Ана Годбърсън
Клюки (21)

Деветнайсета глава

„Всеизвестен факт е, че на всяко вечерно парти, организирано откакто свят светува, гостите се подреждат по пол: мъж, жена, мъж, жена и т.н. Така е предопределила природата и това е дало възможност на много щастливи домакини да твърдят, че заслугата за някои романтични съюзи е тяхна.“

„Наръчник на Ван Камп за домакинството на дами от висшето общество“, издание 1899 г.

— Забеляза ли нещо различно? — прошепна Изабел на Пенелопи, щом седна до нея на дългата маса в трапезарията на семейство Скунмейкър, тъкмо когато сервираха еленското със сос от портвайн. Беше облечена в рокля от бледожълт тюл, обточена със старинна дантела, която прикриваше раменете й и се отваряше примамливо на деколтето — за неудоволствие на Пенелопи — всеки път, когато се навеждаше към картофите с масло, за да прошепне нещо. — Говоря за незначителното правило, което наруших.

Пенелопи отдавна бе забелязала, че дамите са настанени в редица и макар да предпочиташе да седи до Хенри, бе прозряла гениалния замисъл. Малко от присъстващите дами можеха да се мерят по красота с госпожица Хейс, а тъй като бе настанена до Прудънс Скунмейкър, господата щяха незабавно да отбележат достойнствата й. Изабел беше от лявата й страна и двете бяха провели оживен разговор за роклите, докато сервираха предишните ястия, тема, която би разсеяла приятно Пенелопи някой друг път, но днес се оказа полезна, тъй като стана въпрос за кройките и моделите, които предпочита Хенри. Пруди, от другата й страна, бе доволна, че никой не я закача.

— Така е много по-забавно — продължи домакинята.

— Истински разкош — отвърна Пенелопи и отпи глътка шампанско. — Скоро останалите домакини ще започнат да те имитират. Трябва да си особено внимателна, защото мъжете в Ню Йорк като нищо ще те обвинят, че си покварила съпругите им.

Пенелопи изви гърба и оголените си рамене към Пруди — момичето бе изсумтяло презрително, когато чу думите — а сетне многозначително се изкиска към Изабел, която вече се бе обърнала към приятелката си Луси Кар, кльощавата разведена, седнала от другата й страна.

— Луси, да знаеш какво каза Пени току-що. Според нея мъжете в Ню Йорк щели да се оплачат, че съм покварила съпругите им…

През букета орхидеи на масата Пенелопи зърна Хенри. Говореше повече от обикновено, може би защото бе настанен до Никълъс Ливингстън, който не спираше да бърбори за яхти и сигурно затова не я беше погледнал цяла вечер. Това предизвика слаба болка в гърлото й, но не бе в състояние да прекрати изпълнението на мисията й. Тялото й тръпнеше от нетърпение. Беше се облякла във воалена рокля, която обгръщаше гърдите й на полупрозрачни пластове, също като фина коприна, и се спускаше на богати гънки към земята. Роклята бе в много бледорозово и на моменти изглеждаше почти бяла, въпреки че любимият й цвят бе на малък червен медальон на раменете и по стотиците ситни панделки до подгъва. Стоеше й невероятно добре; бе прекарала вчерашния ден при шивача, за да е сигурна, че няма да се допусне нежелана грешка.

Сервитьорите продължаваха да се въртят около огромната маса и от миризмата на еленското на Пенелопи й се догади. Сбърчи нос, макар да криеше рискове за кожата й. Никога досега не бе и помисляла, че може да се съгласи с дъртите домакини и драконовските им правила за настаняване на гостите на масата, но ето сега стигна до заключението, че е най-добре да се редуват по пол — в компанията на жени Пенелопи не се чувстваше в свои води. А и единствената, която я интересуваше тази вечер, беше Изабел. Не можеше да се оплаче от усилията й да я сближи с Хенри. А тя определено се оплакваше, дори само пред себе си, защото макар Хенри да бе поставен на идеалното място, за да я вижда, вниманието му през цялото време бе насочено другаде.

Пенелопи търпеливо зачака да сервират сирената. Провери отражението си в лъскавата сребърна купа за лед, поставена сред цветята и отрупаните подноси, и дискретно нагласи бретона на високото си бяло чело. Поразмести храната в чинията и изпъна голите си рамене така, че да бъдат облени от светлина. Стисна веднъж-два пъти ръката на домакинята и изтърпя дрънканиците на госпожа Кар за великолепното бъдеще на Пенелопи в обществото и колко било хубаво, че най-сетне се е появило ново лице.

— Къде се дяна брат ти? — попита госпожа Кар, сменяйки неумело темата, сякаш отдавна бе чакала да зададе въпроса.

Пенелопи забеляза Изабел да се изчервява и й разказа съвсем накратко онова, което бе споделила с домакинята в понеделник. Следобедът бе получила телеграма от Грейсън и затова добави:

— Връща се в Ню Йорк и скоро ще можеш лично да го разпиташ.

Най-сетне вечерята приключи и гостите — повече от четирийсет, преяли и подпийнали — се преместиха в балната зала.

— Откри ли начин да развеселиш доведения си син? — попита Пенелопи развълнувано, след като се настани между госпожа Скунмейкър и госпожа Кар на кадифения диван в червеникавокафяво в средата на балната зала. Нарочно бе избрала място в средата, защото щеше да изпъква като невинна девойка до разведената с гръмкия смях и червена грива. Рискува да погледне с крайчеца на окото си към по-възрастния Скунмейкър, застанал до огромен стенопис, потънал в разговор с толкова стар господин, че не представляваше никакъв интерес. Скучният Спенсър Нюбърг бе съвсем близо до тях и Пенелопи забеляза, че сестра му, госпожа Гор, я наблюдава така, сякаш възнамерява да й даде роля в някоя пиеса.

— Не знам! Луси, ти как би го развеселила? — Госпожа Скунмейкър се наведе към Пенелопи и отпусна коприненото си ветрило на полата на Пенелопи.

— На твое место — отвърна самоуверено госпожа Кар — щях да го накарам да потанцува с госпожица Хейс.

Госпожа Скунмейкър плесна с ръце, тъй като — Пенелопи бе сигурна — очакваше именно това предложение.

— Ами ако не му се танцува? — попита притеснено девойката.

— Глупости — госпожа Скунмейкър я погледна многозначително, стана и небрежно се приближи до съпруга си.

Пенелопи наблюдаваше как домакинята се отърва от стария — едва сега забеляза, че е Кари Луис Лонгхорн — и пошушна няколко думи на господин Скунмейкър. После се обърна към огромните картини в позлатени рамки, подредени на отсрещната стена, точно когато домакинята пак гледаше към нея, и забеляза колко й е неудобно, че я е оставила сама с натруфената разведена в средата на стаята. Грабна ветрилото, което Изабел бе изпуснала, и прикри устата си.

— Интересно, за какво ли си говори Скунмейкър с Кари Лонгхорн. Господин Лонгхорн ми е приятел, но двамата никога не са били в едни кръгове… — обясняваше госпожа Кар, но Пенелопи не обърна никакво внимание на думите й, защото с периферното си зрение проследяваше какво правят бащата и мащехата на Хенри. Очевидно се споразумяха за нещо, защото се извиниха на останалите и заедно се отправиха към ъгъла, в който беше Хенри и продължаваше разговора си с Никълъс Ливингстън. Пенелопи се стегна. Изпъна гръб, за да привлече вниманието с красотата си. Затрепка с ветрилото и зачака.

— Онази вечер в операта са го видели с една млада дама — представяш ли си? Ще бъде истински шок, ако се ожени на тази възраст, при това за момиче, което спокойно може да му бъде дъщеря!

Пенелопи я слушаше разсеяно. Долови музиката, изпълнявана от квартет в съседната стая. Пое си дълбоко дъх и се подготви. Притвори очи, а когато ги отвори, забеляза облечения в черно Хенри да се приближава. Над рамото му видя, че господин и госпожа Скунмейкър ги наблюдават, затова заговори господин Лонгхорн. Пенелопи си каза, че всички гости са наясно, че Хенри Скунмейкър ще покани госпожица Хейс на танц.

— Здравей — започна простичко Хенри.

Пенелопи наведе глава, но вдигна бистрите си сини очи към него.

— Кажи, и на теб ли ти липсва Елизабет в тези вечери?

Хенри се извърна настрани, докато обмисляше отговора си.

— Не и в тези вечери.

— Всичко бих дала да я върна — въздъхна тя и отпусна примирено рамене.

— Нали не си забравила, че те познавам твърде добре — отвърна Хенри. В очите му заблестя огън. — Честността ти отива много повече.

Намекът за интимните им мигове бе точно толкова приятен, колкото и докосването му, което бе сигурна, че ще усети, затова го погледна дръзко.

— Така вече е по-добре. — Хенри се усмихна многозначително и протегна ръка. — Наредиха ми да танцуваме.

И тогава наистина почувства ръцете му, малко над облечените й в ръкавица пръсти, когато подаде ръка, за да й помогне да стане, и я поведе под лъскавата арка от лакиран дъб съм съседната стая, където три или четири двойки танцуваха. Хенри я наблюдаваше така, сякаш се опитваше да разбере какво замисля, а след последната му забележка тя не направи опит да прикрие укорителния си поглед. Той се движеше неумело, за разлика от последния им танц преди месеци, въпреки това тя усети едва доловимите докосвания на краката му през полата си.

— Ти май наистина си сломен — заяви най-сетне Пенелопи. Наклони замислено глава на една страна, когато я завърташе.

— Заради Елизабет ли? — Хенри затвори очи и заговори шепнешком, макар да не бе необходимо. Музикантите в ъгъла свиреха достатъчно високо и останалите двойки нямаше да чуят разговора им. — Естествено, случи се нещо ужасно. Но бих казал, че е типично в твой стил да проявиш коравосърдечие — продължи и в гласа му се прокрадна нещо като обич.

— Напротив, приятелката ми липсва. Само че ти забравяш как ме предаде.

— Стига, Пенелопи — зашепна Хенри. Стаята с прасковените тапети беше зад тях. — Сега вече няма никакво значение.

— Има значение, че тя е мъртва. А това е истинска трагедия.

Хенри замълча и се замисли над отговора си.

— Точно така — отвърна най-сетне.

— Затова ли вече не флиртуваш с мен? Вече не си търсиш забавления, както преди. Защо не ме поглеждаш по твоя си начин?

— Няма да е редно — отвърна Хенри напрегнато.

Докосването на ръката му на кръста й бе толкова леко, че едва го долавяше.

— А, не. — Тя усещаше, че светлината блести по високите й скули като златни прашинки. Опита се да си наложи да не изрича онова, което си бе наумила, макар тайната да бе на езика й. — Изобщо нямаше да е така, ако знаеше онова, което аз знам.

Сега вече говореха толкова тихо, че трябваше да се притиснат по-близо.

— И какво знаеш, Пени?

— Елизабет е жива. — Пенелопи се изненада, че дори след като беше планирала всичко, думите й доставиха огромно удоволствие.

Лявото око на Хенри потрепна и той я притисна още по-близо, но продължи да танцува, макар и малко по-бързо.

— Какви ги приказваш?

— Тя инсценира смъртта си, за да не се омъжи за теб. — Пенелопи се усмихна широко. Движеха се по-бързо, без да се съобразяват с Аделейд Уетмор и Риджис Дойл, с които едва не се сблъскаха. — Аз й помогнах.

— Ти… Тя къде е? — Хенри се беше ококорил, а в очите му блестяха искри. Наблюдаваше я и се опитваше да прецени дали да й вярва.

— В Калифорния. Изобщо не е била влюбена в теб, Хенри. Май е…

— Значи не е паднала в реката — прекъсна я Хенри. Мигаше често-често и говореше тихо, обзет от недоумение. Досега Пенелопи не го бе виждала в подобно състояние.

Тя поклати доволно глава. „Точно така“, помисли си. „Най-сетне го слисах.“

— Значи е добре.

— Да, тя е…

Дори Хенри да бе забелязал раздразнението в погледа й, не си остави време да го покаже. Нещастието, което се беше изписало по лицето му през последните месеци, бе изместено от закачлив блясък в очите. Спря да танцува, пусна я и заради тях всички останали спряха — за огромен ужас на Пенелопи — за да разберат какво става. Хенри погледна другите двойки и дори не прикри усмивката си. Пое ръката на Пенелопи и я целуна.

— Имам работа другаде… — бе единственото, което каза, и излетя от стаята.

— Я! — възкликна Аделейд, дясната й ръка все още в ръката на господин Дойл. — Дано да е добре — заяви на висок глас, но по погледа й стана ясно, че съжалява за пропуснатия шанс да потанцува с младия господин Скунмейкър.

Тъмните клепки на Пенелопи затрепкаха и раздразнението й набъбна. Хората я наблюдаваха развеселени. Не помнеше друг път желанията й да са се проваляли по такъв начин. Все още усещаше аромата на Хенри — на коняк и цигари, смесени с одеколон — и лекия натиск на ръката му на кръста й. Но най-силно бе унижението, че е сама на дансинга, сред по-низши от нея. Усети сърцето й да се свива, задето великолепният й план се провали.