Ана Годбърсън
Клюки (31)

Двайсет и девета глава

„По всичко изглежда, че семейство Холанд не са закъсали чак толкова, колкото се твърди, защото бизнес партньорът на покойния господин Холанд — господин Сноудън Трап Кеърнс, снощи бе завел в «Шери» госпожица Едит Холанд и племенницата й Даяна. Съседите твърдят, че през последните няколко дни светлината от прозорците им е необикновено ярка. Дали новото положение ще прекрати слуховете за съдбата на Елизабет, или ще ги подкладе с нови сили?“

От „Сите Чатър“, неделя, 23 декември 1899 г.

— Дамите обикновено не ми вярват, но Юкон е прекрасен през лятото — обясняваше Сноудън Кеърнс, докато вдигаха от масата задушеното овнешко. — Навсякъде е нацъфтяла фуксия, туфи лавандула, маргарити, арника, от тях се носи остър аромат, а пък червеношийките и кълвачите създават истинска музика…

Заоблената буза на Даяна беше подпряна на свития й юмрук, а очите й натежаваха. Майка й съвсем не бе имала предвид да заспива, когато я помоли да се държи мило със Сноудън. Сънливостта обаче бе единствената друга алтернатива на въодушевлението. Не можеше да преглътне и хапка храна, кожата й беше леденостудена, въпреки че на номер 17 бяха запалени всички камини и усещаше как главата й пламти. Копнееше да зърне Хенри и едва сега разбираше — както никога досега, колко истина се съдържа в думите „болна от любов“. Сноудън я придружаваше навсякъде и да се срещне с Хенри ставаше още по-трудно. Гостът беше скучен и не спираше да бъбри, както установи снощи, докато вечеряха, а досега така и не й се беше отдал случай да промени мнението си.

— Това, разбира се, беше преди нашествието, много преди шумните прашни градове да започнат да се появяват, а пък противните типове натъпкаха кораби и пристанища с…

Прислужникът на Сноудън вдигна масата, а Едит, седнала срещу Даяна, я поглеждаше многозначително. Бяха запалени нови свещи, купени портокали, бяха извадени старите бродирани покривки и онова, което бе останало от сребърните прибори.

— Изморена ли си, Дай? — попита леля й и прекъсна монолога на госта.

Двете се бяха разбрали да проявят такт и да го оставят да дрънка, понеже с неговите пари щяха да пооправят къщата и да поддържат стандарт на живот, на който семейство Холанд не можеха и да се надяват през последните месеци, освен това беше купил и украсил коледната елха и бе намерил нови картини, с които да замести продадените, за да скрие по-светлите квадрати по тапетите. Не можеха да си позволят да не го изслушват.

— Така е, госпожице Дай, изглеждате изтощена — потвърди загрижено Сноудън.

Единственото й желание бе да я оставят на мира.

— Да — излъга тя. — Много съм уморена. Или е от времето, или съм изтощена от благодарност — заяви напълно искрено, макар и малко пресилено.

Леля й веднага поде:

— Та вие направихте толкова много за нас. Просто съм слисана. Даяна, върви да си легнеш — продължи Едит и я погледна предупредително.

Племенницата не беше сигурна дали с леля й си приличат, след като я разбираше в подобни моменти, или просто се стараеше да й влезе в положението.

— Точно така, чу предостатъчно от отегчителните ми разкази — усмихна се благородно Сноудън, а тя имаше огромно желание да го оцени, но възприемаше всеки негов жест и всяка дума като натрапничество. — Моля те, повече не се притеснявай за мен. Беше истинско удоволствие да вечерям с теб и снощи, и днес. Дано ти останат сили за още много вечери в моята компания.

Даяна успя да му отправи мила усмивка и излезе от трапезарията, свела очи, за да покаже колко силно е съжалението й. Чувствата й не бяха предизвикани от слабост и несигурност, но беше наясно, че влезе ли в стаята си, ще се опита да заспи и да сънува, и може би в сънищата най-сетне щеше да бъде с Хенри. По-рано днес, когато докарваха касети хранителни продукти и дърва, смогна да измъкне бутилка от една каса вино. Ще се шмугне в стаята си и ще изпие чаша, за да отмалее, да й се премрежат очите и да задреме. Дори не се беше сетила, че няма да може да я отвори, още по-малко, че няма представа как става.

Качи се по стълбите, обхваната от безразличие, повдигнала леко полата. Отпусна ръка на бравата и се поколеба дали да не се върне за тирбушон, но се отказа. Натъкнеше ли се на Сноудън, никога нямаше да се спаси в стаята си. Отвори вратата и забеляза, че няма да се наложи да търси тирбушон.

Хенри се беше настанил до отворената бутилка вино. Мислеше за него непрекъснато и й се стори напълно естествено, че е до нея и наистина го вижда. На живо изглеждаше значително по-привлекателен и й трябваха няколко секунди, за да свикне с образа му. По лицето му трепкаше обичайната хитра усмивка, а в очите му пламтеше огън. Беше облечен в черно официално сако, а лъскавият цилиндър беше в скута му. Наблюдаваше я, без да помръдва, а същевременно всяка негова клетка бе преизпълнена с движение. Даяна се облегна на вратата, за да я затвори, и напипа бравата, без да откъсва очи от него. Страхуваше се да отмести поглед, та да не би да изчезне.

Светлината в стаята идваше от нощната лампа и угасващите пламъци в камината. Хенри се беше настанил до огъня в креслото със златиста тапицерия, където тя щеше да седне, за да почете поезия, преди да си легне. Жаравата хвърляше металически отблясъци по кожата й. Тъмните му очи не бяха мигнали нито веднъж, откакто тя влезе.

— Седнал си на моя фотьойл — прошепна девойката.

Оттласна се от вратата и пристъпи към него по бялата меча кожа. Дръпна цилиндъра от скута му и го нахлупи на главата си, после седна в Хенри, както се възсяда кон. Той я прегърна и отпусна ръка на бедрото й, без да откъсва поглед от нея. Тя усети мириса му и най-сетне осъзна, че е истински.

— Иска ми се да ти кажа, че е моят цилиндър — започна той, — но всъщност не е.

— Така ли?

— На Теди Кътинг е.

Изражението му не се беше променило, но тя долови нещо особено в начина, по който произнесе името. Обикновено не го изричаше така. В първия момент се обърка, после си спомни стаята на Източна шестнайсета улица, чувството на отчаяние и колонката, която бе съчинила от най-обикновена злоба.

— Да не би да мислиш…

— Не, но ми се иска да ми разкажеш.

— Беше просто глупава шега. — Хвърли цилиндъра на леглото и заоправя дългата си бяла пола. — Между нас няма абсолютно нищо. Тогава си мислех, че вие с Пенелопи…

— Достатъчно.

Тя забеляза как светлината си играе в очите му и реши, че я ревнува от Теди. Припомни си колко мъка и несигурност бе изпитала заради колебанията покрай старата му връзка с Пенелопи. Наведе глава към него и зачака устните му да докоснат нейните. Той долепи устни до нейните, отначало бавно и нежно, после много по-настойчиво. Ръцете му бяха в косата й, а се спуснаха и към корсета. Тя долови тупването на пантофката й на пода, сетне и на другата. Стори й се напълно естествено косата й да се плисва по раменете. Изминаха няколко минути, нямаше представа колко, когато той се отдръпна.

— Обичам те.

Каза го направо, тихо. Тя мълчеше, защото беше изричала същите думи безброй пъти и ги бе чувала от устата на героите в романите. Той не ги изрече в момент на отчаяние, не се молеше, нито пък бе обхванат от безсилна ярост или решителност да постигне своето. Говореше искрено, говореше с надеждата да бъде разбран.

В отговор Даяна се усмихна щастливо и невъздържано.

— Знаеш, че никога не съм обичал Пенелопи и никога няма да я обикна.

Никога досега не бе виждала тъмните му очи напълно сериозни, много искрени.

— Хората няма да приемат връзката ни. Те не знаят, че Елизабет е жива, ще решат, че съм я подменил с кон от същата конюшня. Каквото и да е положението на семейството ти в момента, връзката ни няма никак да улесни нещата.

Даяна вирна брадичка и задържа погледа му.

— Не се страхувам.

— Не искам да правя нещо, заради което да се почувстваш…

Даяна беше чула предостатъчно. Спря Хенри с дълга, страстна целувка. Отдръпна се и го привлече върху мечата кожа. Той се подпря на лакът и остана дълго загледан в нея. Даяна едва сега осъзна какво е да си модел на художник, който изучава всяка твоя черта. Той се протегна към отворената бутилка вино, оставена до стола, и отпи дълга глътка. Тя пое бутилката от него и също отпи. После замълчаха.

Хенри се надвеси над нея с нежни докосвания и питащи очи. Свали сакото, нави чорапите й и огледа малките й стъпала. Целуна глезените и вътрешната страна на коленете. Тя се опитваше да стои неподвижно, но се сети, че трябва и да диша. Докато устните им пак се срещнат, бе забравила за света около тях.

Той пък я попита дали е сигурна и тя кимна убедено. Повтори си, че е сигурна.

Отначало изпита болка и се замисли дали не е единствената жена, орисана да не може да извърши първороден грях. Хенри зашепна, мина известно време — нямаше представа колко — и тя прозря, че тялото й иска да усети неговото по начин, какъвто досега дори не бе предполагала, че съществува.

По-късно, в тъмната нощ, Даяна се събуди, когато усети, че Хенри проследява извивката на голото й рамо. Той я наблюдаваше, наблюдаваше го и тя. Слезе до кухнята да донесе вода, а през останалите часове до сутринта остана сгушена до гърдите му.

* * *

Не помнеше кога се е унесла, но разбра кога се събуди. Някой бе натиснал бравата и щом отвори очи, се оказа, че стаята е окъпана в утринна светлина. Всичко около нея блестеше в бяло, а единствената й мисъл беше: „Вече не съм девствена. Вече не съм момиче“. Тялото й също беше различно; чувстваше се натъртена, но опитна, сякаш бе подготвена за всичко, което я очакваше в света.

В следващия миг вратата се отвори и тя срещна погледа на прислужницата си. Клер носеше кана за вода в синьо и бяло. Даяна проследи погледа й и забеляза красивото заспало лице на Хенри, отпуснато до нея на мечата кожа. Сутрин, на светло, изглеждаше още по-красив. През нощта огънят беше угаснал. Когато вдигна поглед към вратата, вече беше затворена. Добре че беше Клер, помисли си, притисна се отново до топлото тяло и доволна затвори очи.