Ана Годбърсън
Клюки (22)

Двайсета глава

„Елементите, които превръщат една булка в идеална, са много: външният й вид, маниерите, парите на баща й, семейството на майка й — всичко е от значение. Но тя не е нищо, ако не притежава чистотата и непорочността, характерни за най-желаните дебютантки.“

Госпожа Хамилтън У. Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

Навън бе завалял сняг и стълбите пред къщата на семейство Скунмейкър на Пето Авеню бяха побелели. Бе по-топло, отколкото Хенри бе очаквал, а снежинките бяха толкова нежни, че се топяха по носа му, все едно бяха фина мъгла. Тротоарът приличаше на нежна дантела, по която младият господин остави своя отпечатък. Целият свят се беше променил за няколко минути. Сега вече бе наясно какво означава последният ясен поглед, отправен от годеницата му — не е избрала смъртта, а е предпочела друг живот, който ще позволи на малката й сестра да бъде с мъжа, когото обича. Подмина кочияшите, които се топлеха, стиснали фласки с алкохол на тротоара, докато чакаха, и се отправи към Грамърси Парк.

За него номер 17 беше домът на Елизабет, мястото, на което за пръв път усети какво означава да имаш задължения, а по-късно се превърна в тежест, защото тъкмо тук бе поел тежестта на собственото си недостойно поведение. Преди това бе просто къщата на старо нюйоркско семейство, чиито маниери ставаха все по-демодирани. Тази вторник това бе просто домът на Даяна. Всички стаи, освен нейната, можеха да изгорят. Мъката най-сетне си беше отишла. Дължеше се на смъртта на Елизабет, на угризенията му, на мисълта, че младостта е толкова крехка и не може да бъде с единственото момиче, което щеше да превърне брака в радост, а сега бе прогонена с няколко думи. Имаше един-единствен човек, с когото Хенри искаше да сподели радостната вест, а тя, за щастие, бе сестрата на момичето, което не беше мъртво.

Не бе сигурен колко време му отне, за да отиде. Сякаш бе прелетял, а същевременно имаше чувството, че е изминала цяла вечност, защото някъде между фасадите на Пето и семплата кафява къща на Грамърси грешките му бяха заличени и отново бе мъж без всякаква вина. Последният и единствен път, когато видя стаята на Даяна, се беше качил по озеленената преграда, но този път бе толкова наперен, че отиде пред входната врата и тя веднага се отвори. Не му бе необходима покана и влезе в тъмното фоайе. Качи се на първия етаж, без да обръща внимание на нищо около себе си, затова избра вратата, под чийто процеп струеше светлина. Нямаше време да чука. Натисна бравата и влезе.

Малката стая бе обляна в мека светлина, която хвърляше сенки по стените, рафтовете с книги и мечата кожа пред незапалената камина. Отпред бе поставен стар фотьойл, на който се беше разположила Даяна, сгушена сред бяла дантела, тъмните й къдрици, пръснати безразборно, забола поглед в някаква книга. Изглежда реши, че влиза прислужницата, защото не вдигна веднага глава. Краката й бяха свити под стара кувертюра, а очите пълзяха по редовете на романа, сякаш край нея не се случваше нищо важно. Стигна до края на параграфа, остави книгата и вдигна поглед. Едва сега разбра, че не е прислужницата, и се ококори, а устата й се отвори, все едно се канеше да изпищи.

Хенри незабавно се втурна към нея и покри устата й с ръка.

— Недей — помоли я тихо.

Тя го гледаше недоумяващо, но май долови нещо в гласа му, защото част от болката и изненадата се стопиха. В очите й обаче остана почуда и най-сетне заговори тихо като него.

— Умът ми не го побира какво търсиш тук.

— Тук съм. — Гласът му бе развеселен, щастлив, усмихна й се на една страна, за да покаже колко е доволен.

Тя продължаваше да го наблюдава по същия начин.

— Виждам.

— Дай… — Хенри се отпусна на коляно и посегна към ръката й, но тя се оказа по-бърза и се отдръпна.

— Последната ни среща не остави място за приятелство, господин Скунмейкър. Ако си въобразяваш, че ще успееш да ме прелъстиш в тъмна нощ, уверявам те, грешиш.

Хенри остана напълно объркан от студенината на Даяна, замълча и се опита да се възползва от огромния си опит с надеждата да намери начин да се справи с положението. Досега не му се беше случвало подобно нещо. На няколко пъти отвори уста, но не успя да произнесе и дума. Пак се опита да стисне ръката й и най-сетне тя му позволи — макар да бе все така резервирана — и ето че той откри словата:

— Елизабет е жива — изрече просто.

Даяна затвори книгата в скута си и се изправи. Остави ръката си в неговата — обнадеждаващ знак, който го зарадва много — и продължи да го наблюдава внимателно.

— Знам — прошепна примирено тя.

— Знаела си? — Бе истински шок, но Хенри беше във възторг и не можеше да си намери място от радост. — Ами онази сутрин, след като ти беше в оранжерията… тогава видях Елизабет… мислех си, че тя… може би, че не е искала да живее…

— Не — отвърна предпазливо Даяна. — Жива е. И доколкото знам, истински щастлива.

— Тогава не разбираш ли, всичко е наред? Ако тя е добре, след като не е мъртва, след като не е имала никакво желание да се омъжи за мен, след като годежът ни е бил огромна грешка, значи, ние, двамата с теб, можем да бъдем заедно. Двамата с теб можем… — При тези думи замълча и изви вежди, сякаш с тяхна помощ щеше да довърши мисълта си. Усети болка в коляното, на което се беше отпуснал, и седна на пода до стола. — Трябваше да ми кажеш отдавна.

Руменината се връщаше в бузите на Даяна, но го наблюдаваше предпазливо. Имаше нещо почти трогателно, когато я видя в малката й стая, с бледорозовите стени, сред книгите, сякаш се беше скрила в кукленското кътче на момиченце.

— Беше тайна. Бях обещала на Елизабет. Ако някой разбере… — Тя пак рязко отдръпна ръка и се загърна в дантелената яка на халата. — Ти как разбра?

— Пенелопи ми каза. Каза ми просто така, преди по-малко от час. Мащехата ми беше организирала парти…

— Какво става между вас с Пенелопи? — Даяна се беше изправила и се отдръпна от Хенри, за да пристъпи към тясното легло с тапицирана в бледорозова коприна табла.

Досега младият Скунмейкър не бе и помислял, че Даяна може да ревнува от Пенелопи. Въпреки това радостта, възторгът, все още го владееха, когато се изправи и натъпка ръце в джобовете на палтото. Погледна я изключително сериозно и с много обич.

— Между нас с Пенелопи няма абсолютно нищо — заяви той.

— Нищо ли? — попита с горчивина Даяна. — И очакваш да ти повярвам? Държа да те уведомя, че не съм сляпа и не съм напълно смахната. Нали виждам как те гледа. Освен това знам какво е имало между вас.

— Начинът, по който ме гледа, няма абсолютно нищо общо с чувствата ми към нея, по-точно казано, нямам никакви чувства. Винаги съм бил откровен с теб — продължи тихо той. — Нали сам признах пред теб какво е имало между нас с Пенелопи, защо ми е да те лъжа сега?

— Защото си най-обикновен простак и използвач.

Лицето на Даяна се беше разкривило от ярост и не можеше да си поеме дъх от вълнение, а пък сърцето й заплашваше да изскочи. Хенри я виждаше как се бори със себе си и няма представа дали да му вярва или не. Продължи да я гледа с искрена обич и пристъпи към нея. Пое дребното й лице в ръце и я целуна по отворените устни.

Целувката продължи дълго и когато се отдръпна, тя прошепна:

— Не си простак и използвач.

— Не съм. — Хенри се заигра с една от къдриците и я прибра зад ухото й. — Сестра ти е жива, Дай, което означава, че няма трагедия, нито пък предателство. Ако искаме, можем…

Прекъсна го звънецът на входната врата, който звънеше ненатрапчиво, въпреки това повторният звън се разнесе из притихналата къща.

Даяна огледа бързо стаята и се обърна към него. Беше разтревожена, а когато някой го натисна за трети път, се уплаши.

— Може да е Елизабет.

— Елизабет ли? — Подобна вероятност бе напълно неправдоподобна за Хенри, но нещата се преобръщаха толкова бързо, та вече не можеше да си позволи да отхвърли нито една възможност. — Тя няма ли просто да си влезе? Между другото, аз просто влязох, а дори не съм роднина…

Всяко друго момиче, изправено пред опасността да бъде открито в стаята си с мъж, за когото нито е сгодено, нито омъжено, би изпаднало в истерия и би започнало да кърши ръце пред възможността да бъде опозорена. Не и Даяна. Тя прехапа устни, вирна брадичка, стисна ръката на Хенри и го поведе към вратата. Отвори я бързо и двамата излязоха мълчаливо. Минаха по коридора, тя го теглеше след себе си с обич и самоувереност. Спря го пред стълбището така, че никой отдолу да не ги вижда. Лампата в антрето светна.

— Господин Кеърнс — ахна женски глас, който Хенри не позна, — не сме ви виждали толкова отдавна. Какво ви води тук така късно?

Даяна погледна посетителя си и той я забеляза в сумрака да изрича „леля Едит“.

— Моля да ме извините за непростимо късния час, госпожице Холанд. Тъкмо идвам от Бостън и щях да ви посетя в по-приличен час, но времето се влоши. Възнамерявах да дойда още когато научих за нелепата смърт на госпожица Елизабет, но бизнесът ме задържа. Наскоро разбрах, че семейството ви има известни трудности, затова…

— Господин Кеърнс, няма нужда да обяснявате. Ще накарам прислужницата да ви оправи легло. Междувременно, заповядайте в хола. Госпожа Холанд е болна, тежко болна, и няма да може да ви приеме. Ще повикам госпожица Дай и…

Едит продължи да бъбри, но щом Даяна чу името си, се обърна стреснато. Пристъпи до Хенри и без причина вдигна високо брадичка. Сенките по лицето й събудиха у него желание да я поеме в ръце и да притисне дребното й тяло.

— Трябва да си вървиш — прошепна Даяна.

— Знам. Скоро пак ще дойда. Ще идвам всеки ден с надеждата да те заваря сама.

— Добре. — Тя със съжаление посочи стаята си. — Озеленената преграда…

Хенри и преди се беше пробвал по нея и накрая бе натъртен и издраскан, а в резултат изтеглиха датата на сватбата му напред.

— А, не, втори път не. — Не се стърпя и се ухили хитро, макар да го грозеше опасност.

Даяна стисна устни и извърна очи настрани.

— Тогава по стълбите на прислугата.

Посочи вратата. Хенри бе така омаян от блясъка по кожата и в очите й, та дори не забеляза, че разговорът в антрето е замрял и някой се качва. Прекрачи бързо към вратата, която Даяна бе посочила, и дори не си позволи удоволствието да се обърне и погледне отново. Вслушваше се внимателно в стъпките, които се качваха, и дори не се замисли какво го очаква долу. Влезе на пръсти в кухнята и съгледа гърба на прислужница в семпла черна рокля, наведена над печката.

Беше уморена — личеше по отпуснатите рамене, а червената й коса бе хлабаво прихваната назад. Сигурно звънецът я беше събудил и се беше заела да направи чай и да подготви поднос, но действаше толкова бавно, че в друга къща едва ли някой щеше да я търпи. Хенри се промъкна покрай стената, като пристъпваше предпазливо по стария дървен под. Мислите му препускаха, кръвта му кипеше и не можеше да повярва, че все още не е забелязала шумното му присъствие. Жената обаче продължаваше сънено да върши задълженията си и Хенри успя да се измъкне в коридора, без да го забележи.

Фоайето бе осветено от газова лампа и беше пусто. Хенри беше бърз и скоро се озова на тъмната улица, пое на север покрай металната порта на приятния парк, вече обгърнат в бял плащ. Дишаше учестено. Беше успял да се измъкне, без никой да го забележи. Допреди малко с момичето, което бе пленило чувствата му, бяха изложени на огромен риск, но всичко се размина. Случилото се бе толкова невероятно, че настроението му се разведри и си напомни, че светът е негов и спокойно може да се повесели. От много отдавна не се беше чувствал толкова свободен.

Пресече улицата под пурпурната светлина, която лампите разпиляваха по навалелия сняг, и пое на север покрай парка. На северозападния ъгъл попадна на група мъже, сгушени в палта, омотани в шалове, които пееха гръмогласно: „И небесата, и природата пеят! И небесата, и природата пеят! И небесата, и природата пеят!“. Той спря и ги погледна, за момент се почувства така, сякаш някой ги беше изпратил специално, за да разкрият обзелите го чувства. Един от певците забеляза Хенри, незабавно протегна ръка и го затегли с групата към Пето Авеню.

— Нямах представа, че Коледа е толкова близо — призна Хенри, когато песента свърши. Не познаваше нито един от мъжете, макар да бяха добре облечени. Очевидно се прибираха от парти.

— Ами да, утре е двайсети — отвърна мъжът, който го беше привлякъл в групата. Бръкна в джоба на палтото и извади метална фласка. — Да използваме случая да пийнем по глътка бренди — добави и леко завали последната дума.

— Много благодаря. — Хенри пое фласката и отпи доволно голяма глътка, за да отпразнува, че тревогите му са отлетели и си е върнал момичето.

— Кажи, приятелю — продължи дружелюбно човекът, — знаеш ли други песни?

Хенри бе страдал предостатъчно няколкото пъти, когато бе принуден да пее коледни песни, ала в момента помнеше единствено „Радост за света“ и си призна.

Малката група избухна в оглушителен смях и подхванаха песента отначало. Този път бяха още по-гръмки и Хенри долови посланието на думите по-ясно. Отпи нова глътка и запя, а докато вървяха по улицата, мислите му бяха устремени към Даяна, пухкавите й устни и съвместното им бъдеще.