Ана Годбърсън
Клюки (25)

Двайсет и трета глава

„Новопристигнала млада дама, която иска да влезе в обществото, е в твърде неизгодно положение. Ако разполага с писма, които да я представят, или семейството й има добри връзки, няма да остане сама. Напълно неприемливо е обаче за една млада дама да прави посещения, без да е представена подобаващо.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

След унизителното посещение у Пенелопи Хейс Лина почти не беше излизала от малката, но съвършена хотелска стая. Струваше й се все по-безупречна с всеки час. Седна на полираното писалище и се втренчи в леглото със синя кувертюра, която отиваше на цветните тапети. С все повече тъга се замисли, че съвсем скоро й предстоеше да заспива, без да се вглежда в позлатените орнаменти по тавана. С мъка погледна елегантната лампа и извитите абажури, които приличаха на букет лалета. Излезе колкото да закуси и да прочете вестника, но откри, че името й повече не е споменато. За да се накаже, си легна гладна. Беше се устремила прекалено високо, беше заграбила от живота с пълни шепи. Ако просто бе придобила стила на обличане и маниерите на дама, а сетне се беше отправила при Уил, това нямаше да се случи, само че настояваше да я видят, да й се възхищават и тази суета бе причината да свали гарда си.

Беше сряда. От петък ставаше бездомна.

Сега имаше чувството — макар да знаеше, че е глупаво — че всеки звук я приканва да напусне, дори най-незначителното почукване. Вдигна поглед и примигна, когато чу звука. За момент се зачуди дали от управата не са решили да я изгонят и реши да отвори. Пристъпи към вратата и предпазливо я открехна. Не бяха от управата, на прага бе застанал Тристан и я наблюдаваше с топлите си лешникови очи. Свали цилиндъра си и тя видя светлата му коса, доста пораснала, пригладена назад като на пират. Изопна се и й се усмихна на една страна.

— Просто така ли те пуснаха? — Не успя да прикрие изненадата си. Не разбираше как се е вмъкнал, без предварително да й съобщят за него, но удоволствието, изписало се по лицето му, я накара да се почувства по-добре. Досега не се беше замисляла дали Тристан не е крадецът, но начинът, по който я наблюдаваше, и споменът за досегашното му внимание й подсказаха, че мислите й не са в правилната посока.

— Реших да ти донеса сметките лично.

— А, да. — В гласа й прозвуча отчаяние и измести изненадата отпреди няколко секунди.

— Така ли се посреща мъж, който ти носи дарове? — отвърна той и й подаде дълга кафява кутия с логото на „Лорд енд Тейлър“. Беше я скрил под палтото, метнато на ръката.

Подаръкът привлече вниманието на Лина и усети как желанието да притежава разкошни предмети се надига отново, въпреки преживените унижения. Посегна към кутията. Тристан й се усмихна и й я подаде. Вдигна капака и откри чифт велурени ръкавици за опера, опаковани във фина червена хартия. Стигаха до лактите и имаха цял ред перлени копченца чак до китките.

— Много са красиви! — прошепна тя.

— Подарък от най-големия ти почитател. Трябваше да ти ги дам, преди пак да отидеш на опера.

Лина вдигна замъглени от сълзи очи. Значи и той е прочел колонката.

— Предполагам ти си въпросната госпожица Бруд, за която пишат. Няма ли да ме поканиш? — попита Тристан и затвори вратата, а след това метна палтото си в долния край на леглото. — Нали не си влюбена в онзи старец? — продължи да я разпитва, докато оглеждаше обстановката. — Притесних се, когато усетих, че не съм те виждал отдавна.

Лина се обърна към него, но така и не отговори на последната му забележка. Продължаваше да гледа ръкавиците — нещастно напомняне за всичко, което беше съсипала. В следващия момент я заля самосъжаление и усети, че ще се разплаче.

— Случило ли се е нещо? — В гласа на Тристан прозвуча тревога и той отпусна ръка на рамото й, за да я успокои. Милият жест я накара да почувства с още по-голяма сила в каква безизходица е и покри лицето си с ръце, за да скрие рукналите сълзи. — Недей, госпожице Брод — продължи Тристан. — Нали не си решила, че репутацията ти е съсипана? Няма такова нещо. Просто се шегувах. Знам, че не си влюбена в него, всички са наясно. Ако те виждат често с мъже като него, тогава вече си в опасност, но едно излизане не означава нищо. Още повече всички ще проявят любопитство, защото си нова и дори няма да се замислят дали е прилично или не.

— Не е това — отвърна нещастно Лина, докато хлипаше.

Копнееше за Уил, искаше й се да признае пред него всичките си недостатъци и грешки. Само че до нея беше Тристан.

— Какво тогава?

Лина си пое дъх и вдигна поглед към продавача. Лицето й беше зачервено, подпухнало, но той проявяваше такова внимание, че й се прииска да му разкаже всичко.

— Откраднаха ми портмонето.

Усмивката на Тристан се стопи.

— Твоето ли?

— Да, от стаята, вечерта, докато бях на опера. Вътре имах двеста долара и са ми ги взели — всичките!

— Трябва да кажеш на управата.

— Не, не — побърза да го спре Лина. Срамуваше се да го погледне. — Не мога.

Тристан протегна ръце към нея. При новата проява на човешка загриженост пак се разплака. Отдавна никой не я беше докосвал.

— Защо? Да не би да подозираш, че е някой твой близък… който ще бъде строго наказан?

Лина поклати глава.

— Защо тогава проливаш реки от сълзи за подобна нищожна сума? — Той се засмя и притисна дланите й между своите. — Все пак са доста пари за човек като мен, но за теб, скъпа Каролина, не е кой знае каква загуба.

— Нямам други пари! — избъбри тя. Почувства се по-добре, след като го изговори, щом като още един човек знаеше за нещастието й.

Тристан отстъпи назад. Стаята не бе голяма, но на нея й се стори, че е твърде далече.

— Ами наследството ти?

— Не съм наследница! — писна Лина. Истината излезе наяве и не можеше да се спре. Погледна Тристан в очите и забеляза, че е смръщил чело. — Аз съм прислужница, бях, докато семейство Холанд не ме изгониха. Нямах други пари. Получих ги… няма значение. Сега вече нямам нищо.

Последва съкрушително дълго мълчание, изпълнено с напрежение, и завърши, когато Тристан отдръпна ръце. Лина изхлипа отново, когато той се отдръпна още повече и се тръшна на малкото кадифено канапе до прозореца.

— Значи затова мразеше Елизабет Холанд. — Той се обърна към нея със съвършено ново изражение. — Ти си прислужница — заяви с отвращение.

Тя примигна и стисна ръце.

— Мислех, че си дама! — продължи продавачът и в гласа му прозвуча гняв.

— Аз… аз… — заекна Лина.

Стори й се, че Тристан ще избухне, но я изненада, като притисна лицето й между ръцете си и се разсмя.

— Кое му е смешното? — Сърцето й блъскаше и едва си пое дъх, за да зададе въпроса.

— Ти наистина успя да ме заблудиш, госпожице Брод — Бруд — или както там ти е името. Наистина ме заблуди. — За момент й се стори, че и неговите очи са мокри от сълзи, ала не беше сигурна дали е от тъга или смях. Усмихваше й се и това й се стори добър знак. — Поздравявам те. Хванах се.

Лина седна до него на канапето. Отпусна се на самия ъгъл, не искаше да се доближава прекалено и се насили да вдигне поглед към младежа.

— Не ми се сърди, Тристан — промълви тя. — В момента няма да го понеса.

— Не ти се сърдя. Всъщност… — Спря и се засмя. — И аз трябва да ти призная нещо.

Нервите на Лина бяха опънати до скъсване и пулсът й препускаше. Насили се да се усмихне.

— Какво? — подкани го.

— И аз не съм такъв, за какъвто се представям.

— Ами? — Бившата прислужница се опита да говори небрежно, макар да й беше трудно. — Да не би да не работиш в „Лорд енд Тейлър“?

— Не, разбира се, че работя там, но съм същият като теб. Аз съм никой и все си мислех, че нищо не е достатъчно добро за мен. Не си първата наследница, с която се запознавам — просто си първата фалшива. Може да се спечели много от дами като теб — по-точно от истинските. Това е моята игра, красавице.

— Така ли? — бе единственото, което успя да промълви Лина. Вече се чувстваше невероятно глупаво. За пръв път, откакто се представяше за богата наследница, й хрумна, че нищо не е в състояние да я предпази от натрапници, да я защити като истинските наследници. Един ден щеше да се смее над тези моменти. — Значи сега идва ред да се сбогуваме — въздъхна накрая тя. Не искаше да е сама, но не заслужаваше друго. — Вече не можеш да спечелиш нищо от мен.

Тристан се изправи и погледна през прозореца. Отсреща се виждаше фасадата на друг хотел, където имаше други хора, с други амбиции, а на улицата от каретите слизаха дами, каквато се опитваше да стане и тя. Много скоро всички щяха да се качат на яхтите си, за да заминат за Средиземно море или Тъксидо и щяха да си донесат шапки от Франция.

— Напротив, мога.

Лина се изчерви.

— Нямам какво да ти дам.

Лешниковите очи на Тристан се обърнаха към нея.

— Не искам да взема нищо от теб, Каролина. Доколкото разбирам, вече си започнала великолепна измамна игра. Спечелила си интереса на Кари Луис Лонгхорн, да не говорим за господин Галант от вестниците.

Лина бе сигурна, че името на журналиста не е Галант, но в момента не беше в положение да поправя когото и да било.

— Ще ти е необходима, разбира се, помощта ми, както за да те защитавам, така и за да те напътствам. Досега се справяше блестящо, но ето че се препъна и се разкри прекалено рано. Не трябва да те виждат единствено с ергени, за които се знае, че са добри партии. Ако не се сприятелиш с някое момиче, дамите никога няма да те приемат, а това е социално самоубийство. — Тристан замълча, прикри устата си с юмрук и се замисли. — Безценни съвети — промърмори след малко. — Сега, най-важното е, че господин Лонгхорн е богат и те харесва. Значи ще последват бижута, подаръци, които са точно толкова ценни, колкото всяко наследство…

Надеждата отново си запроправя път през ума на Лина, но бе твърде предпазлива. Сляпо бе вярвала в късмета си, а ето докъде стигна.

— Нали не трябва да…

— Не! Не, не. — Тристан пристъпи към канапето и я погледна. Пред хотела имаше хора, които не можеха да си позволят да отседнат в него, въпреки това държаха да ги посрещнат като крале, когато идваха да обядват. — Все едно да убиеш златната гъска, нали така?

Лина примигна умислено. Тази работа все още й се струваше недопустима. Още от дете бе полагала огромни усилия да привлече вниманието на момчето, което работеше в навеса за карети — как щеше да успее да задържи интереса на мъжа, чийто любовен живот бе основна тема в клюкарските рубрики? При това за няколко дни.

— Но как ще се справя без пари? Сметките, които ми донесе, не са платени, да не говорим, че в петък трябва да напусна хотела, защото не мога да платя…

— Колко лесно се предаваш. Налага се да премахнем този твой недостатък. Трябваше да разбера цялата тази работа по-рано и да те спася от самата теб. Никой, абсолютно никой не плаща навреме. Важно е да решат, че си ексцентрична наследница, пожелала да живее в „Ню Недърланд“! Това е една от най-съществените особености на богатите. Те нямат представа кое колко струва и непрекъснато забравят да си плащат сметките. С минимални усилия ще протакаш, докато не накараме господин Лонгхорн да поеме сметките ти. После с теб ще плуваме в пари.

Лина кимна, но бе малко объркана. Нервите й се изопнаха, почувства се гола, докато слушаше плана. Затова пък бе огромно облекчение, че Тристан все още е с нея, макар да знаеше коя е. Нямаше нищо против да изпълни замисъла му, въпреки че бе напълно откачен, поне за кратко щеше да опита. Така нямаше да се чувства напълно отчаяна, затова се заслуша в идеите му и реши, че има начин да си върне част от парите. Не ги искаше всичките, трябваха й колкото да си купи билет за към Запада. Тогава щеше да замине при Уил и да остави старите грешки в Ню Йорк.