Ана Годбърсън
Клюки (26)

Двайсет и четвърта глава

„Собствеността е доста неустановено понятие — попитайте съпругата на борсов играч на Уолстрийт, която пише поканите за парти на писалището си в стил Мария Антоанета.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

Чу се изсвирване и по перона проехтя вик „Всички да се качват!“. В семплата дървена чакалня, в планинското градче, където слязоха Уил и Елизабет, пейките се опразниха, пътниците стиснаха шапките си и затичаха към огромния метален звяр, който се готвеше да потегли отново. Масата между Уил и Елизабет беше с криви крака и всеки път, когато някой от двамата отпуснеше лакът върху грубия плот, чашите им с лимонада заплашваха да се разлеят. Най-сетне влакът потегли, прозорците зазвъняха, но Елизабет се почувства по-спокойна.

Уил стана пръв и пристъпи към прозореца, огледа платформата и хората. Изчака димът да се разсее и се обърна към Елизабет, загърната в същата пелерина с бархетна подплата, с която бе заминала от Ню Йорк. Протегна дългите си силни ръце над главата, после ги сви зад врата, където събра порасналата си коса и я пъхна в яката на карираната риза.

Уил подсвирна облекчено, усмихна се и подредените му бели зъби пролъснаха.

— Вече го няма, Лизи — провикна се той, — не се страхувай.

Елизабет се опита да се усмихне. Стана, отиде при него и погледна през прозореца, сякаш искаше сама да се убеди. Страхът бе изчезнал, но се чувстваше объркана. В другия край на чакалнята се суетяха продавачите на пай и сандвичи с пилешко. Приготвяха се да затворят. Продавачът на вестници броеше парите си.

— Слава богу — рече най-сетне и й се прииска облекчението й да не беше чак толкова крехко.

— Разполагаме с дванайсет часа до следващия влак. Достатъчно време, за да се отбием в малкия параклис и да се оженим — разсмя се Уил. Тя знаеше, че той говори искрено. Споменът за онзи път в Ню Йорк, когато коленичи, за да й предложи — непосредствено след годежа й с Хенри, — бе все още жив в спомените й. — Когато се качим на следващия влак ще си госпожа Келър.

Елизабет наведе очи и преглътна, а звукът й се стори оглушителен. Допреди няколко дни това щеше да й се стори романтично предложение, ала в момента събуди старите чувства — вината от времето, когато копнееше за Уил, когато бе фаворитката на нюйоркското висше общество. Пъхна ръка в джоба и стисна пръстена.

— Или пък можем да продължим да живеем в грях — прозвуча шеговито тихият му глас.

— Не, аз…

— Какво има?

— Просто не знам какво е станало в Ню Йорк. Не знам как е мама, нито пък в каква каша се е забъркала Даяна. — Елизабет затвори очи, за да не заплаче. Загърна се в пелерината с една ръка, а с другата стисна по-силно пръстена. — Представям си най-лошото. Притеснявам се за парите. Ами ако пристигнем и се окаже, че всеки момент ще ги изхвърлят от къщата и не могат да си позволят лекарства…

— Престани. Не мисли такива лоши неща. Известно ни е само онова, което пише във вестниците, а те винаги преувеличават. А и аз имам някакви пари.

— Знам, Уил, но… — Елизабет го изгледа и се вторачи в грубите дъски на пода. Прокара пръсти по масата, на която бяха седели досега. — Трябва да ти кажа нещо. Имах намерение да го продам в Оукланд. Ще спаси семейството ми.

Вдигна поглед към Уил, който я наблюдаваше и чакаше. Продавачът на вестници си бъбреше с момичето на щанда за лимонада, иначе бе тихо.

— Годежният ми пръстен. — Замълча. — От Хенри Скунмейкър.

Елизабет избягваше дори да произнася името около Уил, докато бяха в Ню Йорк. И сега не й стана приятно, а по изражението му се убеди, че нищо не се е променило.

— Така ли?

Младата жена го заговори бързо, с надеждата да го отдалечи от пропастта, към която се беше устремил.

— Не е защото го искам, Уил. Беше безобразно скъп и си помислих, че може да ми потрябва, нямах представа дали ще те открия и… — замълча, — но нали се намерихме.

— Никога не бих те оставил да се изгубиш. — Уил все още не я поглеждаше, а и беше стиснал зъби толкова силно, че жилите на врата му бяха изпъкнали.

— Знам — отвърна Елизабет. Не й беше приятно, че гласът й бе така изтънял, но нищо не можеше да направи.

— Не се сърдя, Лизи, не се дръж така. Просто споменът не ми е приятен. Предпочитах аз да съм ти дал този пръстен.

Беше късен следобед и светлината бе станала синкава и мрачна, въпреки това Елизабет усети как независимо от всичко радостта се връща.

— Дори не го харесвам.

— Така ли? — Най-сетне Уил я погледна и по устните му трепна подобие на усмивка.

— Не. — Тя посегна, стисна двете му ръце и ги залюля, за да разсее напрежението. — Щях да го хвърля в реката, заедно със старото си аз, но съм практична жена. Истината е, че част от мен иска да продаде пръстена. В случай че семейството ми има нужда от парите. Просто за всеки случай.

Лявото ъгълче на устата на Уил се беше извило нагоре, към лявата ноздра. Едрите му ръце стискаха нейните нежни и двамата продължиха да ги люлеят, замислени над онова, което им предстоеше.

— Някой ден ще ти купя пръстена, който искаш.

— Знам — прошепна Елизабет. — Сигурна съм, че ще го направиш.

— Междувременно, да вървим да продадем този, за да не мислим повече за него. — Уил пусна ръцете й и я прегърна, поведе я към вратата на чакалнята за към перона и града. — Така няма повече да се притесняваш и да си направиш отрано бръчки.

— Как ще разберем къде да отидем? Никога преди не сме идвали тук — поколеба се Елизабет, докато вървяха.

— Всички гари са еднакви — отвърна той, вече весел, както обикновено. — Заобиколени са от игрални домове и заложни къщи, за да могат отчаяните да продадат каквото имат. Или пък да пийнат, докато чакат. Ние не сме отчаяни. Ще получим добри пари за пръстена. И без това ни причини достатъчно неприятности, сега поне ще ни се отплати.

Елизабет се сгуши до Уил и двамата се отправиха към място, което не бе виждала никога досега. Спокойствието започна да се връща за пръв път, откакто прочете телеграмата на Даяна. Бяха се загърнали във връхните си дрехи и приличаха на неразривно свързана двойка. Бяха уверени, че бъдещето ги очаква.