Ана Годбърсън
Клюки (37)

Трийсет и пета глава

„Влаковете, които пристигат от запад, всеки ден докарват не само онези, които са прекарали известно време в пограничните щати, ами и сломените души, изгубили богатството си в така наречените развиващи се градове. Вещите, които са заложили, също се отправят към Ню Йорк, за да бъдат полирани, продадени на нюйоркските бижутери и препродадени с печалба на новите милионери, които се опитват да купят класа на съпругите си. Няма съмнение, че много от коледните подаръци, които ще се раздават утре, ще бъдат с неясен произход.“

Из уводната статия на „Ню Йорк Таймс“, неделя, 24 декември 1899 г.

Манхатън, в който Елизабет се върна, бе коренно различен от онзи, който напусна преди три месеца. Сега никой не бързаше за никъде. По улиците не се мяркаше жива душа. Около нея цареше тишина и спокойствие и дълго се чуди дали не е умряла и дали за живота си след смъртта не се е пренесла в обезлюден Манхатън. Беше навалял сняг, по който все още не се виждаха колелата на каретите, от някои прозорци струеше светлина и хвърляше цветни отражения по бялата пелена. Не беше сигурна, но имаше чувството, че градът е изглеждал така преди век — тъмен, притихнал и безлюден. Уил я беше прегърнал през раменете, макар да не беше сигурна дали е за да я подкрепи, или за да я стопли.

— Студено ти е — отбеляза той.

Кимна му, без да отговори. Тръпнеше в нервно очакване и се страхуваше от срещата със семейството си. Не знаеше как да обясни всичко на майка си и леля си. Поддържаше я единствено присъствието на Уил. Бяха получили пари от пръстена — дадоха им много добра цена — и Уил настоя да вземат файтон. Елизабет предпочете да повървят по заобиколни пътища, да се възползват от тъмнината, защото щеше да е най-безопасно. След като видя Грейсън Хейс във влака, бе твърде уплашена и нямаше желание някой да разбере, че се е завърнала. Затова тръгнаха пеша, а и разходката щеше да ги поуспокои.

— Почти стигнахме — добави уверено той, макар да знаеше, че са твърде далече от Грамърси.

— Не ми е студено — промълви тя.

— Знам — гласът му бе толкова нежен, сякаш я прегръщаше, — но ще се почувстваш по-добре, когато влезем на топло.

Пристигнаха и останаха за минутка пред „Грамърси“ 17. Кафявата фасада и прозорците бяха съвсем същите, през витража на вратата се виждаше, че е тъмно. Беше очаквала някакво свидетелство, че вътре има хора, затова потръпна от ужас. Благодарение на крепката ръка на Уил намери сили да пристъпи към вратата и да извади ключа от скривалището му и да отключи.

Фоайето беше тъмно, но очите й се приспособиха и веднага забеляза, че закачалката за посетители вече я няма. През отворената врата се виждаше, че в хола няма никого, но по миризмата разбра, че камината е била палена. Стисна ръката на Уил, докато се качваше по стълбите, и се изненада, че старите картини са заменени с непознати. Учуди се, че чува стъпките си, но с поглеждането към краката си разбра, че старият персийски килим, който стигаше чак до входната врата, вече го няма.

След малко откри, че и от нейната стая липсват голяма част от вещите, които я правеха уютна и приятна, но поне тапетите бяха същите, а огромното легло от махагон на повдигнатата платформа бе оправено по същия начин, по който бе свикнала да го вижда години наред. Бе точно толкова шокирана, че е отново в стаята си, където бе прекарвала толкова много дни, колкото и от присъствието на Уил. Тя го беше последвала в неизвестното, а той никога досега не беше виждал стаята й. Това все още беше нейната стая.

— Уил — обърна се към него. — Радвам се, че дойде с мен.

Той я погледна с големите си очи, изпълнени с обич. Кичури коса падаха по челото му и скриваха ушите. Веждите му се смръщиха и плътните му устни потръпнаха.

— Знам, и аз.

Тя пристъпи към него и той я притисна до себе си. Подпря брадичка на гърдите му и вдигна очи.

— Дано не съм съсипала всичко.

— Нищо не си съсипала. — По лицето му плъзна усмивка. След това се наведе и докосна нежно устните й със своите. Тя усети, че се стопля за пръв път, откакто слязоха от влака. Той изправи глава и тя подпря чело на гърдите му.

— Дали тя е… — Елизабет замълча, тъй като не искаше да изрече жива. Със сигурност не искаше да изрече и мъртва. Така щеше да позволи на мислите си да се втурнат към най-лошата възможност. — Добре.

— Да. — Уил я погали по челото и приглади косата й назад. Отпусна пръсти на врата й. — Върви да я видиш.

Елизабет стисна очи.

— Отивам — отвърна, макар да й бяха нужни няколко секунди, за да събере сили и вдигне чело от гърдите на Уил с измъчена усмивка.

Той я наблюдаваше с решителност, която се предаде и на нея. Очите на Уил сякаш я пронизваха. Те й напомняха, че знае кое е редно и кое не.

Откри свещи в шкафа и ги запали, а на излизане забеляза, че Уил вече се е отпуснал на леглото. Предишната нощ във влака, докато наближаваха Ню Йорк, не можа да спи. Представи си, че докато стигне края на коридора, той вече ще е заспал.

Вратата към стаята на майка й, в източната част на къщата, с изглед към улицата, й се беше струвала страшна, докато живееше тук. Може би тъкмо затова влезе първо в нея, вместо при Даяна и леля си Едит. Отвори вратата и пристъпи напред със същия трепет като дете, което се изправя пред най-големия си страх. Стаята беше тъмна, но много преди очите й да свикнат, позна звука от дишането на майка си. Майка й дишаше. Звукът бе равномерен и за момент отново се почувства като дете.

— Мамо — прошепна и посегна към ръката, отпусната върху кувертюрата. Беше студена, но дългите изящни пръсти й бяха познати, навремето пишеха толкова умело благодарствени бележки, съболезнователни писма, клюки и злобни забележки.

Сега вече Елизабет различи предметите и когато я повика отново, тъмните очи на майка й бавно се отвориха. Не я позна веднага, въпреки че не откъсваше поглед от нея.

— Добре ли си?

В стаята имаше повече сенки, отколкото светлина, но видя, че кръговете под очите й са станали пурпурни.

— Позна ли ме?

Трябваше й известно време, но най-сетне майка й бавно се надигна на лакти. Примигна и продължи да оглежда младата жена. Елизабет не беше сигурна дали потиска гнева си или просто не може да повярва и дали изобщо я вижда. Изминаха няколко минути и най-сетне майка й заговори с глас, какъвто дъщеря й не беше свикнала да чува.

— Коледа ли е вече?

— Не — прошепна Елизабет. — Още не. Чак утре. — Доплака й се, но се овладя и повтори: — Утре е Коледа.

— Днес е Бъдни вечер. — Беше така ококорена, че едва ли виждаше добре.

По бузите на Елизабет рукнаха сълзи и тъй като се страхуваше, че ще се разхлипа, кимна. Плачеше за всичко, което бе искала, и за всичко, от което се беше отказала, и щеше да изостави повторно. Плачеше за мечтаното бъдеще на Уил, което включваше и нея, и бе невъзможно, ако се върнеше към стария си живот.

— Днес е Коледа, а ти си ангел, дошъл при мен с образа на Елизабет.

Елизабет се насили да се усмихне и стисна ръката на майка си.

— Не — отвърна, щом се поуспокои. — Аз съм Елизабет. Сега е Бъдни вечер, аз съм Елизабет, не съм мъртва. Всичко е било грешка. Върнах се от…

— Моята Елизабет е ангел. — Очите на възрастната жена се затвориха и тя се отпусна на възглавницата, а тъмната й коса се разстла около нея. — Ангел е и се е върнала при мен.

Елизабет остана дълго край леглото и се запита какво причинява на майка си и как може да оправи нещата. Когато излезеше от стаята, щеше да отнеме и последната надежда на майка си.

Най-сетне се качи в леглото, отпусна глава на възглавницата и се запита как да каже на Уил, че не може да се върне с него в Калифорния, докато състоянието на майка й не се подобри.