Ана Годбърсън
Клюки (27)

Двайсет и пета глава

„Д,

Много се извинявам, че не можах да дойда нито вчера, нито онзи ден. Татко ме сложи под домашен арест. Щях да ти пиша по-рано, но преглеждаха дори кореспонденцията ми. Ще дойдеш ли довечера? Девет часа, същото място, както преди.

ХС“

— От кого е бележката?

Даяна, седнала твърде близо до камината у дома, изви вежди, сякаш тъкмо се събуждаше. За няколко секунди мислите я бяха пренесли другаде, в центъра на града, в оранжерията, където вече бе прекарала една нощ, в съвършена компания — най-прекрасната, която можеше да си представи. Примигна и усети, че страната, с която бе обърната към огъня, пари. Сгъна бележката и я пъхна в джоба на бледожълтата рокля, която беше носила и преди седмица. Дрехата бе свидетелка на чувства, напълно различни от сегашните, и бе избрана от майка й.

— А, няма значение — отвърна на Сноудън, разположил се срещу нея, облечен в скучно черно сако, изглежда нарочно избрано, за да подчертае провинциалния му вкус. — Та какво казваше…

— Обяснявах, че не бива да приемате помощта ми като подаяние… — Господинът продължи да говори, доволен от себе си. Изглежда предварително бе решил да повдигне въпроса, а Даяна бе длъжна да го изслуша, защото се страхуваше, че Едит, настанила се встрани от тях, за да чете псалми, можеше да забележи, че племенницата й е разсеяна. Той беше купил още дърва, за да имат предостатъчно за цялата зима, беше заредил килерите и бе набавил коледна елха за празнична атмосфера в дома на семейство Холанд, нещо немислимо допреди ден. — Баща ти беше свързан с бизнес интересите ми, а вложенията ни в Клондайк известно време бяха доста несигурни…

Даяна се усмихна разсеяно и насочи поглед към кафеникавата яка на ризата му, за да изглежда все едно слуша внимателно, но остави мислите си да полетят в друга посока. Беше унесена и развълнувана, откакто гостът пристигна, но се стараеше да не се държи нито невъзпитано, нито грубо, но не успяваше да прогони образа на Хенри, дори за секунда. Той не се появи и в сряда, и в четвъртък — както й обеща във вторник вечерта — копнежът й се засили и изгуби апетит, затова вечерта се почувства отпаднала. Беше объркана и много развълнувана. Убедена бе, че този път не е преценила погрешно Хенри, а пък бележката му — донесена от непознат, тъкмо когато се смрачаваше, а след това предадена й от разсеяната Клер — я убеди в правотата й.

Добре че Сноудън беше тук, защото намерението му да поддържа дома им я разсейваше и не позволяваше на въображението й да се увлича, макар истината да беше, че искаше да я оставят намира.

— Как само си прекарвахме в Клондайк… — не спираше Сноудън.

Не се замисли защо старият Скунмейкър го е сложил под домашен арест. Представи си, че се измъчва не по-малко от нея, че желанията и намеренията му са изцяло свързани с оранжерията и простичкото легло. Даяна се опита да прецени каква част от тялото и духа й се намират в хола на Грамърси Парк Саут 17 и каква част вече са се пренесли на съвършеното място с куполообразния стъклен покрив, където бе толкова близо до Хенри, че успяваше да усети мириса на кожата и одеколона му. Със сигурност бе повече от половината. Когато бележката — сега скрита в джоба — й беше предадена, все едно усети пръстите на Хенри по ръката си.

— Това бе само едно от приключенията ни. Търсихме съкровища и в Южна Африка, и в Калифорния.

Даяна се намести и закима. Смешното му произношение не я интересуваше. Представяше си изваяната брадичка на Хенри, докато гледаше към бялата полица над камината, на която Сноудън бе подпрял лакът. Виждаше цвета на очите му, макар да не можеше да каже дали са сини, зелени или кафяви. Предметите в стаята — помещение, което обитаваше всеки божи ден — бяха размазани, затова пък бе начертала пътя, по който ще мине, след като излезе от къщи, пътят, който щеше да я отведе при Хенри. Вече знаеше какво ще облече и какво е готова да му даде.

— Даяна, добре ли си?

— Да — отвърна стресната. Реши, че се налага да е по-убедителна: — Много добре.

— Радвам се, защото за момент ми се стори пребледняла, но след като се чувстваш добре, трябва да ти съобщя, че с майка ти обсъждахме един въпрос. Говорихме, че съм познавал отлично баща ти и той ми е разказвал много за чувствата си към вас и надеждите, които е имал. Размишлявахме над онова, което господин Холанд би приел за редно и разумно, и решихме непременно да покажем на света колко си красива. Ще сложим край на слуховете, че семейство Холанд тънат в мизерия. Затова с теб ще вечеряме в „Шери“, а леля ти Едит ще ни придружи. Светът ще види колко си красива — между другото, казах ли ти колко добре ти стои тази рокля? — Сноудън бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади продълговата кутия. — Много ще отива, нали?

Даяна го наблюдаваше как отваря черното кадифено капаче и вади перлена огърлица, която всеки друг ден щеше да й се стори прекрасна за роклята.

— Точно тази вечер ли? — трепна девойката и отпусна глава.

Неочаквано се озова в хола с тъмната ламперия и маслиненозелените стени. Усети, че огънят пари. Опита, но не успя да се върне към прекрасната фантазия. Беше отново вкъщи. Обзе я разочарование. Та нали тази вечер трябваше да бъде с Хенри, в неговата оранжерия, а сега даже нямаше да има възможност да му изпрати бележка, за да обясни защо няма да отиде.

Дори Сноудън да забеляза недоволството й, с нищо не го показа.

— Да, моментът е съвършен. Имаме резервация за седем — подчерта господинът и протегна ръка, за да закопчае двойния наниз перли.

Лицето на Даяна потъна в сянка, докато Сноудън бе наведен, и тя се възползва, за да се намръщи заради всичко, което щеше да пропусне. Перлите бяха студени, а щракването на закопчалката прозвуча като финален акорд.