Ана Годбърсън
Клюки (24)

Двайсет и втора глава

„Госпожици лични гордо пристъпват,

красиви и щастливи.

Лошите са в срам потънали,

ала нощем сънят бди над тях.

Не знаят що е съвест и страх,

а пък добрите се мятат неспокойни,

сън не идва, мисли ги прогарят.“

Стихче, написано от шивачка, 1898 г.

Ритмичното поклащане на влака успокояваше Уил, докато Елизабет, отпуснала се в свивката на ръката му, се събуди и вдигна поглед, за да се увери, че той наистина спи като ангел. Бяха прибрали остатъците от вечерята, поставена на масичката пред червената кадифена седалка. Беше почти тъмно. Да не би това да бяха първите лъчи на зората? Или бе много късно, или много рано, но досега прислужникът в спалния вагон не ги беше притеснявал да оправи леглата. Предишната нощ почти не спа, сигурно затова сега бе потънала в безпаметен сън. Елизабет затвори очи, но ги отвори отново.

Изправи се рязко. Уил се размърда, но така и не се събуди. Раменете й бяха схванати, а устата пресъхнала. Да не би да бяха проспали спирката в Оукланд? Ако беше станало така, шансовете й да спаси семейството си бяха отлетели — от Дени узна къде са заложните къщи и нямаше представа къде да търси подобни места в други градове. А и не бе сигурна колко дълъг ще бъде престоят им. Имаше чувството, че няма да успее да осъществи плана си.

Тръгна по коридора с надеждата да открие приятелско лице, но бе съвсем пусто. Стигна до панорамния вагон, през прозореца забеляза добре облечен мъж, който пушеше вътре. Беше замислена, когато влезе и заговори непознатия, без да се замисля. В предишния си живот не би посмяла да се държи толкова невъзпитано.

— Минахме ли Оукланд? — попита тя.

— Да, преди няколко часа — отвърна мъжът и се обърна.

Отговорът я разстрои толкова много, че дори не го позна, докато господинът не я повика по име.

— Госпожице Елизабет Холанд — повтори натъртено Грейсън Хейс.

Тя се вгледа в мъжа и позна брата на Пенелопи. Не го беше виждала цели четири години, но добре помнеше лицето му. Имаше високи скули, също като сестра си, а носът му стърчеше като стрела над тънките мустачки. Очите му бяха сини като на сестра му, но значително по-малки и му придаваха — Елизабет така и не си обясни защо — вид на клоун с хитро изражение.

Тутакси се сети, че за пред Нюйоркското общество е мъртва.

Той я наблюдаваше така, сякаш знаеше всичките й тайни, но това вероятно бе изпитаната техника на семейство Хейс за сплашване на останалите. Значи през цялото време е бил във влака. Или знаеше нещо за нея, или нямаше понятие какво става. Елизабет можеше единствено да отбележи, че не й е приятно как я зяпа.

Беше заякнал от последния път, когато го беше виждала на бал в стария дом на семейство Хейс на площад „Вашингтон“, където я беше поканил на танц. Тогава беше съвсем млада, а той бе най-добрата партия сред ергените. Заряза я по средата на танца и се прехвърли на Изабел де Форд. Сега вече никой нямаше да го нарече момче. Косата му бе сресана като на Хенри. Всички момчета, които смятаха, че светът е техен, бяха с еднакви прически.

— Сигурно ме бъркате с друга — отвърна студено тя.

Обърна се и хукна към купето с Уил.

Грейсън Хейс не я последва, макар тя да се обърна няколко пъти, за да се увери, и щом влезе, разтърси Уил да го събуди. Той бавно и мързеливо отвори очи и щом я съгледа, се усмихна. След няколко секунди я попита какво не е наред.

— Трябва веднага да се махнем от влака. — Гласът й трепереше и тя знаеше, че скоро няма да успее да си поеме дълбоко въздух, от страх да не припадне. Уил изглежда усети тревогата й, защото лицето му се помрачи. — Трябва да се махнем възможно най-скоро.