макар да не можеше да си обясни защо, с надеждата причината да не е единствено в изпитото шампанско. В стойката й имаше решителност, която отлично знаеше, че не може да си позволи да пренебрегне. — Не разбра ли досега, че за мен това не е никаква игра?

Преминаха от едната галерия в следващата, покрай платната на старите холандски майстори, на които бяха изобразени черни плащове, черепи и наполовина пълни кани с вино. Младият господин погледна назад, където бе веселието, с надеждата никой да не е забелязал как се измъкват. Изгледа Пенелопи, забеляза блясъка в очите й над ръба на чашата и отговори, докато тя отпиваше.

— За мен обаче беше.

Тя трепна, но бързо се овладя.

— Беше забавно, Пени, за известно време, сетне престана да е интересно. Много отдавна вече нямам желание за игрички.

Обгърнатите в дантела рамене на Пенелопи се надигаха леко, докато допиваше чашата. Метна я през рамо и я разби в дървената ламперия. Едва сега Хенри осъзна, че става нещо и се опита да прикрие реакцията си. Пенелопи също не реагира.

— Мислех, че може да ти се прииска да си поиграеш отново. — Гласът й беше тих, но в него прозвуча нещо, което накара сърцето на Хенри да се свие.

— Няма да стане — отвърна категорично младият Скунмейкър.

Тя се изсмя гърлено и спря на място. Наведе глава първо към ръцете си, но не това я разсмя.

— О, Хенри, нима досега не ти се изясни, че когато става въпрос за мен, първо трябва да се опиташ да разбереш ситуацията?

Неочаквано се почувства уморен. Никога досега не бе изпитвал такава умора. Искаше му се да бъде където и да е другаде, само не и тук. Едва успяваше да изрече думите.

— И каква е ситуацията?

Тя отдели всяка дума от другата и натърти.

— Трябваше да се сетя, че не гаснеш по Елизабет.

Хенри вдигна поглед към Пенелопи, но тя беше свела очи. Галерията, в която говореха, беше с тъмносини стени над ламперията и изобилстваше от картини, които според баща му би трябвало да обожава, но в действителност му се струваха мрачни и потискащи. И двамата се отдръпнаха така, че да не ги виждат от балната зала, за да говорят на спокойствие.

— Моля?

— Трябваше да се сетя — още повече, че целият град знае — че си падаш по брюнетки.

Инстинктът на Хенри го накара да отговори с шега, макар в момента да не му беше никак забавно.

— Значи си имам тип, така ли?

— Да, и план за действие.

— Да не би да намекваш, че…

— Да намеквам ли? Изобщо не намеквам. Не бих си позволила да губя времето на нито един от двама ни с намеци.

Сега вече Пенелопи вдигна очи към него. Наблюдаваше го дръзко и с известна гордост. В очите й бе стаена и ужасна злоба.

— Знам за вас с Даяна Холанд, Хенри.

— Какви ги…

— Прислужницата ви е видяла на сутринта, в стаята на Даяна. В компрометираща поза. Станал си немарлив, Хенри. С мен не беше такъв.

Господинът кимна в потвърждение на твърдението. Стисна чашата шампанско в очакване на следващия удар.

— Прислужницата ми е в кърпа вързана. Добро момиче е, не искаше да каже нищо, но всеки си има цена, а хората са готови да плащат скъпо и прескъпо за информация. Говоря за онези, които пишат във вестниците.

— Не биха публикували…

— Може да не публикуват, но може и да публикуват. Важното е, че щом разберат, веднага ще се разприказват. А приказките са лоша работа. Тогава, Хенри, приятелю, забавленията свършват за теб веднъж завинаги. А що се отнася до девойката, която и двамата обожаваме… — Пенелопи млъкна и вместо да изкаже заплахата си, сви рамене.

— Не можеш да го направиш, Пени. — По челото на Хенри се врязаха бръчки. Бе обладан от толкова силно желание да открие Даяна, независимо къде се намираше, и да я скрие. — Това ще я съсипе.

Тя се изсмя. Смехът й прозвуча висок, гърлен, съвсем същият както през лятото, когато Пенелопи му се струваше съвършеният избор.

— О, Хенри, за човек, който ме познава толкова добре, почти не ме разбираш. Даяна Холанд щяла да бъде съсипана! Та това ще бъде просто чудесно — плесна с ръце Пенелопи. — Най-сетне малко забавление. На мнение съм обаче, че ти си свършил трудната част. Просто си проправил пътя за останалите.

— Вината е моя, Пенелопи, изцяло моя. — Бе нащрек, също като някой, който не е спал от няколко дни. Едва сега разбираше, че това е шансът му да направи нещо галантно. Пенелопи беше до него, а тайната все още не бе издадена. Напомни си, че я познава, така че можеше да измисли начин да я спре. — Искаш да накажеш мен, е, действай, накажи ме.

— О, не, искам да накажа и двамата — отвърна госпожицата и замахна с ръка. — Само че не съм лош човек, Хенри. Наясно съм, разбира се, че вината е твоя. Бъди мъж и се погрижи за всичко.

Хенри бе напрегнат от гняв и затвори очи, за да скрие разбушувалите се чувства. Трябваха му няколко секунди, докато кимне.

— Първо, повече няма да се виждаш с Даяна Холанд. Няма да е трудно, защото второто, което искам, е предложение за брак.

Преди да помисли, той пристъпи напред и застана съвсем близо до Пенелопи. Дишаше тежко и бързо. Рядко се ядосваше — това чувство беше напълно безполезно — но когато нахлуеше, го завладяваше и заслепяваше. Бе толкова близо до нея, че тя усети бликащата от него топлина. Пенелопи кокетно отстъпи към стената, вдигнала едното си рамо по-високо и се усмихна накриво.

— Никак не ти харесва, нали? — прошепна госпожицата. В очите й блестяха искри и отвори устни, докато го наблюдаваше. Сините й очи се стрелкаха наоколо. — Замисли се за момент, Хенри, колко по-добре е да се ожениш за момичето, с което всички искат да се събереш — колко прекрасно, весело, божествено, несравнимо и много по-желателно, отколкото сестрата на бившата ти годеница да бъде съсипана завинаги. Но аз, разбира се, ще приема всяко твое решение. — Сви рамене. — Ще ти дам време да помислиш.

Пенелопи излезе от галерията и сякаш отнесе въздуха със себе си. Там, където отиде, в балната зала, гласовете бяха станали остри, гостите бяха забравили, че е Бъдни вечер, и партито се бе превърнало в най-обикновена веселба. Вече не беше Бъдни вечер, помисли си мрачно Хенри.

Беше Коледа, но за младия Скунмейкър нямаше нищо радостно. За броени минути животът му бе смазан с един-единствен замах.