Ана Годбърсън
Клюки (20)

Осемнайсета глава

„Всеки от нас познава по някое момиче, което е имало добър старт в обществото, а след това често е било забелязвано в компанията на някой господин или пък си е позволило неведнъж да се отклони от пътя, предопределен за богините… Ако то възнамерява да остане в обществото за дълго, трябва много да внимава по кои улици върви и чии домове посещава.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

— Къде отиваш?

Даяна бавно се обърна от входната врата и се вгледа в следобедните сенки, издължили се във фоайето зад нея. Бодна я чувство за вина, когато Клер, облечена в семпла черна рокля, пристъпи напред. Беше й приятелка, в някои случаи дори най-добрата. Прислужницата изглеждаше уморена и малко притеснена, и макар на Даяна да не й се искаше да я вижда в подобно състояние, чувството за вина се дължеше на факта, че следващите й думи ще бъдат лъжа.

— Да се поразходя на въздух — отвърна небрежно.

— Навън е кучешки студ, а като гледам небето, май и буря ще се извие…

— Значи ще взема чадър. — Даяна се вгледа в едрото лице на Клер, красиво, обрамчено от червена коса, и се опита да си придаде вид на човек, който не се интересува, че му задават прекалено много въпроси.

— Няма как да запаля огън, когато се върнеш, защото няма дърва, а ако настинеш…

Значи майка й не беше дала пари за дърва.

— Мила Клер — рече Даяна, пусна бравата, пристъпи към приятелката си, стисна ръцете й и я целуна по бузата. — Поръчай дърва.

— Ама те заявиха, че повече няма да ни доставят, ако не платим…

— Кажи им, че аз ще платя доставката. Щом се върна, ще донеса парите… — Усмихна й се и я целуна по челото, а сетне забърза по каменните стъпала.

— Трябваше да си облечеш по-дебело палто — възкликна Клер, докато господарката й излизаше.

Даяна не се обърна, макар да съзнаваше, че Клер е права. В небето се бяха скупчили зловещи оловносиви облаци, а така и не взе чадър. Вкъщи, разбира се, имаше по-дебело палто. Майка й все още не бе започнала да разпродава дрехите им. Само че имаше мисия и искаше да изглежда по определен начин. Беше облякла новия кадифен зелен жакет, който й стоеше съвършено, и дълга пола с черни копчета, която подчертаваше бедрата й. Крачеше решително, а подобна походка не би спечелила одобрението на матроните от висшето общество. Непрекъснато си повтаряше: „Дейвис Барнард, Източна шестнайсета улица 155, трети етаж“. Вятърът беше леденостуден, но не мислеше за него. Полата й трептеше на всяка крачка.

Сградата се оказа четириетажен блок с кафява фасада и по два прозореца на етаж. Отначало никой не отвори и девойката стърчеше премръзнала на тротоара. Допреди няколко дни адресът не й говореше нищо, но сега, докато чакаше, й хрумна, че за някои хора може и да е изключително важен. Очевидно дамите, които минаваха, нахлупили дебели шапки и семпли поли, знаеха много добре какво означава Източна шестнайсета 155. Засрами се от себе си и скръсти ръце, все едно така можеше да се скрие. Елизабет би обмислила подобна възможност. Щеше да предвиди кой може да я наблюдава, вместо да хукне просто така.

— Ехо, здрасти!

Даяна погледна нагоре. Придържаше периферията на шапката си, докато присвиваше очи — тъмните облаци пропускаха светлина — към главата на Дейвис Барнард, щръкнала от прозорец на третия етаж.

— А, госпожице Тръскот! — провикна се той.

Тя се завъртя, огледа се, но наоколо нямаше други момичета, които да проявят интерес към въпросния прозорец.

— На теб говоря — подчерта господин Барнард.

— А — отвърна Даяна и отново вдигна поглед към третия етаж. — Искам да се кача — обяви направо.

— Разбира се.

След няколко секунди ключ на сребърна халка издрънча на земята и Даяна влезе, качи се по стълбите и попадна в малкия апартамент на журналиста, който списваше колонка в „Импириъл“.

— Госпожице Холанд — покани я Барнард, — колко сте смела.

— Ако мислехте, че съм някоя лигла, нямаше да ме заговорите онзи път — отвърна Даяна, натъпка ръце в джобовете на полата и се огледа. Стаята беше тясна и дълга, очевидно боядисана доста отдавна в тъмносиньо; по стените бяха закачени снимки в рамки, а подът беше застлан с няколко пласта килими. Кристална купа бе поставена върху шкафа, масата бе отрупана с листове, тетрадки и книги, а леглото, изглежда, също бе поело част от функциите на бюро, само че на него бяха пръснати и възглавници. — Значи на това му се казва „ергенска квартира“.

— О, да, аз съм ne plus ultra^[1] сред ергените.

Даяна се изчерви, когато чу непознатата фраза.

— И какво означава това?

Дейвис се усмихна, макар да му се искаше да се изсмее.

— Означава, че съм най-върховният ерген.

— Така ли? — отвърна подигравателно Даяна. Пристъпи към масата и прокара пръсти по кориците на книгите.

— Стига де, не казах ne plus ultra от плейбоите, нито пък ne plus ultra сред развратниците. Говорех единствено за ергените, а и, както сама виждаш, стаята е доказателство.

Даяна кимна с разбиране, но тъй като не искаше да се държи прекалено приятелски, се приближи до камината, в която огънят бумтеше уютно, и загледа чифта боксьорски ръкавици, закачени като коледна украса.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря. — Даяна се обърна и огледа домакина, който имаше доста по-неугледен вид от последния път, когато се бяха срещнали навън. Беше в бледорозова риза под тъмносиво сако, а заоблеността отпред издаваше, че собственикът й обича да живее добре. Шкембето му, също като облегалката на тапициран стол, бе прекалено издуто. Тъмната му коса беше толкова късо подстригана, че даваше вид на разделена на три части — една отгоре на темето и две отстрани, а под заобленото чело бяха разположени невероятните наблюдателни очи, които при първата им среща я изкушиха да го последва.

— Как го пиеш? — попита я и наля тъмната течност от сребърен чайник на страничната маса.

Даяна прехапа устни. Напоследък пиеше все чай.

— Както го направиш.

— Добре. — Дейвис посегна към полицата, върху която бяха подредени няколко бутилки, и свали декантер с кафеникав на цвят алкохол, от който наля по няколко глътки в чашите. — Заповядай, госпожице Даяна, седни — покани я, подаде й една от чашите и приседна на крайчеца на леглото.

Тя се отпусна на стола с ракитова облегалка и притисна чашата между дланите си. Ароматът на силно уиски се беше смесил с този на кафето. Дори в онази незабравима нощ в оранжерията на Хенри Даяна не се бе чувствала толкова виновна, че пристъпва правилата, както сега. „Мама ще умре, ако разбере, че съм тук!“ помисли си, преди да разбере, че не е никак смешно, след като майка й бе в толкова тежко състояние, и прогони усмивката, плъзнала по лицето й.

Вероятно Дейвис усети, че тя се е замислила над посещението си, защото насмешливо подхвърли:

— Не съм и предполагал, че госпожица Холанд ще дойде в стаята ми.

Даяна сви рамене, без да отговори, отпи от силното кафе, срещна погледа му и позволи на настроението й да се изпише по лицето.

— Най-хубавото кафе, което някога съм опитвала — рече весело. — Както и да е, не съм дошла да си говорим за мен. Имам нещо за продан.

— Виж ти! — Черните му вежди се извиха, той надигна чашата и допи кафето. Остави празната чаша на ръба на разхвърляната маса и кръстоса ръце върху коляното си. — Какво?

— Така — започна Даяна, кръстоса крака и извърна топлите си кафяви очи към тавана, — ако аз бях писателка, щях да представя нещата по следния начин: „Новата госпожа Ралф Даръл организира вечерно парти в дома си на Мадисън Авеню, получен миналия месец като подарък от чичо й по бащина линия, и вече облича рокли, които наричат разкроени“.

— Разбрах. — Дейвис преплете пръсти и отпусна брадичка на тях. — Не е ли малко сложно за обикновения читател?

Думите му я боднаха, защото цяла сутрин бе обмисляла какво да каже, но не се издаде, отпусна ръце и пробва отново.

— Нищо не ти пречи да добавиш „Дали причината не е същата, поради която императрица Жозефина е предпочитала въпросния модел? Ако е така, след по-малко от половин година може да се появи Ралф младши“.

— Много добре, госпожице Дай. Виждам, че си почитателка на колонката ми.

Даяна се усмихна, доволна от комплимента, и се престори, че не е чула втората половина. Погледна старите семейни снимки на полицата над камината и премести поглед към сборника със стихотворения на масата до нея.

— Ще го пусна тази седмица — обеща Дейвис.

Гостенката пак фиксира с поглед домакина. Не беше сигурна защо казаното от него й достави такова удоволствие, но плесна с ръце като предоволно момиченце.

— Условията са същите — продължи той и внимателно я наблюдаваше. — Мога и да удвоя сумата.

— Как? — попита Даяна, отпусна ръце и си придаде вид на човек, готов да проведе дълъг пазарлък.

— Читателите на колонката „Игривият галант“ силно се интересуват от семейство Холанд и биха искали да научат какво е правила Даяна Холанд у Ралф Даръл по време, когато би трябвало да е в траур у дома, да скърби за сестра си или да се грижи за майка си, за която се твърди, че не била добре.

Даяна извърна поглед. Никога не се бе държала като добро момиче, а и сега седеше в тази малка, претъпкана с вещи стая, пиеше кафето си с уиски и издаваше тайните на хората от своята класа. Чувстваше се разголена, но и силно развълнувана. Стана и пристъпи към прозореца. По перваза бяха нахвърляни избелели кадифени възглавници, а върху тях падаше старо дантелено перде. Спря, преглътна и усети кафето да прогаря пътека от гърлото до стомаха й.

— Ти си най-изключителният ми източник — продължи сериозно Дейвис. — Никога не бих написал за теб и дума, освен ако не ми позволиш. Освен това ми е известно, че майка ти е невероятно старомодна. Знам, че си излизала с трима господа за три дни, затова мисля, че си е поставила цел, което не е нужно да споменавам…

Даяна гледаше към нагугушените хора на улицата, които си тръгваха от работа и пътуваха към дома, увити в дебели тъмни дрехи, и се запита как ли ще се почувства майка й, ако види подобна статия. Представи си как Хенри чете за подвизите й с приятеля му и за предпочитане поаленява от ярост, а после предизвиква Теди на дуел. Е, не желаеше никой да пострада, разбира се, но нямаше нищо лошо в това, да накара един мъж да проумее какви са истинските му чувства. Нямаше представа какво да мисли за Хенри, защото не бе сигурна дали държи повече на Пенелопи, или на нея, но й се искаше да го накара да съжалява, че я е изгубил. Искаше й се да съжалява поне колкото нея. Искаше да го заболи.

Стоеше до прозореца в малката стая, гледаше надолу, колебаеше се дали да продаде онова, което знае, и си даде сметка, че вече не е невинно момиченце. С всеки ден разбираше, че досега е била наивна, но бе настъпил моментът да пресече границата.

— Мисля, че ще се получи интересна колонка, господин Барнард — рече тя и се облегна на перваза. — Ако ми налеете още малко от вълшебното кафе, ще ви кажа какво да напишете.

Дейвис се усмихна на една страна и отиде до шкафа.

Даяна огледа правоъгълната стая, съвършеното място за журналист, и въздъхна доволна.

— Можете да започнете с „Очарователната госпожица Даяна Холанд бе забелязана да си бъбри интимно…“.