Метаданни
Данни
- Серия
- Живот на върха (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rumours, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- in82qh(2013)
- Разпознаване и корекция
- МаяК(2013)
- Корекция
- Еми(2013)
- Корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Ана Годбърсън. Клюки
Американска. Първо издание
ИК „Ентусиаст“, София, 2010
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Александра Худякова
ISBN: 978-954-865-727-3
История
- —Добавяне
Трийсета глава
„Цената на тайните варира, но дамите, които са отдавна в обществото, са наясно, че опазената тайна е значително по-ценна от издадената.“
Лина вървеше спокойна и самоуверена покрай голите дървета на Юниън Скуеър. Имаше вид на момиче с ново палто, което бе точно така. Палтото беше от астраган, с висока яка от чинчила. Сутринта Тристан й помогна да го избере. Опитваше се да промени походката си като на Елизабет Холанд — сякаш не усещаше студа, не забелязваше премръзналите момичета, които зяпаха палтото й, сподирени от послушни прислужници. Тя обаче вече не беше прислужница. Затова пък беше наредила на сестра си да я следва на безопасно разстояние, та да не привлича внимание.
— Ами ако видя госпожа Кар или някоя от останалите? — беше обяснила, а Клер, замаяна от мисълта, че малката й сестра общува с подобни хора, се беше съгласила.
— Невероятен маншон — отбеляза Клер.
Говореше за маншона от астраган, който Лина си беше купила преди цяла вечност, както вече й се струваше, с парите от Пенелопи. Сега бе пъхнала ръце в него, сякаш трябваше да ги защити, все едно през целия си живот не бяха виждали и ден работа.
— Нали? — отвърна Лина през рамо.
Откакто се сдоби с палтото, не смяташе маншона за нещо особено. Приятно й беше да мисли, както бе загърната в яката, че вратът й изглежда по-дълъг, че има по-властен вид, точно както би изглеждало момиче на име Каролина. В подобни моменти чувствата й към Уил се замъгляваха и си повтаряше, че би могла да издържи в Ню Йорк още малко, за да доусъвършенства маниерите си. Хората, с които се разминаваше, със сигурност щяха да решат, че пръснатите по носа и бузите й лунички са екзотични, щом видеха качеството на дрехите и високомерното изражение на умните й зелени очи. Клер беше забелязала маншона и Лина бе излъгала. Отвърна, че е подарък от Лонгхорн, също като палтото.
— Трябва много да го пазиш.
— Разбира се. — Незнайно защо Лина потръпна при мисълта. Предупреждението на Клер неволно бе накарало Лина да осъзнае колко повърхностен е блясъкът й, дори след като бе приела предложението на Лонгхорн. Сутринта Тристан й се беше скарал заради недостатък, който я притесняваше все повече. Беше й напомнил, че социалната й кариера ще бъде краткотрайна, ако не си намери други приятелки, освен госпожа Кар. — Знам как.
— Така си е. — Вървяха напред, минаваха покрай пейки от ковано желязо, по осмоъгълните плочи на улицата, а Лина чуваше остатъците от снега да хрущят на всяка крачка. Денят бе прекалено студен за разходка и хората в парка бяха малко. — Питам се само какво очаква господин Лонгхорн за този подарък.
— Не се притеснявай. Тристан казва…
— Кой е Тристан?
Лина спря и извърна очи към небето. Звукът на името му й се стори колкото объркващ, толкова и приятен. Не беше разказвала на сестра си за Тристан, понеже беше най-обикновен продавач в магазин, а и не знаеше как да обясни какво общо има с него. Той се превръщаше в нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед, а и вече я беше целунал. Когато си представяше как започва подобен разказ, се чудеше дали цялата тази работа не изглежда леко шантава. Не, най-добре беше да премълчи за Тристан. Обърна се и хвана Клер. Тя се изненада, когато се озова лице в лице с новата си изискана сестра под ръка.
— Стига съм приказвала за себе си.
— Но на мен ми е много приятно да слушам за новите ти приятели — отвърна Клер.
Беше облечена в черно палто и шапка от същия плат. Усмихна се и потрепери на студа. Носът й се беше зачервил. Лина я поведе към една от пейките и свали маншона. Над върховете на голите дървета се виждаха високите каменни покриви на сградите от източната страна на площада.
— Пробвай го — нареди тя. Клер се поколеба, но сестра й не я остави. — Настоявам.
Две прислужници в обикновени палта минаха покрай тях, нарамили покупки от пазара, и едва когато подминаха Клер забелязаха черния маншон и го огледаха. Тя пъхна ръце бавно и ги отпусна вътре с наслада, а по лицето й се разля доволно изражение.
— Задръж го — нареди импулсивно Лина. В мига, в който изрече думите, мисълта, че ще изгуби маншона, едно от първите неща, които си беше купила, й се стори ужасна.
— Не, не мога, Лина, твой си е, а и какво ще каже господин Лонгхорн, когато забележи, че го няма.
Лина си спомни лъжата и реши, че не заслужава маншона.
— Ще се пита къде се е дянал — отвърна мрачно, — и ще му кажа, че сигурно, каквато съм глупава, съм го забравила някъде, а той ще ми купи нов. Е, може и да не ми купи. Тъкмо ще изпитам чувствата му и ще разбера колко са дълбоки.
— Лина, не се дръж така! — усмихна се Клер, за да прикрие неодобрението си. — Само Пенелопи Хейс постъпва по този начин.
Лина не се почувства по-добре, когато чу сестра си да изрича името й. Тъкмо обратното, засрами се, задето съвсем наскоро се беше опитала да й продаде нова тайна. Но поне мислите й поеха в нова посока.
— Как е Даяна? Казах ли ти, че се сблъсках с нея в операта?
— А, да, знам. Не вярвах, че Каролина Бруд, за която пише във вестника, си ти, докато тя не потвърди. — Клер се огледа. Малкият парк изглеждаше притъмнял и сенчест дори по обед. Около тях не се мяркаше никой, а хората в далечината бяха омотани в шалове, за да се защитят от студа. Тя зашепна: — Трябва да ти призная, че много се тревожа за нея.
— За Даяна ли? — попита Лина. — И защо? Госпожицата не се притеснява за никого, освен за себе си. — Сестра й я погледна неодобрително и тя с неудоволствие добави: — Исках само да кажа, че ще се оправи, защото умее да се грижи за себе си.
— Май вече не точно…
— Как така?
— Не че искам да кажа нещо лошо за нея… Просто видях нещо. То може и да не се отрази добре на семейство Холанд… — Клер се намести на пейката и се сви, сякаш за да скрие онова, което знаеше с тялото си. — Нали е от семейство Холанд, а я видях с млад мъж. Той беше интимно свързан със семейството и замалко да стане зет на госпожата.
Лина се подразни от завоалирания начин, по който сестра й говореше. Не се сдържа и го показа.
— Видяла си я с него ли?
— Да — потвърди нещастно Клер.
— Какво означава това „с него“? — Лина усети как интересът й се надига, все едно онова, което се опитваше да каже сестра й, бе абсолютно невъзможно.
— Ами… с него.
Лина се ококори.
— Обясни, хайде. Били са заедно в хола вчера следобед ли?
— Не, беше с него днес сутринта, бяха прегърнати, а дрехите им разхвърляни. — Клер скри лицето си в маншона и изгъргори нещо. — Какво да й кажа? Просто ми се иска да не ги бях виждала. Не искам да знам.
Лина не можеше да повярва на ушите си. Бе прекалено дръзко. Клер обаче никога не би измислила подобна история и Лина си представи всичко, сякаш бе попаднала на преобърнат омнибус на Бродуей, заобиколен от любопитни зяпачи, които не намираха сили да извърнат очи. Бе истински срам, но пък и толкова романтично, че Лина усети сърцето й да трепва. Стисна устни и впи очи в сестра си, която очевидно бе по-засрамена от случката, отколкото Даяна Холанд.
— Според мен, не споменавай нищо пред нея — започна Лина. Не бе и помисляла — тя бе колкото слисана, толкова и отвратена, и изпълнена със завист — какви облаги може да й донесе чутото.
— Нищо ли? — намръщи се Клер, сякаш разкъсвана от болка.
— След като е наясно, че е разкрита, ще осъзнае колко безотговорно и опасно е държанието й. — Лина говореше бавно и се опитваше да привлече погледа на сестра си, ала не успя. — Достатъчно й е да знае, че са могли да я видят майка й или леля й и ще внимава повече.
— Мислиш ли?
Във въздуха се усещаше влага. Лина внимателно наблюдаваше сестра си. Тя се грижеше за семейство Холанд, без да се оплаква. Отдавна й се струваше, че е крайно време да престанат да се държат с Клер като с нищожество, след като тя се отнасяше към тях като към кръвни роднини. Тъкмо затова се разкриваха пред нея, тъкмо затова я допускаха в спалните си рано сутрин, когато съвсем не бяха семейството, за което се представяха пред останалата част от света. Клер, разбира се, никога не би и помислила да използва информацията. Само че Лина, докато седеше на пейката от ковано желязо в празния парк, знаеше, че клюката ще й бъде от изключителна полза. Поне допреди няколко дни щеше да й намери чудесно предназначение.
— Сигурна съм, че накрая всичко ще се нареди. — Лина докосна сестра си по рамото, за да й покаже, че трябва да тръгва, и двете станаха. Отново беше завалял сняг и ситните снежинки полепваха по палтото на Лина. Тя погледна сестра си, скрила ръце в лъскавия черен маншон. — Задръж маншона. Това ще бъде коледният ти подарък.
Бръчките по челото на Клер изчезнаха, когато се усмихна на новата си придобивка. Лина не спираше да мисли за току-що чутата клюка и докато двете вървяха — този път преплели ръце — към северната порта на парка, установи, че изобщо не съжалява за маншона. Наученото й напомни, че има далеч по-важни неща, над които да се съсредоточи.